Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

2. Един подвиг

В главата ми бумтяха гръмотевици. До мен някой ставаше. Трясъкът се засилваше. С мъка вдигнах натежалите си клепачи, протегнах ръка за очилата. Ели стоеше до вратата — някой чукаше и викаше нещо на английски. Познах гласа на Ричард Брук.

— Какво става? — попитах със заплетен от съня език.

— Ричард моли да излезем, щял да ни покаже нещо.

— Колко е часът?

— Един и половина. Ставай, време е за обед.

Нахлузих панталони и риза, излязох. Около Ричард Брук, наметнат с разкошен копринен халат, се бяха струпали американците и гледаха нещо в ръцете му. Приближих се: беше канията, същата, която пет часа преди това бяхме видели в куфара на Режисьора до кутийките ЛСД. Ричард възбудено обясняваше: когато тази сутрин се прибрал, канията я нямало, както и ножът, може да се закълне в това. А като се събудил преди малко, канията била върху кушетката. Да, разбира се, вратата към балкона е отворена. Не, той нищо вече не разбира. Нали убиецът е арестуван? Или някой си прави зли шеги?

Всички опипваха кожената калъфка, сякаш да се убедят, че тя не е плод на въображението, а истинска, онази, от която Сантяго Бим вади камата, за да прониже Орлово око.

— Къде е мистър Холивуд? — попитах.

— Той спи — отвърна доктор Кречмър. — Той, бедният, едва издържа нощта.

Възбудата бързо поутихна и ние се прибрахме в стаите си. Мислите ми обаче бяха заети с този тайнствен скок на канията от куфара на Режисьора до кушетката на Ричард Брук. Кой и защо бе извършил това? Трябваше да го узная, и то докато събитието бе още прясно. Мислех какво да предприема и тия мисли изтикваха настрана неприятния разговор с Ели, а може би съзнанието ми самичко вършеше това в положение на самоотбрана, за да се освободи от предсемейните конфликти, които го смущаваха. И без съмнение те и Ели бяха в основата на онова, което предприех няколко минути по-късно. А може би чисто и просто исках да докажа на себе си, че не съм „пупи“.

Бе точно 13 часът и 40 минути и точно в 13 часа и 40 минути аз пристъпих към първия си подвиг в този мой първи, мой първи нещастен самостоятелен случай. Казвам „подвиг“, но вие не можете да оцените смисъла, който аз влагам в тази дума, нито даже да го разберете; ще го разберат и оценят само ония, които като мен страдат от аерофобия; ония, които не смеят да хвърлят поглед от прозорците на петия етаж към улицата; които бягат като от чума от планинските лифтове; които извръщат очи от кацналите върху скелите на новостроящи се сгради зидари; които чувствуват отвратително повдигане при вида на пълзящи по скалите алпинисти… Защото ето какво направих:

Излязох на балкона, на тесния, дълъг балкон, същия онзи, който опасва цялата фасада на хотела и е разделен на площадки от железни парапети пред всяка стая. Долу, безкрайно далече долу, цели седем етажа по-долу, беше бездната и тя неудържимо ме влечеше, и само като си помислех за нея, гърлото ми се свиваше на възел.

Но тръгнах.

Стигнах до първата преградка. Примрял от атавистичен ужас, аз затворих очи, преметнах крак върху желязото, плъзнах се по корем над него и се прехвърлих оттатък. Поех дъх, отворих очи: намирах се пред вратата на Ели. Тя беше гърбом към мен и си чистеше обувките. Изтичах на пръсти, опрях до втория парапет. Устните ми бяха вече сухи като шкурка. Ръцете ми трепереха независимо от мен, против волята ми, въпреки разума ми. Повдигнах се, прехвърлих крака, плъзнах корем върху желязото, стъпих на цимента: бях пред втората врата. Поуспокоих дишането си и внимателно надзърнах през спуснатото перде: Ричард Брук се въртеше пред огледалото в напетия си траперски костюм.

При прехвърлянето на третата преградка край мен префуча гларус, а може да бе пеперуда или само вятърът, но полъхът едва не ме катурна. Сградите, морето, небето, плажът — всичко се завъртя около мен. Ушите ми писнаха, чувствувах как устните ми се напукват. Затворих очи, вкопчен с цялото си същество за перилото, а в главата ми, кой знае защо, изведнъж изгърмя: „Puppy! Пупи!“ И гласът, който гърмеше, беше женски.

Стъпих на цимента. Вдъхнах въздух, обърсах грапавите си устни. Боботенето в главата ми се поуталожи, но женският глас продължаваше да пее, и то съвсем, близо, зад вратата: бях пред стаята на Дафна. Пееше тя, пееше тихо, с дълбок гръден глас, на английски и аз долових само: „Puppy love is the most beautiful love“. Пееше и се преобличаше, но в този момент аз не изпитвах никакво желание да се вглеждам в каквато и да е жена, а още по-малко в Дафна. Продължих. Прехвърлих и последната преградка, преследван от тихото: „Puppy love is the most beautiful“…

Бях пред стаята на Режисьора. Затаих дъх. Долу, в дъното на пропастта, шумеше морето, над мен крещяха чайки, отсреща се извисяваше елегантната фасада на хотел „Глобус“, далече оттатък беше Босфорът… Успокоих сърцето си, пооправих очилата на носа, сетне бавно пристъпих към вратата. Беше затворена. И вътре нямаше никого. Леглото беше разхвърляно, коженият куфар — отворен, върху нощната масичка лежеше кутийка ЛСД, до кутийката — бяло хапче. Дочу ми се глас, като че някой говореше. Долепих ухо на стъклото. По-навътре, изглежда, в банята, някой бодро си тананикаше. Въпреки отвратителния си слух можах да установя, че беше гласът на мистър Холивуд и че този глас си припяваше същото онова „Puppy love is the most…“

Не спеше мистър Холивуд!

Върнах се по същия път, но нямах вече нито сили, нито смелост да стигна до края на тази убийствена за мен голгота и ни жив, ни умрял нахълтах при Ели.

— Ник, откъде пък падна ти? — възкликна тя. — И защо си тъй блед?

— Нищо — рекох. Гласът ми бе неузнаваем: само някакъв безцветен дъх: — Исках да видя как се влиза през балкона. Ели, какво е точно на български: „Puppy love is the most beautiful love?“

— „Първата любов е най-прекрасната любов“. Но откъде ти е хрумнало това изведнъж?

— Ей тъй — казах, — аз пък мислех, че става дума за палешка любов. Хайде да вървим да обядваме.

— Няма ли да се обръснеш поне?

— После. Имам чувството, че съм ял преди милион години, и то ориз с вода.

— А пък аз си мислех, че ти е харесало.

— Разбира се, много ми беше вкусно. Дай да те целуна.

Бях доволен от себе си.

Много.

Не се чувствувах пале.