Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

2. Шефът Мирски

Имаше ги всякакви — по един, по пет, по сто, но повечето бяха десетачки — от едната страна с Белия дом в средата и старомодния автомобил пред него; от другата — сиви, с навъсения лик на Хамилтън и обещанието, че съкровището на Съединените щати на Америка „ще плати по искане на предявителя десет долара“.

Бяха много, някои протрити и смачкани, други — нови, сякаш току-що излезли от печатницата, и покриваха тежкото и проядено от годините и цигарите писалище на шефа. Лупата се плъзгаше върху тях и леко деформираше номерата на банкнотите и акуратния подпис на ковчежника на съкровището на Съединените щати, така добре познат и на двама ни.

— Е, и какво конкретно ще кажеш за това? — изръмжа Мирски.

Беше горещо, тежко и задушно, отвън долиташе дразнещото скърцане на напечените от августовското слънце трамваи.

— Добра работа — рекох и дори не скрих възхищението си.

— Какво добро има в нея! — кисело отвърна той, като разхлаби вратовръзката си и хвърли към мен неприязнен поглед. Моят оптимизъм редовно го изкарваше от релсите. — Запалили са цялото крайбрежие, а ти — добра работа!

— Искам да кажа — изкашлях се дипломатично, че е направено майсторски. Отдавна не сме се сблъсквали с такова изкуство.

— Николай, моля ти се, задръж изкуството за себе си! — страдалчески изпъшка той.

Беше задушно, навън трамваите неистово пищяха, хората отиваха на море, по размекнатия асфалт припкаха жени с поли над коленете, а ние двамата се бяхме заврели в тази дупка на петия етаж и след час трябваше да дадем отговор на Големия шеф за това „нечувано безобразие“ и за „решителните мерки“, които следваше да вземем.

Вдигнах една банкнота срещу светлината.

— Във всички случаи това не е нашенска работа — казах предпазливо.

— Не бързай, не бързай! — Мирски извади огромната си шарена кърпа, прочута сред всички оперативни работници и дори в престъпния свят: изглежда, че притежаваше няколко дузини от същия вид и цвят, и избърса потта, която се стичаше по дебелата му космата шия, сетне дълбоко въздъхна: — Де да имаше сега една студена диня, ама такава, че да пращи!

— Има сведения, че неотдавна в Германия е открита партида подправени купюри от по 10 и 100 долара — казах, като отпъдих примамливата картина на пращящата диня.

— Е, и?

— Тия дни за Златните пясъци е заминала голяма група западногерманци…

— На Златните пясъци има петдесет хиляди западногерманци, а по Черноморието три пъти повече летовници от Западна Европа, Англия, Скандинавските страни и Америка.

— Да влезем във връзка с Интерпол…

Мирски мина към зарешетения прозорец, погледна към потока коли, които се носеха като макетчета към гарата, хвърли поглед и над зелените динени планини, които се издигаха пред пазарните щандове отсреща: явно искаше да скрие раздразнението си. Обикновено той ми прощаваше разгорещената прибързаност, но днес тя явно прехвърляше границите на неговата снизходителност. Вина за това имаха и жегата, и минижупите по асфалта, и августовското скърцане на трамваите, и тия хиляди долари на масата… Той прецеди през зъби:

— Слушай, Николай, тия книжки са намерени във Варна, в Пловдив и София, и то почти едновременно. Открити са в обменни гишета, в банки, в магазини на Кореком, в игралния дом на Златните пясъци… Не ти ли подсказва това, че имаме работа с добре организирана банда, и то конкретно нашенска?

Упорито вдигнах рамене — скромна демонстрация на желанието ми да мисля самостоятелно. Наистина аз уважавах своя шеф, но понякога го намирах твърде елементарен. Мирски беше от ония кадри практици, които влязоха в криминалния отдел веднага след войната и носеха със себе си много от чертите на онова време, а за мен, пък и за други млади колеги основният белег на тия кадри бе липсата на въображение.

Гледах мощните плещи на Мирски, едрата му нискочела глава, която му придаваше вид на дремещ лъв, малките му сиви, остри очи, които тъй добре умееха да човъркат в душите на арестантите, и си мислех: не, няма фантазия този човек!

Несъзнателно се приближих до прозореца и също хвърлих бегъл поглед надолу. Пропастта мигновено ме удари в мозъка, бързо отстъпих. Изкарах лулата, натъпках я и я запалих едва след третата клечка. И макар че се задавих, почувствувах прилив на увереност. Шефът явно не бе забелязал нищо.

— Другарю Мирски — казах, — ако ми разрешите, аз съм готов да се обзаложа с вас на каквото пожелаете, че тези долари са изфабрикувани в чужбина от опитни фалшификатори в добре обзаведени модерни фотогравьорски кабинети и след това са били внесени и разпространени у нас…

— … за да ги пласират по едно, по две парчета в Кореком и обменните гишета. Николай, тази хипотеза не издържа критика. Само един наивник би търсил в България широк пласмент на фалшифицирани в Америка или другаде пари. Виж, ако беше обратното — да се правят в България и да се изнасят в Америка…

— И все пак това не може да не е вносна стока. Погледнете хартията, вижте как безупречно са издокарани всички елементи, образите, буквите, цветовете… Тук е пипала много опитна ръка, а такава у нас, доколкото ми е известно, няма.

— Има.

— Къде?

— В затвора.

Отново неволно вдъхнах дима и кашлицата избухна с такава сила, че чак очилата заподскачаха на носа ми.

— Шерлок Холмс трябва да е пушил по-мек тютюн — каза Мирски разсеяно и без капка ирония, но аз бързо изтърсих лулата и я прибрах. (По онова време всички новаци в службата започваха с шикозни и по възможност английски лули. По-късно вече преминаваха към по-скромните и главно — по-евтини цигари.)

— Отдавна ли са там? Искам да кажа — в затвора? — попитах.

— Доста отдавна.

— Всички?

— Не, има още един… — Мирски се обърна към мен: по лицето му се бе разляло носталгично умиление, съвсем несвойствено за суровото му лице. — Ти не го познаваш. На времето ми създаде много работа. Световна класа… Но сега кротува. А що се отнася до облога — той доволно потри ръце, сякаш печалбата беше вече в тях, — съгласен съм. Да се обзаложим. Конкретно на една диня, при условие, че я изядем веднага.

— Както кажете.

— И да бъде студена.

— Ще се постарая.

Стиснахме си десници и след малко се върнах с голям заоблен вързоп вестници.

— Видя ли те някой? — попита Мирски.

— Минах през задния вход.

— Отлично. — Той извади ножче от чекмеджето. — Заключи вратата.

Махнахме доларите от писалището, постлахме вестници. Динята се оказа жълта.

— На късмет е — каза шефът. — На жълто много ми върви.

Освен това динята се оказа и необикновено сладка.

— Работата е там — продължи той, — че министърът на финансите беснее и чак Министерския съвет иска да занимае с тази история. Кожата ми ще одерат, ако не успея. Ясна ли ти е картинката?

— Повече от ясна — отвърнах, мислейки си, че трудно биха успели да одерат жилавата и дебела кожа на Мирски. Много хора се бяха опитвали да сторят това и винаги безуспешно: шефът съумяваше да се измъква сух от всички положения. Сега обаче го съжалих: макар и да не му одерат кожата, този път най-малко ще му я опекат на слънце. Защото, моля, Ник Карлов от утре няма да е вече в София, а далеко-далеко, където никой няма да може да го открие, никой, дори Шерлок Холмс в собствената му персона.

Мирски се прицели и ловко заби ножчето в центъра на зелената кора.

— Не, моето момче, нищо не ти е ясно. Половината хора са в отпуск, другата половина в разход. Като че без работа сме останали само ти и аз. Ние двамата срещу всичко това! — Той посочи купчината долари. — А като се има пред вид, че аз конкретно не мога да мръдна оттук, оставаш ти. Сам. Сега ясна ли ти е картинката, а?

Ясно ми беше само, че се сгромолясва отпуската ми заедно с палатката, лодката, въдицата, харпуна и всичко останало.

— Да, сега ми е вече ясна картинката — казах и в сърцето ми се надигна злоба към всички долари на земята, към всички фалшификатори и към техните преследвачи, включително и към този петдесетгодишен старик отсреща, който жадно хрускаше диня, бършеше врат с огромна шарена кърпа и ме пронизваше с малките си всевиждащи очи.

— Не, пак нищо не си разбрал — съчувствено въздъхна той. — Жегата е размекнала мозъка ти. Казах: със случая ще се заемеш ти, ще го ръководиш ти, конкретно, на своя пълна отговорност.

Бавно се изправих, гледайки недоверчиво шефа:

— Сериозно ли говорите?

— А как иначе!

— Големият шеф?

— Съгласен е. Само че отпуската ти…

Виждах лукавите искри в зениците му и все още не можех да проумея простата истина, че след двегодишно чиракуване на мене ми възлагат една извънредно отговорна задача, първата ми самостоятелна операция, и то, кажи-речи, от национален мащаб.

— Но защо точно аз?

— Защото няма друг. Пък нали си и художник…

— Какъв художник съм аз!

— Тъкмо за този случай. Казваш — изкуство. На ти изкуство, но открий майстора му. Освен това рано или късно все трябваше да почнеш с нещо конкретно, нали?

Сега вече в очите на Мирски нямаше и следа от лукавщина. В тях даже можеше да се прочете завист. Заради моя първи случай ли, кой знае… Неговият първи случай беше отдавна потънал в миналото.

— Почваш веднага — подхвана той. — И без това сме закъснели. На твое разположение е всичко, което ни е останало, въпреки засухата. На твое разположение съм и аз, стига, разбира се, да се нуждаеш от моята помощ.

— Разбира се, разбира се… — изрекох аз, без много да го слушам, и свалих очила: бях заслепен от внезапно открилото се пред мен видение на бъдещите дни.

— Е, ако позволиш, първия съвет, който бих ти дал, е да се поровиш в Кореком, да поопипаш купувачите, които са плащали с долари…

— Да, да… — мърморех аз и пред късогледите ми очи се разгръщаше гигантската битка, която ми предстоеше, битка между един новак, може би не напълно Шерлок Холмс, но все пак Николай, т.е. Ник Карлов, и ония невидими гангстери от Чикаго, Санта Фе и Макао, които наводняват страната с подправени долари, и вече виждах перипетиите на борбата, схватките с хитрите бандити, нощните бдения, преследвания с черни ролс-ройси по крайбрежните шосета, остроумни клопки, стрелбите с броунинги, кръвта по раненото рамо, героичното лазене по плажа, тайнствената самотна вила на високия бряг, в нея американци с пури в уста, с тиранти през рамо и пистолети под мишница и накрая „Горе ръцете!“ и всички ще видят кой е Ник Карлов, понастоящем мърляв „младши“, и всички ще викат „осанна!“…

— А сега прибери корите и семките — каза Мирски.

Паднах от ролс-ройса и се намерих пред остатъците от динята. И все пак ще викат „осанна“, си рекох, и решително заприбирах мокрите вестници.

— А утре ела да си поприказваме. Да обмислим какво конкретно смяташ да предприемеш. Не, няма да те безпокоя и няма да се бъркам в твоите работи — каза Мирски и отново усетих в гласа му насмешка, може би бащинска, но все пак насмешка.

(Ако тогава бях малко по-проницателен, по-късно щях да разбера много неща, но… Само си помислих: „Какво пък, нека се шегува, негова си работа. Смее се най-добре оня, който се смее последен“.)

— И гледай да не те забележи някой на излизане — предупреди той и добави: — Шерлок Холмс!

Не отвърнах на предизвикателството и с твърда крачка, очила на носа, лула между зъбите и мокри вестници под мишница аз се упътих към изхода.

Въпреки всичките ми предпазни мерки бях забелязан от постовия милиционер при задния вход. Той учудено вдигна вежди, но не ме спря.

Кой знае, може би го респектираше видът ми!