Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

6. Първа среща с Лорда

Точно в един часа след полунощ бях на улица „Марица“ 12. В джоба ми се намираше заповедта за обиск в жилището на гражданина Иван Бонев, наречен Лорда.

Не разполагах с много време: бях оставил Лорда в бар „Астория“, където, самотен, пиеше уиски, но скоро можеше да бъде тук. Надявах се, че този път не ме е забелязал — бях по-предпазлив, пък и без Ели.

Късата уличка бе потънала в липи и мрак — дечурлигата отдавна бяха изпотрошили лампите наоколо. През завесите на съседната къща се процеждаше синкава светлина. Хора нямаше. Отнякъде долиташе звучното мъркане на Бийтълсите.

Номер 12 представляваше едноетажна сграда с наклонен швейцарски покрив и градинка отпред с дървена ограда. Бутнах портата, тя се поддаде. Пресякох двора по алея от розови храсти. Пясъкът скрибуцаше под обувките ми. Бийтълсите неуморно изпълваха нощта с гъвкавите си ритми. Прекрачих трите стъпала към входа: на вратата имаше стандартна секретна брава. След двайсет секунди бях вътре.

Дръпнах плътната завеса пред прозорците, светнах с фенерчето. Лъчите се плъзнаха по пода, по мебелите, по стените. Чувствувах се спокоен и дори малко Шерлок Холмс.

Първото нещо, което се хвърли в очите ми, бяха няколко гравюри по стените: небостъргачи — черни, устремени към небето, може би Чикаго, може би Ню Йорк. Имаше в тях някакво сурово величие, което напомняше за техния автор. Бяха хубави.

Уредбата в широката стая също като че отговаряше на вида на собственика: проста, почти спартанска, но скъпо елегантна с плътния едноцветен килим и ултрамодерната „функционална“ мебел. Не тя обаче ме интересуваше. Продължих да търся. Вдясно и вляво се очертаваха две врати. Едната ме отведе в кухнята, обзаведена с цяла батарея американски готварски и перални машини и блестящи от чистота съдове. Втората врата вляво беше затворена и тя ми създаде доста труд: ключалката беше от един доста рядък американски модел.

Зад нея обаче намерих онова, което очаквах: едно малко, но прекрасно обзаведено гравьорско ателие, с всичко, за каквото може да си мечтае един художник-гравьор: лъскави ванички за киселини и вода; комбиниран котлон за газ и електричество; никелирани сандъчета, пълни с изумителни колекции от щихели, резци, шила и други непознати за мен инструменти за гравиране; една малка, изящна преса с автоматично регулиращи се валяци и какво ли не още…

Встрани, акуратно подредени в картонени кутии, лежаха различни по големина медни и цинкови плаки, късове линолеум, гладки дъски с всевъзможни красиви жилки. В малък шкаф бяха и шишетата с киселини, а двете му долни чекмеджета бяха претъпкани с бои — до една американски.

Всичко това, разбира се, беше нещо, но не решаващото. Подобно ателие, макар и по-бедно, можеше да притежава всеки гравьор. За да бъде ателие на фалшификатор, в него трябваше да се намират ако не продукцията, поне още две неща: специалната хартия за банкноти и клишетата за тях. Хартия не намерих никъде, нито листче, въпреки че надникнах във всички възможни ъгли, което, естествено, не доказваше нищо. Клишета също не открих.

Продукцията обаче намерих: една стодоларова банкнота, която по нищо не се отличаваше от ония върху писалището на шефа.

Навита като фунийка, тя беше пъхната в една пирографирана кутия за четки и на пръв поглед човек можеше да я вземе за хартийка за бърсане на писци. Разгледах я под лупата: тя бе истинска или така добре подправена, че по нищо не се отличаваше от истинските. Нямах условия за по-подробен анализ, пък и бързах. Пред мен имаше две възможности: да я взема със себе си за изследване, или да я оставя тук — и двете неизгодни за мен. Вземех ли я, Лорда би забелязал липсата й и би взел мерки за по-нататъшното си поведение. Оставех ли я — Лорда би я премахнал, преди да се върна на официален обиск със свидетели — сегашното претърсване нямаше никаква юридическа стойност.

Тогава именно направих онова нещо, което в никакъв случай не биваше да правя, онова, което сложи началото на верижната реакция от беди. Направих го без зла умисъл, просто от глупост, от лекомислие, от самонадеяност. Можех ли да предположа, че по-нататък събитията ще се сплетат в онзи трагичен възел?

И тъй, взех банкнотата и на нейно място в пирографираната кутия пъхнах една от фалшифицираните, които носех в джоба си. Номерът й бе В 29333. Надявах се, че през нощта Лорда няма да забележи смяната, а на другия ден, когато той щеше да е на работа в печатницата, аз отново щях да дойда тук и щях да върна оригинала… Поне такова беше твърдото ми намерение. И напълно честно.

Доволен от себе си, побързах да фотографирам всичко останало, така както го бях заварил, и се отправих навън.

Ключалката лекичко щракна зад мен.

Дворът беше пуст. Тръгнах. От отсрещната сграда сега вместо звънките гласове на „Бийтълс“ идваха хрипкавите и смущаващи вопли на Армстронг. Розите изпускаха сладникав аромат. Обувките ми скърцаха по пясъка.

Ударът по тила дойде тъй внезапно, че дъхът ми пресекна не толкова от болка, колкото от изненада. Полетях с глава напред към един розов храст, но преди да падна, нечии ръце ме сграбчиха откъм гърба и извиха лактите ми зад кръста, нечии силни ръце, които ме стягаха като стоманено менгеме.

Бях така поразен, че една дълга минута не приложих нито една от познатите ми хватки, за да се освободя. Обратно, държах се като побеснял гамен, когото хлапетата от махалата са „пленили“, за да го напердашат: ритах, ръмжах, разтърсвах тялото си, обръщах се дори да хапя, но ръцете зад мен стягаха все по-неумолимо и вече ребрата ми започнаха да пращят. Глухо завих от болка.

Не усетих кога нападателят измъкна пистолета от джоба ми, но почувствувах дулото му да се впива в гърба ми.

— Мълчи или ще стрелям! — каза един дълбок, спокоен бас, като леко по английски търкаляше думите под езика.

Положих неимоверни усилия да се овладея, да се успокоя, да мисля. Да продължа борбата при това положение, беше безразсъдно. Да викам за помощ, също нямаше смисъл: докато се притекат хора, аз можех да се превърна в труп. А да съобщя на нападателя, че съм от милицията, можеше само да ускори края: в басовия глас имаше една безапелационност, която не оставяше никакво съмнение относно искрените му намерения. Пък и да си призная, срамувах се да открия, че съм представител на властта, толкова унизен се чувствувах в стоманената прегръдка на човека.

Изправих се, отпуснах мускули укротен. Дулото на пистолета беше все тъй впито в гърба ми, срещу сърцето: явно човекът зад мен имаше онзи минимум от познания по анатомия, който всеки уважаващ себе си професионален убиец трябва да притежава.

— Така те искам — каза той. — Good boy[1]!

Не отвърнах на язвителния комплимент, трескаво търсейки изход от примката. Внезапно ми ми мина през ума снощното „нападение“ на Ели и неволно се засмях, толкова абсурден и глупав ми се видя начинът, по който бях попаднал в клопката.

— А сега, бой, ще дойдеш да се видим на светло — рече спокойно човекът. — Move!

Той ме бутна с пистолета към къщата. Тръгнах покорно, дори с желание — у мен се пробуди спасително любопитство: щях да видя човека, щях поне да разбера нещичко.

Все тъй, без да отпуска лактите ми, той отключи вратата, след това натисна бутона на осветлението и едновременно с това ме блъсна към креслото:

— Седни!

Седнах, обърнах се: беше Лорда, изпъчил гърди в изискания си сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка и с пистолета, насочен към мен.

— Охо! — пропя той, като изкриви устни в лека усмивка, която смекчи суровата бръчка под бузата. — Момчето с хубавото девойче! Стар познат. Питам се аз, какво ли търси… мм… такъв плейбой в „Ропотамо“ с такова мило гърлче, а то какво било…

Едва сега можах да разгледам Лорда по-отблизо: големите му очи ме обливаха с яркосива светлина, а цялото му същество излъчваше една странна смесица от нежност и бруталност и в същото време някаква уморена снизходителност, която привличаше и обезоръжаваше.

Той също ме разглеждаше, но като естествоизпитател, който наблюдава под лупа интересно насекомо, и аз полагах неимоверни усилия да не заприличам на насекомо.

— И тъй, бой — заговори той с все по-забележимия си английски акцент, като често се спираше, за да намери подходящата дума, израз на склероза или на незнание на българския език, — сега ти ще ми кажеш защо ме следиш, какво си търсил в моя дом и изобщо какво искаш от мен. И за да бъдем наясно още от самото начало, нека ти съобщя, че аз съм лежал тъкмо девет години в Синг-синг. Ако си слушал за него, това е… мм… как се казва… един образцов американски затвор за гангстери. Лежал съм и четири години в Централния. Ако потрябва, ще полежа още няколко години, а може би само седмици, защото ще те застрелям в положение на самоотбрана при опит за… как се казва… loot в моя дом.

„Член 5 от Наказателния кодекс“ — мина ми през ума. Можеше да ме застреля, без да му мигне окото, и наистина щеше да лежи само няколко седмици, а може би и никак.

Бях се успокоил напълно и както винаги при подобни обстоятелства, бях обзет от благословеното състояние на кристална бистрота на ума. Бързо прехвърлих в главата си десетина начина да се справя със ситуацията. Без съмнение Лорда беше физически силен и държеше оръжие, но имаше шейсетина години, а аз двайсет и шест, при това — отлично обучен за случаи като този.

— Виж какво, бой — каза той, — аз съм работническа класа, а днес съм изкарал осем часа край машината. Хайде, говори, че ми се спи.

Планът ми беше готов.

— Добре — отвърнах. — Ще говоря. И ще бъда откровен, като искрено се надявам, че ще се споразумеем. А кой ме праща, ще ви съобщя накрая. Сега само ще ви открия, че ние и вие вършим един и същи бизнес.

— Тъй… И какъв е този бизнес?

Посочих с глава към ателието:

— Фабрикуваме ценни парични знаци за улесняване на стопанското обръщение.

— Тъй, тъй… — каза той пак и не разбрах подиграва ли ми се: — И какво ми предлагате?

— Да работим заедно. От нас материалите, организацията, разпространяването на стоката и всичко останало, от вас — само трудът и опитът.

— Тъй, тъй… — повтори той замислено, като ме пронизваше със светлите си очи. — А ако звънна на милицията?

— Утре нашите хора ще ти го върнат с лихвите. Ние те следим от цяла седмица, знаем къде се намираш всяка минута на деня и нощта — от „Ропотамо“ до „Астория“.

Той подсвирна:

— Значи силна организация, а?

— Ще имаш възможност да я опознаеш, когато заработим заедно — отвърнах нехайно, питайки се дали той приема и думица от моите евтини импровизации.

— А ако не желая да работя с вас?

— Сам ли искаш да продължиш? Като занаятчиите? Ние ти предлагаме индустриални методи. Живеем в атомния век.

Но лицето му мина сянка. Той каза:

— Аз отдавна вече не се занимавам с това.

Звучеше искрено.

— Хайде, хайде! — казах. — Не е хубаво Лорда да се принизява до категория муха. Познаваме ние лъвската му лапа. — И решително хвърлих: — Доказателството е в джоба ми.

— Какво доказателство? — смръщи той вежди.

— Онова, което търсих тук.

Той сви тънките си устни, очите му заплашително се полузатвориха; приближи се до мен и опря пистолета на гърдите ми:

— Дай! — каза той и повтори: — Дай!

Бе само на две крачки от мен. Овлажних устни, преглътнах, бавно пъхнах ръка във вътрешния джоб на сакото, побърках вътре, после още по-бавно започнах да я изтеглям. Наблюдавах как очите му следят движението й, в очакване да видят какво ще извади. Имах само още една секунда. Ръката ми излезе със сноп долари между пръстите. Той изненадано отвори очи, а аз с всичка сила го ритнах между слабините. Той изстена, сгърчи се надолу, но ударът по брадата го изправи, което ми даде възможност да му нанеса още два прави под окото и носа. Пистолетът се търкулна на пода, но заедно с това едно мощно кроше в зъбите ме отпрати към него и аз по-скоро инстинктивно го напипах, чувствувайки как в същия момент очилата ми се изхлузват, а една малка кост се завъртва в устата ми сред солена кръв.

Бързо се изправих: пред очите ми играеха деформирани паяжини и светлини и насочих пистолета към размазаната фигура, която трябваше да бъде Лорда.

— Горе ръцете!

Фигурата идваше към мен, не ми оставаше нищо друго, освен да стрелям.

— В името на закона, горе ръцете! — извиках отчаяно.

Фигурата замръзна на място.

— Какво каза? — чух през мъглата и болката.

— В името на закона, арестуван сте!

Изведнъж той започна да се смее — грубо, язвително, гневно.

После се наведе, взе нещо от пода, изправи се и ми го подаде. Протегнах ръка: бяха очилата. Бяха здрави и когато ги сложих, отново видях Лорда, стоеше отпред, загледан в мен с унищожителна насмешка. Под дясното му око се разливаше синьо петно.

Изплюх избития зъб, напипах с език празното място — беше горен резец.

— Имам един приятел зъболекар, който слага отлични… мм… как се казва… протези — с изящно злорадство изрече Лорда. — Само че се плаща с долари.

Не отвърнах на предизвикателството, само си представих как ще стана за смях пред кралица Елина с избития зъб. Вдигнах слушалката на телефона и поисках от дежурния на отдела да прати кола.

Изглежда, Лорда едва сега повярва, че съм служебно лице. Настани се удобно на креслото, пристегна вратовръзката си, опипа синината под окото и изрече с невъобразимо презрение:

— Ама там имало още… хм… говеда!

— Ставай! — рекох. — И върви пред мен. Там ще видим кой е говедо.

Навън Луис Армстронг продължаваше сърцераздирателно да приплаква. Цялата ми първа среща с Лорда трая по-малко от една плоча 33 оборота.

Бележки

[1] Добро момче.