Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (13)

4. Пет действуващи лица се представят по холивудски

Оттук нататък, в течение на петнайсетина минути, в просторния салон на хотел „Рубин“ се разиграха пет малки сцени, предизвикани от пет появявания на лица, сякаш петима от героите в драмата непременно държаха да се представят пред мен поотделно. Казвам „драма“, а в същност бе трагедия, в която и петимата щяха да се втурнат с трясък…

Първият влязъл застана в средата на хола и гордо завъртя една амфора пред себе си. Беше антична, облепена с мидички, ощърбена в основите. Такива амфори водолазите все още откриват в дъното на залива. Всички с изключение на Дафна Флеминг и Режисьора наобиколиха влезлия, охкаха и пъшкаха от възторг, пипаха със страхопочитание мидичките, казваха: „О, док, хау бютифул!“, питаха: „Хау мъч“ и „Фром хуер“ и вървяха след него, докато той седна до русата женичка с глупавото носле. Там той положи амфората пред краката й и фамилиарно и нежно я погали по косата.

„Док“ беше изумително копие на Шуберт: добродушно, кръгло, румено лице; високо, благородно чело; очила с тънка златна рамка, зад които примигваха разсеяни и малко наивни очи, заоблен корем; пълни пухкави ръце. Така изглеждат всичките ни домашни лекари, които децата наричат „чичко доктор“. Той седеше до русата женица, показваше й амфората, усмихнато й шепнеше нещо в ухото, а тя кимаше и стеснително трепкаше с клепачи. По-късно при проверката в хотелските книжа установих, че той се нарича доктор Джордж Кречмър.

Втори и трети на сцената се появиха Ричард Брук и Тони. Влизането им бе предшествувано от изръмжаването на един зелен джип на филмовата продукция.

Ричард Брук познах веднага. Разбира се, можех да го позная само по това, че беше красив „като бог“. Но имаше и друго: актьорът беше облечен в един от ония напети траперски костюми, познати ми от романите на Майн Рид и от уестърните на мистър Холивуд: мокасини от еленова кожа; тесен, плътно прилепнал на бедрата, също така кожен панталон с голяма кръпка на седалището; широка, везана полушубка с ресни на пешовете. Препасан бе с широк колан, под който висяха кобур с барабанлия пистолет и една кама е изящна дръжка от инкрустирано сребро. Лицето му бе още покрито с грим, който позамазваше белезите на настъпващата старост. Защото, уви, Ричард Брук, както и Дафна Флеминг, далеч вече не беше оня млад и гиздав герой, когото познавах от филмите.

Без да се оглежда, той се отправи към Дафна, като леко се олюляваше на дългите си крака. И стана нещо съвсем неочаквано: Дафна, която в продължение на цял час не се откъсваше от съзерцанието на собствената си персона в насрещното стъкло, вдигна очи, видя Ричард, изправи се и като замахна с десница, лепна два великолепни плесника по божествения лик на артиста, който иначе с един юмрук поваляше по трима индианци наведнъж. После Дафна се разрида с почти истински сълзи, които размиха черния грим на клепачите, и падна в обятията на мъжествения трапер…

Сцената беше до немай-къде нелепа и гротескна и като че идваше направо от ония мелодраматични филми от времето на нямото кино, които сега неизменно предизвикват смях в залата. Тук обаче никой не се засмя, просто защото никой не й обърна внимание. Навярно бяха свикнали. Единствен аз недоумявах и стеснително мигах.

А за третия разбрах, че се казва Тони, защото всички един през друг закрещяха по него: „Тони! Ало, Тони! Ком хир, Тони! Тони, ела, ела!“

Беше застанал до вратата неподвижен и държеше за куката една закачалка с мъжки костюм, очевидно дрехата на Ричард Брук.

Отначало го виждах само в полупрофил — полупрофил на идиот: ненормално голяма, огромна, дори пипоновидна глава; ниско чело, покрито с подстригана на равен бретон рижава коса; щръкнали уши; несъразмерно тяло — широко сплеснато туловище, къси крака, дълги ръце. Облеклото му още повече подчертаваше неговата уродливост: широки, платнени, някога сини, достигащи до глезените панталони, старо, явно не негово палто с дълги ръкави и още по-дълги поли, в което приличаше на дебело момиче в чужда рокля.

При едно повикване той се обърна и тръгна напред. Тогава можах да го поразгледам по-подробно. Тони предизвика в мен някакво смесено чувство на смущение, смях и жалост. Защо точно, не зная. Може би заради разноцветните му очи: дясното беше синьо-зелено, лявото — жълто-кафяво. Може би заради лицето му: лице на бебе и на старец — гладки, безкосмени нежни бузи и вече увиснали, и чудесни, малки женствени устни. А може би и заради необикновено широкото чело, което заедно с шарените очи, щръкналите уши, бузестото лице и малката, почти несъществуваща брадичка му придаваха израз на някаква изключителна сила и в същото време — колкото и да е парадоксално това — и на слабост.

— Тони! — крещяха по него, — Тони! — дърпаха го да седне, смееха се, тикаха под носа му бутилки, потупваха го дружески по гърба. А той се хилеше, издаваше някакви нечленоразделни звуци, при което от красивите му устни излизаха мехурчета, и безразборно изпиваше всичко, каквото му предлагаха — уиски, оранжада, бира…

Габриел Фернандес изблъска другите, докопа се до Тони, доведе го при масичката с коктейлите и като издърпа от ръцете му закачалката и я запрати върху канапето, пъхна в устата му висока, пълна чаша. Тони отново се ухили и послушно изгълта всичко, като шумно мляскаше и комично движеше изпъкналата си адамова ябълка. Бурен смях, ръкопляскания и викове „Браво, Тони!“ съпроводиха пиенето. Сетне стана следното:

Момчето — как иначе да го нарека, то нямаше възраст, навярно нямаше и пол, — олюлявайки се, тръгна към изхода, като едва се държеше на краката. По пътя обаче някой го хвана за раменете и го завъртя около петите. Тъкмо да падне, друг го пое и също го завъртя, след това трети, четвърти… Хората се смееха незлобиво, хилеше се и той, въртеше се с разперени ръце като парцалива марионетка и летеше от човек на човек. Внезапно, при едно по-силно блъсване, той връхлетя към мен, не успя да се задържи и падна на колене точно пред облегнатия на прозореца разтворен блок със скицата на Дафна.

И случи се нещо странно: момчето изведнъж утихна, заби поглед в рисунката и зина. Гледа дълго, трийсет, четирийсет секунди, може би и повече. Гледаше, като че се молеше пред икона, и беззвучно движеше пълните си бебешки устни. Сетне бавно вдигна разноцветните си очи към мен и също ме погледна, без да мига. И в тия очи имаше такава радост, такъв възторг, такова нямо обожание, че не издържах и отклоних поглед встрани. А той се олюля, меко отпусна глава и падна с челото напред върху мозайката на пода. Чуха се викове, протести, към Тони изтича доктор Кречмър, внимателно го повдигна и като го подкрепяше бащински под мишница, поведе го навън към зеления джип. Колата бързо потегли нанякъде. Видях Тони да седи на предната седалка до шофьора, отпуснал рамене, опрял чело на стъклото.

Докторът се върна намръщен, клатейки неодобрително глава. А аз си мислех за онази вечна и трагична история на съдбовното кръстосване на красотата и грозотата, която поетът бе така прекрасно възпял… Есмералда и Квазимодо… Дафна и Тони?

След това влезе Робинзон Голдсмит. Той мина към бара, мощен, бавен, с комични къси панталонки, които още повече подчертаваха големия му корем. Поръча си чашка сливова, гаврътна я на един дъх, после се обърна към присъствуващите и започна да ги разглежда. Меланхоличните му очи бавно се плъзгаха върху хората, на някои се спираха повече, на други по-малко, сякаш ги прекарваше през вътрешно сито. Кого ли търсеше? Изпитателно опипа мистър Холивуд, който дремеше на креслото пред празната чаша мляко; още по-дълго се спря на оператора, който пиянски се кикотеше; стигна до Дафна Флеминг и Ричард Брук, мина набързо над Джордж Кречмър, над русата женица с вирнатото носле. Като свърши своя оглед, Голдсмит се обърна към бара и си поръча нова сливова.

И плати с долари.

Дойде и последното явление, което беше и най-сензационното.

Влезе една жена с червена банска чанта в ръка, една разкошна жена в черен, все още мокър бански костюм, с такова съвършено тяло и изумителна коса, спусната над плещите, че дъхът ми спря в гърдите. Изглежда, такова беше усещането и на другите, защото в хола настъпи тишина. Всички — мъже и жени — отправиха погледи към влязлата. Сърцето ми се разтуптя като бясно: имаше в тази жена нещо до болка познато, нещо, което нямаше нито една друга сред всички милиони жени в света — лице на мадона от Кватрочентото и очи на кошута.

А тя направо се упъти към мен с поглед впит в блока, в рисунката на Дафна.

— Значи така! — изсъска тя с не съвсем ренесансов глас. — Пет минути да ме няма и започваш да се сваляш пред други. Добре, нека е тъй, но аз няма да ти кажа нещо важно.

Зад нас вълнението от влизането на Ели премина, шумът се възобнови.

— Хайде, кажи ми! — примолих се аз, като захвърлих блока върху креслото. — Рисувах само от скука, пък и нищо не излиза.

— Е, добре, само че за последен път — рече тя милостиво. Изкриви конспиративно устни и прошепна. — Той е тук!

— Кой? Марчело Мастрояни?

— Не. Онзи, дългият, дето обядва с нас в „Ропотамо“.

— Къде го видя?

— Къпех се и той едва не ме блъсна с една моторница.

— Каква моторница?

— От тия, дето ги дават под наем. Профуча край мен, за малко да ме потопи, но аз се спасих, а той запърпори към кея. Май че идваше от Варна. Не е ли важно?

— Не — казах. — Никак не е важно. Хайде иди горе и се преоблечи. Ще вечеряме.

Тогава тя мина пред своя кумир Ричард Брук и се упъти към асансьора и всички очи, включително и на този студенокръвен мистър Холивуд, я съпроводиха, докато се понесе нагоре.

А аз изскочих и хукнах към плажа.

Разбира се, нямаше и следа от Лорда и моторницата. Плажът пустееше, тук-таме няколко дебели немкини продължаваха да въртят педалите на водните велосипеди; на изток, от дълбините на морето, с театрално разточителство се показваше луната. Изтичах до кея, където се даваха лодки под наем, и поразпитах. Оказа се, че наистина някой си Иван Бонев наел моторница и я върнал преди десетина минути, като я държал точно час и половина. Къде е сега този гражданин Иван Бонев, било неизвестно.

И отново се почувствувах безпомощен и мъничък, и отново не знаех какво да предприема. Лорда беше някъде насам, шеташе под носа ми по суша и море, а може би се беше вече заврял в някаква дупка и заповедта за арестуването му ставаше безсилна. Можех, разбира се, да задържа Голдсмит, но щеше ли това да ме отведе донякъде? В най-добрия случай над Филипините щеше да се надигне онзи вой, който така много плашеше капитан Добрев. „Върви по петите им“ — съветваше Мирски. Лесно бе да се каже това: тия двамата или ме разиграваха магистрално, или пък зад цялото им на пръв поглед подозрително поведение не се криеше нищо сериозно.

Колко време съм бродил така по пустия плаж, не си спомням, спомням си само виковете на Ели:

— Ник! Ник! Търсят те!

Изтичах към хотела. Малко встрани от входа, до една черна волга стоеше капитан Добрев. Беше цивилен и сдържан, но в очите му съзрях огъня на ловец, попаднал на вълча диря.

— Сядай! — каза той кратко. — Момето ще почака тук.

И за велико неудоволствие на Ели колата потегли нагоре без нея.

Спряхме пред дирекцията на Балкантурист. Добрев извади от колата една червена банска пластмасова чанта и влезе в кабинета на директора. Заключи вратата, сложи чантата на масата.

— Гледай — каза той.

Беше една от ония стандартни бански чанти, каквито се продават със стотици по павилионите и каквато впрочем имаше и Елина.

Добрев дръпна ципа и я отвори. Внимателно бръкна в нея, изкара един дамски бански костюм, шорти, пешкир, плувна шапка — всички влажни. Отдолу се показаха пачки банкноти — зеленикави долари, също така влажни.