Пат Конрой
Блус в лятна нощ (32)

31

През 1964-та бащата на Джордан, вече полковник, бе изпратен със свръхсекретна мисия някъде отвъд океана в страна, наречена Виетнам. По онова време никой от нас не беше чувал за Виетнам.

Селистайн Елиот се премести да живее на три преки от нашата къща и на една от къщите на Кейпърс и Майк. Това лято бяхме неразделни.

След като отмина бейзболният сезон, нашите се преместиха в „рибарския стан“, тоест в югозападния край на остров Орион, където щяха да изкарат цялото лято.

Още през първата седмица натоварихме моторницата на Мидълтън с допълнителни тенекии гориво, избрахме един прекрасен ден и прогноза за времето, която предвещаваше само ясно небе, дадохме газ до дупка и отпрашихме към прословутия гълфстрийм. По-старите рибари говореха за него с почтително приглушени гласове, наричаха го голямата тайна, тъмносинята река, родена на Юг, която носеше по течението си топлина, марлини и китове, отвеждайки ги на север към Англия. Там водите бяха сребристи или кобалтовосини и рибите тежаха колкото автомобили. Всички рибари, които се завръщаха от гълфстрийма, разказваха невероятни истории за силата на големите океански риби, примамени да излязат от дълбините на своите убежища.

Мина цял час, преди да излезем в открито море. На никого не бяхме казали за намерението си, защото никой възрастен нямаше да ни пусне толкова надалеч с толкова малка лодка. Преди изгрев слънце вече бяхме задминали последната шамандура. Морето беше като езеро, когато първите лъчи го озариха, а носът на нашата моторница сочеше право към Африка. Усетихме тръпката на авантюриста, сякаш наистина бяхме поели към Камерун или Брега на слоновата кост. Бяхме предварително натъпкали хладилното отделение с храна и пиене поне за два дни. Движехме се почти с двайсет възела, отдалечавайки се все повече и повече от сушата.

— Само да ме знае къде съм, мама ще ми скъса еврейския задник от бой — рече Майк, като обходи с поглед хоризонта и не зърна нищо друго, освен ширналата се навред вода. — Тя си мисли, че ловя раци за вечеря, както й казах.

— Трябваше да вземем една радиостанция — обади се Джордан.

— Морските вълци нямат нужда от радиостанции — отвърна му Кейпърс, като не откъсваше поглед от компаса и носа на лодката, който трябваше да сочи на изток. — Родени сме в тинята на мочурищата с хриле и плавници. Гълфстриймът е наш — с лодка или без лодка.

— Нямаме нужда от радиостанция, калифорниецо — подразних го и аз, — защото мъжките ни топки са корави като автомобилни гуми.

— Само дето мозъците ви са меки и малки като на домашна муха — каза Джордан и огледа притихналата вода. — Добре, че днес морето е в гальовно настроение. В Тихия океан никой не би помислил и малкото си пръстче да потопи без радиостанция.

— На „Мейфлауър“ да не би да са имали радиостанция — каза Кейпърс. — Не се бойте, големият моряк е с вас.

— Никой не знае, че сме в открито море — рече Джордан.

— Мъжът от яхт-клуба ни видя, че излизаме с моторницата — казах. — Нали напълнихме шест тенекии с гориво.

— Ако бяхме казали на родителите си, нямаше да ни пуснат — рече Кейпърс.

— Нашите ще умрат от шубе, ако знаят, че съм в открито море — казах.

— И от страх баща ти може да се пропие — надвика Кейпърс шума от мотора.

Престорих се, че не съм го чул, и погледнах натам, където би трябвало да се намира сушата.

— Аз пък, каквото и да направя, си оставам лигльо в очите на баща ми. Може да пришпоря колата чак до Спартънбърг и всички момичета в колежа „Конвърс“ да забременеят от мен, той пак ще каже, че съм педераст.

Точно преди гълфстрийма попаднахме на огромна площ от саргасови водорасли — пасбищата на Северния Атлантик. Образуваха нещо като плаващ архипелаг от кафява морска растителност, в който имаше повече хлорофил, отколкото в целия Канзас. И това беше първият знак, че наближаваме самия гълфстрийм. В часовете по природознание учителят ни Уолтър Нан ни бе нарисувал това морско течение, което започваше от Мексиканския залив и продължаваше на север по крайбрежието на Флорида. Мистър Нан беше един от онези сериозни и вечно вглъбени учени, дето смятаха, че природата е самото доказателство за размаха и математическия гений на Бога. Разказваше ни как Земята се върти около оста си, Луната притегля водите със своите невидими ръце, а гълфстриймът се движи като подмолен топъл Нил, прекосявайки самото сърце на Атлантическия океан, като по този начин предпазва Англия да не се превърне в сковано от ледове кралство. Гълфстриймът носи топлата сърдечност на Юга към студените, негостоприемни страни на Европа, той е като любовно писмо, изпратено от южните талази, за да стопи ледените блокове по плавателните маршрути край Гренландия.

Когато навлязохме в самия Гълфстрийм, водата се промени — доби синия блясък на скъпоценен камък, сякаш извираше от сърцето на вълшебна скала. Водата беше бистра и се движеше бързо като планински поток. Като момчета от крайбрежните мочурища, ние винаги се изпълвахме със съмнение при вида на чиста течаща вода. Щом нашата моторница нагази във водите на течението, цветът на водата се промени от тъмно към светлосиньо. Кейпърс отиде да погледне дълбокомера — хиляда фута! Като ни каза, всички подсвирнахме от учудване.

— Човек може да се удави и в три фута вода толкова лесно, колкото и в хиляда — обади се Джордан, който се опита да ни извади от изумлението. Всички се изредихме да погледнем дълбокомера и всички го почукахме с пръст, за да се уверим, че работи.

— Да де, ама в три фута има повече шанс да те намерят, отколкото в хиляда — рече Майк. — Какви ли риби живеят толкова надълбоко?

— Всякакви — отвърна Джордан. — Като вървиш на север по течението, можеш да попаднеш на някой наистина тлъст задник.

— Значи може да срещнем китове — зарадвах се аз.

— Трябваше да вземем една радиостанция — пак се затюхка Джордан.

— Радиостанциите са за мамините синчета — отново го подразни Кейпърс и се изсмя.

Поех кормилото и обърнах носа на моторницата право на север. Половинката на луната почиваше на западното небе — блед воден знак, останал от изминалата нощ. Стори ми се, че видях птици да прелитат ниско над водата, но след миг осъзнах, че това са всъщност летящи риби. Главите им приличаха на кучешки, но имаха криле като на ехидни ангели. Въпреки че не знаех нищо за тях, реших, че щом са се разхвърчали, значи нещо голямо и опасно, което се намира под водата, ги преследва.

— По дяволите! — изруга Майк. — Дай да си наловим риба за стръв. Не вярвам, че големите рибоци ще се хванат на блесна.

— Това е добра идея — казах и обърнах лодката по посока към брега. След малко нагазихме в саргасови водорасли, които се простираха докъдето стигаше погледът и изглеждаха обещаващо убежище за нашата плячка. Пуснахме котва, хвърлихме въдиците надълбоко, като използвахме за стръв парченца от барбун и скариди. Носейки се сред този напълно притихнал океан, ние се чувствахме като хванати в капана на безвремието. Градините от саргасови водорасли бъкаха от риба. Само за двайсетина минути Кейпърс хвана една малка делфинова риба, докато Майк и Джордан наловиха от по-обикновения барбун. Шепнехме от страх да не нарушим просналата се навред тишина. Договорихме се кой на каква дълбочина ще пуска въдицата и от коя страна на лодката, когато се върнем на дълбокото. Проверихме си отново такъмите и тръгнахме обратно. Обявих на висок глас, когато нагазихме в гълфстрийма, и продължих да съобщавам всяка нова стойност на дълбочината, колкото по-навътре влизахме.

— Разполагаме с предостатъчно влакно — обърна се Майк към Кейпърс, който винаги носеше по-скъпи такъми от нашите. Кутията му беше пълна с кукички и блесни, които никога не бе използвал, но Кейпърс си беше такъв — нафукан и ужасно амбициозен риболовец. Съдеше за успеха единствено по големината и бройката. Тъй като това беше първото му плаване до гълфстрийма, много държеше да се върне триумфално с огромна риба и в това отношение никой не можеше да го разубеди.

— Моето влакно издържа до петдесет фунта — гордо заяви Кейпърс.

— Значи с него можеш да измъкнеш и алигатор — извиках му аз.

— Всъщност, някой знае ли какво се лови в тези води? — попита Майк. — Защото аз нямам представа.

— Ловят се трофеи — обади се Кейпърс. — Неща, които след това закачаш на стената вкъщи.

Загледах се напред. Безбрежната вода и необятното небе не само имаха един и същи цвят, но сякаш бяха сътворени и от една и съща субстанция. Само звукът на нашата лодка беше някак чужд и несъвместим с глухата тишина наоколо. Усетих безмълвната хармония на всичко заобикалящо ме. Сякаш си сам-самичък и навлизаш все по-надълбоко в катедралната глухота на природата. За един кратък миг шумът от мотора изчезна, заглъхна под необятните копринени води на Атлантика, за да ни разкрие съвършенството на своите смълчани безучастни глъбини. Тримата ми приятели изчезнаха от съзнанието ми, както, сигурен съм, и аз от тяхното.

В същия миг нещо налапа въдицата с делфиновата риба — нещо голямо, което плуваше надълбоко. Джордан и Майк започнаха да навиват въдиците си, аз изключих мотора и тримата заехме места, откъдето да наблюдаваме рибарските умения на Кейпърс в условията на гълфстрийма. Искахме да видим как ще се справи. Рибата бе налапала стръвта, за малко да налапа и цялата му въдица, но Кейпърс просто не й се даде. Влакното се опъна, но Кейпърс не направи опит да го спре, просто го остави да се развива. Доставяше му удоволствие, че е център на внимание, че приятелите му са се втренчили в него. Всички с ужас забелязахме, че влакното се развива със страхотна скорост, но тогава Кейпърс започна леко и много внимателно да го спира и придърпва.

— Как го усещаш? — попита Майк.

— Като че дърпам локомотив — отвърна му Кейпърс.

Играеше превъзходно с рибата, на която очевидно не липсваше нито сила, нито кураж, нито боен дух.

— Искам да видя тая риба! — обади се Джордан на петнайсетата минута от началото на двубоя, когато рибата все още не бе помръднала от мястото си. По лицето и гърдите на Кейпърс блестяха капчици пот, дори и по космите на краката му.

— Ще имаш дълго време да й се наслаждаваш — отвърна му Кейпърс. — Ще го хвана това копеле, та каквото ще да става!

— Ами ако е толкова голяма, че не може да влезе в лодката — казах. — Кой знае какво е това! Може да е акула-мако или голямата бяла.

— Забравил си, че имам и харпун — рече Кейпърс с напрегнат глас. Борбата го изнервяше. — Я ми го приготви.

Измъкнах харпуна и свалих кожения калъф от острието му. Взех точилото от кутията на Кейпърс и наточих стрелата, докато металът лъсна със зловеща усмивка. Опрях палец в острието и на мястото веднага се появи черта от кръв. Майк донесе едно въже, завърза единия му край за харпуна, а другия — за една от металните скоби на лодката.

И тогава видяхме рибата. Всички ние бяхме хващали големи парчета по време на риболовната си кариера. Но никой от нас и не подозираше, че може да съществува такова туловище. Синият марлин се показа с петдесетметров скок над водата на нашата лодка. Обзе ме неописуема радост, дори някакво божествено прояснение при вида на извисилата се във въздуха риба, огряна от слънчева светлина. Сякаш прекрачих прага на нови незнайни селения. Това бе първата ни среща с рибата като мит, като кошмар и звяр.

Всички ахнахме, само Кейпърс беше прекалено изтощен, за да издаде звук. Адреналинът препусна през цялото му тяло и облекчи ужасната болка в напрегнатите мускули на гърба, раменете и ръцете. Цялото му тяло, цялото му същество се бореше с рибата. Този ожесточен и невероятно гъвкав марлин. Пак скочи, разпука гладката повърхност на водата и сякаш застана на голямата си раздвоена опашка, грациозен като балерина, после отново се гмурна с такъв оглушителен плисък, сякаш самолет се разби във водата край нас.

Всички подсвирнахме едновременно от удивление.

— Не можем да го вземем в лодката — казах.

— Не говори глупости! — провикна се Кейпърс с глас, който не приличаше на неговия.

— По-голям е от лодката — добавих.

— Ще го убием с харпуна — обади се Майк.

— Джак е прав — защити ме Джордан. — Ако го качим, лодката ще потъне.

— Ще го влачим на буксир — прошепна Кейпърс, вече на края на силите си.

— Ей, човече, тая книга съм я чел — обади се Майк. — Казва се „Старецът и морето“. Тъпанар! Нали тогава цяла нощ ще пъдим акулите.

— Но нали сме с мотор — казах. — Ще успеем да я опазим.

— Чакайте бе, Кейпърс още не я е хванал — каза Джордан. — Тая риба хич не ми изглежда уморена. Ако питате мен, засега само загрява.

— Ей, приятел, искаш ли някой от нас да те смени? — попита Майк.

— Тая риба е моя — просъска Кейпърс. — Аз сам ще си я извадя.

— Ето, това е духът, който е прославил нашата страна — казах с нескрит сарказъм.

— Според мен вече агонизираш — обади се Джордан. — Какво толкова ти е казал Майк, просто иска да ти помогне.

— Това може да се окаже рекорд — задъха се Кейпърс. — Няма да се брои, ако не съм я извадил сам.

— Абе ние ще излъжем — предложих му аз. — Ще се закълнем върху цяла камара Библии, че ти сам си я уловил.

— Предпочитам да спазвам правилата на играта, така съм научен — продължи Кейпърс. Ризата му беше плувнала в пот. — Правилата са вид дисциплина. Те не са случайно измислени.

И тримата изръкопляскахме подигравателно на кратката му реч.

— Присмивайте се, нещастници — рече Кейпърс. — Ще ви видя как ще се смеете, като прочетете името ми в „Спортс Илъстрейтид“. Само да довлека това маце до пристанището. Само да я претеглят, пък тогава ще видим кой ще се смее.

— И понеже си толкова гаден — каза Майк, — да знаеш, ще кажа, че аз съм ти помогнал.

— И аз.

— И аз.

— Ще има да вземате! — отвърна ни Кейпърс. — В Уотърфорд на мен ми вярват. Думата ми тежи на мястото си, защото зад гърба си имам непоклатимата честност на рода Мидълтън в продължение на цели триста години.

И в този миг марлинът пак се появи. Влакното отново взе бясно да се развива. Ала изведнъж се отпусна и Кейпърс започна да го навива като луд. Дясната му ръка се движеше толкова бързо, че очертанията й се размазваха пред погледа ми. Тогава рибата пак направи своя невероятен скок високо във въздуха. Видях болката, която сгърчи лицето на Кейпърс — толкова силна, че за миг изгуби концентрацията си. Мускулите на ръцете и пръстите му се бяха сковали и той с мъка освободи едната си ръка и я разтърси, за да раздвижи кръвообращението си. Познавах мъчителните спазми, които плъзват по мускулите и нервите като пареща болка. Още по-неистово взе да обира влакното, но марлинът се дръпна и могъщото му туловище се гмурна към дъното на океана. Когато влакното се скъса, всички извикахме в един глас.

— Копеле! Копеле! Копеле! — изплака Кейпърс тихо и продължи да навива вече олекналото влакно. Гласът му бе пълен с отчаяние и той изкрещя към спокойните води на океана, после метна с все сила въдицата си колкото можа по-навътре в морето. Тя тупна с плясък, който бе направо нищожен в сравнение с внушителното гмуркане на марлина.

Като гледах опечаленото лице на Кейпърс, очаквах всеки миг да се просне и да се разплаче от яд, но вместо това той се изправи на кърмата и се хвърли в морето. Цели двайсет секунди остана под водата, после се появи, пое си дъх и пак се гмурна надълбоко. Когато отново цъфна на повърхността, Джордан му извика:

— Кейпърс, мисля, че и по този начин няма да я хванеш. Искам да кажа, с голи ръце. И не защото не можеш, ами защото сигурно вече е преполовила пътя до Африка.

— Такава риба втори път няма да ми се случи — отвърна му Кейпърс от водата. — Такъв шанс идва само веднъж в живота.

— Хайде, качвай се в лодката — подканих го аз.

Кейпърс поклати глава.

— Не мога, не мога да си вдигна ръцете.

— Защо се чудиш тогава, че рибата ти избяга — каза Майк и подаде ръка на Кейпърс. Но той беше толкова изморен, че не успя да поеме подадената му ръка. Майк се наведе още повече и го хвана под мишниците, след което ми направи знак да му помогна. Успяхме да го изтеглим, въпреки че той не спря да реве от болка. После се свлече на една от седалките — съвсем изнемощял и отчаян.

— Цял живот съм имал всичко, което съм искал — каза той. — Всичко! Страхотни родители, отлични бележки. Станах спортист и половина — голф, бейзбол, баскетбол, всичко. Най-готините гаджета ми се лепят като мухи на мед и ми пускат бележчици в час. От трети клас насам всяка година ме преизбират за председател на класа. И сега това. Измамен, надигран, прецакан. Нищо не съм искал така много, както да хвана тази риба.

— По всяка вероятност рибата не е знаела с кого си има работа, иначе нямаше да ти върти номера — обади се Джордан. — Ако знаеше за отличните ти бележки, за готините гаджета, сигурно щеше сама да се метне в лодката ти, вместо да ти прави лупинги под носа.

— За пръв път виждам такава риба-чудовище — казах аз. — Как мислите, колко ли е тежала? Сигурно хиляда фунта.

— Глупости! — рече Майк. — Не повече от сто.

— Петдесет — намеси се Джордан. — В гълфстрийма рибите изглеждат по-големи.

— Копелета! — каза Кейпърс и затвори очи. — Единственото нещо, което ми липсва в този живот, е свестни приятели.

През следващия половин час продължихме да се движим с бавна скорост и тогава за пръв път се обезпокоихме за горивото. Решихме да тръгнем към брега и да спрем за риба близо до някоя от саргасовите концентрации. Щом има морска флора, значи ще има и морска фауна, решихме ние. Като стигнахме до нещо, което мога да оприлича само на каньон от саргасови водорасли, Джордан пусна котва в добилата плътност вода и зъбите й скоро потънаха в гъстата подводна джунгла. Докато всички ние припряно сменяхме кукички, влакно и пръчки, Кейпърс се сви на сянка под планшира и на мига заспа. Разочарованието му бе така горчиво и толкова прясно, че решихме да не го закачаме.

Редувахме се да си разтриваме раменете и гърбовете с комбинация от плажно и бебешко масло. Съблякохме се по бански гащета и целите лъснахме от пот, но упорито хвърляхме въдиците. Надявахме се на улов от червена луцианова риба, още повече, че използвахме жива стръв. Преди да си дадем почивка за обяд, бяхме хванали петнайсетина парчета, най-голямото от които тежеше двайсет фунта.

За обяд отворихме торбички с чипс, фъстъци, бонбони, кифли и консерви с виенски кренвирши. Наизвадихме кока-кола, безалкохолна бира, седнахме и докато се хранехме, поведохме разговор, но тихо, за да не събудим Кейпърс, който впрочем спеше като пън. Обядът ни представляваше безпогрешна комбинация от най-долнопробните храни, произвеждани в Америка, но беше ужасно вкусен. Размечтахме се за риби, момичета, спортове, но по-късно не можах да си спомня и една дума от нашия разговор.

Без да бързаме, събрахме боклуците си и ги сложихме в една найлонова торба. Кейпърс продължаваше да спи непробудно. Аз подострях куката си, а Джордан се канеше да мята въдицата си, когато Майк каза:

— Предлагам ви да ловим още час и после да потегляме обратно. Трябва да се приберем по светло.

— Имаме още много време — казах аз.

— Заседнали сме върху пясъчен нанос — промълви Джордан с вперени във въдицата си очи.

— Стига глупости! — отвърна му Майк. — Не забравяй, че се намираме насред Атлантическия океан. Пясъчни наноси, мойто момче, има по към брега.

— Застанах до Джордан и хвърлих въдицата си. В същия миг видях, че нещо не е наред. Стръвта ми се приземи върху пясъчна ивица.

— Виждам стръвта — казах.

— И аз виждам моята на дъното — повтори Джордан.

— Тук дълбочината е над двеста метра — каза Майк, след като погледна дълбокомера.

— Тогава защо стръвта лежи на дъното пред очите ни? — учуди се Джордан.

— Майк, какви ги приказваш, под нас няма повече от един метър вода — обадих се аз.

— Но дълбокомерът показва друго.

— Той може да си показва каквото ще — каза Джордан. — Ела да видиш.

Майк дойде, погледна и дръпна козирката на бейзболната си шапка ниско над очите. След това свали слънчевите си очила, за да вижда по-добре.

— Това там е стръвта. И тя лежи на дъното.

Двамата с Джордан чухме как гласът на Майк буквално изчезна и усетихме ужаса му, който ни порази като смъртоносна отрова.

— Исусе Христе! Момчета, навивайте влакното, но много бавно и внимателно. Толкова внимателно, че да не усети нищо. Не мърдайте. Не дишайте. Нищо не правете, само лекичко си приберете кукичките и не дразнете тлъстака.

— Какво е това бе? — прошепна Джордан. — Да не е син марлин?

— Не знам какво е, но знам, че ще глътне синия ти марлин на един залък. И се движи. Никога не съм виждал такова чудовище. Никога!

Прибрахме въдиците си с почти незабележимо движение на китките. Светлината падаше така, че водата изглеждаше матова, и ние не можехме да видим онова, което бе видял Майк. Когато оставихме въдиците си, коленичихме до Майк и се взряхме във водата. И пак ни се стори, като че сме заседнали върху пясъчен нанос, само дето беше най-черният пясък на света. Черното дъно под нас беше някак странно и извънземно на вид. Но аз продължавах да недоумявам какво беше паникьосало Майк. В този миг Джордан го видя и ахна от изумление.

— Господи мой небесен! — промълви той. — Джак, само не мърдай. Видях го, Майк. Видях го. Това е нещо колосално.

— Абе аз нищо не виждам — казах отчаян, като продължавах да се взирам там, където зяпаше и Джордан. Също като пейзаж от някое „магическо око“, където сърните са скрити сред листата на дърветата. Но след малко очите ми се адаптираха към мрака на водата и чак тогава видях онова, което всъщност отдавна бях гледал. Полека-лека ми стана ясно, че онова, което бях взел за пясък, диша. И не само че диша, ами беше най-грандиозната морска твар, която някога съм виждал. Не плуваше, а се носеше, така, както орелът-рибар или земеродното рибарче се носят над лагуната, преди да нападнат барбуна. Вляво забелязах лекото помръдване на крило, което сигурно тежеше един тон. Вдясно зърнах черен плавник, който за миг щръкна над водата и после пак се прибра, без дори да надипли водната повърхност.

— Виждал съм ги и преди — казах аз. — Това е гигантска манта или крилат скат. Дяволска риба. Най-голямата в света. Не са опасни, но само недей да мърдаш.

Когато бях на осем години, ме заведоха да вадим остатъците от един кораб, който се бе разбил край остров Орион по време на урагана от 1893-та. Баща ми и дядо ми решиха, че е време да извършат нещо като покръстване да ме посветят в тайните на морския риболов, за да стана и аз мъж. На връщане от това излизане в морето срещнахме цял пасаж от крилати скатове, които играеха във водния ръкав, дето отвеждаше към малкото пристанище на Уотърфорд.

Така и не разбрах дали скатовете бяха увлечени в някаква любовна игра или просто радостно лудуваха, но добре си спомням, че татко и дядо направо онемяха, наблюдавайки това сборище на гиганти. Мятаха се така ентусиазирано, че водата наоколо се разпени като при буря. Сякаш тъмните водни маси бяха ненадейно оживели и вълните танцуваха една с друга. В силуета на тези огромни животни имаше нещо демонично и зверско — тежки, масивни, с криле. Но въпреки това ми направи впечатление колко подвижни са — скокливи като спаниели и много любвеобилни в закачките си. Скачаха и се мятаха, играеха лудешки като невъзпитани деца. Океанът кипеше под тях. Цял час плавахме подире им, за да наблюдаваме загадъчната им забава в крайбрежните води на Южна Каролина. Макар и огромни, нито един от онези скатове не можеше да се сравнява по големина със съществото, което се поклащаше като черна крилата химера на един метър под нас. Може би спеше; или пък тайно ни наблюдаваше с любопитство. Устата му беше достатъчно голяма, че да ни глътне заедно с лодката наведнъж. Лодката ни, която винаги съм смятал за солиден и надежден съд, сега за пръв път ми се видя крехка и беззащитна като сал.

— Ще се опитам да хвана това маце — казах аз, след като се посъвзех. — Доколкото знам, те умират за скариди.

Посегнах към въдицата си, но Джордан сграбчи китката ми и я задържа.

— Шегувам се — рекох. — За толкова глупав ли ме смяташ?

— С това шега не бива.

И точно в този миг чухме писъка на Майк, обърнахме се и видяхме как великият Кейпърс Мидълтън бе вдигнал харпуна си високо във въздуха и със страхотна сила го заби в гигантската манта. С Джордан нямахме време да реагираме, нито дори да му извикаме. Само видяхме острието, което блесна на слънцето, изсъска във въздуха и след това всички политнахме напред, защото мантата скочи, разклати лодката и профуча под нас. Главата ми удари релинга на моторницата, а когато въпреки болката вдигнах очи, видях белия корем на мантата да се носи над нас като изгонен от рая библейски ангел на смъртта. Сред неистовите ни писъци се чу зловещото пращене на отпорен метал. Въжето на харпуна се беше оплело в мотора и докато се развиваше, рибата го откъсна с такава лекота, сякаш бе направен от пластилин. За малко да се преобърнем, а въжето мина като меч над нас. Ако в този миг някой от нас се бе изправил, със сигурност щеше да му отреже главата. Успя обаче да отнесе предното стъкло на моторницата и то без никакво усилие. В следващия миг гигантската манта дръпна лодката и тя се понесе по вълните с невероятна скорост.

В продължение на няколко минути двамата с Джордан останахме да лежим един до друг на дъното на лодката сред отломки и падащи предмети. Чувствахме се ужасно объркани. Лявата ми вежда беше разцепена и кръвта се стичаше по лицето ми. Една от рибарските куки се бе забила в бузата на Джордан и превит от болка, той се опитваше сам да си я извади. Майк и Кейпърс лежаха неподвижно, а под главата на Кейпърс се бе разляла локва кръв. Слънцето бе още високо и набързо прецених, че трябва да е някъде към три часа следобед. Просто не можех да повярвам на скоростта, с която ни теглеше този звяр — по-бързо, отколкото с мотор. Преди да се надигна, опитах мислено да си представя колко голяма е тази манта, която в болката си скочи над нас. Сянката й затули слънцето като при затъмнение. Имаше силует на митическо животно. Изпълзях до Майк и разбрах, че е сериозно ранен. През кожата на ръката от една грозна рана стърчеше парче от счупената му кост.

— Майк! — извиках.

В същия миг чух задавен глас и видях Джордан, който ми сочеше с пръст собствената си уста и рибарската кука. Тръгнах към Джордан и натиснах кукичката така, че тя проби бузата му и се забоде в мекото месо край кътниците, откъдето вече лесно я извадих от широко отворената му уста. Бързо изтичах до малката аптечка и почистих раната със спирт. Джордан изпищя от болка.

— Здравата сме закъсали — казах.

— Помогни ми да изхвърлим Кейпърс зад борда — рече Джордан, като продължаваше да държи бузата си. — Защото тоя нафукан тъпанар ни докара това до главата.

— Не е знаел — отвърнах, докато продължавах да почиствам лицето на Джордан и се мъчех да не гледам към счупената ръка на Майк.

— Това чудовище можеше да ни убие.

— Още не е късно. Дай му малко време, и ще видиш.

— Защо метна харпуна това копеле?

— Сигурно е търсел реванш след загубата срещу марлина — предположих аз.

— Толкова ли му е акълът на тоя аристократичен задник? Лайнар такъв! Пак ти казвам, можеше и четиримата да ни убие — рече Джордан и поклати глава.

— Сигурно ще тръгнат да ни издирват — опитах се да го успокоя. — В Уотърфорд има много добра морска спасителна служба.

— Само дето няма да знаят къде да ни търсят — рече Джордан. — Нали си мислят, че ловим раци в някое от малките заливчета и преплюнчваме стари броеве на „Плейбой“. Косите им ще настръхнат, като разберат, че двутонна манта ни е завлякла на буксир в открито море.

След това сложихме по един спасителен пояс под главите на Майк и Кейпърс; и двамата продължаваха да бъдат в безсъзнание. Отидохме до носа на лодката, за да огледаме опънатото въже, което се губеше във водата на около трийсет метра пред нас. Изглежда, харпунът се бе забил надълбоко в черните мускули на плавника й, който приличаше повече на крило. Тогава ми хрумна, че и крилатата манта, като всеки изненадан от ловци горски дивеч, бяга, за да се спаси от нас, измъчвана от ужасна болка. Точно така. Мантата гледаше да се отърве от нашата лодка. Това беше повече от ясно. Ние обаче лежахме безпомощни и покрити с рани, които пареха при всеки повей на вятъра и всяко поклащане на лодката. А морето се беше разбунило.

След време често щяхме да си говорим какво е трябвало да направим през тези първи минути, но истината е, че двамата с Джордан бяхме в шоково състояние. Още не можехме да преодолеем първоначалното си стъписване от връхлетялото ни бедствие. Голямата риба продължаваше да ни тегли и ние просто се возехме, изпаднали в будистка пасивност, вцепенени пред неведомата сила на невидимото и неизразимото. Само един миг на безразсъдство ни бе хвърлил в тази опасност и ние се озовахме в ролята на безпомощни свидетели на собствената си съдба. Но освен това усещахме паниката и ужаса на гигантската манта, която пореше водите на океана заедно с острието, дълбоко забито в едното й крило. Мислехме си, че скоро ще умрем, и въпреки че седяхме един до друг с Джордан, имах чувството, че съм сам в това безумно пътуване. Дори не направихме опит да си разменим няколко утешителни думи, както се полага на братя по съдба.

В продължение на двайсет мили мантата не спря да ни тегли през надигащите се вълни, които ставаха все по-високи. От изток задуха силен вятър и мантата понамали скоростта, най-вероятно от изтощение и загуба на кръв. Помислих си дали, ако заумира, няма да ни завлече на дъното и чак тогава намерих сили да се обадя:

— Да развържем въжето, а? — казах аз, без да се обръщам към никого по-специално.

— По-скоро да го прережем — отвърна Джордан, който продължаваше да притиска ръка към едната си страна.

Но не щеш ли, въжето изведнъж се отпусна и аз реших, че крилатата манта е успяла да се освободи от харпуна. Ала само след няколко секунди тя изскочи като звяр от водата в цялата си чудовищна сила подобно на мистичен бехемот, изникнал от селенията на отдавна потънал континент. Огромното й туловище се вдигна във въздуха и размаха криле като кръвожадна митическа птица. Скокът й така ни изненада, че за малко не паднахме във водата, когато звярът се пльосна обратно в морето с оглушителен плясък, който сигурно е проехтял чак до брега. Изплашени до смърт, ние отново се отпуснахме на местата си и здраво се вкопчихме — кой за каквото успя, тъй като мантата се замята в серия от гърчове. Изскочи цялата в пръски, сякаш вещаеше смърт и прокоба. Приличаше на същество, изваяно от най-зловещите игри на болно въображение; творение на страха, пръкнало се в миг на перверзен проблясък.

След това обаче смени курса си и се втурна право към нас. В този миг Майк дойде в съзнание и изпищя от болка, но ние не му обърнахме внимание, защото бяхме погълнати от въжето, което отново се отпусна, увисна хлабаво, а ние зачакахме вцепенени поредния скок на гигантската манта. Майк продължаваше да пищи, когато тя изникна от водата и връхлетя към нас, белият й корем прелетя отгоре ни, закри слънцето и уби всякаква надежда за спасение. Лодката изглеждаше като играчка под сянката на ранения звяр и ако мантата се бе приземила върху нас, щеше и четирима ни да размаже като червеи. Но тя се извъртя, преметна се във въздуха и се освободи от харпуна и въжето. Лявото й крило шибна десния борд на лодката и я потопи в морето. Нагълтахме се с вода, след което отново изплувахме.

Двамата с Джордан започнахме да изгребваме водата с пластмасовите чаши, които се търкаляха по целия под. Това занимание с подръчни средства продължи цяла вечност, но в крайна сметка се отървахме от водата. Чак тогава ни остана време да обърнем внимание на Майк, от чиито охкания сърцето ми направо се късаше.

Доколкото можа, Джордан намести ръката на Майк, стегна я здраво с парцали, които накъса от една тениска, и отгоре нави непромокаем пластир от кутията за такъми. Наведе се над Кейпърс, изми раната му отзад на главата и каза, че по всяка вероятност има мозъчно сътресение. После предложи да ми зашие разцепената вежда, но аз не му дадох.

Тази нощ прекарахме в открито море — носехме се без посока, натежали от изтощение, като в пуст сън, който приличаше на безсъзнание. Безсъзнание, дълбоко като самия океан.

Бях вече станал, когато Кейпърс се събуди от първите лъчи, които се процеждаха на изток. Макар и все още замаян, той се озърна, опипа раната на главата си и обходи с поглед лодката.

— Копелета, какво сте направили с лодката на баща ми? — събра сили и се провикна той.

— Кейпърс, по-добре заспивай — отвърнах му аз.

— Къде е моторът? — настоя той. — О, боже, баща ми ще ви убие, като види какво сте направили с лодката му.

— Нищо ли не си спомняш? — попитах.

— Какво да си спомням?

— Мантата.

— Искаш да кажеш, марлина? — поправи ме той. — Нали хванах един марлин, който после ми се изплъзна. След това заспах, сега се събуждам и виждам, че сте потрошили лодката на баща ми.

— Пази си силите, Ахав — обади се Джордан, изправи се в седнало положение и огледа ширналия се от всички страни океан.

— Трябва да ми платите щетите — продължи Кейпърс с все по-писклив глас. — Само двигателят струва повече от две хиляди долара.

Джордан отиде при Майк и провери ръката му. Майк също се бе събудил, но ръката така го болеше, че нито можеше да говори, нито да се движи. Очите му блестяха неестествено. Джордан сложи ръка на челото му.

— Искам да знам какво се е случило — настоя Кейпърс. — Аз съм капитанът на този съд и няма да мръдна оттук, преди да ми разкажете какво сте сгафили. А и как възнамерявате да се измъкнем оттук без мотор? — продължи той, без да визира конкретно някого.

— Двамата с Джак проведохме една малка анкета, докато ти спеше — каза Джордан, — в резултат на която решихме, че ще бъде страхотен кеф да се върнем в Уотърфорд без мотор.

Аз се изсмях и обясних на Кейпърс и Майк какво е станало, след като Кейпърс заби харпуна си в мантата. Тогава Майк си спомни, че е видял как Кейпърс се кани да метне харпуна, Кейпърс обаче не успя да си спомни абсолютно нищо. Стоеше, слушаше и не можеше да повярва на ушите си.

— Трябваше да ме спрете — рече Кейпърс и пак опипа раната на тила си. — Някой от вас трябваше да ме спре.

— Добре бе, Кейпърс, вината е наша — обади се Майк. — Ти винаги си прав.

— Вместо да се обаждаш, по-добре ми помогни да измисля нещо за пред баща ми — каза Кейпърс. — Нещо като китове например. Попаднали сме на стадо гърбати китове и един замахнал с опашката си и откъснал мотора. Ще доизмисля и подробностите.

— Ще разполагаш с предостатъчно време — казах и погледнах натам, където предполагах, че се намира сушата.

Майк понечи да се изправи, но болката отново го свали на колене. Джордан му помогна да седне, настани го удобно, като подпря едната му ръка върху възглавници от седалките и спасителни ризи.

— По-нататък трябва да се топнеш във водата, Майк. За да сме сигурни, че раната е чиста. Иначе може да загнои.

— Няма начин. За нищо на света не влизам във вода, в която се въдят твари като оная крилата манта.

— Как не съм я видял! — ядоса се Кейпърс.

— Видя я достатъчно добре, за да ни докараш до това положение — отвърна му Джордан.

— Значи сега не знаем къде се намираме — рече Кейпърс.

— Благодаря ти за осведомителния бюлетин — озъби му се Джордан.

— Нищо подобно — изсмя се Майк. — Знаем — насадили сме се като куче в каруца. Повече от това, здраве му кажи.

— Аз ще ви изведа оттук — рече Кейпърс. — Ще измисля нещо.

Пристъпи напред и се загледа в необятния океан. Сложи ръце на хълбоците и зае властническа поза, изразяваща дълбока загриженост. Цели пет минути стоя така, докато най-накрая Майк му извика:

— Още ли не си измислил нещо?

— Знаете ли — започна Кейпърс с притихнал тържествен тон, — нищо изключено да пукнем тук.

— Голям мислител си — кимна Майк. — Едно изречение, ама се вижда, че си покрил всички възможни гледни точки.

— Благодаря ти, че ни осветли по въпроса — обадих се и аз.

— Няма да умрем — успокои ни Джордан.

— И какво ще ни попречи? — попита Майк.

— Моят баща — отвърна му Джордан. — Моят шибан баща.

— Ама него го няма — рече Кейпърс.

— Когато бях малък, в края на всяка седмица старият ме мъкнеше по планините и спяхме на палатка. Караше ме да вървя по двайсет мили бърз ход, да си представям, че е военно време. Никога не си носехме храна. Ядяхме каквото намерим — гъби, буболечки, папрат, жабешки бутчета, цветя и насекоми. Знаете ли, че насекомото е само белтъчини?

— Човече, надявам се никога да не отвориш ресторант — обади се Майк.

— Ненавиждах тези излети с баща ми и винаги умирах от страх. Той обичаше да се подлага на всевъзможни изпитания. Разправяше ми как, ако някой враг посмее да стъпи на американска земя, той и такива като него веднага ще се скрият в планините, където можели да издържат с години. Щели да преследват врага нощем с ножове, тояги и бръсначи. Веднъж уби една малка сърна и я ядохме цели три дни. Всичко... дроб, бъбреци, сърце.

— Ще повърна — обади се Майк.

— Тези приказки няма да ни помогнат да се измъкнем оттук — отсече Кейпърс.

— Напротив, ще ни помогнат. Но ще трябва да правите каквото ви кажа — рече Джордан. — Знам достатъчно и за глада, и за жаждата. Много скоро всички ще се запознаем с тях. Но засега аз мога да ви гарантирам оцеляване.

— Започвай! — подканих го аз.

— Ама нали аз си оставам капитан на кораба — обади се Кейпърс.

И тримата го погледнахме, онемели от глупостта му, затова той побърза да добави:

— Искам да кажа, че съм свикнал да бъда водач. Джордан не знае, но аз винаги съм бил председател на класа. Нали така? Кажи бе, Майк, Джак!

— Тук не става дума кой ще организира училищен мач, Кейпърс — разсърди се Майк.

— А става дума за оцеляване. Джордан знае повече от теб, защото баща му го е научил — обясних. — Как иначе ще издържим насред океана?

— Нашият най-голям враг е ей там — каза Джордан и посочи на изток. — Ако останем в лодката прекалено дълго, слънцето ще ни убие.

— Но затова пък ще добием страхотен тен.

— Не е време за шеги — сряза го Майк. — Положението е сериозно.

— Хайде, Джордан — казах, — трябва да ни измъкнеш оттук. Щом искаш, ще те слушаме, кажи какво да правим.

— Хайде, Джордан — подкани го и Майк.

— Вие двамата с Кейпърс ще се скатаете под планшира на сянка. Ще свалите всички дрехи от тялото си. А ние с Джак ще се покрием колкото може по-плътно. В хладилната камера ни е останал малко лед. Ще го разпределим на порции, но през нощта. С Джак цял ден ще ловим риба. Не се движете. Пазете силите си.

— Сигурно ще ни намерят още днес — каза Кейпърс.

— Може би. Но ще действаме така, сякаш никога няма да ни намерят — разпореди се Джордан.

— Опитваш се да ни изплашиш — каза Кейпърс.

— Престани! Той единствен се опитва да ни спаси — казах аз.

— Защо, Джордан? Защо искаш да ни изплашиш до смърт? — изхленчи Майк.

— Защото никой не знае къде се намираме — отвърна му Джордан. — Никой не знае къде да ни търси. Нямаме радиостанция, нямаме сигнални ракети, нито сме оборудвани за подобно бедствие. Вода имаме за не повече от два-три дни. Ако след това не завали, ще умрем от жажда до пет дни, най-много седмица.

— Каква мила картинка — рекох.

— Значи ще умра само защото Кейпърс Мидълтън е тъп задник — каза Майк и поклати глава.

— Няма доказателство, че аз съм хвърлил този харпун — рече Кейпърс и тримата го зяпнахме като ударени с мокър парцал. — Нищо чудно вие тримата да сте измислили тази история, докато съм бил в безсъзнание.

— Доказателството, скъпи Кейпърс — отвърнах му аз, — е, че се намираме неизвестно къде, насред океана, без мотор, в разнебитена лодка и дотук не ни е довлякла някаква русалка или морска писия, а чудовищно голяма крилата манта.

— Като види какво сме направили с моторницата му, старият ще ме убие — изплака Кейпърс.

— Сме направили, така ли, нещастнико? — изрепчи му се Майк. — Не виждам никакво място за първо лице множествено число в този разговор. Ти не поиска разрешение от никого, преди да боднеш крилатата манта с харпуна си. Ей така, остави се на чувствата си. Това беше абсолютно своеволие, Кейпърс.

— Нали излязохме да ловим риба — обади се нагло Кейпърс. — И аз се опитах да хвана една. Никой не може да ме обвинява за това.

— Но рибата беше колкото небостъргач — казах. — Това поне можеше да видиш.

Джордан въведе строга дисциплина и ние я спазвахме безпрекословно. Подчинявахме се на всяка негова заповед, без дума да обелим. За момче, свикнало да живее в самота, той се справяше много добре с живота по часовник и с натрапената компания, а освен това и командването му идваше отръки. Носехме се по океана, а дните отминаваха — тихи и тягостни. На втората вечер в открито море Джордан ни заповяда всички да скочим във водата, за да се измием и да си изперем дрехите.

— Джак, ти влез пръв. Ние с Кейпърс ще спуснем Майк. Майк, трябва да изплакнеш раната си със солена вода. Трябва да измием всичките си порязвания и наранявания. Но един винаги трябва да стои в лодката, докато другите са във водата. Освен това не се отдалечавайте. Навъртайте се наблизо. Винаги наблизо.

Скочих във водата. Океанът беше прохладен, дълбок и страшен. Разцепената вежда се разлюти от солта и аз едва се сдържах да не извикам от болка. Кейпърс и Джордан започнаха внимателно да спускат Майк. Гледаха да не ударят контузената му ръка. Аз го поех отдолу и лекичко го потопих. Майк наистина не изглеждаше добре. Тенът на лицето му бе станал бледопепеляв. Звук не издаде, когато солта защипа раната му, дори позволи на Джордан да му масажира ръката. Изохкваше тихо при всяко докосване, но имаше пълно доверие на Джордан, защото дори и съвсем гол насред Атлантика, той създаваше впечатление за човек, който знае какво върши.

— Недейте да пиете от солената вода — каза Джордан, — независимо колко сте жадни. Солта ще ви дехидратира. Тя поглъща три пъти повече урина, за да се изхвърли от тялото.

— Кой си ти? — обади се Кейпърс от лодката. — Чичо доктор?

Нощем разговаряхме, ловяхме риба и сушахме дрехите си на лекия вятър. Всеки си гледаше поверените му задължения. С помощта на изкуствена и естествена стръв и всички такъми, които бяха оцелели след нападението на гигантската манта, запретнахме ръкави да наловим колкото е възможно повече риба с пълното съзнание, че от нея зависи животът ни. Джордан провери нивото на водата в хладилната камера и ни съобщи, че имаме само за още един ден, а облаци не се виждаха.

По пладне, когато слънцето беше най-високо, Майк и Кейпърс се свиваха под планшира. Там беше много тясно и неудобно, но затова пък имаше сянка. А ние с Джордан се скривахме под насмоления брезент, който служеше за покривало на лодката. Горещото пладне беше време на пълно затишие и ние полека-лека се приспособихме към съвършено новия ритъм на живот, съвсем различен от онзи, който водехме обикновено. Наложихме си да стоим нащрек, с наострен слух за евентуален шум от хеликоптер или моторница. Веднъж дори зърнахме един самолет, който очевидно оглеждаше морето на север. Скочихме на крака и викахме, докато самолетът се изгуби от погледа ни. Но тази искрица надежда, че може би все пак ни търсят, ни изпълни със страхотен оптимизъм, след който последва неизменната бездна на отчаянието, подсилена от глада и жаждата. Нашите разговори на тема вода станаха маниакални, след това преминаха в халюцинации и накрая Джордан ни забрани да споменаваме тази дума. Истинско чудо бе, че ръката на Майк, макар и наместена така набързо, не се инфектира там, където счупената кост бе разкъсала плътта.

Докато се носехме насред океана, научихме, че жаждата подклажда кошмарите и че гладът е най-доброто мезе за халюцинациите. Жегата и слънцето наситиха крехкия ни сън с огнени пламъци. Събуждахме се по здрач, облени в пот, и с благодарност скачахме в прохладната вода чисто голи. Докато плувахме, солта щипеше напуканите ни устни и ние плюехме усилено от страха да не погълнем и една капчица вода.

Щом приключехме с нощното плуване, Джордан ни нареждаше да пуснем всички въдици във водата, въпреки че стръвта ни вече бе гранясала. Нашето търпение бе възнаградено на петата нощ, когато Кейпърс хвана един златист каранкс и всички го посрещнахме на палубата с дружно „ура“. Джордан веднага го уби, наряза го на малки парчета и се разпореди всички въдици да бъдат презаредени с прясна стръв.

— Пет дни в морето и само един пиклив каранкс — възнегодува Майк.

— Въобще не виждам смисъла на целия този риболов — подкрепи го Кейпърс. — Не можем да си хапнем риба, дори когато я уловим.

— Разбира се, че можем — отвърна му Джордан. — И това ще стане.

— Не можем да ядем сурова риба — казах аз.

— Ще изядем толкова сурова риба, колкото успеем да хванем, и дори ще ни хареса — каза Джордан и хвърли въдицата.

— Само като си помисля, и ще повърна — обади се Кейпърс. — Джордан, това не мога да го направя. Ако щеш, вярвай.

— Като прегладнееш, ще го направиш. Или като прежаднееш — увери го Джордан.

— Никога не съм могъл да ям сурови стриди — рече Майк.

— А сега ще можеш ли? — попита го Джордан.

— Сигурно да. Ще ги лапам с цели шепи — отвърна му той, след като размисли малко.

— Когато изпратиха баща ми в една база в Япония, родителите ми се научиха да ядат сурова риба. В Япония това е голям деликатес; японците се отнасят с голямо уважение към рибата, а онзи, който я нарязва, е направо артист.

— Джордан, много способно момче си, но от Мидълтън японец няма да направиш — обади се Кейпърс.

— Бас държа, че ще направя — каза му Джордан, — защото само дъвченето на сурова риба ще утоли жаждата ти. Именно водата на рибата ще ни спаси.

— Да смуча вода от бъбреците на риба! — казах аз. — Цял живот само за това съм си мечтал.

— Пригответе се психически. Това ни чака. Стоим без вода цели три дни, което означава, че вече сме започнали да умираме.

— Не можеш ли да се изразиш по-деликатно? — попита Майк.

— Добре, започнали сме да отмаляваме — рече Джордан.

— Така наистина е по-добре — казах. — Съветвам те да си подбираш думите. Не е време да откровеничиш.

— Аз ще си подбирам думите, а вие, момчета, се пригответе да пирувате със сурова риба.

Сложихме прясна стръв и хвърлихме наново въдиците. Бях се умислил, когато викът на Джордан ме сепна. Нещо сериозно се бе закачило на въдицата му. Цели десет минути продължи да се бори с него, докато най-накрая метна на палубата едно десеткилограмово парче. След това се скри от нас и внимателно го наряза на ивици. Изчака, докато съвсем се стъмни, и ни поднесе суровото рибено месо, което белееше в мрака със седефен отблясък. Месото беше полупрозрачно, чисто и слузесто.

Джордан сложи една хапка в устата си и започна бавно да дъвче, наслаждавайки се на всяка капка влага, която изсмукваше от нея. Кейпърс и Майк повърнаха по два пъти, аз — само веднъж, преди да успеем да преглътнем поне част от месото. Пречката беше чисто психологическа, но и ужасно трудна за преодоляване. Ала преди да се зазори, всеки един от нас бе успял да погълне около половин кило сурова риба. Джордан прояви голямо търпение и не вдигна ръце от нас. Дори когато започнахме вкупом да повръщаме. Събра повърнатите парченца риба, за да ни послужат за стръв.

Тази нощ уловихме още четиринайсет риби и настроението на лодката се смени: от примирение към решителност. Спахме през целия следващ ден, успокоени от факта, че сме се доверили на капитан, който, изглежда, си знаеше работата.

На следващия ден на около седемстотин метра от нас мина товарен кораб, но никой не бе чул нищо, само Джордан се бе събудил, когато образуваните от кораба вълни разклатили лодката. Всички наскачахме и викахме до прегракване, но корабът невъзмутимо изчезна зад хоризонта. Плавахме на юг, носени от течения и ветрове. Непрекъснато си говорехме за това как ще ни спасят, какви разговори ни предстоят с родителите, какви добрини ще сторим, като се приберем живи и здрави, и най-накрая си споделихме всички тайни, които бяхме заключили дълбоко в сърцата си. Времето загуби всякакъв смисъл, докато безкрайните вълни поклащаха лодката ни в монотонен ритъм. Изпитите ни лица бяха белязани от знака на изтощението: страните ни ставаха все по-хлътнали, кожата на лицето — все по-черна, а погледът ни напразно блуждаеше, търсейки спасение сред пълното равнодушие на величествения и невъзмутим океан.

По сто пъти на ден изпадахме в отчаяние и по сто пъти откривахме нови резерви от оптимизъм. Разказвахме си вицове, спазвахме си всекидневните задължения и живеехме дисциплинирано като войници. Един ден, след като Кейпърс внимателно изми Майк и Джордан го накара да поплува малко, за да се раздвижи кръвта му, аз протегнах ръце, за да го вдигна на борда. Майк обаче изпищя неистово и аз реших, че съм го наранил неволно. Но писъкът му бе предизвикан от едно движение на водата под него — на водата, която не бе помръднала цял ден. Тогава го видях, видя го и Джордан, който бе все още в морето. Кейпърс беше с гръб към перката, която бързо пореше водата на не повече от петдесет метра. Перката стърчеше много по-високо, отколкото главите на Джордан или Кейпърс.

— Кит! — каза Майк и аз много исках да беше прав.

Джордан доплува до Кейпърс, който в същия миг се обърна, за да види какво сочи Майк.

Тъмната вода бе достатъчно прозрачна, спокойна и пропита от слънце, за да успее Майк да различи ясните очертания на чукоглавата акула. И до ден-днешен си спомням зловещото ляво око на огромната риба, когато зави край лодката. Майк видя зиналата й паст, а Кейпърс и Джордан панически заплуваха към нас, пищейки като обезумели.

— Акула, копеле! Това е акула — каза Майк и въпреки счупената си ръка се наведе да помогне на Кейпърс. Джордан обаче замръзна на място, сякаш не можеше да се движи или не можеше да реши какво да прави. Полека започна да се отдалечава от лодката, докато и тримата му викахме да се върне.

Майк пръв зърна отново перката — препускаше със страхотна скорост към Джордан. Акулата пореше вълните както мълния прорязва нощното небе. Майк забеляза и онова зловещо око, което този път зави край голото беззащитно тяло на Джордан.

Най-накрая Джордан успя да доплува достатъчно близо и аз мигновено го сграбчих за китката. Кейпърс докопа другата му ръка и заедно го вдигнахме право горе, далеч от ужасната смърт и писъците, които щяха дълго да долитат от дълбините под нас. Перката изчезна, но след миг внезапно се появи отново. Нападна ни яростно, докато стояхме, още вцепенени от страх и ужас. Всички видяхме сивото дясно око на чукоглавата акула, което ни изгледа, докато се чудехме как да се прикрием в тази изпотрошена лодка. Тази нощ всички плакахме, дори и Джордан. За нас бе голяма утеха, че и Джордан можеше да изпитва страх.

Цяла нощ не помръднахме. Само слушахме как чукоглавата кръжи около лодката и от време на време ядно я блъска с туловището си. На фона на притихналия океан и яркото пълнолуние перката изглеждаше бакърена на цвят. Изчезна за около час-два и после отново се появи — неканена и без предупреждение, може би за да провери дали не сме сглупили отново да се гмурнем във водата.

— Да пукна, ако до края на живота си потопя задника в друга вода, освен силно хлориран басейн или домашна вана — каза Майк.

— Какво си помисли, като видя перката? — попитах Джордан, който трепереше неудържимо.

— Първо се вцепених от страх. Сериозно, направо се парализирах. Сякаш тялото ми се приготви да умре. До такава степен, че ако акулата ми бе откъснала крака, не знам дали щях да усетя.

— О, за усещане щеше да усетиш — подхвърли Кейпърс. — Боже, само като си представя зъбите на това чудовище. Затварям очи и единственото нещо, което виждам, са челюстите на тази зинала насреща ми паст.

— Да, зъбите си ги биваше — съгласих се аз.

— Момчета, искам да погледнете приятеля си Майк Хес — каза Майк на висок глас. — Хубаво ме погледнете, порадвайте ми се, защото повече на риболов аз няма да изляза. Никога повече няма да ме видите да ям риба, нито да се кача на кораб.

Изсмяхме се дружно, но после акулата пак се отри в лодката ни и така ядно я шибна с опашката си, сякаш ни се скара да пазим тишина. Затаихме дъх и отново наострихме уши. В подплашеното си въображение си представяхме как лунните води под нас гъмжат от чукоглави акули. За нас акулата се превърна в неутолим вездесъщ символ. Тя ни преследваше — само нас — с цялото лукавство, присъщо на презрения й вид. Тя бе подушила страха ни — миризма, позната й още от времето на португалските галери, не по-различна от тази на бягащите, забулени в мастилени облаци октоподи.

Цели три дни акулата продължи да обикаля в кръг лодката ни. Понякога се губеше за по половин ден, но не забравяше да се върне точно в мига, в който решавахме, че вече сме се отървали от нея. Но ето че ненадейно изчезна завинаги, когато над океана изви буря. Щом видяхме черните сърдити облаци, се развикахме от радост. Жаждата ни беше толкова силна, че никой не смееше дори да произнесе думата „вода“. Езиците ни бяха подпухнали и почернели, затова трескаво следяхме всяко облаче в небето и страстно се молехме за буря и дъжд.

Когато акулата ни напусна завинаги и се отправи на север, небето на изток просветля от светкавица. При други обстоятелства бихме се страхували от мълнии в открито море, но сега ги приветствахме като вестители на дъжда. Разгънахме насмоления брезент и махнахме капака на пресъхналия хладилен шкаф. Бурята бавно набираше сила, а ние не откъсвахме поглед от облаците, които се трупаха на кълба, изваяни сякаш от невидими ръце, и чакахме с напукани устни да закапе вода и да ни спаси.

Изви вятър, вълните се надигнаха и бясно се подгониха една друга. Гръмотевиците, които преди миг долитаха глухо отдалеч, вече кънтяха над нас ведно с гърча на мълниите, а дъждът ливна отведнъж, спусна се като завеса и покри изсъхналите ни почернели лица. Тежки капки навлажниха устните и езиците ни, ние паднахме на колене и се разплакахме от щастие.

Джордан ни се разкрещя да не се отпускаме и ние веднага се заловихме за работа. Опънахме брезента, но не много, за да хлътне по средата и да се събира водата там. Наредихме се в редица, работехме като един и успяхме да напълним хладилния шкаф. Джордан отново ни подкани да продължим да събираме вода, но и тримата, въоръжени с по една чаша в ръка, се бяхме скупчили около камерата и жадно се наливахме с вода. Но и Джордан не издържа и се присъедини към нашия пир. Кристалният еликсир върна силите на гласовете ни и ние ликувахме при всеки гръм. Изпихме всичко, което бяхме събрали, затова разстлахме брезента още веднъж, за да напълним отново големия хладилен шкаф със скъпоценната течност. Но ето че вятърът се усили и ни обзе нов страх. Вярно, че се бяхме молили за дъжд и буря, но за вятър не бяхме споменавали.

Не се виждаха никакви звезди, нито луна, а вълните заблъскаха лодката с такава сила, че бързо се изпокрихме на определените си места. Застрашително се издигаха като грамади над нас, а после се сгромолясваха с неимоверен трясък. Въпреки че нашата лодка не бе изгубила плавателните си качества, не можехме да я управляваме. Една огромна вълна се разби върху нас и едва не ме отнесе. Нагълтах се със солена вода, задавих се и чак в последния миг успях да се хвана за кърмата. Втора вълна разкърти хладилния шкаф и го прати зад борда заедно с една кутия рибарски такъми. По нареждане на Джордан навлякохме спасителните жилетки, стегнахме вървите им и започнахме да се връзваме един за друг, а после и за лодката с второ допълнително въже. Една вълна удари Майк и той се прекатури през глава, но не успя да падне в морето, защото Джордан се пресегна и го сграбчи за банските гащета. Но изпълнявайки това кълбо, Майк се удари в щурвала и отново счупи ръката си на още едно място. Лодката ни се мяташе като лист сред черните талази и само мълниите прорязваха пълния мрак.

На сутринта открихме, че лодката ни е пълна с вода. Джордан и аз започнахме да я изгребваме с голи ръце, тъй като бурята бе отнесла всички съдове. Майк виеше от болка и се мяташе в несвяст, а ние не смеехме дори да докоснем наново счупената му ръка. Този път инфекцията беше неминуема и ние с нищо не можехме да я спрем. Кейпърс отново бе ударил главата си и парче от кожата му висеше така, че отдолу се виждаше белият скалп. Лежеше в безсъзнание. С Джордан имахме счупени ребра и едва си поемахме дъх.

Продължихме да изгребваме водата, докато капнахме от умора. После се проснахме и заспахме дълбоко — сън, пълен с болка и отчаяние. Така мина още една нощ и още един ден. През този ден слънцето започна да ни мори — напече зверски, а нямахме сили дори да се скрием от него. Изгарянията ни бяха страшни, а на по-следващия ден краката ни вече се подуха, покриха се с мехури, с една дума, смъртта настъпваше.

Вече всички бяхме изгубили представа за времето и пространството, единствено мисълта за смъртта продължаваше да ни терзае. Джордан го втресе и една нощ протегна ръката си в мрака към мен.

— Хей, Грамадния, този път май лошите ще победят.

— Направихме каквото можахме.

— Да ти кажа право, съжалявам, че тръгнах с вас.

Изсмях се, но от това ужасно ме заболя.

— Джак, чуваш ли ме?

— Да.

— Само ние двамата ли сме живи?

— Само ние двамата сме в съзнание — казах. — Завиждам им на другите двама.

— Значи двойката католици още се държат — рече Джордан.

— Късметлии сме.

— Дай да се помолим — предложи той. — Нека се оставим в ръцете на Дева Мария.

— Бих се оставил и в ръцете на Зевс, стига да помогне.

— Ако оцелеем, Джак, значи ще дължим живота си на нея.

— Боже, аз ли съм единственият човек в тази лодка, който още не е откачил?

— Обещай, че ако излезем живи от това премеждие, ще посветиш живота си на Дева Мария и на нейния син Исус — рече Джордан.

— Да не си полудял? — попитах го.

Спомням си как Джордан започна да се моли на глас, после слънцето, после звездите, после нищо, после пак звезди, после нищо, после пак нищо...

След това мъгла и някакво движение.

Събудих се, без да знам дали съм жив или мъртъв.

— Джак, стани! — чух гласа на Джордан. — Трябваш ми, Джак, стани!

Изправих се, олюлях се. На кърмата видях Джордан да гребе с едно счупено гребло, като гримасничеше и при най-лекото помръдване на лодката.

— Чуваш ли нещо?

Прескочих телата на другите двама. Все още дишаха, но изглеждаха като мъртви. Мъглата е вид слепота. Чувствах се като потопен в река от мляко. Наоколо се развиделяваше, но като че с изкуствена утринна светлина и аз не можех да видя почти нищо.

— Ела на носа — подкани ме Джордан. — Чуваш ли? Кажи, чуваш ли нещо?

Затворих очи и се съсредоточих. За миг ми се стори, че всички сме мъртви и в селенията на мъртъвците цари вечна мъгла.

— Чух! — отвърнах му аз. — Звукът на разбиващи се в брега морски вълни. Това е плисъкът на прибоя.

— Не това! — ядоса се Джордан. — Във водата има нещо. Нещо живо.

И тогава чух другия звук, неземния звук, който не принадлежеше на океана. Приличаше на мотор, на мучене, на нещо, което съска и дъхти наблизо в мъглата. Звукът се приближи и аз си помислих, че това е агонията на човек, издъхващ във водата на педя от нас. Но после разбрах, че звукът не е човешки и уплашено се дръпнах назад, като се сетих за миграцията на гърбатите китове. Гърдите ме боляха, изпитвах ужас от онова нещо във водата, но не исках да разочаровам Джордан... Изведнъж обаче плисъкът на вълните ми прозвуча като звука на нашето спасение.

Видях го право срещу себе си и макар да бях съвсем объркан, унесен и самовглъбен, инстинктивно протегнах ръка към него, за да докосна нещо, което бе неразделна част от моя момчешки живот, от мочурищата и полетата на Южна Каролина. Белоопашат елен — голям и силен самец, който плуваше към някой от многобройните острови. Бях виждал подобно нещо само веднъж преди това. Улових левия му рог и усетих как пръстите ми сами се вкопчиха в него. Еленът понечи да се освободи от мен, но аз го стиснах още по-здраво и почувствах как лодката заплава в ритъма на плуващия елен. Намираше се в един от дълбоките ръкави, пък и приливът беше в силата си. Най-накрая еленът, изглежда, се отказа от собствените си намерения и реши да плува към сушата, само и само да се освободи от нас и така ни докара до брега.

Откъм кърмата Джордан гребеше колкото сила има, за да помага на елена. Аз се разплаках от болка, докато стисках рога му. Той пък взе да диша тежко и сърдито, но продължаваше да влачи лодката след себе си в мъглата. Джордан трескаво се молеше на глас — една молитва без начало и край. Когато лодката заседна в пясъка, самецът скочи на крака, а аз останах да лежа в черната тиня на мочурището.

Бяхме се приземили на остров Къмбърланд в Джорджия след петнайсет дни в открито море. Джордан Елиот пропълзя от мочурището и успя да сигнализира на някакъв горски, който пък се обадил на бреговата охрана. Закараха ни с хеликоптер в Савана, Джорджия. Лекарите бяха единодушни, че на Кейпърс и Майк им е оставал живот не повече от двайсет и четири часа и че въобще е чудо на чудесата, дето сме останали живи при тези изпитания.

На втората нощ в болницата Джордан дойде при мен.

— Една гатанка, Джак?

— Моля те, не ми е до игри.

— Но тази е много важна, от космическо значение.

— Майтапиш ли се?

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен — отвърна Джордан.

— Тогава, давай!

— Кажи ми, Джак, къде според теб срещнахме Бога? Кой от всички беше Богът?

— Въобще не разбирам за какво ми говориш. Хайде, махай се от главата ми.

— Дали беше синият марлин? Или гигантската манта? Или онази риба, чието сурово месо ни спаси подобно на Христовите хлябове и риба? Или чукоглавата акула? Или бурята? Или белоопашатият елен?

— Само от гореизброените ли трябва да избирам? — попитах озадачен.

— Бог беше всяко едно от тези неща — обясни Джордан. — Той ни се яви в различни форми. Защото ни обича, затова се погрижи за нас.

— Ако питаш мен, страшно се изложи — отвърнах сърдито.

— Напротив, беше страхотен — каза Джордан. — И ние сме живи.

— Откъде знаеш? Искам да кажа, това за Бога. Че ни се е явил под формата на всички тези животни?

— Попитах Дева Мария, неговата майка — отвърна Джордан. — Винаги се обръщай направо към източника.