Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (33)

2. „Мама Тони“ и нейният син

Първата група униформени на капитан Добрев заварих на единайсетия километър, там където почват черните ридове на село Захариево, край хлътналата в канавката кола 89–85. Беше товарна варшава. Бяха я оградили с въжета и фенери и не позволяваха никому да се приближава до нея. Снимаха, измерваха, изследваха.

Втората група начело с Добрев беше в дома на Тони, където съставяха протокола за извършения обиск в присъствието на традиционните поемни лица.

— Ти поне защо не спиш? — въздъхна Добрев. — Да имах аз момиче като твоето, нямаше да ме видиш тук.

Капитанът изглеждаше много уморен, но това, разбира се, не му пречеше да прави своите динамични набези в пространството, този път в тясната селска стая между желязното легло и скрина.

— Намерихте ли нещо? — попитах.

— Да. — Той посочи куп хартии. Бяха рисунките и гравюрите от сандъка при прасето.

— Само това ли? — попитах разочаровано. Очаквах, ако не ателието, поне подстъпите към него.

— И това, ако нямаш нищо против. — И Добрев ми подаде едно листче с налепени върху него изрязани заглавни вестникарски букви.

ВЗЕМИ ВСИЧКО И ПРЕДАЙ, ДРУГОТО УНИЩОЖИ, ВЕЧЕ НЕ ТРЕБВА, СКОРО ТРЪГНЕМЪ. ПРИГОТВЕТЕ СЕ. ПАСПОРТЪТЪ ГОТОВЪ. ЧАКАМЪ. Г.

— Разбираш ли нещо? — попита ехидно Добрев. — Сега, след като вече знаеш кой е фалшификаторът и убиецът, за тебе няма да е трудно да познаеш кой е този Г., а?

— Не съм врачка — рекох, без да се ядосам: още бях под впечатлението на моето чудесно пътуване с лифта, — но този Г. може да е Габриел Фернандес, а може да бъде и Робинзон Голдсмит, това поне е лесно да се отгатне. Голдсмит е в ръцете ни…

— Откога пък Голдсмит и Фернандес знаят български?

— Не е трудно да се преведат с речник няколко думи от английски на български. Обърни внимание на елементарния словоред. Виж също думите „требва“ с „е“ и „тръгнемъ“ и „чакамъ“ с ер голям. Авторът на бележката е превеждал навярно с помощта на речник отпреди войната, което подсказва, че този речник не е купен у нас, а в чужбина.

— Не ми се вярва да е Голдсмит — каза Добрев с непонятна за мен самоувереност.

— Въпреки това настоявам да го разпитам най-после лично.

— Сега е невъзможно. Мирски го е завел в София.

— В София ли? Защо?

— Защо ли? Хм… — Добрев се позамисли и добави някак си между другото: — Ами защото Голдсмит отказваше да говори и Мирски побесня. Заведе си го в София вчера сутринта, каза, че сам щял да се занимае с него. Имал да урежда лични сметки с Голдсмит. Заради Лорда. Нали знаеш какви връзки съществуваха между шефа и Лорда.

Не питах повече. Целият онзи внезапен арест на Голдсмит, обърканите обяснения на Мирски и безапелационните му указания да продължа разследването, без да се учудвам на нищо, както и начинът, по който държаха арестувания далеч от мен, оставаха за мен необясними. Отначало считах, че това е средство на Мирски да ми спести време и да не ме отклони от поетата от мен посока, като всеки миг очаквах да ме уведоми за резултатите от разпита на американеца. Сетне, увлечен от водовъртежа на събитията, почти престанах да мисля за това, но нито за момент не можех да допусна, че Мирски е в състояние да сложи ръка върху Голдсмит, за да разчиства лични сметки с него.

— В такъв случай — казах — трябва незабавно да съобщим на Мирски за този Г.

— Ще бъде сторено, но това не ни освобождава от необходимостта да потърсим сами този тайнствен Г., нали?

— Трябва да пипнем Габриел.

— Пипни го.

— И ще го пипна, но най-напред искам да науча нещо повече за Стефана Антонова. Кои са ония двамата в съседната стая?

— Свидетелите — председателят на селсъвета и жена му.

— Отлично. Искам да поговоря с тях.

Председателят беше снажен шейсет и пет годишен балканджия със старинен сребърен часовник в джоба на жилетката си и юначни мустаци. Жената пък беше съсухрена бабичка, оставила сили и младост по каменистите царевични ниви наоколо. Говореше той, а тя се намесваше от време на време, за да припомни някоя незначителна подробност от преди трийсет години, която само един склерозирал мозък може да съхрани. Предавам същността на разговора:

— Познавате ли Стефана Антонова?

— Как да не я познавам. Петдесет години сме съседи, кажи-речи от рождение. Баща й познавах, майка й познавах, и даже родителите на Георги.

— Кой е този Георги?

— Покойният мъж на Стефана, бог да го прости.

— Кога е умрял?

— През четирийсет и четвърта на унгарския фронт, при Драва. Снаряд го направил на пихтия. А беше един хубавец! И даровит. Как рисуваше само!… Често си говорехме, че като се върне от фронта, ще го пратим в рисувалната академия да се учи за художник.

— Почакайте — казах, — да се върнем малко назад. Кога се жениха Стефана и Георги?

— През есента на четирийсет и трета, добре си спомням, играх на сватбата им, а седмица след това се дигнах партизанин в отряда на Захари. Ей зад тия черни бърда бродехме и стреляхме по жандармерията.

— А той?

— Георги не дойде. Той с политика не се занимаваше, само художник искаше да стане, пари да спечели и да се махне от тази дупка. Много се карахме за това. Но нито художник стана, нито пари спечели, а в друга дупка го зариха.

— Кога се роди детето им?

— Тоньо ли? Чак след края на войната. Георги не можа да го види даже. А обичаше децата, много ги обичаше, бог да го прости. Но Стефана не задържаше, три пъти подред помяташе, болест някаква имаше в нея. Затуй аслъ и Тони се роди такъв… А за да го износи, горката, цели осем месеца от леглото не стана. Понякога си мисля, че добре стана, дето Георги не се върна от фронта, нямаше да издържи той живот с това болно момче.

— Стефана издържа.

— Стефана е майка.

— Но бие сина си като звяр.

— Какво да правиш, трудно се излиза наглава с него… Пък и не е шега — двайсет години без стопанин, с такъв син! Иначе си е добра тя, много обича Тони, живота си е готова да даде за него.

— Да сте забелязали Стефана да пътува до Варна или до Златните пясъци?

— Ами че пътува жената. Ще отиде до Варна да пазарува и ще се върне същия ден. А на Златните пясъци ходи лани на почивка в Дома на трудещите се селяни.

— А да се среща с чужденци? Или с хора от града?

— Случва се. С тия филмаджии например. Нали Тони работи при тях… А завчера, разправят, при нея дошъл някакъв мъж, постоял десетина минути и си отишъл.

— Видяхте ли го вие?

— Зърнах го, като минаваше пред селсъвета, та ми направи впечатление… и поразпитах за него. Позавъртял се бил из селото, надникнал тук-там, като че търсел нещо, научил къде живее Стефана и след като постоял при нея, си заминал с автобуса.

— Чужденец? Българин?

— Българин, макар че мязаше на чужденец.

— В какъв смисъл?

— Ами беше един такъв, издокаран, в сив костюм, сламена шапка и вървеше изправен, като че бе глътнал бастун.

Това беше новина. Сега поне знаех какво е правил Лорда през ония часове, предшествуващи неговото убийство. А какво е търсил той при Стефана, бе вече друг въпрос…

— Другарю председател — продължих аз, — как мислите, защо Тони се е качил снощи на скалата?

— Побягнал е от Стефана. Той и друг път е правил щуротии, но не като снощната. Иначе той често ходи по чукарите. От малък си е свикнал, припка си по тях като дивите кози. Баща му също беше такъв, по цели дни горе, обичаше да гледа небето от високо.

— Какво прави там Тони?

— Питай го, да ти каже. Може би и той иска да гледа небето от високо.

— А защо са стреляли по него, а? Какво мислите по този въпрос.

— Стреляли са тия филмаджии, това мисля аз по този въпрос. Цял ден само това правят — пукат с пищови и хвърлят копия и стрели. Някой от тях е чалдисал от слънцето и каквато беше мишена Тони на скалата, започнал е да се мери в него.

— Знаете ли, че Стефана е намерена тежко ранена край селото?

— Чух. В главата ми се не побира тая работа. Грешка трябва да е някаква. Та Стефана никому зло не е сторила. Тя, дето се вика, освен своя Тоньо нищо друго на тоя свят не знае.

— Другарю председател, да сте забелязали у Тони някаква склонност към рисуване или нещо подобно?

— Разбира се, то си е стара работа. Като малчуган още се вреше в ковачницата на Хасан, имаме си тук един такъв циганин, всичко му идва отръки, та все при него киснеше, тук ще пипне, там ще пипне, ще измайстори нещо от железца, гвоздеи, дъсчици. Ходеше и при дърводелеца, правеше си колички, някакви сандъчета, кулички, къщички… Изобщо сръчен беше, дето се казва. По-лани даже, когато ремонтирахме вършачката, изчезнаха разни там инструменти, части, колелца, валячета. Нещичко намерихме в обора, ей тоя, в двора, там той си има скривалище, другото пропадна, но аз съм сигурен, че Тони го е скрил някъде, за да си майстори играчки.

— А за рисуването?

— А за рисуването знам, че де що имаше детски картинки, списания и вестници със снимки в училището и читалището, все Тони ги задигаше. Къде ги е завирал тия вестници и картинки, един господ знае. Взимаше ги, за да си ги прерисува. Рисуваше и по оградите, по стените, по плакатите на медпункта, по афишите на киното, по кориците на читалищните книги, та даже върху обявите на селсъвета, дето ги окачваме пред общината. Мацаше с каквото му попадне, всичко изпоцапа с разни човечета, дръвчета, къщички. Много зор видяхме, дордето го отучим от тоя лош навик. Че го заплашвахме, че Стефана го биеше, че веднъж даже цяла нощ в мазето на селсъвета го държахме, уж арестуван от милиционера. Оттогава милиционер не може да срещне, без да хукне, дето му очите видят. Но барем не цапа вече.

— Не се ли опитахте да използувате тоя негов… навик?

— Искате да кажете дарба, нали? Загубена работа. Та Тони едва го научиха да срича и да изписва буквите от буквара. А преди много години, ако се не лъжа, Тони беше тогава на четиринайсет години, майка му го даде да чиракува в градската печатница — да чисти, да мете, да понаучи нещичко, па и да изкара някой лев. Работи два-три месеца, па го изгониха.

— Защо?

— Че той не е за пред хора. Освен това и неговите припадъци…

— Даа… — рекох дълбокомислено, но нищо особено не мислех, толкова объркано и противоречиво беше всичко. — Още един въпрос, другарю председател. Имате ли някаква снимка на Георги?

— Имам една, прати ми я той от фронта. Ей сега ще я донеса.

Беше обикновена любителска фотография на група изправени пред унгарски замък български войници. В шинели и каски всички бяха еднакви.

— Ето този е Георги — показа ми председателят едно по-слабо момче с лице, което не ми говореше нищо.

— Другарю председател, ако видите днес Георги, ще го познаете ли?

Той тъжно се усмихна:

— Двайсет и толкова години са минали оттогава, не е шега, ей! И що хора съм срещнал през това време… Остарях, взех да забравям. Ама, кой знае, може да го позная… Но връща ли се човек от оня свят, бре момче?

С това разговорът приключи. Капитан Добрев и аз излязохме от задушната стая, където се бе родил и израснал Тони, момчето, което крадеше списания с картинки, за да ги прерисува, което мацаше оградите и стените с човечета, което скиташе по черните ридове, правеше съвършени копия на моите скици, бягаше панически от всеки милиционер и хвърляше от скалите фалшифицирани долари… Къде беше ателието му? И кой стоеше зад него? И защо Лорда бе дошъл в неговия дом?

Развиделяваше се. Върховете на околните скали бавно се огряваха от първите слънчеви лъчи и златото им се отразяваше в тихите тъмнозелени езерни води. Изплаваха от полумрака селският площад и аризонската улица, къщите с червените керемиди и вигвамите край брезовата гора. Петлите пресипваха.

Към нас дойде един от хората на Добрев и показа няколко патронни гилзи.

— Това намерихме край един от падналите декори — каза той.

— Оръжието?

— Засега никакво.

Откъм селсъвета се обади разсилният:

— Викат другаря Карлов от Варна.

Изтичах, вдигнах слушалката.

— Вие ли сте другарят Николай Карлов? — попита един женски глас. — Аз съм сестра Милева от хирургическото отделение на окръжната болница. Заръчано ми е да ви съобщя, че пациентката Стефана Антонова е починала преди десет минути, без да дойде на себе си.

Оставих слушалката.

Една важна фигура изчезваше от таблото. Безвъзвратно.