Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (29)

7. Находки

Тръгнах из селото, опитвайки се съгласно препоръката на Мирски да мисля „дори когато не е нужно“ и да очертая своето по-нататъшно поведение. Следите ставаха толкова много и противоречиви, но ако решех да тръгна подир всяка от тях, нямаше да стигна далеч. Хипотезата обаче, че Режисьора стои настрана от играта поради физическата си слабост, бе опровергана пред очите ми преди минута от самия него. Богат актьорски опит, добре обмислен сценарий, силна доза ЛСД, една кама, която се задига от съседа Ричард Брук — и ето ти убийство. С този ход върху таблото загадъчната история с бързите скокове на канията от стаята на Ричард Брук до куфара на Режисьора и обратно получаваше съвсем логично обяснение…

И тъй — като че отново всичко съвпада, както съвпадаше и с фигурата на Габи Фернандес. Къде обаче остава маститата личност на арестувания Робинзон Голдсмит?

Махнах с ръка, отпъдих мисълта за убиеца: по-добре да вървя по следите на доларите, които са поне тук, едва ли не навсякъде. Решително се отправих към училището.

Дворът и сградата бяха пусти: цялата група бе на снимки. Този път обаче нямах намерение да повторя грешката с обиска в дома на Лорда. Трябваше ми поне един свидетел и го намерих в лицето на касиерката — единственият човек, останал в базата. Тя седеше пред бюрото и натискаше клавишите на сметачната машина. Бялата й коса и добрите й очи ми внушиха доверие, пък и нямах друг изход. Легитимирах се и поисках да отвори касата.

А в касата имаше над трийсет хиляди лева и четири хиляди долара.

— Днес изплащам заплати и хонорари — обясни тя.

— А доларите?

— За американците са.

Поразгледах банкнотите. Имаше всякакви — по десет, по двайсет, по сто долара и всички без изключение бяха овехтели, по всяка вероятност — истински.

— Откъде получавате доларите?

— От варненската банка.

— Лично?

— Понякога ги взима и нашият директор бай Шими.

— Бъдете любезна, вземете хартия и писалка и елате с мен. Желая да направя един малък оглед из стаите, нуждая се от свидетел.

Търсех, разбира се, фалшивите пари, но повече от тях ме интересуваше ателието, където те се произвеждаха. Уви, във всички помещения имаше всичко друго, но не и печатарски машини. Влязохме и в стаята на Фернандес. Порових тук-там — нищо.

— Отворете тук — казах и посочих страничната врата със секретната брава.

— Тук влиза само операторът — отвърна тя. — Тук се съхранява филмовият материал.

— Отворете! На моя отговорност.

Тя ме изгледа малко накриво, но отвори.

Ако се съди по мивката и рафтовете по стените, помещението бе бюфетът на училището. Сега по полиците заедно с няколко бутилки уиски лежаха десетки кръгли металически кутии за филмова лента. На пода в дълбок металически бидон бяха сложени няколко касети. Всички изглеждаха празни с изключение на една, от която стърчеше крайчец на лента. Коя от тях бе касетата, която Фернандес бе заредил в чувала? Посегнах към заредената касета.

— Недейте! — спря ме касиерката. — Това е заснет материал. Ще го осветите.

Ръката ми се отклони и посегна към една от празните касети. Отворих я: нищо. Отворих втора — пак нищо. От третата се изсипаха доларите. Касиерката ахна.

— Моля, запишете — казах, като се мъчех да запазя спокойствие. — В стаята на оператора Габриел Фернандес бе намерена касета за филмова лента, пълна с доларови банкноти, носещи следните номера… Отбележете номерата.

Докато тя записваше, аз отворих останалите касети: всички бяха празни.

— Свършихте ли? — попитах. — Запишете сега, че взимам тия две банкноти.

Останалите пари прибрах в касетата, а касетата върнах в бидона.

Заключихме. Касиерката ме гледаше, като че бях живият Шерлок Холмс. Прииска ми се дори да извадя лулата. И си помислих за жалката сцена с Ели снощи в леглото. Да беше сега тук, да ме види!

Накрая влязохме и в стаята на Кети Браун. Тук не се колебах никак и направо издърпах чекмеджето на голямата маса — не беше дори заключено.

Пачката долари беше в предния десен ъгъл, двете ками със сребърните дръжки — в левия, по средата лежаха четири чудесни барабанлии пистолета със седефени ръкохватки, от ония, дето имат „знатните“ каубои.

— Запишете — казах, без дори да ги погледна, и сърцето ми весело туптеше — и тия пари. Запишете също, че взимам две банкноти. Готова ли сте?

— Да, да, ей сега… — шептеше тя потресена, като бързо нанасяше данните върху листа.

— А сега се подпишете ей тук! Благодаря. Може да се наложи да ви извикаме скоро на разпит. И моля за мълчание. Довиждане.

Бях победил! Сега вече можех да запаля лулата. И я запалих, и дори не кашлях. Струваше ми се, че съм вече съвсем близо до целта. Оставаше само да намеря ателието на фалшификатора и — край. Горях от нетърпение час по-скоро да замина за Варна и се похваля на оня бъбривец Добрев, исках да видя и Ели и я уверя, че няма никакви основания да се тревожи за моето бъдеще.

И стигнах пред дома на Тони.

Защо „конкретно“ влязох в обора, не зная. Навярно защото преди малко Тони се бе вмъкнал скришом там, а това момче все повече и повече занимаваше съзнанието ми. Не успявах да отпъдя от мислите си нито неговите дебели пръсти, които строяха абстрактни металически скулптури, нито обутите му в мокасини крака, които така ловко се катереха по черния рид, нито разноцветните очи, които с нямо обожание поглъщаха Дафна и моите рисунки, и в които потъвах като в топло и добро море.

Тъй или иначе, влязох. Оборът беше нисък, мръсен, тъмен. Изглежда, отдавна тук не бе имало никакъв добитък. Само в ъгъла грухтеше прасе. Огледах се, питайки се какво ли мога да търся в този вонящ обор, превърнат в кочина. Издърпах една тояга, порових в сламата, под дъските, във влажната пръст — разбира се, нищо.

До преградката, където лежеше прасето, имаше нещо като дървен сандък — в него навярно някога са държали фураж. Повдигнах капака, мушнах пръта — нищо… Не, имаше нещо. Някакво шумолене на хартия. Наведох се — вонята ме удари в гърлото, — бръкнах с ръка. Напипах някакви листове, два, три, много. Извадих ги, драснах клечка кибрит.

И в трептящата червеникава светлинка на пламъчето от първия лист ме погледна едно лице с плешив череп и антично подстригана брада. Беше рисунка. Една рисунка, която бях виждал някъде, и то твърде наскоро.

Прехвърлих другите листове: няколко от тях буквално повтаряха първата рисунка с брадата. Останалите бяха една скица на Ричард Брук в траперски дрехи, повторена четири пъти, и един непознат профил на жена, също така размножен шест пъти.

Нищо вече не разбирах. Нищо! Или може би изродчето задига рисунките на Фернандес? Но защо са в толкова екземпляри? Що за маниак е този оператор, който повтаря всичките си рисунки безброй пъти и ги прави абсолютно еднакви? И как са попаднали те в ръцете на Тони? И нима не забелязва Фернандес тяхната липса?

Но още не бях открил най-важното — в обора беше тъмно. Видях го едва навън, на слънце: повечето от скиците не бяха никакви рисунки, а отпечатъци от гравюри! Първокласни гравюри, каквито може да направи само майстор, като ония в дома на Лорда — най-големия фалшификатор на двете Америка.

Това бе находка, истинска, голяма находка, която ме водеше право към целта. Да, сега вече като че имах всички фигури в ръцете си. Оставаше да установя откъде Тони има тия отпечатъци и къде се правят те, и фигурите щяха окончателно да дойдат по местата си.

Върнах част от листовете в сандъка до прасето, останалите пъхнах във вътрешния джоб до доларите на Фернандес, до банкнотите на Кети Браун — три разнопосочни доказателства, които следваше да скрепят в едно цяло отделните елементи на картинката, за да стане тя напълно ясна.

Пуфтейки доволно с лулата, аз се върнах при площадката под скалите. Снимаха близки планове на същата сцена. Цял час вече Орлово око напразно се мъчеше да скалпира великия бледолик брат Сантяго Бим и цял час Сантяго Бим изпращаше в небесните прерии вожда на команчите Орлово око, като забиваше камата в гърдите му.

А Тони си седеше кротичко встрани с моя блок на колене и шареше по него с молива. Никой не му обръщаше внимание. Тихо застанах зад него, надникнах.

Върху големия грапав лист се очертаваше копие от моята скица на Режисьора. Едно абсолютно точно копие на оригинала, на оригинала, който лежеше върху коляното на Тони.

Впрочем не знаех кой е оригиналът и кое копието…