Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (36)

5. Една стройна хипотеза

Оставих оператора под стража, а аз с жест на завърнал се от далечно пътешествие космонавт, носещ послание от марсианския император, сложих каубойския револвер на масата.

— Готово — казах. — И вторият Г. е в ръцете ни и заедно с това и последният от бандата.

— Тоест как последният? — попита Добрев. — Обясни ми, моля ти се, с прости думи.

— Ще разбереш след малко. Данкин, готов ли си за един малък разпит на Фернандес?

— Момент, моля — рече спокойно капитанът. — Тук при мен не се бърза толкова.

— Пак ли заради твоята кучка?

— Не, не заради кучката, а заради Мирски. Обади се от летището, нареди да го почакаме.

Обзе ме разочарование: ето че шефът пристига и той ще грабне плодовете на моята победа под носа ми. После обаче си помислих, че е добре, дето идва, поне ще види с очите си на какво е способен неговият младши инспектор Николай Карлов.

Докато чакахме, пихме кока-кола с горнобанска вода, а Добрев, спринтирайки из стаята, ми разказа, че скоро във Варна ще се открие фестивалът на българския филм и че за случая ще пристигнат купища бютифул актриси.

Мирски влезе, тромав като стар лъв, и тежко се отпусна на креслото. Беше изпотен, с изподрани обувки и прашни кафяви дрехи… (Забелязах ги, разбира се, и една смътна догадка заблещука в главата ми, но нали бях още „пале“…) Не се ръкува с нас, дълго бърса чело с шарената си кърпа и най-после, вместо да ни поздрави, каза:

— Добрев, каква е пощата?

— Едно писмо за Робинзон Голдсмит и две телеграми — за доктор Кречмър и за Габриел Фернандес.

— Писмото предай, а телеграмите прочети!

„Как тъй — щях да възразя, — нали Голдсмит е в ареста в София“ — но Добрев беше отворил едната телеграма и четеше:

— От Истанбул до Габриел Фернандес:

Скъпи, не се сърди, не можех иначе. Чакам те с нетърпение.

Целувки. Пат.

Разпечата и втората телеграма:

— От Париж до Джордж Кречмър:

Мили Джордж, преговорите прекъснати, положението неблагоприятно, необходимо присъствието ти. Тръгвай веднага.

Жена ти.

— Нещо да кажете по тия телеграми? — попита Мирски.

— Нищо особено — побързах да отговоря аз — освен това, че Пат е Патриция Джексън, съучастничка на Фернандес, и че тя го предупреждава за провала на опита си да изнесе доларите от България и го подканва да бяга. Това многозначително „Чакам те с нетърпение“ е съвсем ясно.

— Да… възможно е… — забеляза Мирски предпазливо.

— Сигурен съм в това — отсякох.

— Работата е там — ехидно подхвърли Добрев, — че Николай знае вече всичко и обеща да ни го обясни с прости думи.

— Така ли? — продума уморено Мирски, като вдигна зачервените си клепачи. — Да чуем!

— Добре — рекох и станах.

Ядосваше ме издевателският тон на Добрев, дразнеше ме и безразличието на Мирски. Решен да се бия докрай, започнах агресивно:

— Както неведнъж е доказвала практиката, много сложни на пръв поглед престъпления след разкриването им се оказват детински прости. Нашият случай не е съвсем такъв, но ще се опитам да бъда пределно ясен. И тъй — представете си следната хипотетична схема: в затънтеното село Захариево живее един полуидиот и полугений, наречен Тони. Той умее да прави първокласни копия на всякакви рисунки, включително и на банкноти, той даже е работил известно време в цинкография. За тази негова способност узнава пребиваващият в страната стар американски фалшификатор Робинзон Голдсмит. Това става посредством оператора Габриел Фернандес, който снима филм в село Захариево. С помощта на Стефана Фернандес приласкава Тони, който е невероятно наивен, чист и готов на всичко срещу една мила дума и няколко хубави рисунки. Операторът му обзавежда ателие, снабдено с всички необходими материали. Дават на Тони няколко доларови банкноти и му заръчват да прави копия от тях. Тони започва да работи, къде точно, още не зная… Фабрикуваните пари Фернандес изнася от Захариево във филмови касети и ги предава на Голдсмит, както и на Патриция Джексън, любовница на оператора… Тъй, дотук смятам, че е ясно.

— Пределно ясно — каза Добрев.

Продължих, без да обърна внимание на насмешката:

— За престъпниците първата засечка идва от това, че Фернандес, бидейки страстен комарджия, в пияно състояние пуска фалшиви долари в игралния дом. Там те попадат у крупието и в джобовете на други печеливши. Такъв е случаят с Ричард Брук, който подарява долари на своя възлюбен Любомир Соколов. Ето ви единия поток за разпространяването на парите в страната. Вторият поток започва от Голдсмит, който, без да подозира, че в казиното Фернандес му пробутва фалшиви пари, изпраща от тях 300 долара на своя приятел Лорда. Лорда, също без да се усъмни в нещо, ги похарчва в Кореком. Първото подозрение се събужда у него едва когато го задържам… Добрев, дай ми, моля ти се, чаша вода, че ми засъхна гърлото.

— Ама, разбира се! — разтича се услужливо капитанът. — Това, което разправяш, е страшно интересно.

Не го изругах. Само пих и продължих:

— И тъй Лорда, много разгневен, пристига във Варна, търси Голдсмит, иска сметка от него за недругарската постъпка. Той дори надушва източника на парите и посещава Стефана Антонова в село Захариево. Разтревожени, Голдсмит и Фернандес решават, че трябва да вземат бързи мерки. Операторът събира всички налични фалшифицирани пари, пъха ги в една невинна червена банска чанта и ги предава на Патриция Джексън, която същия ден заминава с „Чанкая“. Но опитният Лорд е видял всичко и звъни на милицията. Узнал за това предателство, Голдсмит решава да го премахне. Дава му среща в 23,30 пред хотел „Рубин“ или наблизо. В 23,25 в казиното той иска почивка, бидейки съвсем сигурен, че през тази пауза всички играчи ще излязат навън. По-нататък…

— Да, по-нататък? — попита Добрев.

— По-нататък е ясно — сопнах се аз. — Голдсмит изтичва до седмия етаж на хотела, взема камата от стаята на Ричард Брук, разхвърля безразборно вещите в другите стаи, слиза и издебва Лорда карай павилиона на плажа. Един удар от тази могъща ръка е достатъчен да забие камата до дръжката в гърба на нищо неподозиращия Лорд. На другия ден при разпита той ще ни сервира сърцераздирателния и много правдоподобен блъф за своето приятелско желание да помогне на Лорда да открие истинския фалшификатор. Лъжата, разбира се, не му помага и той бива арестуван.

— Николай, искаш ли вода? — прекъсва ме свръхлюбезно Добрев.

— Капитане, остави го да разказва! — смъмри го Мирски.

Продължих:

— Аз, както ви е известно, открих фалшифицирани пари в касетите на Фернандес. Знаейки, че милицията е вече по следите му, той най-напред изгаря доларите, а сетне съчинява едно неграмотно писмо на български език, налепва текста с изрязани от вестниците букви и намира начин да го предаде на старата Стефана. С това писмо Фернандес заповядва на Тони да унищожи всички материали, и то незабавно. Но вече е нощ и Тони се плаши да се катери по ридовете, където се намира ателието му. Тогава майка му го насилва да се качи. Тони тръгва, пътем обаче изпада в криза. Пристигаме ние. В един критичен момент, предизвикан от моята намеса, Тони хвърля доларите, с което фактически разкрива основната карта. Като разбира, че ако момчето бъде свалено живо от скалата, всичко рухва, Фернандес се решава на една дръзка постъпка. Използувайки суматохата, той се отдръпва зад тълпата и от тъмнината стреля по Тони. Тони пада. Фернандес повлича Стефана, качва я във варшавата и побягва. На единайсетия километър убива жената, скача от колата и се укрива в близките храсти. Там той се напива, набира смелост и през деня се покатерва на скалата, за да унищожи ателието със собствените си ръце. По пътя обаче сяда и вече съвсем пиян, заспива. Така го намирам аз. Ето оръжието, с което е стрелял по Тони, ето гилзите, с които е стреляно и които са намерени на мястото, откъдето е стреляно. Ето неговите фалшифицирани пари, ето накрая и бутилката уиски, с която се е напил.

Седнах, с леко треперещи пръсти изкарах лулата. Добрев свръхуслужливо ми поднесе огън. Настъпи тишина.

— Тъй — рече със своя дълбок бас Мирски. — Нещата изглеждат дяволски конкретни. Дори прекалено конкретни. Въпроси? Добрев?

Капитанът стана, направи два орбитални кръга около мен и запита:

— Първо: защо има две червени чанти — едната, хвърлена от „Чанкая“, и другата, скрита в камъша. Второ: къде е доказателството, че фалшификаторът е този Тони? И трето: какво, ако нямате нищо против, е все пак „Блекбърд“ и къде се намира този кос или черен роб?

— Отговаряй, Николай! — каза Мирски.

Знаех, разбира се, че ще ми бъдат зададени тия въпроси.

— Намирам тия подробности без особено значение в общото разположение на схемата. И все пак ще отговоря. Първо: историята с червената чанта е една от многобройните уловки на Голдсмит, предназначени да ни отплеснат встрани. Не забравяйте, че именно той ни я внуши. Второ: окончателни доказателства, че Тони е фалшификаторът, още нямам, но ще ги дам скоро. Трето: „Блекбърд“ е предсмъртно бълнуване на Лорда, което навярно не означава нищо. Ателието се намира край село Захариево, а не в този призрачен Блекбърд. Ето че и без Блекбърд стигнахме до истината.

— Ти, Данкин, имаш ли въпроси?

— Само един: как си обяснява другарят Карлов странния акцент в изговора на доктор Кречмър, който твърди, че е роден в Ню Йорк?

Поусмихнах се снизходително: какъв друг въпрос може да зададе един служител в отдела, дошъл направо от филологията?

— Не виждам, драги Данкин, какво обезпокоително може да има в акцента на Кречмър. Та той дори псува по български.

— Какво? — едва не скочи от креслото Мирски.

— Да, изпсувал веднъж. Но какво чудно има в това? Та не знаете ли, че за съжаление първите думи, които чужденците научават у нас, па и не само у нас, са псувните?

Мирски дълго остана замислен и седнал тъй, с потънал в раменете мощен врат, той съвсем ми заприлича на лъв, готов да скочи върху жертвата си.

— Аз пък — каза той накрая — имам към Николай само едно конкретно искане: да ми представи безспорни доказателства, че фалшификаторът е Тони. Даде ли ми ги, всичко останало ще се разнищи без мъка и тогава той ще е постигнал един действително голям успех, и то от международен мащаб.

Знаех си: ателието.

— Доведете Фернандес! — заповяда Мирски. — Сега ще видим дали хипотезата на Николай издържа проверката.

Мексиканецът влезе, посърнал, небръснат, с торбички под черните като маслини очи и с клекови иглички по дрехите. Той се отпусна уморено на стола, безразличен към нас, към всичко.

— Ето че пак се срещаме, мистър Фернандес — каза Мирски. — Ще пушите ли?

Данкин преведе.

— Благодаря — промърмори Фернандес, взе цигара, запали и дълбоко вдъхна дима. — Да, господине, срещите ни не са много приятни.

— Мистър Фернандес, има телеграма за вас. Наложи се да я отворим. Заповядайте.

Операторът я прочете, сви устни в злорада усмивка и накъса телеграмата на парчета.

— Не е постъпила много любезно с вас мисис Патриция Джексън — каза Мирски.

— Какво знаете вие… — унило отвърна Фернандес.

— Доста. Знаем например, че мисис Джексън е заминала с осем хиляди долара, всички фалшиви.

— Господа — каза уморено Фернандес, — още тогава ви се заклех в името на майка си, че нямам нищо общо с тия фалшификати.

— А парите, които изнесохте в касетата и които изгорихте в хотела? — попитах аз. — Те какви бяха?

— И това ли знаете?

— Да, и това знаем — казах не без глупашка гордост.

— Унищожих ги, защото се опасявах, че са фалшиви.

— Защо не ги предадохте на милицията? — настоявах аз.

— Страхувах се да не се забъркам в тази нечиста история… Пък и заради нея…

— Заради Патриция?

— Да… Макар че не го заслужава… Тя именно ми даде парите, които намерихте у мене и които изгорих в хотела. Не, не го заслужава тя — повтори той, сякаш слагаше край на някакъв свой, вътрешен спор.

— Много ли я обичате?

Той тъжно се усмихна, но ослепително белите зъби озариха лицето му и го подмладиха.

— Да, много… А тя… тя злоупотреби… Оказа се, че от нейна страна всичко е било игра.

— Обяснете. Защо криехте вашите отношения?

— Била омъжена… Не искаше, дори да се срещаме на открито. Нито веднъж не сме вечеряли навън, нито веднъж не сме танцували, нито веднъж не сме се къпали заедно в морето. Панически се плашеше да не я видят с мен.

— Защо ви даваше пари?

— Преди седмица бях загубил в казиното всичко в дори бях задлъжнял до гуша. Трябваше да плащам… Дълг на чест — знаете какво означава това… Тя ми даде, каза, че ще почака, докато спечеля пак. А излезе елементарно хитра комбинация: тя ми дава фалшиви пари, аз й връщам истински. Оказах се последен дръвник.

— Фернандес — попитах, — този пистолет ваш ли е?

— Не, на продукцията е. Намерих го снощи край декорите след стрелбата по Тони. Бях хукнал подир колата. Смятах, че като я спра, ще разбера кой стои зад Патриция и коя в същност е тази жена. От момента, когато Тони започна да хвърля банкнотите и после падна от скалата, аз реших, че не трябва повече да бездействувам. Нещата взимаха опасен обрат.

— Тъй — рекох със свито, гърло и вече виждах как рухва цялата ми стройна схема. — И какво правихте след това?

— След това изтичах към шосето, но колата беше вече далеч. През това време едва не ме простреляха в гърба.

— После?

— После дълго се въртях в тъмнината, видях пристигането на полицията, уплаших се… да, уплаших се… Вмъкнах се в училището, взех тази бутилка. Пих. Бях много отчаян. Когато се разсъмна, отново излязох и без да ме забележат милиционерите на шосето, изкачих се на скалата. Какво ли не прави алкохолът! Исках да видя с очите си откъде Тони е измъкнал толкова много долари. Но изглежда, че съм бил здравата пиян, паднал съм и съм заспал.

— Мистър Фернандес — попита меко Мирски, — с какво можете да докажете, че снощи сте изтичали към площада не преди, а след стрелбата, с други думи, че с този пистолет сте стреляли не вие, а други?

Фернандес дълго гриза нокти, после разпери ръце:

— Господа — каза той, — има едно сигурно средство, много сигурно, но не съм убеден дали съм вътре и аз.

— Не ви разбирам, мистър Фернандес.

— Филма — каза той. — Снощи по нареждане на Режисьора снимахме всичко: цялата спасителна акция. Най-напред въртях аз, после, когато трябваше да говоря на Тони, предадох камерата на моя асистент. Щяхме да използуваме материала за седмичния преглед и за документация… Ако в онези мигове след стрелбата асистентът ми е успял да хване паниката на тълпата, а предполагам, че е успял, защото нито един оператор в света няма да изпусне такъв един силен момент, вие ще видите няколко общи, а може би и средни и близки планове на тичащи и викащи хора тъкмо след стрелбата. Там трябва да съм и аз.

Идеята ме респектира: такова нещо никога не би ми дошло наум, то можеше да се роди само в главата на един кинаджия.

— Приемам предложението — каза Мирски. — Николай, разпореди се.

Без да се бавя, поисках по телефона продукцията в село Захариево. Обади се бай Шими, по-разтревожен отвсякога:

— Ти ли си, другарю Карлов? Чу ли новината: един пистолет е изчезнал от стаята на Кети Браун. От реквизита, но истински, боен. Също като камата. Кети е отчаяна. След снощната история с Тони тя се плаши да не би…

— Бай Шими, разбрах. Успокой Кети, кажи й, че пистолетът е намерен. Бай Шими, интересува ме друго: проявена ли е лентата, с която снимахте снощи спасяването на Тони?

— Охо, другарю Карлов, много бързаш. Не познаваш лабораторията, там има едни кочанени глави… Материала го пратихме днес на обед със самолет, ще го получим най-рано след три-четири дни. Цветен е.

— А по желание на милицията не може ли по-рано?

— И още как може, само че при условие милицията и друг път да ми съдействува с такива пожелания. Тогава производствените срокове на моите филми ще бъдат съкратени наполовина…

Оставих слушалката с раздвоена душа: желаех, разбира се, филмът да докаже невинността на симпатичния Фернандес, но заедно с това се страхувах, че тия проклети снимки могат окончателно да направят на пух и прах моята тъй проста и убедителна схема.

— Мистър Фернандес — каза Мирски, — сам разбирате, че докато не видим филма и не изясним случая, вие ще трябва да останете на наше разположение.

— Нямам нищо против — той се усмихна с искрящата си усмивка, — но бай Шими ще ми лепне такава глоба! Днес имаме важни снимки.

— Ще се разберем с Шими. Лейтенант Данкин, изведи господина в стаята на дежурните, погрижи се за вечеря и за всичко останало. А конкретно от тебе, Николай, искам следното: веднага да отидеш да спиш, защото ми приличаш на сомнамбул, погледни се само в огледалото, а утре да ми дадеш обещаните доказателства, че фалшификаторът е твоят Тони. Аз съобщих за любопитната ти хипотеза на Големия шеф, той се заинтересува и иска да види Тони с очите си. Така че дръж се, от София пристига цял самолет с шефове.

Навън ме чакаше Елина с огромна фуния сладолед.

— Готово ли е? — попита тя със засмяната си муцунка, като лизна от белия крем.

— Нищо не е готово — рекох. — Утре е най-важното и така могат да ме сготвят, че дим ще се дига. А сега трябва да спим, и то веднага. Така заповяда началството.

— Умно началство имаш ти. Да знаеш как ми се спи, уморих се от това плуване до скалите.

Но не спах. Отначало не ме остави тя — беше мила с мен, мила с една неприсъща ней меланхолична нежност, бих казал с едно тъжно женско примирение и аз почувствувах, че това отбелязва окончателния край на оня съпружески ултиматум за оттеглянето ми от занаята: Елина наистина ме обичаше.

А после дълго мислих как да се добера до последните веществени доказателства, как да стигна до ателието и как да организирам утрешния показ на Тони пред софийските шефове. И дори си съчиних солидно, почти академично слово с аргументи из областта на историята, психологията, медицината и изкуствата.

До мен спеше Елина, косите й ухаеха на люляк, аз се чувствувах несъкрушим.