Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (43)

12. Ателието

Най-напред видях хола на хотел „Рубин“.

Не, не бълнувам. Тогава, естествено, ми се струваше, че бълнувам, че това отпред е халюцинация, породена от нервното свръхнапрежение…

Пред мен се издигаше холът на хотел „Рубин“ — един миниатюрен хол с приемната вдясно и таблото за ключове зад нея, с морскосините, стени, двата сладникави пейзажа и даже барчето и тезгяха. Липсваше само портиерът.

Потърках очи, погледнах отново: всичко си беше на място — ни повече, ни по-малко холът на хотел „Рубин“, но някак си като неговото уродливо копие. А отдясно, където проходът се снишаваше под скалите, идваше съвсем ясното тананикане на американската песен-ръченица на Тони: „Пупи-пупи-пупи“.

„Мисли, Николай, мисли!“ — казваше Мирски. И аз се опитах да мисля: Тони означава странност, парадоксалност. Всичко у него изскача от нормалните човешки граници. Защо трябва да се учудвам и сега? Не е ли по-разумно да пристъпя към методично изследване на този изумителен свят, който се откри под скалите?

И започнах. Спокойно, бавно, по-бавно от обикновено, като сдържах желанието си да се втурна в прохода, откъдето идваше тананикането.

Сводът на пещерата беше образуван от чупката на канарата и няколко огромни морени, които се бяха вкопчили една в друга. От него се спускаха морскосини стени — бяха книжни, боядисани точно като тапетите в хола на „Рубин“. Откъснах едно парче: скъпа хартия, без съмнение предназначена за печатане на банкноти.

Отправих се към бара. Рафтовете бяха истински, от боядисани дъски, и по тях имаше бутилки за уиски, всички празни. Върху барчето, също от боядисани дъски, бяха поставени стъклени чаши и една бутилка, а до тях — небрежно хвърлени, няколко банкноти от по десет долара. За сметката…

Минах към приемната: миниатюрна, но точна имитация на хотелската приемна, с масичката, мастилницата, писалките. А в касетите бяха закачени всевъзможни ключове — сребристи секретни, къси и дебели за катинари, тънички за пощенски кутии, огромни и ръждясали за турски брави…

Този беден фалшификатор подправяше не само пари, но и света, в който живееше.

С чувство на досада, че се промъквам неканен в чужд дом, в светая светих на едно човешко съществуване, което нито ми принадлежи, нито имам право да смущавам, аз отново се наведох и запълзях в каменния проход по посока на тананикането. След три метра се изправих.

Озовах се в болничната стая на Тони.

Спомнете си: златистите тапети, двете мраморни колони край вратата, масичката, ярките слънчогледи на Ван Гог, офорта на Гоя, грозния плакат със съветите как да се предпазваме от грип… Почти всичко беше тук, все още недовършено, но от хартия и боя. А върху масичката, около нея, под нея се издигаха купища и купища списания, вестници, книги, киноафиши, изрязани илюстрации, пощенски картички, филмови фотоси… Спомних си думите на председателя на селсъвета: „А за рисуването знам само, че де що имаше списания с картинки в селото, все Тони ги задигаше. Къде ги е завирал, един господ знае.“ Сега знаех и аз.

Тук беше и Тони. Стоеше гърбом към мен и тъкмо изписваше на широка хартиена лента лозунга: „Здравето е най-ценното богатство на човека“, чийто смисъл едва ли разбираше. Той спокойно движеше ръка, без да повтаря нито веднъж, и си тананикаше със своя женствен глас. „Пупи-пупи-пупи“ — песента за красивата първа любов, а на краката му бяха мокасините от еленова кожа…

Може би трябваше да го оставя тъй да си пее и рисува, може би трябваше да се оттегля от този не мой свят и да забравя всичко. Тогава може би нещата щяха да се развият иначе… Кой знае! Кой знае! Тъй или иначе, след няколко секунди съзерцание на работещия художник аз тихо продумах:

— Много хубава къща си имаш, Тони.

Той се вкамени. С вдигнатата четка в ръка, дълго палто и превързана глава той заприлича на гротескна статуя на страха. Сетне бавно се обърна. Видя ме, видя може би влагата в очите ми и се усмихна със своята обезоръжаваща детска усмивка.

— Нник… — заекна той. — Нник…

— Здрасти, Тони! — казах.

Приближих се до него, потупах го по рамото.

— Хубаво рисуваш, Тони, много хубаво.

— Аха — измънка той. — Хубво, хубво… — И с нескрито удоволствие погледна изрисуваните стени, картините, лозунга.

А бяха направени по памет и навярно за една нощ, откакто се бе измъкнал от болницата. Слънчогледите на Ван Гог бяха поразителни по своята свежест и сила, абсолютно точно беше копието и на Гоя. Само морето на Айвазовски не се получи — чужди бяха за Тони тия меки удари на четката по платното. Но аз нямах вече нужда от повече доказателства за дарбата на Тони.

— Тони — казах меко, — хайде сега ми покажи къде правиш другите си картинки.

Той лукаво се ухили и посочи към някаква дупка вдясно.

— Ттам…

Хвана ръката ми в своята грапава длан и ме поведе. Като голям приятел малкото си другарче…

Тази трета изненада беше най-голяма. Очаквах да видя едно модерно обзаведено гравьорско ателие, най-малко поне като онова на Лорда в София, с преси, валяци, вани, богати гравьорски прибори. А в малката пещера видях само един скован от две дъски тезгях и върху него няколко саморъчно направени резци, като онези, които бях намерил в джобовете на Тони, както и един примитивен уред, съставен от две валячета, свързани с железца, скоби и телове. Пак си спомних думите на председателя на селсъвета: „Все ще измайстори нещо… Лани, когато ремонтирахме вършачката, изчезнаха разни части, колелца, валячета…“ Те също бяха тук, тия колелца и валячета, и те представляваха машина за печатане на долари!

Бях в ателието.

Но колкото техническите съоръжения бяха примитивни, толкова всичко останало беше ултрамодерно: хартията — американска; шишетата с боя — американски; киселината, тушът, плаките — американски… Този, който стоеше зад Тони и прибираше плодовете на неговия невероятен каторжен и гениален труд, очевидно имаше грижата да го снабдява с всичко необходимо за производството. Но докато този неизвестен господар се излежаваше кой знае къде на Златните пясъци, Тони работеше тук, затворен в дупката под тия скали като роб, истински черен роб… Черен роб! Блек бърд! Нали „блек бърд“ означава още и черен роб? Ето това без съмнение е искал да каже бедният Лорд, изписвайки тази дума върху цигарената си кутия. Тони наистина беше блек бърд — черен роб, който се трудеше за други, създавайки им нечувано богатство.

Сега вече имах ключа към енигмата.

Поне тъй си мислех…

Доларите видях накрая — бяха струпани в ъгъла и отначало ги взех за непотребни хартии. Имаше стотици банкноти от по десет и двайсет долара. Цяло състояние. От тях именно Тони бе хвърлил онази вечер над прожекторите. Порових в тях, взех няколко в джоба си, така, просто за спомен, и едва тогава чух тихия глас:

— Обърнеш ли се — стрелям. Горе ръцете!

Този, който каза това, явно си преправяте гласа — един глас нито женски, нито мъжки, нито детски, но с подчертан английски акцент. И с нещо много, много познато.

Изправих се, вдигнах ръце, не се обърнах. Но Тони се обърна и нададе вик на ужас. Чу се глух удар, Тони падна на пода и се замята с пяна на уста.

Гласът тихо изрече:

— Сега ти ще минеш вдясно, така, още по-надясно и никакво обръщане! Гледай камъните!

Внезапно в паметта ми изплува нощта, онази нощ в дома ми в София: един дрезгав глас, нито женски, нито мъжки, с английски акцент, и той ми заповяда да вдигна ръце и да гледам стената… Нима пак Елина?

Човекът зад мен направи няколко крачки към ъгъла. С крайчеца на очите си зърнах един силует да се навежда над купа долари и един насочен към мене пистолет. А Тони не преставаше да се гърчи и да издава мъчителни стенания.

Знаех какво ще направи човекът: ще напълни чантата с пари, след това ще се оттегли към прохода, оттам ще застреля Тони и мен и никой, никой няма да узнае, че в недрата на тази черна каменна светкавица лежат два трупа — на един неизвестен роден художнически гений и на един непризнат (но талантлив!) детектив… Оставаше само едно: да се бия. За себе си и за Тони. До смърт.

Поех дълбоко въздух, напрегнах всичките си мускули, приготвих се за скок с пълното съзнание, че този скок може да бъде краткият ми преход към небитието. И за последен път хвърлих поглед към Тони, към този нов мой приятел, когото обичах не знам защо и комуто беше съдено да загине с мен: той се разтърсваше от спазми, разноцветните му очи, обезумели, се въртяха в орбитите, от гърлото му излизаше тежко хъркане. И тъй, Тони, моето момче, прощавай! Свих юмруци и…

— Здрасти, Георги! — произнесе един глас в тъмнината иззад морените, един също така много познат глас.

Човекът над доларите рязко се изправи, вдигна пистолета и го насочи към мрака, но друг глас, този път на Мирски, кротко прозвуча от насрещния ъгъл:

— Недей, ние сме петима. Хвърли оръжието.

Лицето хвърли оръжието, вдигна ръце.

От ъглите, от дупките зад морените се показаха Мирски, лейтенант Данкин, председателят на селсъвета и един униформен с автомат.

Председателят се приближи до човека и го изгледа внимателно в лицето:

— Ех, Георги — тъжно промърмори той, — остарял си, братче!

А Мирски изрече почти весело:

— Георги Кръчмаров, в името на закона ви арестувам за убийството на Иван Бонев, наречен Лорда, в опит за убийство на вашата жена Стефана Антонова и на вашия син Тони, както и за организиране печатането и разпространяването на фалшиви долари.

Джордж Кречмър свали очила от отслабналото си шубертовско лице и бавно ги обърса.

— Аз съм американски гражданин — каза той на български език със силен английски акцент — и настоявам да бъда защитен от американски адвокат.

— Тук също имаме добри адвокати, господин Кръчмаров… А сега дайте да ви вържем, че слизането по тия пусти скали е опасно. Белезници не можем да ви сложим — ще ви пречат. Николай, ще трябва да вържем и тебе. Доколкото си спомням, ти не понасяш височини. Погрижете се и за Тони!