Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

13. Георги Кръчмаров

Край писалището седеше доктор Кречмър, мрачен, отпуснат, с треперещи пръсти. И дори очилата му вече не блещукаха от светлината.

В ъгъла, потънал в креслото, бях аз, много нещастен, много потиснат, с избуяли в душата ми комплекси на малоценност, и слушах разпита на убиеца, когото не аз, а други бяха открили и обезвредили, и то в момента, когато се канеше да ме унищожи… Един разпит, който моят шеф водеше като нагледен урок пред своя ученик.

Отговорите на Кръчмаров бяха често несвързани, накъсани и Мирски беше принуден да се връща по няколко пъти на един и същи въпрос. Ще се опитам да предам същината на разпита, толкова повече, че в онова състояние на вцепенение, в което се намирах, аз не можех да запомня всички подробности.

Започна Мирски:

— Господин Кръчмаров, искам да ви предупредя, че от вашата откровеност ще зависи по-нататъшната ви съдба. На вашата съвест тежат много престъпления, не се обременявайте още повече с лъжи. Ще бъда напълно открит с вас и ще ви кажа, че Кети Браун е признала вече всичко. Говори вече и Стефана Антонова.

Кръчмаров изненадано вдигна глава:

— Жива ли е Стефана?

— Жива е. И ни разказа всичко.

Смятах, че това е само трик на Мирски, целящ да подбие окончателно съпротивата на Кръчмаров. След два часа се убедих в противното: и двете жени наистина бяха живи.

Шефът зададе първите стандартни въпроси. Кречмър отговори:

— Георги Кръчмаров Антонов, 46-годишен, роден в село Захариево, собственик на клиника за кучета в Ню Йорк, женен.

— Името на вашата жена?

— Стефана.

— Това е първата ви жена. Втората?

Кръчмаров мълчеше.

— Не желаете да отговорите? Ще ви помогна аз: Патриция Джексън. Проверихме в Париж. За ваше сведение тя е отпътувала вече за Ню Йорк. Разкажете ни сега как стана тъй, че вие, убит на унгарския фронт, все пак сте жив и здрав.

Кръчмаров преглътна, овлажни устни и започна тихо, като колкото повече навлизаше в разказа, толкова повече подсилваше своя американски акцент.

— Аз действително бях ранен и в безсъзнание попаднах в ръцете на немците. Два месеца прекарах в една болница, примирието ме завари на легло. Оттам се озовах в един лагер за разселени лица в американската зона. Бяхме доста българи. Повечето се върнаха в България, някои останаха в Западна Германия, а аз и още няколко души заминахме за Щатите… Аз… аз знаех вече какво става тук… А пък имах нужда от пари, исках да уча живопис. Страхувах се, че като се върна тук, ще бъда принуден да вляза в някой колхоз…

— Знаехте ли, че Стефана е бременна?

— Предполагах… Години по-късно съвсем случайно до мен достигна вестта, че е родила. Но не знаех, наистина не знаех, че е… такъв… Уверявам ви, често чувствувах силна носталгия по родината си… Исках да видя жена си… сина…

— Това обаче не ви попречи да се ожените повторно.

— Много по-късно… когато загубих надежда да се върна.

— Тоест, когато окончателно се устроихме там. Успяхте ли да постъпите в художествената академия, или изобщо да учите живопис?

— Не. Отначало моят живот там беше много тежък. Работих в чикагските кланици, там понаучих нещо за животните и когато припечелих малко пари, открих клиника за кучета в Ню Йорк.

— Кога се запознахте с Лорда?

— Скоро след войната. Тъкмо се беше върнал от хитлеристкия концлагер и вестниците описваха неговите премеждия. Наричаха го фалшификатора на есесовците. В онези дни аз бях в много тежко положение, просто гладувах. Като разбрах, че Лорда е българин, аз го потърсих, поисках от него помощ, пари… Той ме съжали…

— Но вие не го съжалихте! — прекъсна го Мирски.

— Бях принуден — отвърна безгласно Кръчмаров.

— Продължавайте! Какво стана, след като Лорда ви съжали?

— Като разбра, че умея да рисувам… а аз рисувах сносно… той ме покани да му помагам в неговата работа…

— Фалшифициране на пари?

— Да… Но това трая само няколко месеца. Аз се уплаших и се оттеглих. А него… той бе пратен в затвора. Оттогава, повече от двайсет години, не бях го виждал… до онзи ден пред варненското пристанище.

— Да не бързаме толкова. Веднъж вие имахте любезността да ни обясните, че сте дошли в България, привлечен от желанието си да видите какво може да направи една млада свободна страна. А истинската причина?

— Аз не ви излъгах. Наистина имах желание да видя страната. Толкова години бяха минали! Бях се затъжил… За сина си също… Толкова повече, че Патриция не ми даде деца. А аз много обичам деца.

— Сам ли дойдохте миналата година?

— Да. Бях вече американски гражданин, казвах се доктор Джордж Кречмър, нямах причини да се страхувам от властта. Нали с нищо не се бях провинил спрямо родината си?… Първата ми работа беше да посетя Захариево — така се нарича сега родното ми село. Отидох с група туристи уж да видя скалите. Минах покрай къщата си…

— Не ви ли познаха?

— Не. Излишно беше да предизвиквам вълнение у Стефана и сина й… Бях женен за друга… Но уверявам ви, бях много развълнуван. Къщата беше такава, каквато я бях оставил… Узнах, че Стефана и нейният син… моят син… са на почивка в Дома на селянина на Златните пясъци. Нямах сили да устоя и ги потърсих… Така в същност и започна всичко.

Той свали очила, дълго три очи:

— Видях ги… Това беше една вечер на плажа. Едва познах Стефана, толкова беше остаряла… Но най-вече се ужасих пред образа на своя собствен син… Изрод някакъв, не исках да приема, че е мой син, плът от моята плът. Рухваше идиличната представа за моето семейство, която таях в себе си толкова време. Дълбоко се разкаях, че съм ги потърсил… Но Стефана се зарадва… зарадва се, че съм жив, а като разбра откъде ида, се хвана за мен като удавник за сламка. Искаше да й помогна, по-точно — да помогна на Тони. Била чула, че в Америка имало лекари, които могли да оперират момчето и да го излекуват… Не знаех какво да отговоря, бях много смутен… Ох, защо не си заминах тогава веднага, може би всичко останало нямаше да се случи!… Работата е там, че аз дадох на Стефана сто долара. Спомням си добре: сто долара — пет банкноти по двайсет. Дадох й ги да си купи нещо от Кореком или да ги размени в банката. Отначало тя не искаше да ги приеме, умоляваше ме само да взема Тони и нея в Америка или поне Тони, за да го оперират. Казах й, че нямам толкова пари, че в Америка операциите струват цели състояния, пък и пътят дотам не е евтин. Тя не настоя повече, но две вечери по-късно, когато отново се срещнахме, за моя изненада Стефана извади от чантата си цяла пачка банкноти от по двайсет долара. В първия миг се излъгах и ги взех за истински, но скоро установих, че са фалшиви: тогава Тони нямаше още доброкачествени материали, пък и беше оставил върху всички банкноти номера на оригинала… Стефана ми разкри, че Тони можел да прави копия на каквито си иска рисунки и даже на пари…

— Откога?

— Започнал още като шестгодишен. Рисувал, каквото му попаднело под ръка и най-вече илюстрации от списания и книги. Отначало тя посрещнала тази склонност на Тони с неразбиране, но по-късно се примирила и дори, както тя твърдеше пред мен, й се радвала, защото тия занимания на сина й били напомняли за моите младежки увлечения… Четиринайсет години, ден след ден, Тони рисувал и копирал всичко и правел само това и нищо друго и станал майстор… Стефана ми разказа също, че Тони прекарал няколко месеца в местната цинкография, където усвоил тънкостите на занаята… Удивително!… Стефана ми разкри, че няколко пъти тя го карала да рисува фалшиви левове и дори ги разпространила без всякакви лоши последици. Със сълзи на очи ме замоли да приема подправените долари и с тях да купя билет за Тони до Америка. Жал ми беше да откажа… И сбърках. Обещах й, че като се върна в Америка, ще уредя всичко необходимо за оперирането на нашия син, при условие обаче, че тя ще мълчи и никому няма да съобщи за нашата среща. Тя се закле в живота на Тони… Десет дни след това аз бях в Ню Йорк.

(Няколко месеца по-късно аз се уверих в истинността на тия думи. Стефана Антонова стоеше пред съда и с глух глас разказваше тъжната история на един живот, посветен изцяло на един недъгав син. Разказваше за човешката самота и вдовишката скръб, за майчиното отчаяние пред невъзможността да помогне на единственото си дете, разказваше и за надеждите, които срещата с бившия й мъж породила в нейното сърце, за страстното й желание час по-скоро да се снабди с необходимите средства за операцията в Америка, които единствен Тони можел да даде… Тогава окончателно си обясних оная нейна, непонятна в ония дни, жестокост спрямо Тони, онзи болезнен терор, упражнен от една майка над своя недъгав син и породен, колкото и да е парадоксално това, от нейната любов към него, от великото й и мъчително желание да му помогне… Тя изискваше от него пари, много пари и той трябваше да ги направи със собствените си ръце. За Тони обаче правенето на тия пари представляваше само едно безкрайно скучно занимание над неинтересни и еднообразни картинки, които отгоре на всичко бе длъжен да крие в пещерата под страшната заплаха от повикването на „стражар“… Други картинки го теглеха него — ония, истинските и големите картинки от списанията и книгите, които той притулваше в сандъка при прасето и горе в скалите… И оттук този колкото трагичен, толкова и смешен сблъсък между сина и майката и който не бе нищо друго, освен конфликт между желанието и неразбирането или дори ако щете — конфликт между любовта към сина и любовта към изкуството…)

— Наистина ли възнамерявахте да сторите нещо конкретно за вашия син? — продължи разпита Мирски.

— Не зная… може би… Бях много объркан. От една страна, имах желание да му помогна: жал ми беше за него и дори въпреки уродливостта му бях малко горд, че е унаследил моите художнически способности… Неговите бяха изключителни, да, просто изключителни… От друга страна пък ме възпираше Патриция, която не знаеше нищо за моята първа женитба и за Тони… Точно по това време работите ми в клиниката вървяха лошо: богатите американки престанаха да дават кучетата си на маникюр, защото тъкмо това правим там… Открити бяха по-модерни заведения. Бях пред банкрут. Едва тогава за първи път ми мина през ума, че мога да използувам дарбата на своя син. Утешавах се, че тя ще послужи не само на мен, но и на него. Отначало смятах да го взема в Америка и там да работим заедно, сетне се разколебах — в Щатите опитната полиция би открила фалшифицираните долари много по-лесно и по-бързо от която и да е друга полиция в света. Готов бях да се откажа. Край на колебанията ми сложи Кети Браун, която ми съобщи, че заминава за България с филмова група.

— Още тогава ли ви беше любовница Кети Браун?

— Близка приятелка…

— Разбира се, Патриция Джексън не знае нищо за нея.

— И надявам се, няма да узнае.

— И тъй, филмовата група заминава за България и вие я използувате да пренесе материали за Тони.

— Това не беше сложно — покрай цялата апаратура… Само хартията ми създаде повече затруднения. А аз, узнавайки още в Щатите от какъв характер е филмът, успях чрез Кети да подскажа на режисьора, че най-доброто място за техните снимки е село Захариево с околните скали. Това помогна. Още като видял Захариев, Режисьора решил, че няма по-подходящ декор за филма му от черните ридове и езерото под тях. Скоро след Кети тръгнах и аз. Оттук нататък беше лесно.

— Защо доведохте Патриция Джексън?

— За да помага при изнасянето на парите.

— Защо не живееше с вас в „Рубин“?

— От предпазливост. Все едно, имахме различни паспорти. Пък и заради Кети…

— Как влизахте в контакт със Стефана?

— Посредством Кети, с писма.

— С налепени вестникарски букви?

— Да.

— Знаехте ли къде е ателието на Тони?

— Да… почти. Сред тия скали аз като младеж съм прекарвал много дни.

— Опишете механизма на разпространяването на доларите.

— Стефана ги взимаше от Тони и в село Захариево ги предаваше на Кети, Кети на мен, аз пък на Патриция…

— В две еднообразни червени бански чанти, които си разменяхте.

— Да. Получавах празната, давах пълната.

— Да преминем сега към Лорда. Защо го убихте?

Кръчмаров отново свали очилата, дълго и замислено ги бърса:

— Вярвайте, никак не исках…

— Това ни е вече известно: той ви беше много симпатичен и прочие. Конкретно към въпроса: защо го убихте? И този път — по-подробно.

Мирски изрече последните думи съвсем тихо, но в гласа му прозвучаха нотки, които смразиха дори мен.

— Сам не зная как Лорда попадна по следите ми — отвърна Кръчмаров. — Това стана на двайсет и първи август. Бях получил от Кети голяма пратка, която трябваше да предам на Патриция. Срещата ми с Кети се състоя на плажа край автобусната спирка „Журналист“. Приех чантата и след това взех рейсовото параходче за Варна. Там, пред пристанището, ме чакаше Патриция. Аз й предадох пълната чанта, тя ми върна другата празна. Останах, докато Патриция мине през митницата, и успокоен се упътих назад. Тогава именно срещнах Лорда. Познах го веднага. Той ме попита направо — беше много груб — колко долара съм предал в червената чанта на русата жена и коя е тази жена. Срещата ме изненада толкова много, че в отговор не можах да измисля нищо убедително. Отвърнах, че в чантата има багаж, но той ми се изсмя и ме заплаши, че ако не му разкрия истината, ще се разправи с мен, както намери за добре. Познавах Лорда, познавах добре и неговата безпощадност… Пък и не знаех какво е видял и откъде ме следи. Сега предполагам, че от плажа при спирка „Журналист“, където е забелязал как взимам чантата от Кети.

— Точно така — каза Мирски. — А оттам той ви е проследил с моторница чак до Варна, след което е отишъл до село Захариево, за да поразпита за вас. Но защо го убихте?

— Бях изпаднал в истинска паника. Мислех, че ако Лорда проговори, всичко рухва. Страхувах се не само за себе си, но и за Стефана, за Тони, за Патриция… И за Кети. Обичам тази жена.

Кръчмаров изрече последните думи с толкова искреност, че ми стана още по-противен.

— По-нататък?

— По-нататък… бях принуден да залъжа Лорда с една полуистина, че съм предприел интересен бизнес, не му казах точно какъв. Тогава той извади от джоба си една стодоларова банкнота и ме попита аз ли съм я направил… Казах му, че ще му разкрия всичко вечерта, и го поканих на среща в 23,30 пред „Рубин“ край павилиона за закуски. Той се съгласи. Малко по-късно в хотела ми позвъни Стефана — това се случваше за първи път — и ми съобщи разтревожена, че в селото дошъл Лорда и я подпитал за мен — знае ли, че съм жив и прочие… Тогава се реших… Вечерта Лорда дойде…

— И го убихте! — изрече с матов глас Мирски. Чувствувах гнева, който клокочеше в него. — Но какво направихте преди това? Доколкото знаем, вие хвърлихте червената чанта край Дома на журналистите.

— Да, исках да изтрия всички следи.

— А синята чанта?…

Кръчмаров изненадано вдигна очи към Мирски.

— … която купихте от кооперация „Макаренко“?

— Взех я за Кети — отвърна замаян Кречмър — вместо червената… Донесох я в една амфора, която купих от рибарите.

Спомних си онзи първи ден в хола на „Рубин“: веселият и добър чичо Док и амфората, която тоя любовно полага в краката на своята Кети… Но тогава аз гледах като „пупи“.

— Разкажете как конкретно сте убили Лорда.

Кръчмаров дълго мълча, сетне бързо хвърли, сякаш за да се освободи от последните си задръжки:

— Всичко зависеше от точното разпределение на времето. В 23.25, когато крупието даде почивката, аз веднага излязох заедно с Кети и тръгнах към задния вход на хотела. Тя остана долу в парка, аз се качих пеша до седмия етаж. Минах към балконите и оттам — към стаята на Ричард Брук. Взех камата; бях я забелязал още през деня, когато Брук се върна от снимки. Канията пъхнах в куфара на Режисьора, а пък червената чанта на мис Карлова прехвърлих в стаята на Робинзон Голдсмит. Смятах, че с това ще създам впечатление на хаос, толкова повече, че през тия две-три минути едва не се сблъсках с мис Карлова и с оператора Фернандес, които излизаха от стаите си. Изобщо в коридорите имаше голямо движение и това доста ме улесни…

— Наистина много — каза Мирски. — Продължавайте!

— Аз… изтичах към павилиона. Забелязах Лорда отдалече, нея вечер имаше хубава луна. Беше се изправил до павилиона и чакаше. Аз отидох към него и…

— И забихте ножа в гърба му! — почти беззвучно прошепна Мирски. — И се върнахте при своята Кети и влязохте в казиното и продължихте да играете комар. Това вече знаем. Разкажете сега защо искахте да убиете Тони и собствената си жена.

— Не исках, не! Вярвайте ми, не исках! Това стана случайно. Когато чух, че Тони е в опасност при скалите, аз незабавно последвах автобуса, с който другите бяха тръгнали за Захариево.

— С какво?

— С мерцедеса на Голдсмит. Колата беше оставена отключена пред хотела още преди арестуването на евреина. Междувременно аз успях да кажа на Кети да ме чака пред училището и да извика там и Стефана. Аз… бях уплашен… много уплашен. Опасявах се от разкрития. Убеден бях, че рано или късно ще се разбере, че задържаният Голдсмит няма нищо общо с убийството и че ще почнат да ровят и около мен.

— И тъй, вие тръгвате с мерцедеса, оставяте го на единайсетия километър, а последните петстотин метра до селото изминавате пеша…

— Да. И когато влязох в селото и видях Тони на скалата, разбрах, че е настъпил краят. Трябваше да действувам… Обстоятелствата налагаха.

— Напълно ви разбирам. И как действувахте при тия така налагащи се обстоятелства?

— Пред училището дойде Кети, много разтревожена. Поисках й оръжие, тя донесе револвера. След малко на площада се появи и Стефана. Беше обезумяла, в плен на една от ония свои кризи. Исках да й обясня, че трябва да бягаме, но точно в този момент Тони започна да хвърля парите от скалата. Аз… как да кажа… също не съм добре с нервите… нощем не мога да спя… особено през последните нощи… загубих контрол над себе си и започнах да стрелям. Стефана се нахвърли върху мен, започна да ме блъска и бие, и дращи по лицето. И слава богу, иначе щях да улуча Тони… В замяна на това обаче аз изпаднах в сляпа ярост… В такова състояние не зная какво върша… Ударих я е револвера по главата, тя падна. Наблизо имаше някаква кола. Качихме Стефана и подкарах към шосето. Чух изстрели зад себе си, усетих как задните гуми спадат, но успях да се добера до единайсетия километър. Там се прехвърлих в мерцедеса и продължих до Златните пясъци. По-късно ми казаха, че Стефана е мъртва, а Тони ранен.

(В съда Стефана даде някои обяснения, които хвърлиха пълна светлина върху събитията от онази драматична нощ. След като получила онова предупредително писмо от Кръчмаров, тя, уплашена не толкова за себе си, колкото за своя син, поискала от Тони да се качи незабавно в ателието и унищожи всичко. Тази нощ обаче Тони проявил някакво необяснимо упорство и отказал да изпълни волята на майката. Тогава тя отново прибягнала до заплахи и накрая, обзета от ония пристъпи на свиреп гняв, посегнала да го бие. Озлобен, потиснат, доведен до отчаяние, Тони отстъпил и се качил на скалите, но вместо да унищожи ателието и донесе останалите пари, той само грабнал ония долари, които демонстративно хвърлил над нас.

Днес, анализирайки тогавашната обстановка, откривам, че причина за това на пръв поглед необяснимо поведение на Тони съм бил и аз. По-точно — считам, че това поведение на Тони е било своеобразна реакция на неговото душевно състояние, израз на приятелските чувства, които тъкмо в този ден се зараждаха между нас — там пред читалището, край пеещата Дафна и на снимачната площадка, когато му подарих онази рисунка. За първи път този ден Тони бе усетил проява на искрено внимание от страна на страничен човек, за първи път някой не му се присмиваше, за първи път някой му подаваше ръка и не се гнусеше да стисне неговата мръсна длан… Може би е смело това мое твърдение, но аз мисля, че тъкмо в този ден у Тони са се пробудили първите искрици на човешко достойнство и че те именно са го накарали да се изкачи посред нощ на скалите и хвърли с гневен жест в лицето на цялото село подправените от него долари.)

— Така — рече Мирски. — Това е вече ясно. Накрая обяснете ни какво сте търсили в скалите днес преди обед. Доларите? Тони? Или двете заедно?

Кръчмаров замислено се усмихна:

— Зная, че няма да ми повярвате, но ще ви призная: днес се качих на скалите, защото имах желание да видя още веднъж местата, където в миналото съм прекарал толкова щастливи часове. Не крия също, че исках да прибера останалите пари и да изтрия окончателно всички следи… Знаех, че в ателието все още се намират големи количества хартия и бои. А що се отнася до Тони… не зная. Не го чувствувах вече като свой син.

— Кога решихте да отидете горе?

— Когато ме разпитвахте за самоубийството на Кети. Тогава, без да подозирате, че зная български, вие наредихте на своите сътрудници да ме пуснат да си замина, а на мистър Карлов — да изнесе всичко от ателието на Тони. От една друга ваша реплика пък, също непреведена на английски, разбрах, че Кети Браун не желае да говори. Пресметнах, че имам поне още един ден, за да доведа нещата до искания от мене край.

— А пък аз точно това исках да ви внуша — каза Мирски.

— Нима знаехте, че разбирам български?

— Да. Какво друго важно още сте чули на български език от нас?

— От мистър Карлов по време на закуската в хотела. Той съобщи на мис Карлова, че тръгва за Захариево, за да търси Тони, който бил избягал от болницата. В този момент стана ясно, че ми предстои да изиграя последната си карта. Трябваше на всяка цена да изпреваря мистър Карлов или поне да го обезвредя… Взех мерцедеса и тръгнах по петите му… до скалите и оттам — до пещерата…

— И какво конкретно възнамерявахте да направите там?

— Не зная… може би щях да задръстя входа на пещерата с камъни. Докато се освободят, аз щях да съм далече. Имах запазено място в самолета за Франкфурт на Майн.

— То обаче бе вече преотстъпено на друг — каза Мирски и стана. — Е, май че завършихме, а? Другари, имате ли въпроси?

Никой нямаше въпроси. Аз по-малко от другите.

— Изведете го!

Тогава Георги Кръчмаров, наречен още доктор Джордж Кречмър и Док, се изправи и остарял с десет години, закрачи към вратата.

Вече не приличаше на Шуберт.