Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (12)

3. Последна среща с Лорда

Един далечен женски глас любезно зовеше:

— Мистър Карлоу, on the telephone!

Отворих очи. Няколко секунди не можах да съобразя, че мистър Карлоу съм аз. Сетих се едва при второто повикване и скочих към кабината: беше капитан Добрев.

— Николай, здрасти! — дойде отсреща неговият бодър глас. — Настани ли се? Хубав хотел, нали? Търсих те в стаята, нямаше те. Видя ли Дафна Флеминг? Онази де, артистката! Бива си я, а? Много здраве от жена ми, кани те утре на риба. Имам и две бутилки евксиноградско…

— Капитане — казах, — нещо ново?

— Да, бе, за малко да забравя: открихме твоя човек.

Познавах си аз Добрев: бъбрив и уж развейпрах, но пипаше бързо и здраво.

— Къде?

— Ако още не е мръднал, в момента си пие ракията в бар „Гемията“ с един дебел мъж по къси панталонки и синя копринена риза. Май че си говорят на английски.

— Капитане, тенкю вери мач, бягам.

— Да не забравиш рибата, хей, че жената ще ме разкатае.

Хукнах към „Гемията“. Не беше далече. Пенсионираното дървено корабче, изкарало години по моретата, сега добросъвестно доизживяваше старините си като кръчма за чест и слава на Балкантурист. Килнато леко край брега, то приютяваше прохладна сянка, тръпчиво вино и келнери в пиратски доспехи.

Съзрях Лорда веднага: седеше на табуретката пред бъчвата-маса, както винаги леко изпъчен в своя лъскав сив костюм, и обясняваше нещо на дебелия мъж по къси панталони и синя копринена риза. Бяха съвсем сами — по тоя час хората спяха или бяха на плажа. Не ме забелязаха. Аз гледах от палубата през трапа на стълбичката и можех да ги наблюдавам спокойно, макар че не чувах нито думица от техния разговор.

Дебелият с късите панталони беше евреин — в това нямаше никакво съмнение, — типичен американски евреин и още по-типичен банкер. Много едър, с гърди и плещи на борец, силен врат, голяма пооплешивяла глава, извит нос, отпусната дебела долна устна и безкрайно уморен, по библейски меланхоличен и умен поглед: навярно Робинзон Голдсмит. От време на време боботещият му бас достигаше до мен, но той повече слушаше, кимаше, пушеше дебела пура и изпразваше чашка след чашка ракия.

Лорда, с пластирче под окото, изглеждаше загрижен и много изнурен. Дори мъжествената бръчка на бузата не можеше да смекчи израза на объркване, който се беше отпечатал върху лицето му през тия часове. Говореше тихо, но възбудено, тънките му, дълги пръсти нервно барабаняха по бъчвата. По едно време той се огледа наоколо, увери се, че са сами, бръкна в джоба и извади някакво зеленикаво листче.

— Няма ли да влезете? — чух глас зад себе си.

Обърнах се — беше един от пиратите с бяла кърпа в ръка. И тъй като не отговорих веднага, той премина на някакъв език, който при повече въображение можеше да се вземе за френски и от който разбрах, че съм канен вътре, защото вътре има „тре бон вино“.

— Ще остана тук — казах на чист български.

— Аа, другарче, тука не може. Или вътре, или вън. Хайде, чупка!

Да вляза, беше безсмислено, а пък не носех картата си, за да респектирам този ревностен служител на Лукул. „Чупих“ се.

Седнах недалеч на една скамейка, загледан във външната стълба на гемията, и скърцах със зъби, и си представих как Лорда показва моята фалшива стотачка B 28.333 и предупреждава дебелия Робинзон да се изпарява от България и по възможност да помогне и на него, Лорда, да се „чупи“ оттук, защото иначе го чакат още няколко години prison^[1].

Чаках повече от час. По алеите към морето запъплиха ята летовнички в безумно къси хавлийки, които отвличаха вниманието ми от гемията и дълга…

Двамата се спуснаха по стълбичката — стъпалата скърцаха под обемистото туловище на Робинзон Голдсмит — и тръгнаха към централната алея. Лорда разсеяно се огледа наоколо, но не ме забеляза — бях зад павилиона за цветя. Аз пък го наблюдавах внимателно — прав, висок, изпъчен, с гръцки профил и благородна осанка: не знаех, че го виждам жив за последен път.

Те стигнаха до паркинга пред хотела и докато се опомня, влязоха в една кола и се понесоха по посока на Варна. Беше виолетов мерцедес 220 с номер 61–07.

Напуши ме смях: сега оставаше само да седна във Веселиновия москвич и се спусна подир тях и също като в любимите филми на Ели да ги преследвам по крайбрежния път до вилата със спуснатите завеси, където ще заваря американци по тиранти и пищови под мишница. Направих друго: телефонирах на Добрев.

— По посока на Варна ли каза? Не бой се, няма къде да се изплъзнат — успокои ме капитанът. Виждах го как снове напред-назад със слушалка в ръка. — Значи потръгна, а? — попита той и до мен почти осезателно достигаше страстното му желание да си побъбрим.

— Горе-долу.

— Знаеш ли, завчера пипнахме един западногерманец, който се опитваше да измъкне една източногерманка с фалшив паспорт, но ние…

В хола нахлу шумна тълпа. Не бяха летовници. През прозорчето на телефонната кабина виждах уморените им лица и прашното им живописно работно облекло, тъй характерно за кинематографистите от цял свят: навити над коленете тесни джинси, кадифени якета, широкополи мексикански или каубойски шапки, целулоидни козирки над очите.

И докато капитан Добрев ми разказваше историята с фалшивия паспорт, аз разглеждах новодошлите. Сред тях изпъкваше един стар и съсухрен като мумия мъж с висящ на гърдите визьор. Познах в него Режисьора, известен на времето си с няколко хубави уестърни постановчик, един от основателите на Холивуд, наречен в чест на филмовата столица мистър Холивуд. Списанията често печатаха неговия портрет, но образът му на аскет някак си не се връзваше с бодрите и жизнерадостни филми, които правеше. Много остарял, сега той снимаше второстепенни филмчета на Балканите.

Добрев още бърбореше. Прекъснах го:

— Капитане, бързам. Ако има нещо, звънни!

— О кей!

Врявата в хола растеше. Американците безцеремонно преместваха креслата към масичките, разхвърляха се, сядаха на стълбището, покрай прозорците, на пода, поръчваха си огромни количества разхладителни.

Един особено креслив млад мургав мъж с черни очи, тънки южняшки мустачки и с нещо като тъмен монокъл в джобчето на ризата нареди пред себе си цяла батарея бутилки и с професионална вещина забърка коктейл. (Не знаех още, че това е прочутият оператор Габриел Фернандес.)

Потънал в едно кресло, мистър Холивуд мълчаливо сърбаше студено мляко.

В ъгъла Дафна Флеминг продължаваше безучастно да гледа себе си в стъклото, сякаш наоколо нямаше нищо.

Сред глъчта и припрения носов американски говор се извиси един висок женски гласец и нещо каза. Всички запротестираха и с неудоволствие взеха да вадят от джобовете си пари: бяха долари. Изправи се едно синеоко тънко женче с глуповато вирнато носле, същото, дето викаше, нито старо, нито младо, грабна една мексиканска шапка и започна да обикаля и да събира банкнотите. После отиде при бара и ги предаде на касиерката. Тази бързо и ловко ги преброи и ги пъхна в касата. Пиенето продължи. А в мозъка ми остана да блещука една червена лампичка.

Признавам — интересен беше за мен този филмов свят, за който бях само слушал или чел. Той беше един мит, с който мнозина от нас по-младите, да не говоря за Ели, дълго се подхранвахме. Сега обаче вместо далечни легендарни същества край мен седяха и пиеха оранжада и уиски съвсем обикновени хора от плът и кръв, доста мръсни, кресливи и дори малко миришещи на пот, на благословената човешка пот, която идва от тежък труд… И ги наблюдавах, и скицирах техните образи в блока, и чаках…

Добрев се обади едва към седем:

— Николай, виолетовият мерцедес 61–07 е пред хотел „Рубин“.

— Не!

— Да.

— Къде е бил?

— Стигнал до бензиностанцията при „Дружба“, взел бензин и след това дълго разкарвал моите момчета по околните пътища — изглежда, че твоят Лорд ги е забелязал.

— Някъде да се е отбивал?

— Нямам данни.

— И все пак?

— Казах ти — нямам данни. Възможно е да се е отбивал. Трудно е да се установи това по тоя час, движението по шосетата е адско. Момчетата ми едва се промъкват сред потоците коли.

Този малък пропуск на Добревите момчета предреши много от онова, което се случи по-нататък. Защото именно през този кратък час, докато те са преследвали мерцедеса, се случи онова нещо, което доведе до смъртта на Лорда. Но капитанът, разбира се, нямаше никаква вина за това.

— Слушай, Николай — извика той в слушалката, — аз си отивам. Ще ме замества лейтенант Данкин, знаеш го, нали, оня дългуч. Аз ще съм си в къщи, та ако имаш нужда от нещо…

— Добрев, вече имам нужда от помощник.

— Не по-рано от утре заран.

— Веднага, Добрев!

— Ама не съм ли ти разправял приказката за бързата кучка?

Взе да действува на нервите ми тази негова кучка. Хвърлих слушалката, излязох от кабината и сдържайки недоволството си, седнах пред прозореца до Дафна. Разтворих блока, погледнах навън: виолетовият мерцедес наистина беше там и предполагаемият Робинзон Голдсмит нещо човъркаше в мотора, като крадешком извръщаше очи към главната алея — явно търсеше или чакаше някого. Лорда обаче го нямаше.

Бях готов да се върна към телефона и съобщя новината на капитана, когато неочаквано американците в хола нададоха вой — едно възторжено „Ооо!“ към един мъж, който тъкмо влизаше.