Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (11)

2. Капитан Добрев, Веселин и хотел „Рубин“

Пристигнахме във Варна по пладне. В този час на деня градът приличаше на Вавилон по бикини. Тълпи полуголи мъже и жени прииждаха от плажовете и заливаха булевардите, гризейки варени царевици и праскови. Над площадите и улиците заедно с многоезичието тежеше упойващ аромат на кебапчета. И всички излагаха на показ прекрасен шоколадов загар или най-малкото кървавочервена кожа, която безпогрешно издаваше чехите — жертва на осемчасовото слънце. Каквито си бяхме бледи и облечени, Ели и аз приличахме на току-що избягали от манастир бедни послушници. Почувствувах категорична нужда да хвърля всичко от себе си… Преди това обаче трябваше да свърша някоя и друга работа. Оставих Ели в Морската градина и отидох в управлението.

В целия долен етаж на овехтялата сива сграда имаше само трима души: часовият при входа, който поглъщаше с жадни очи припкащите наоколо снажни полякини; дежурният, който дремеше над телефоните, и капитан Добрев, който се движеше безспир в кабинета си и се наливаше с кока-кола.

— Ама ти знаеш ли, че нашата кока-кола е недобра от американската? — попита ме той без всякакво предисловие, сякаш се бяхме разделили с него преди минута.

— Не — казах, — не знам.

— А защо, знаеш ли?

— Не — казах, — и това не знам.

— То е, защото се прави с горнобанска минерална вода, а янките си нямат такава вода и вчера натоварихме цял кораб за Италия.

— Да я пият със здраве — рекох. — Извинявай, капитане, ама много бързам. Имам нужда от съдействие.

— Сядай, сядай! — потупа ме той енергично по рамото. — И много не бързай! Нали знаеш какви ги ражда бързата кучка? На, пий!

Трябваше да седна, трябваше да изпразня една бутилка и да го уверя, че наистина нашата кока-кола е по-добра от американската, макар че някога през живота си не съм и помирисвал американска.

А през това време капитан Добрев продължаваше да се движи. Той се движеше непрекъснато — едно неуморимо човешко перпетуум-мобиле, закръглено, червендалесто, къдраво и приказливо. Докато пиех, той успя да ми разкаже за пенсионирането на някой си контраадмирал от флота, за махараджата, който пристигнал с шестнадесетте си жени и заел цял хотел на Златните пясъци, и за киноартистката Дафна Флеминг, която играела в един български филм и която имала ей такъв бюст, резултат, между нас казано, на парафинени инжекции. Ама много е хубава, ей!

Издебнах една пауза и се втурнах в нея:

— Добрев — изстрелях аз, без да му дам възможност да се съвземе, — идвам във връзка с една важна задача. Трябва ми помощ. На първо време е нужно да ме настаниш на Златните пясъци, по възможност в хотел „Рубин“, след това да поставиш на мое разположение кола, двама-трима човека, знаещи чужди езици, и да организираме търсенето на едно лице…

— Знаех си, знаех си! — прекъсна ме той неудържимо с отчаяни викове, като продължи своя крос из стаята. — За какво друго ще дойдат от София при мене? Дай хотел, дай кола, дай хора! Аз да не съм Балкантурист? Или Форд? Нищо нямам, честно слово. Нито една стая, нито една кола, нито един човек, нищо. Всичко е в разход. Под краката ми гори, драги. Оттук до Златните пясъци, на площ от четирийсет квадратни километра са се концентрирали всички крадци, мошеници, джебчии, хулигани и уличници на страната и кой ще се грижи за тях? Само капитан Добрев с шепа съсипани от работа хора и няколко разнебитени коли. А ти — дай кола, дай хора!

Сега пък аз го прекъснах безапелационно и успях да му съобщя и нещо друго, което го поукроти. Обади се той тогава в хотел „Рубин“ и изтръгна две стаи, обеща ми за в „краен случай“ един човек, но за кола не искаше и да чуе. Що се отнася до търсенето на Лорда, тук той изведнъж прояви висока политическа съзнателност:

— Ама ти знаеш ли какво означава да спираме и проверяваме всички гости? Ще се надигне такъв вой, че чак на Филипините ще се чуе: желязна завеса, червена диктатура, полиция с нож между зъбите, намеса в личния живот на свещения индивид и така нататък, и така нататък… И тогава ще извикат капитан Добрев на едно място и такъв калай ще му теглят, дето излага туризма, дето е паспорт на мира, че дим ще се дига. Не, драги, не!

— Но аз съвсем не настоявам да спираш гостите. Обратно, нека всичко стане колкото се може по-дискретно. Желая само да ми помогнеш да открия следите на Лорда, това няма да е трудно, и да бъда държан в течение на неговите придвижвания.

— Е, добре, така може! — съгласи се той снизходително.

В знак на приятелство той ме накара да изпия още една кока-кола и ме пусна да си вървя, но не преди да ми разкаже как върви мутирането на неговия син.

В ателието на Веселин отидохме с Елина, ако ателие може да се нарече дървената барачка, пълна със завършени и незавършени скулптурни фигури и композиции, купища мокра глина, торби гипс, локви вода и някакви смущаващи подсъзнанието ми сюрреалистични конструкции от метал.

Веселин беше там и играеше шах с приятеля си Панчо, известен вече в страната художник. Те ми спомниха първата година в академията, провала ми на изпитите, прехвърлянето в юридическия факултет — с една дума, моята пропаднала мечта. Сега обаче нямах време за въздишки и направо поисках от Веселин неговия москвич. „Само за няколко дни“ — казах многозначително, като още по-многозначително пуфнах с лулата. Това заедно с избития зъб и внушителната синина под брадата подействува: Веселин ме взе най-малко за Джеймс Бонд, ако не дори за Авакум Захов. Даде ми колата и в замяна на това усърдно започна да се занася с Елина, но аз бързо сложих край на неговите аспирации, като измъкнах кралицата навън.

Пред хотел „Рубин“ пристигнахме в четири часа следобед, доста мизерни в нашия ощърбен москвич, модел 1959, който веднага се загуби сред блестящите ситроени, шевролети и мерцедеси, както и сред едно стадо автобуси, тонвагени и камионетки с грамадни надписи по каросериите:

МИСИСИПИ ФИЛМ КОРПОРЕЙШЪН — продукция „СВИРАЧЪТ ПО СКАЛИТЕ“.

Никога дотогава не бях влизал в такъв хотел. Бях на 26 години. Гимназия изкарах в родния си провинциален градец, след това пет години следвах в София с неизбежните мензи, тавански стаички, колети от мама и всичко останало, което предопределя студентската стипендия, а откакто работех в отдела, дейността ми се въртеше главно из софийските аперитиви, заложни къщи и най-вече във второстепенните хотели около улица Сердика. Чудно ли е тогава, че когато влязох в огромния хол, потънал в мека светлина, мека мебел и меки портиерски физиономии, аз бях обзет от онова проклето стеснение, което те кара да буташ и трошиш вази?

Затова пък Ели веднага се почувствува като риба във вода, макар че и тя стъпваше за първи път в такова заведение. Крачеше царствено по дебелия килим, с кралско движение си даде куфара на портиера и като кралица огледа другите блестящи жени наоколо, които в сравнение с нея ми изглеждаха като скромни дами от нейната свита. И отново си помислих, че не познавам жените.

Последното се потвърди само десетина минути по-късно. Бяхме настанени в две съседни стаи на седмия етаж с разкошен изглед към морето. Точно под нас се бе простряла златната лента на плажа, осеяна с пъстри чадъри, безброй кафяви голи тела и шарени хавлии, които я превръщаха в гигантски гоблен на Люрса, опасващ този бряг на Черно море чак до Варна и Балчик. За съжаление по известни вече причини аз не можех да се наслаждавам на тази картина. И вече се преобличах, когато в стаята ми се втурна Елина с пламнало лице:

— Той е тук!

— Кой? — уплаших се не на шега аз.

— Ричард Брук.

— Нима?

— Да!

— Кой е той?

— Ама не го ли знаеш? Киноартистът. От Холивуд. Снима се тук в един каубойски филм. Боже, какъв е бог! Живее близо до моята стая. Искаш ли да видиш вратата му?

Обичах Ели и съответно я ревнувах, но нейните периодични увлечения по филмовите звезди не ме вълнуваха. Сега обаче почувствувах леко бодване в сърцето: този път звездата не беше на екрана, а тук, на седмия етаж, в съседство с нас.

— Не — рекох, — благодаря — рекох, — не ме интересуват чужди врати.

Тя си излезе сърдита, с не много високо мнение за моите културни интереси. Аз пък слязох в хола по шорти, фланелка и блок за рисуване под ръка.

Хотелът се оказа зает почти изключително от американци и канадци. Два етажа се държаха от участници в американо-българската филмова продукция „Свирачът по скалите“, за която „Филмови новини“ се съсипваше да пише. Българите, както узнах по-късно, с изключение на главните актьори, не живееха тук, а в близкото село Захариево, където се снимаха, и сега в хола, излегнали се на креслата или накацали върху високите столчета пред бара, смучеха разхладителни напитки познати и в същото време непознати физиономии, видени някъде и някога с друго облекло, друг грим и в друга приказна обстановка — второстепенни актьорчета от Уфа, Чинечита и Холивуд.

Дафна Флеминг познах веднага — капитан Добрев ми я беше описал достатъчно подробно: красива, платиненоруса, с тънък кръст и свръхмощен бюст. Седеше мълчалива и самотна в ъгъла до прозореца и забила неподвижни сини очи в собственото си отражение на стъклото, пиеше от висока чаша жълтеникава течност с лед. Явно не беше в съвсем трезво състояние. И беше стара, много по-стара от екранния си образ.

Погледнах в таблото: № 742 — ключът на Робинзон Голдсмит беше тук. Настаних се близо до приемната, очаквайки човека, който щеше да го потърси, отворих блока и започнах да скицирам Дафна.

Но бях уморен, но светлината беше приятно мека, но навън морето приспивно шумолеше, но от високоговорителя идваха люлчини мелодии и аз задрямах.