Пат Конрой
Блус в лятна нощ (27)

26

В началото на май, един месец след нашето завръщане, по настояване на Луси един ден поех по Шосе 17 към Чарлстън, за да я закарам в манастира на трапистите в Мепкинското абатство. Въпреки че не ми каза точно защо държи да отиде там, тя все пак спомена, че иска да се изповяда пред отец Джуд. Откакто бях завел отец Джуд в болницата, където той й даде последно причастие, аз реших, че в техните отношения има нещо повече от обичайната връзка между каещ се грешник и изповедник, макар и вече да не смятах, че са любовници. Бях разпитвал Луси по въпроса, но тя винаги е била царица на неясните отговори. В нейните уста английският език се превръщаше в димна завеса, при това го правеше, без дори за миг да промени простодушното си изражение. Докато пътувахме към Чарлстън, внимателно я изгледах — беше спокойна и красива.

От дълго време се опитвах да хвана Луси насаме, за да й задам въпросите, които ме измъчваха още от дете. Въпреки че нямах ясна стратегия как да изкопча от нея скритите й тайни, щеше ми се да започна разговора, без да събуждам подозрението й.

— Получих една чудесна вест — каза тя и протегна ръце на слънцето. Чак след като се разболя от левкемия, Луси започна да използва предпазния колан. За нея винаги е било въпрос на чест да не се пристяга с това съоръжение и аз много се учудих, когато я видях прилежно закопчана. — На теб ще ти кажа, но само ако обещаеш да мълчиш като гроб.

— Обещавам, че ще кажа само на още един човек — отвърнах. — Иначе ще те излъжа. Тайните вече страшно много ми тежат.

— Току-що научих, че папата е анулирал брака ми с баща ти. И отново мога да приема светото причастие. Вчера двамата с доктор Питс се оженихме отново — този път в църква.

— Много хубаво! И забрави да поканиш синовете си.

— Не искахме да се вдига много шум — каза тя. — Написах едно благодарствено писмо до папата.

— Ти роди на татко пет момчета — казах аз.

— Това беше ужасна грешка. Сега се чувствам като човек, събудил се от лош сън.

— Значи ли това, че всички ние се явяваме копелета? — попитах аз.

— Е, това не ми беше хрумвало — изсмя се Луси. — О, боже! Колко смешно! Ами то така излиза. Не съм се и сетила да попитам. Но Джуд ще знае.

— Значи бракът е анулиран и все едно, че никога не се е състоял. Цялата тази болка, мъка, страдание. Сякаш не са се случвали, така ли?

— Напротив, случвали са се — обясни Луси, — но църквата изтри написаното, а с това и преживяното.

— Но аз съм част от преживяното.

— Не, не си — каза Луси. — Вече си анулиран.

— Щом съм анулиран, значи не съществувам и как тогава ще карам тази кола — извиках аз. — Искаш да кажеш, че вече не съществувам. Че сега не съм тук. Че моите родители никога не са се женили и аз никога не съм се раждал. Тогава хващай кормилото, мамо, защото аз съм едно анулирано копеле.

Вдигнах ръце във въздуха и Луси веднага сграбчи кормилото.

— Мислех си, че да не си роден е най-хубавият подарък, който мога да направя на децата си — каза Луси. — Не ви отгледах в щастлив и спокоен дом.

— Точно обратното. Всичко беше като сбъдната мечта — отвърнах. — С копелетата Маккол в главните роли, с тяхната майка девица и алкохолизираният им баща, който впоследствие получава рога и бива скопен от самия папа.

— Когато баща ти научи за това, искам да знам всяка дума, която ще излезе от устата му. С удоволствие ще изслушам всяка сричка на болката, която съм му причинила.

— Изглежда, чувствата ти по отношение на татко са доста категорични — казах и отново поех кормилото от ръцете й. — В края на краищата нали никога не си била женена за него.

— Разбира се, огорчението ми е излишно. Сякаш никога не се е случвало. Може дори да станем приятели.

— Аз ще те представя, ако желаеш — предложих й. — Съдия Маккол, позволете да ви представя мисис Питс. Лично папата е разсеял всякакви слухове, че някога двамата сте били съпруг и съпруга и че сте имали пет деца по време на дългия си и призрачно несъществуващ брак.

— Не се подигравай.

— Римокатолическата църква — поклатих глава аз. — Защо ме отгледа в лоното на тази смешна, мухлясала, тъпа, сексуално перверзна, странна, догматична и идиотска църква? Мамо, та ние сме южняци! Защо не англиканец, презвитерианец, методист, баптист, тогава можех да си играя голф, да се правя на важен, да си поркам тайно. Можех да се присламча към Божията църква и да мънкам на неразбираеми езици. Но не, ти ме осъди на зла орис, чудатост и самота, като ме посвети в единствената църква, която направи от мен неудачник в рая.

— Отгледах децата си според каноните на църквата, която е кадилакът на всички религии — отвърна Луси.

— Ние не сме твоите истински деца — отсякох. — Бракът ти е анулиран. Вече можеш да забравиш всички бременности, родилни мъки, плаценти, кърмения в два часа посред нощ, всички морбили и шарки... нищо такова не се е случвало. Твоите деца са само пет дребни кошмара, които никой никога не е сънувал.

— Кадилакът на всички религии — повтори тя. — Върхът. — Отпусна главата си назад и затвори очи.

— Искам отец Джуд да чуе моята изповед — обади се тя след няколко мили мълчание. — Само той може да ме разбере.

— Кажи ми, защо държиш толкова на отец Джуд?

Разбрах, че въпросът ми не се хареса на Луси, и тя мълча дълго, преди да отговори.

— По-нататък. Сега няма да ти позволя да развалиш деня ми — каза тя най-накрая. — Ти винаги ме караш да изпитвам угризения за начина, по който съм те отгледала. Но дай да теглим чертата. Имаш висше образование, имаш красиво дете и си написал една дузина книги, върху които стоят твоето име и твоята снимка. А се опитваш да ми внушиш, че не съм си свършила работата както трябва. Ти имаше прекрасно детство.

— Разбира се. Извадих късмет, само че лош.

— Ти въобще не можеш да си представиш какво означава да извадиш лош късмет.

— Добре, разкажи ми повече за моя късмет тогава — опитах се да кажа с ирония, скривайки огорчението, но тя го долови.

— Когато те удряха, ти потичаше кръв, като на мен — рече Луси. — Но след това те настанявах в топлото легло... нахранен, а аз стоях до теб да ти сменям студените компреси на лицето.

— Когато бях малък, ти казваше, че си израсла в Атланта.

— Да, прекарах известно време в Атланта — защити се Луси.

— На нощното ти шкафче стоеше снимка на твоите родители.

— Това е дълга история — каза Луси. — За пред баща ти.

— Но не мина пред Джини Пен, нали? — изгледах я аз.

— За съжаление не. Не и пред Джини Пен. Разбра, че съм боклук още в мига, в който ме зърна за пръв път.

— Какъв договор сключихте?

— На Джини Пен й трябваше време, докато провери моята версия и се увери, че лъжа — каза Луси след дълго мълчание. — Но всичко стана постепенно. Докато тя се туткаше да открива истината, аз вече й родих трима внуци и четвъртият беше на път. По онова време баща ти вече се беше прославил в операция „Джак Даниълс“ из целия щат. Джини Пен си даде сметка, че колкото и долен да е произходът ми, все пак ставам да чистя дрехите му от повръщано. Но за тази невинна лъжа аз си платих скъпо и прескъпо.

— Какви бяха родителите ти?

— По-добре да не знаеш — рече тя.

— От каква прослойка идваха?

— От тая, дето е по-долу и от дъното, дори за съжаление не ставаха. Нали знаеш, когато си жалка отрепка от Юга, тогава няма нищо по-жалко от теб. Такива бяха родителите ми. Мама беше една добродушна нещастница, чийто живот бе прекършен от самото начало. Татко беше много зъл и проклет, но както мама обичаше да казва, само когато е буден... ха, ха!

Смехът й бе смразяващ.

— Смисълът на „зъл и проклет“ в планината е много по-различен. Там, където светлината трудно прониква през клоните, човек става безчувствен. А моят баща никога не бе виждал достатъчно светлина.

— Ти обичаше ли ги?

— Него — никога. Той не беше за обичане. Така и не успях да открия у него нещо свястно... — каза тя. — Той не си позволяваше нито една човешка черта. Нито веднъж не съм го виждала да се усмихва.

— Живи ли са?

— Не, слава богу — каза тя. — Иначе нас с Джуд нямаше да ни има.

— Нас с Джуд ли? Какво искаш да кажеш?

— Нищо! — отсече тя.

— Баща ти пиеше ли?

— Ха! — изсмя се тя. — Беше далеч по-страшен случай от твоя баща.

— Никой не може да бъде по-страшен случай от моя баща — отвърнах.

— Това, което можеш да си представиш, Джак, е само наполовината от онова, което аз съм видяла. Ти смяташ, че детството те е научило на всички клопки, които можеш да срещнеш в живота и от които трябва да се пазиш. Ала то така не става. В живота болката не пътува по права линия. Тя обикаля в кръг около теб и често те изненадва в гръб. И тези кръгове, тази вечна спирала, тя те убива.

Стигнахме до пътя, който води към абатството. Колата нагази в езера от сенчесто спокойствие и глуха тишина, в която се почувствах като изгубен. Самата земя сякаш бе притихнала, когато пред очите ни изплуваха коленичилите раса и сведените тонзури на монашеското братство; гората се разтвори и пред нас се откри гордата пустош на това затънтено място. Като свихме по дългата алея, която отвеждаше към манастира, двамата с Луси се умълчахме сякаш по някаква неведома заповед. Времето, и то сякаш бе прихлупило абатството с покоя на своето безветрие. Паркирах колата и отидох да позвъня на вратата за посетители. Въздухът ухаеше на тамян. Отвътре долиташе монотонната песен на монасите. Сградите бяха нови и сякаш строени за склоновете на Калифорния, а не за Юга.

В дъното на коридора се появи отец Джуд със скръстени под ръкавите ръце и със смирено наведена глава. Двамата с Луси се прегърнаха и известно време останаха така, притиснати един към друг.

Джуд имаше вглъбено измъчено изражение на лицето, въпреки че цял живот бе прекарал в спокойното усамотение на манастира. Знаех, че не познава външния свят. Учуди ме сдържаната близост между двамата. Отец Джуд поведе Луси към параклиса, в който имаше служба.

След службата помолих за извинение и отидох в библиотеката, където цял следобед писах писма и прелиствах странно подбраните списания, за които монахът-цензор се бе престрашил да направи абонамент. Луси и Джуд тръгнаха на обиколка из абатството и въпреки че ме поканиха да отида с тях, усетих, че предпочитат да останат насаме.

Харесвах простотата на монашеския живот и копнеех за неговата всепоглъщаща и искрена любов към Бога. Допадаше ми и идеята за себеотричането и покоя, но се съмнявах, че ще успея с достойнство да изпълня тази роля.

Докато пътувахме обратно към Уотърфорд, нощта бавно се спусна по крайбрежието и умората промени лицето на Луси. Нейното видимо изтощение ме разтревожи и аз веднага си представих как белите кръвни телца щурмуват спорните територии в кръвообращението й. Някога и аз съм се гушел там, хранил съм се от топлата река на нейната кръв, обикнал съм закрилата на мрака у жените, научил съм звънката музика на сърдечния пулс, защото любовта към майката започва от храма на утробата — един стъклопис, възхваляващ сътворението и еликсира на живота. Същата кръв, която някога ме е захранила, помислих си аз, сега я убива.

— Престани да мислиш за моето погребение — обади се Луси, като продължаваше да стои с полузатворени очи. — Още не съм умряла. Просто съм уморена.

— Ами чудех се как ли преживява човек, на когото му е забранена китайската кухня.

— Лъжец! — каза тя. — Отдавна си ме убил и погребал в съзнанието си.

— Теб ли? Предпочитам да убия татко — казах. — Така всички ще разберем какво означава смъртта на един родител, но тъй като родителят ще бъде той, значи никой от нас няма да страда излишно.

— Не говори така за баща си.

— Той не е мой баща. Не забравяй анулирането и срама, които остават за нас, копелетата.

— Какво знаеш ти за срама? — попита Луси, поизправи се в седалката и изглади с ръка гънките на роклята си. — Аз знам много за срама — поклати глава тя и добави: — Джуд е много огорчен, че си напуснал църквата.

— Това не му влиза в работата.

— Той кръсти всичките ми синове. Той ти даде първо причастие — каза тя.

— Като деца смятахме, че двамата сте любовници — рекох. — Казах му го, когато дойде да те причести в болницата.

— И какво ти отвърна той? — изсмя се Луси.

— Почти нищо. Общуването с хора не е неговата стихия.

— Джуд ми каза, че е дошъл моментът — каза тя и притвори очи.

— Моментът за какво?

— Да сваля картите на масата — каза тя.

— Пак се връщаме към темата за срама, а?

— Да. Всичко води обратно натам — каза Луси. — Джак, отец Джуд е мой брат. Твой чичо.

— Странно — казах, след като изминах цяла миля в пълно мълчание. — Странно нещо сте вие двамата.

— Паднах в собствения си капан от лъжи. Цял живот не успях да събера кураж да зарежа измисленото си съществуване и да започна отначало. Можех да понеса всичко друго, но не и презрението на Джини Пен. Разбираш ли за какво говоря?

— Не — отвърнах й честно. — Нямам представа. Знам само, че според южняшката традиция за кръвно родство чичовците се представят на младите си племенници, преди последните да са навършили трийсет и седем години.

— Боже господи, колко си старомоден! — изсмя се Луси.

— Мамо, дори за нас това е прекалено. Честно казано, предпочитам да се беше оказало, че отец Джуд ти е любовник. Щях да го преглътна по-лесно.

— Много добре те разбирам — каза тя.

— С нетърпение очаквам подробностите — рекох, после си подадох главата през прозореца на колата и изкрещях, — зловещите, шибани, невероятни подробности.

— Успокой се — рече Луси и започна разказа си.

Заслушах се.