Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (14)

5. Експортна стока

Капитан Добрев беше ужасно горд с находката си и ми разказа за нея с милион подробности, като, разбира се, не преставаше да снове между четирите ъгли на стаята. А в същност историята беше проста.

Към 18,30 телефонът в управлението звъннал. Дежурен бил лейтенант Данкин. Обадил се мъжки глас и с лек английски акцент казал следните думи: „На «Чанкая» се пренасят фалшиви пари. Търсете една руса жена с червена банска чанта.“ Лейтенантът запитал кой прави съобщението, но мъжкият глас не отговорил и прекъснал връзката.

Отначало лейтенант Данкин помислил, че някой си прави глупашка шега, но все пак взел мерки. Оказало се, че „Чанкая“ е турският пътнически кораб, който тръгва в 18,30 от Варна за Истанбул. Съобщили на пристанищните власти. Корабът обаче бил вече зад вълнолома. Настигнали го с катер, спрели го, предприели обиск. Това било извънредно трудно, тъй като на кораба имало 500 пътника, повечето германци, французи, шведи, американци. Сред всеобщите протести митничарите повторно проверили багажите. Не открили нищо, макар че руси жени имало тъкмо петдесет, а червени бански чанти — двойно повече. Едва на връщане, когато „Чанкая“ бил вече в открито море, от катера съзрели червената чанта на скалите край вълнолома. Очевидно някой я метнал през борда, за да се освободи от нея, когато забелязал катера да се приближава към кораба.

Доларите бяха фалшиви, в това не можеше да има съмнение. Бяха към осем хиляди — пачки от по сто, двайсет и десет долара.

— Не можем ли да спрем пак кораба? — попитах.

— Ако държиш на дипломатически усложнения.

— Узнахте ли откъде се е обадил човекът?

— По всяка вероятност от автомат.

— Имаш ли някакви сведения за Лорда?

— Не. Изпуснахме го от очи. Изглежда, че е слязъл от мерцедеса по пътя за бензиностанцията.

— В 17,30 той е тръгнал с моторница от Златните пясъци, може би за Варна, и се е върнал в 19 часа. Тъкмо през времето, когато Голдсмит е разигравал твоите хора с мерцедеса.

— Мислиш, че той…? — попита Добрев.

— Не зная… Може би… Имам лоши предчувствия.

А в същност никакви предчувствия нямах, нито лоши, нито добри, а само разочарование, че хипотезата ми за вносните фалшификати пропада напълно и че Мирски излиза прав и печели облога. Тия долари тук бяха чисто експортна стока, очевидно фабрикувана в страната и предназначена за чужбина. Едва ли някой ще се реши да рискува да внесе и след това да изнесе десетина хиляди фалшиви долари. По всяка вероятност производителите са съзнавали, че пазарът за долари у нас е ограничен, и са търсили по-обширни тържища за тяхното пласиране зад граница. В същото време обаче за мен вече нямаше никакво съмнение, че Лорда, ако не пряко, то косвено има връзка с фалшификаторите или разпространителите. Уверен бях също така, че човекът на телефона е бил той. Какво го е подбудило да звъни, бе друг въпрос.

— Добрев — казах, — сега вече Лорда ми трябва на всяка цена, и то колкото се може по-скоро.

— Значи тази вечер няма да се пие евксиноградско.

— Друг път, капитане. Сега ми дай Лорда.

— Тогава да бягам. Къде да те търся, ако ми потрябваш?

— Ще се навъртам в хотела. Там е оня Голдсмит. Той ми става все по-интересен… Но бързай, капитане, бързай!

Волгата изчезна зад завоите със сто километра в час, а аз се върнах в хотела. Холът беше опустял — всички бяха на вечеря или в стаите си. Касетата на ключ 742 беше празна. Голдсмит също си беше горе. По масите се търкаляха празни бутилки, чаши, цигарени кутии, препълнени пепелници. При бара касиерката правеше сметките си и броеше куп банкноти, повечето долари. Само там, в ъгъла, където по-рано преживяше Дафна Флеминг, сега седеше мургавият оператор и с интерес разглеждаше моя блок. Явно беше доста пийнал, защото, като ме видя, веднага се ухили, изтича към мен, потупа ме по рамото повече от сърдечно и се провикна, сочейки рисунките в блока:

— Гуд! Добро работа! Буено! Разбира? Боне, боне.

— Да, да — рекох. — Благодаря.

Той стисна десницата ми и дълго и темпераментно я друса нагоре-надолу.

— Аз — Габриел Фернандес, Габи, камераман, разбира? Пикчър, филм, Холивуд.

— Аха, оператор — рекох.

— Да, да, оператор! — викна той, възхитен от моята интелигентност. И пак енергично, ме потупа по рамото: — Ти гуд пеинтър^[1], артист!

Едва не се изчервих от удоволствие.

— Йес — казах, като с това изчерпах запаса си от английски думи и също се представих: — Николай Карлов.

Тогава той рече нещо весело на английски, от което заключих, че нашето запознанство трябва да се полее, отиде към бара, поиска бутилка уиски и плати. Очите ми машинално проследиха пачката, която той извади от задния джоб, и десетте долара, които подаде на касиерката.

Чукнахме се, пихме, отново се чукнахме, и пак пихме, и вече не можех повече, но той усърдно наливаше и след десет минути ме прегръщаше с пиянски сълзи и като ме тупаше до болка по рамото, на смесен англо-френско-испано-български език ме уверяваше, че съм най-добрият му български приятел и освен това най-великият художник in the world^[2], тъй както и той е най-великият кинооператор. А аз вече не издържах, главата ми шумеше, повдигаше ми се и се стараех да се откопча от тази неочаквана приятелска хватка. Най-после, за да ми докаже, че никак не е пиян, Габриел разпери ръце като цирков артист върху въже и тръгна нагоре по стълбите точно по средата на килимената пътека. И наистина не се отклони нито веднъж встрани. Дълго още неговият глас гърмеше по горните етажи.

Веднага отидох при касиерката на бара:

— Покажете, моля, парите!

Тя се поуплаши.

— Не бойте се — рекох и се легитимирах.

Минах в задната стаичка, извадих лупата, главата ми се въртеше на раменете, цифрите ми се виждаха двойни.

Повечето от банкнотите бяха стари, протъркани, очевидно отдавна в движение — малко вероятно бе да са фалшиви. Имаше обаче половин дузина банкноти, които ми изглеждаха съмнителни. Между тях бе и банкнотата на Габриел Фернандес, единствената десетачка. Извиках касиерката:

— Откога са събрани тия пари?

— От обед.

— Можете ли да си спомните кой ви е дал доларите?

— Разбира се. Американците от филма, другите американци и някои шведи, те все с долари плащат.

Указанието не беше много определено.

— А българи? — попитах.

— Не, българи не. Българи в хотела има малко и те си плащат само с левове.

Задържах десетдоларовката на Фернандес, внуших на касиерката да си държи езика зад зъбите и се качих в стаята си на страшния седми етаж.

Под прозорците се откриваше вълшебната гледка на морето с потъналите в него като разпилени пайети звезди и със сребристата лунна пътека, по която вълните, въздишайки, се търкаляха чак до хотелските врати. Уви, за мен тази картина на Куинджи не бе нищо друго, освен грозна пропаст, която хипнотично ме влечеше надолу.

Полегнах на кушетката. Чувствувах се разбит — от двете безсънни нощи, от непрекъснатото тичане, от уискито на Фернандес, от този омагьосан кръг, в който се въртях като щурав и от който не знаех как да се измъкна. Опитвах се да сложа малко ред в мислите си, да съставя някакъв план за по-нататъшни действия, защото имах пренеприятното усещане, че до този момент не аз движа нещата, а те мен. Боят с Лорда, умореният поглед на Голдсмит, червената чанта с осемте хиляди долара, златните очила на Кречмър, траперската кама на Ричард Брук, величественият бюст на Дафна Флеминг, уплашената касиерка — всичко се въртеше в главата ми в хаотична вихрушка и тя ме теглеше неудържимо надолу, надолу в мрачна пропаст, в дъното на която се мержелееха потънали звезди, и аз падах, падах и първобитен ужас стягаше гърлото ми, и исках да викам за помощ, но не можех, и продължавах да падам в бездната без надежда и без край…