Пат Конрой
Блус в лятна нощ (7)

6

На следващата сутрин още преди зазоряване Лия допълзя в леглото ми и се сгуши до мен. Жилавото й, гъвкаво като на коте телце се прилепи към гърба ми. Взе да гали косата ми, докато и двамата отново се унесохме. Нямаше нужда от повече думи. Възхищавах се от духа и силата на това дете.

Когато най-накрая се разсънихме, разбрах, че сме се успали, и нежно разтърсих Лия.

— Трябва да ставаме. Днес Мария ще те води на гости у нейното семейство в провинцията.

— Защо не дойдеш с нас? — попита тя, прегърна ме и скочи от леглото.

— Друг път ще дойда — обещах. — Първо трябва да свърша една работа в Рим.

— Мария вече е тук — каза Лия. — Усещаш ли миризмата на кафе?

След като ги изпратих до автобуса за селото на Мария, тръгнах по Виа деи Гюбонари. Още не се бях съвзел от шока, че Лия знае за смъртта на майка си.

Минах през еврейското гето, покрай театъра на Марцел, където един бездомник живееше под почерняла от времето арка в компанията на пълчища от котки. Човекът беше шизофреник, съвсем безобиден и жените от квартала редовно му носеха остатъци от манджите си, които сипваха в една и съща купичка — за котките и за човека.

Пресякох към Виади Сан Теодоро, след това през Пиаца Максимус и градината от рози в подножието на Авентинския хълм. От градината като на длан се виждаха както Максимус, така и Палатинският хълм с порутените си, пръстени на цвят палати, накацали по билото му като полусрутени букви на стара азбука.

Загледах се в онази част на града, която току-що бях прекосил, и по-точно в една пътечка край розите, където можех да проверя дали някой не ме беше проследил. В такива моменти се чувствах ужасно глупашки, но ненадейната поява не Перикле Старачи насред площада и филмовият план на Майк като че ли само потвърждаваха правотата на моята предпазливост.

Измъкнах се от градината на розите и минах край оранжерията, където имаше майки с малки деца и туристи, които се снимаха на фона на Ватикана и Тибър. Отминах „Санта Сабина“ и веднага се шмугнах в един двор, преструвайки се, че разглеждам фрагментите от мозайка в главния кораб на църквата, докато всъщност се оглеждах за онзи безмилостен тип, който при най-малкото невнимание от моя страна можеше да разкрие местонахождението на Джордан Елиот.

Още от първия ден на Кампо деи Фиори разбрах, че Перикле Старачи ме следи, тъй като бях винаги нащрек, и то по-скоро заради Джордан, отколкото заради Лия. „Параноята е още по-мъчителна, когато опасността е истинска, а не въображаема“ — бях писал веднъж на Джордан в картичка от Берген, Норвегия.

Прекосих бързешката площад Кавалиери ди Малта, където беше спрял автобус с американски туристи и разтоварваше преялите им телеса.

След като се уверих, че никой не ме следи, влязох в Бенедиктинската църква на Сант Анселмо. В момента се отслужваше литургия и монасите бяха извисили глас в древни грегориански песнопения. Отправих се към третата изповедалня от лявата страна на църквата. На табелката й пишеше, че изповедникът говори немски, италиански, френски и английски. Изчаках двете италианки, които се прекръстиха на излизане, влязох веднага след тях и коленичих. Свещеникът загаси светлината, което означаваше: край на опрощенията за деня.

— Отче Джордан — побързах да се обадя.

— Джак! — отвърна Джордан. — Отдавна те чакам. От сутринта минаха четирима души. Рекорден брой, ако питаш мен.

— Говори се — прошепнах, — че свят човек от „Сант Анселмо“ го е ударил на живот.

— Не вярвай. Джак, искаш ли да те изповядам?

— Не, благодаря. Още не съм готов за това.

Монашеските гласове отново се извисиха във възхвала на Бога.

— Бог е търпелив, Джак. Той ще почака.

— Не, няма да почака. Защото не съществува. Поне не за мен.

— Това не е вярно. Той съществува за всички нас по различен начин.

— Докажи ми, че има Бог.

— Докажи ми, че няма — отвърна той смирено.

— Добре, поне опитай — подканих го аз. — Разкажи ми за красотата на залезите или за невероятния живот на снежинките. Кажи ми с думи, няма значение колко глупави или нелепи, защо вярваш в Бога.

Джордан въздъхна. Знаех, че собствената му вяра го беше дебнала през безброй дни и нощи на отчаяние и когато най-накрая бе решила да връхлети отгоре му, той бе напълно готов да й се остави като бяло агне. Именно тази готовност е пролуката, от която Бог се нуждае, за да проникне в човека.

— Джак — каза Джордан, — за мен и крилото на една муха е достатъчно доказателство за съществуването на Бога.

— Изгубил съм дарбата да вярвам и едва ли ще успея да си я върна. Дори не зная дали го искам. Забравил съм да се моля.

— Ти и в момента се молиш, Джак. Още търсиш. Бог се явява в различен вид за всеки от нас. — Джордан млъкна. — Как мина пътуването до Венеция? Как е Майк? Как е красавицата Ледар?

— И двамата са добре, въпреки че Майк страшно се е вживял в ролята си на холивудски режисьор. Носи костюми, които сякаш са ушити от ташаците на лама.

— Какъв филм иска да прави Майк? — попита той, без да обръща внимание на забележките ми.

— Филм за историята на Джордан Елиот, който изчезнал през седемдесет и първа и оттогава никой не го е виждал.

— Църковните песнопения секнаха и се разнесе силният аромат на тамян и елей. Настана тишина и църквата като че увисна във въздуха. Джордан също притихна и в безмълвието му усетих нещо странно.

— И какво по-точно иска да разкаже Майк за Джордан Елиот?

— Иска да разкаже цялата наша история. За шейсетте години. Щяло да стане страхотен филм.

— Тази история свършва със смъртта на Джордан.

— Това е общоприетият край — казах. — Но Майк не вярва в него. Както ти намекнах, той е станал доста лекомислен, но не и глупав.

Опитах се да разгледам лицето на Джордан през решетката на изповедалнята, но както обикновено качулката на расото му го прикриваше. В момента за мен Джордан беше само един глас, какъвто винаги се е опитвал да бъде от онзи необикновен ден, когато майка му пристигна в Рим, за да ми каже, че синът й живее тайно в града. Тъй като усилията за неговото издирване продължаваха, той се съгласи на среща с мен при условие да не показва лицето си.

— Как така Майк е разбрал, че съм жив? — За пръв път долових в гласа му умора, сякаш нещо у него се бе пречупило.

— Същият източник. Все същият източник. Когато преди няколко години мисис Макичърн била във Ватикана, в изповедалнята разпознала гласа на човека, на когото преподавала английски в единайсети клас.

— Греши! — отсече Джордан. — Казах й го още тогава.

— Нали знаеш, че тя преподава дикция. Твърди, че може да разпознае всеки глас, дори да го е чувала само веднъж.

Джордан се изсмя, но новината го изплаши.

— Какви са шансовете на една учителка по английски от Южна Каролина, която ти е преподавала „Животът по Мисисипи“ в гимназията, да те разпознае на тъмно в изповедалнята във Ватикана?

— Не много големи — признах аз. — Слуховете станаха сериозни, когато тя се върна в града. Но те винаги са витаели в Уотърфорд още от деня на твоята преждевременна смърт.

— Тогава бях толкова шокиран, че нямах време да обмисля нещата докрай.

— Засега добре се справяш. Прочетох некролога ти със собствените си очи, присъствах на погребението ти и дори бях удостоен с честта да нося ковчега ти.

— Същото важи и за Майк.

— Той е говорил с мисис Макичърн. Много хора й вярват. Тя не е жена, дето ще си държи устата затворена или ще се поддаде на заплахи. Освен това в днешния свят няма по-удобно убежище от свещеническото расо.

— Не, Джак. И това не си разбрал. Свещеническото расо е най-неудобното убежище, ако си решил да се скриеш от света. Човек става свещеник, за да свали маската, за да излезе от затрудненията, за да се спаси.

— Ти стана свещеник, защото умееше да се покриваш, а не защото умееше да тълкуваш нещата от живота. В това отношение ние с теб сме кръвни братя.

— Станах свещеник, за да мога да служа по-добре на моя бог — ядосано ми отвърна Джордан. — Разбра ли, невернико?

Почуках по тънката преграда, която ме разделяше от ухото на моя изповедник.

— Прощавай, Господи, но моят изповедник ме обижда.

— Само защото беше предизвикан.

— Нося писмо от майка ти.

— Тя възнамерявала да дойде тук през пролетта.

— Не съм ти казал, но сестрата на Шайла беше в Рим. Успя да ме открие с помощта на частно ченге. Трябва да ти кажа, че неочаквано за самия мен ми стана приятно, когато я видях. Опитва се да открие истината за смъртта на сестра си.

— Значи трябва да й помогнеш.

— Може би.

— Джак, кажи й какво мисля за Шайла. Кажи й, че според мен Шайла е единствената светица, която съм срещнал, единствената свята жена.

— Жалко, че не се омъжи за светец. — Станах да си вървя.

— Да, защото ти не си дори и подобие на светец — съгласи се Джордан. — Но затова пък се омъжи за страхотен мой приятел. — В мрака на изповедалнята Джордан тихо изрече една молитва и се прекръсти. — Сега върви, Джак, и повече недей да грешиш. Опростен си.

— Не съм дошъл да се причастявам, а да ти връча пощата — отвърнах.

— Добре де, малко необикновено причастие — рече свещеникът, — но ти си необикновен човек, Джак.

— Покрий се за известно време — посъветвах го. — Майк има достатъчно пари, за да те намери и вдън земя.

На излизане от изповедалнята минах покрай пеещите монаси и се отправих към олтара, където свещеникът приключваше литургията. Коленичих до една старица, пуснах петстотин лири в ковчежето за дарения и запалих една-единствена свещ за душата на Шайла. После се изправих припряно и тръгнах по централната пътека. Зърнах Джордан да излиза от изповедалнята в другото крило на църквата.

Откакто бяхме подновили отдавна прекъснатото си приятелство в Рим, Джордан нито веднъж не ми бе дал възможност да го огледам добре. Смяташе, че колкото по-малко знам за неговия живот като свещеник, толкова по-защитен ще бъда аз, в случай че някой разкрие самоличността му. Бях дочул, че в ордена се подвизава под друго име, но нито майка му, нито аз знаехме кое е то. Забързаната му крачка към уединения свят на пост и молитва, в който пребиваваше, все още издаваше спортиста у него. Главата му беше обръсната, беше си пуснал брада, но всяка жена, която разбира от мъже, би се обърнала след него да се възхити на атлетичната му фигура. От всички момчета, с които съм играл футбол, Джордан Елиот беше единственият, от когото се боях по време на мач. Изпитанията на монашеския живот бяха закалили още повече якото му, издръжливо тяло. Физическата му дързост сякаш не познаваше вътрешните задръжки, типични за повечето от нас. На игрището в Уотърфорд смиреният духовник, когото в момента наблюдавах да се оттегля в скромната си килия насред дебрите на града, прегазваше всеки бабаит, осмелил се да застане на пътя му, а ние, които знаехме това, гледахме да не му се пречкаме много-много. Веднъж в една финална схватка Джордан за малко да ми откъсне главата, когато се хвърлих да спасявам пас на Кейпърс Мидълтън. Тогава за пръв път ми се наложи да вдишвам амонячна сол.

Точно преди да изляза от църквата, от една от изповедалните видях да стърчи нещо, което ми заприлича на дуло. Беше насочено към Джордан. Почти през цялата си професионална кариера съм работил рамо до рамо с фотографи и много добре знам как понякога се вманиачават на тема съвършенство, но никога не бях виждал фотограф да престои цяла една литургия в изповедалнята, независимо колко са обещали да му платят. Чух припряното щракане на никона, докато телеобективът му заснемаше всяка стъпка на Джордан. След това видях как обективът се прибра в изповедалнята, а хорът на монасите отново екна.

Побързах да се скрия в малък страничен параклис, за да изчакам появяването на фотографа. В продължение на цели пет минути завесата на изповедалнята не трепна, но после оттам излезе добре облечен мъж с кожена чанта, коленичи с лице към олтара, прекръсти се, стана, обърна се и напусна църквата. Въпреки че мъжът не ме забеляза, знаех, че ще се изненада, ако открие, че съм още в църквата. Мислено си възстанових всяка моя стъпка, докато идвах насам, с надеждата да разбера къде точно бях допуснал грешка, защото винаги, когато посещавах Джордан, взимах най-щателни предпазни мерки.

Докато наблюдавах как частното ченге Перикле Старачи се разхлажда пред купела със светена вода, върху лицето му заигра израз на блажено самодоволство. Бях съвършено сигурен какво си мисли в момента: че веднъж завинаги е разрешил загадката с изчезналия Джордан Елиот и че притежава снимките, доказващи това негово разкритие.