Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (45)

14. Блек бърд

Мирски доволно потри длани:

— Е, край, а?

— Отлична работа — рече капитан Добрев въодушевено. — Другарю Мирски, разреши ми да ти стисна ръката.

— Защо моята? — удиви се шефът. — На Карлов трябва ръката да стиснем. Ник, поздравявам те.

А аз седях в креслото и не мърдах. Чувствувах се безкрайно унижен. Все по-ясно разбирах, че този мой първи „самостоятелен“ случай се превърна в един от поредните блестящи случаи на Мирски и че в същност аз бях само една важна пионка върху таблото, с която играеше той. По-точно аз бях сондата, с която се пробиват пластовете, а Мирски — този, който наблюдава реакциите и прави изводите. Нещо повече — съзнавах, че бях послужил за примамка в капана, който Мирски бе устроил за престъпника. Една глупава, самонадеяна примамка, като онези патици, които ловците връзват пред гюмето, за да привлекат други още по-глупави гъски.

— Николай — попита загрижено Мирски, — ама ти май сериозно се обиди!

Измъкнах се от креслото, опитах се да покажа бодра физиономия:

— Другари — рекох, — аз ще си направя изводи от моето поведение в това дело и…

— И какво? — извика Мирски. — Оставка и други конкретни глупости? Та не разбираш ли ти, дявол да те вземе, че най-важното си свършил ти, че без тебе никога нямаше да пипнем Кръчмаров? Та ТИ, само ТИ откри Тони. На никого от нас никога и наум нямаше да дойде да тръгне по следите на този малоумен… Добре де, не се сърди, не е малоумен, гений е той, този твой приятел! Но и по дирите на такъв гений никога нямаше да тръгнем. А в основата на всичко лежи той.

Мирски сложи ръце на раменете ми и се усмихна с малките си проницателни очи.

— А ако нещо съм сбъркал пред тебе, прощавай! Но повярвай ми, направих го само заради моя приятел Лорда. От начало нямах намерение да ти се бъркам, честна дума…

— А по-късно?

— По-късно… — Мирски отпусна ръце и заговори по-скоро на себе си, като непрекъснато бършеше врат с шарената си кърпа. — Знаеш ли, Николай, кога реших, че трябва да се намеся? Когато видях Лорда мъртъв. Тогава разбрах, че имаме работа с един много сериозен противник. И останах във Варна.

— Не сте пътували до София, така ли?

— Не, разбира се. Тук си бях през цялото време. Вървейки по твоите следи, аз същевременно се движех и по следите на престъпника. Ти имаш забележителен нюх, Николай, само че правиш прекалено прибързани заключения и не се стърпяваш да задържаш хората. Но затова си само на 26 години. След десетина години никой няма да смее да ти излезе насреща. Искаш ли да се обзаложим?

Не исках, само скромно наведох очи, а капитан Добрев ентусиазирано ме затупа по гърба. Трябваше да отвърна с нещо на тази серия комплименти. Казах:

— Но вие също избързахте с арестуването на Робинзон Голдсмит, и то много правилно.

— Ами, да. Трябваше да успокоя предполагаемия истински убиец и да му дам свобода за по-нататъшни действия. Това беше рисковано, но ако не бях арестувал Голдсмит, Кръчмаров щеше да офейка, просто щеше да си замине с първия самолет, необезпокояван от никого, а аз нямах никакви законни основания да го спра. По същия начин добре дошло ми бе и арестуването на Фернандес.

— Затова ли съобщихте, че Стефана е мъртва?

— Разбира се. Това успокояваше още повече убиеца, макар че наистина до настоящия момент Стефана не е проговорила. Продължава да е в безсъзнание и Кети Браун. Много лесно се хвана Кречмър на моя трик. Така клъвна той и двете ми забележки да се отворят границите за него, а ти да претърсиш ателието на Тони.

— Кога заподозряхте Кречмър?

— За първи път, съвсем бегло, при разпита му в поликлиниката. Искайки да мине за лекар, макар и ветеринарен, той се изпусна да каже, че намерил Лорда със забита в сърцето кама. Спомняте ли си? А Лорда бе промушен вдясно от сърцето. Една елементарна грешка, която един лекар няма да допусне. Аз се наежих. Втория тласък даде лейтенант Данкин, който забеляза странния акцент в неговия изговор. Този пусти акцент, колко ме мъчи той, докато ти, Николай, не ми каза за псувнята. Тя реши много неща. Колкото и да е тъжно, не само първите думи, които чужденците научават у нас, са ругатните, но и единственото нещо, което нашите емигранти в чужбина не забравят от своя език, е псувнята. Но и това още не беше достатъчно. Кръчмаров трябваше да бъде заловен на местопрестъплението и затова го подтикнах да тръгне по следите ти до ателието на Тони, като ти заповядах пред него да претърсиш скалите. Беше рисковано, но както си се убедил сам, ние взехме всички предохранителни мерки.

— Как обаче вие стигнахте до ателието преди мен?

— Много просто: чрез Блек бърд.

— Нима и вие знаехте, че Тони е блек бърд, сиреч черен роб?

— Не, далече бяхме от тази мисъл. Но ние узнахме, макар и късно, че в недалечното минало село Захариево се е наричало Черно бърдо, по наименованието на скалата, в която Тони бе устроил своето ателие.

— Блек бърд — Черно бърдо — село Захариево — изредих аз и горчиво се изсмях: беше ми ужасно криво. — А говорите, че имам нюх…

— За тия неща нюхът не помага — каза Мирски. — Знаеш ли например колко стъпала има стълбището на твоето жилище?

— Ох, не ми говорете за стълбища!

— Стъпалата трябва да се броят. Това направих и аз — поприказвах с председателя на селсъвета и разбрах какво е Блек бърд. Лордът, който страдаше от склероза, в онзи миг навярно не се е сетил как е на български „черен“ и е написал „блек“, а да довърши втората дума не му останало време, затова и „бърдо“ си остана „бърд“. Веднага след като попълних кръстословицата, аз поех нагоре към Черното бърдо.

— Вие ли се мярнахте завчера пред нас, когато Ели и аз се качвахме на скалата?

— Да, когато открихте Фернандес.

— Така и предполагах…

— Виждаш ли, и Фернандес дори не можах да намеря, толкова съм непохватен. А исках само да разузная какво има в скалите, преди да съм пуснал Тони от болницата.

— Значи той не сам…?

— Разбира се, „избяга“ с мое знание още вчера следобед, веднага след блестящия ти експеримент с Тони пред Големия шеф. Впрочем идеята беше на Големия шеф. Не е лоша, нали?

Чудесна е — си помислих. Ето че сега Тони се превръщаше в глупавата патица, която връзват пред гюмето, а аз — в още по-глупавата гъска, която каца до нея, за да бъде простреляна в упор.

— И аз хукнах подир Тони като последен хапльо — казах.

— Не — отвърна Мирски сърдито, — ти тръгна подир него като умен и смел разузнавач. Хапльо беше Кръчмаров, че хукна по тебе. А що се отнася до твоя нюх и до способността ти да мислиш логично, трябва да ти кажа, че онази твоя схема за движението на парите от Тони до Патриция беше забележително вярна, като изключим от нея само главния герой. Махни от нея Фернандес и Голдсмит, сложи вместо тях доктор Кречмър и Кети Браун и всички фигури се наместват върху таблото и картинката става ясна.

— Другарю Мирски — припряно запита Добрев, — може ли един въпрос, който не ми дава мира? Как открихте загадката с тия пусти червени и сини чанти?

Мирски се засмя:

— Знаете ли онзи анекдот за Конан Дойл, дето пристигнал в една малка провинциална гара и един носач го посрещнал веднага с думите: „Добре дошъл, мистър Дойл?“ Не? Чуйте! Удивен от този ненадеен поздрав, бащата на Шерлок Холмс запитал носача как тъй е познал в един обикновен пътник с обикновени дрехи и обикновени обувки прочутия писател. Носачът дълбокомислено започнал да обяснява: по лондонската кал на обувките, по извивката на яката на палтото, ушито от еди-кой си лондонски шивач край Чаринг Крос, по бастуна, който е протрит по особен начин, и тъй нататък, и тъй нататък. Поразен от тази демонстрация на дедуктивния метод, присъщ само на неговия герой, Конан Дойл сметнал, че в лицето на този прост провинциален носач той е открил живия Шерлок Холмс. Накрая обаче носачът заявил: „Но освен това, сър, аз прочетох името ви върху етикетчето на вашия куфар“. Така и аз с тия червени и сини чанти. Аз чисто и просто намерих в синята чанта на Кети Браун касова бележка за продажбата, извършена същия ден в кооперация „Макаренко“. Знаете, че продавачките механично пъхат тия бележки в стоките. Отидох в магазина, поразпитах. Продавачката си спомняше много конкретно, че една синя чанта е била купена от някакъв мъж с очила, който говорел завален български. Оттам до червената чанта в камъша имаше само една крачка… Добрев, доволен ли си от отговора? Тюх, по-добре да не бях си признал, щях да си остана поне още известно време нещо като Шерлок Холмс!… Но хайде, стига сме бъбрили: оттатък има двама души, които ще ни се разсърдят, че ги караме да чакат.

Той отвори вратата към дежурната. Около масата, покрита с бутилка сливова, чашки, чинии с мезета и закуски, седяха Голдсмит и Фернандес и играеха карти.

— Джентълмени — каза Мирски, — виждам, че тук ви е добре, но няма как, помещението трябва да се освободи. И още веднъж моля да ме извините за безпокойството. Особено вие, мистър Голдсмит. Загубихте три дни от вашата почивка. Бих желал да ги компенсирам, като ви поканя да бъдете мой гост в София. Данкин, преведи!

— Чакайте! — извиках. — Имам един важен въпрос към мистър Голдсмит.

От дълбочините на джобовете си измъкнах една стодоларова банкнота, онази…

— Мистър Голдсмит, при вашия разпит след убийството на Лорда вие обвинихте полковник Мирски в некоректна постъпка спрямо Лорда, Държа да ви съобщя, че смяната на двете банкноти в квартирата на улица „Марица“ 12 направих аз, а не полковник Мирски, който не е и подозирал какво върша. Ето тази банкнота взех аз от ателието на Лорда. От нея започна всичко, дори смъртта на Иван Бонев. Сега, когато знаем всичко, можете ли да ми обясните как се е озовала тя в ателието и то сред гравьорските прибори? Тя е фалшива.

Робинзон Голдсмит, дебел и бавен, взе банкнотата, повъртя я замислено между пръстите ся, сетне я сгъна на четири:

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми я подарите — каза той с дълбокия си бас. — Тя, мистър Карлов, е от времето на съвместната ни работа с Лорда. Той си я пазеше за спомен, а, мисля, и като предупреждение, нещо като ония удивителни знаци при опасните завои на шосетата. Той бе дал дума на своя приятел от Донерхаузен никога вече да не фалшифицира пари… Нека сега тя ми остане като спомен от него. А може би дори и като предупредителен знак. Разрешавате ли?

— Разрешавам — каза Мирски. — А сега, моля, освободете помещението. И можете да си вземете бутилката и си допиете долу в бюфета. Ще дойда и аз. Данкин, преведи.

Данкин преведе. Фернандес се изправи, с високо вдигнати черни вежди. Беше пиян. Попита:

— Хайде-хайде?

И на лицето му се изписа такова огорчение! Очевидно в тази тиха стая пред бутилката сливова и охраняван от милиционери, той не се чувствуваше никак зле.

— Хайде-хайде! — отвърна едва ли не с чувство на вина Мирски. — Няма как, помещението ни трябва…

— О, сори! — провикна се операторът. — Жалявам! Регрет! — После се хвърли в обятията на Мирски и го прегърна. — Ти, мой френд, амиго, разбира?

Сетне направи същото с Добрев, с Данкин и накрая с мен.

С моя милост беше особено сърдечен. Дълго ме тупа по гърба и на своя англо-испано-френско-български език ми обясни, че аз съм най-големият художник, а той — най-големият оператор in the world. След което извади от джоба си няколко изрисувани салфетки и с гордост показа на всички моя подпис върху тях.

Той все още смяташе, че авторът на тия рисунки съм аз!