Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

Втора част
От Холивуд до Монте Карло

1. Вместо отпуск

Сега, като анализирам сериите от грешки, които извърших през ония няколко денонощия, виждам, че в тях имаше някаква вътрешна целенасоченост, бих казал закономерност, обусловена както от моята неопитност и наивност, така и преди всичко от обстановката. И ако те доведоха до гибелта на Лорда, в същото време те откриха няколкото криволичещи пътеки към истината. Зная, не нося пряка вина за смъртта му, но фалшификаторът от Донерхаузен ще тежи на съвестта ми до моя последен дъх. И до последния си дъх аз ще държа върху писалището си една цигарена кутия „Кент“ с малка червенозеленикава рисунка на едната й страна…

 

 

Скоро след заключението на лабораторията, че банкнотата на Лорда е подправена, аз се втурнах при Мирски и тържествуващ поднесох новината, размахвайки хартийката над главата си.

— Не може да бъде — изрече той глухо и внезапно се обля в пот. Виждах как рухва едно доверие. — Не може да бъде…

Взе банкнотата, започна да я опипва, начупва, оглежда отвсякъде, но явно мислеше за друго: може би за лагера, за есесовците, за изрязаната кожа от гърба, за едно обещание…

— Но тази все пак е друга — забеляза той тихо, търсейки да се закачи за нещо. — Не е от ония.

— Какво значение има това? Нали е фалшива! — виках възбудено аз. — При това не е по-малко майсторски направена от другите. Дори много по-добре.

— Има значение, има… — продължаваше той с мъчителна неувереност.

Тогава казах сдържано служебно:

— Моля за разрешение за арест.

Той вдигна глава, изгледа ме учудено, като че едва сега ме забелязваше.

— Арест — прошепна той. — А къде ще го намериш?

— Ще го намеря! България ще разровя, но ще го намеря. Преди двайсетина минути е пристигнал във Варна с ИЛ-18. Обзалагам се, че е отишъл да предупреди хората си, може би този Голдсмит. Ще алармираме гарите, летищата, пристанищата, всички изходни пунктове, всички хотели, къмпинги. Той не е човек, който минава незабелязано.

— И какво ще правиш, когато го арестуваш?

— Ще го накарам да проговори.

Мирски въздъхна и поклати глава като пред чудновато явление:

— Ех, Николай, прав е Лорда: много има още да се учиш. Него, моето момче, есесовците не можаха да пречупят, конкретна дума не им каза, когато избягах, а сега ти… Няма защо да бързаш с повторното му арестуване. Ако в твоята хипотеза има зрънце истина и ако го откриеш, тръгни по петите му, може да те отведе до нещо, кой знае… — И повтори: — Кой знае…

— И все пак полезно ще е да имам заповедта в джоба си.

— Както искаш — каза той без желание, — и без това трябва да уведомя прокуратурата. — И какво смиташ да предприемеш?

— Да замина веднага за Златните пясъци. Като летуващ художник или нещо такова. А там ще поискам помощ от капитан Добрев.

— Не възразявам. — Той помълча и каза: — Николай, искам да ти дам един бащински съвет. Той не е чак толкова оригинален, но е полезен: повече мисли и по-малко действувай. Мисли ДАЖЕ когато не е нужно, действувай САМО когато е нужно.

— Ще се старая, другарю Мирски. Хм… другарю Мирски, имам още една молба към вас.

— Казвай!

Поколебах се секунда: страхувах се да не схване искането ми превратно:

— Моля… бих искал… такова… — замънках аз, — да взема със себе си… хм… моята годеница. Знаете я, Елина…

— Аха, онази с очи на кошута?

— Същата — казах, поразен от точната характеристика, която даде на Елините очи. — Предполагам, че ще имаме работа с чужденци, с този Робинзон, а пък тя знае английски, догодина завършва английска филология… Освен това и ще бъде подходяща за…

— За маскировка, нали? — Мирски се развесели. — Дадено! Нали ти обещах да не се бъркам в работите ти? Действувай, както намериш за добре. Само че я дръж по-далечко от нашите конкретни дела.

— То се знае — рекох и си помислих за изгарящите от любопитство очи на кошута на кралица Елина.

— Е, бягай тогава! Желая ти успех.

Сбогувах се, съжалявайки малко, че го оставям тук в жегата, не подозирайки, че ще го срещна отново при трагични обстоятелства. Преди да изляза, той подхвърли жално-жално:

— Ама как така става, че през летния сезон всичките ми колеги се изхитрят да откриват престъпления на Златните пясъци? Ще взема и аз да си намеря един масов убиец на Слънчев бряг и ще го търсят три лета наред…

Петнайсет минути по-късно имах командировъчно в джоба си, трийсет минути след това — самолетните билети, а в единайсет нахълтах в квартирата на Ели:

— Стягай се! След час отлитаме за Варна.

Тя ме гледаше ужасена:

— Ник, какво става с тебе?

— Нищо — рекох, — заминаваме в отпуск. Защо?

Тя се приближи до мен, опипа лицето ми. Тогава се сетих, застанах пред огледалото. И видях един непознат мъж със смазана устна, насинена дясна буза, хлътнали от безсъние очи, мръсна четина по лицето, чорлава коса, черна дупка на мястото на десния горен резец, невъобразимо нечиста риза: избягал от Синг-синг гангстер, дори малко Белмондо, но още по-грозен. Единственото, което оставаше от стария Ник, бяха вдигнатите дъги на веждите и оптимистично обърнатите запетайки на устните, нещо, което не може да се заличи, дори да му одерат кожата.

Бях доволен от себе си.

— Мдаа… — казах дълбокомислено. — Но ще се оправим.

— Той ли те нарисува така? — прошепна Ели.

Не отговорих и това превърна израза на ужас по лицето й във възторг. Сега вече бях герой.

— Много ли бой имаше? — попита тя.

— Горе-долу.

— Еха! А преследване с коли?

— Е, чак пък толкоз…

— Защо не бях и аз! Хонконгец ли беше?

— Не. И нямаше дори дръпнати очи.

— Е, нищо — прости ми тя великодушно. — Пипна ли го?

— Почти — рекох доста неопределено.

— А премията?

— Ти пък много бързаш. Като се върнем. А сега стягай куфарите.

— Готов е. Още от завчера.

Разбира се. Не познавах жените.

— Но я ми кажи ти — попита тя изведнъж, — защо ще летим за Варна? Нали отиваме в Созопол?

— Не — рекох, — във Варна. На Златните пясъци. В шикозни хотели при американците и шведите, в барове и тайнствени нощни заведения, ще се пързаляме с водни ски, ще се возим в черни ролс-ройси, ще пием скоч-уиски, ще пушим тютюн Халф-Халф, ще харчим долари, ще играем на бакара, ще се запознаваме с разни симпатични хора с надупчени от шарка лица, наречени Хък, О’Хара, Сандерс, ще…

Блестящите й черни очи ме гледаха с майчино съжаление. Тя нежно ме помилва по ударената буза:

— Мили — попита тя, — много ли те би онзи по главата?

Грабнах брутално ръцете и, извих ги назад и какъвто бях мъжествено мръсен и грозен като киноартист, свирепо я нацелувах.

… Едва хванахме самолета. В багажа си носех платна, бои, статив, шнорхел и харпун. Бях успял дори да се обръсна и изкъпя. Зъба обаче го нямаше.

Завинаги.