Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beach Music, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иглика Василева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература
Издание:
БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
- — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
27
Истината е, че Луси Маккол се родила върху мръсни чаршафи в тристайната къща на семейство Дилард, край която с бучене се спускала река Хорспасчър в областта Пелцър в планините на Северна Каролина. На сто мили от родното й място нямало нито зъболекар, нито някакъв друг доктор, както нямало и човек над четирийсет години със зъби в устата. Нейният баща Ей Джей Дилард твърдял, че е фермер, но не бил нито работлив, нито преуспяващ. Пиел по време на сеитба, пиел по време на жътва, пиел и цяла зима. Дъщеря му така и не разбрала какво означават инициалите Ей Джей, нито какво е моминското име на майка й. Иначе се казвала Маргарет.
Брат й Джуд се родил две години след нея върху същата мръсна постеля. Бащата пак бил изпаднал в несвяст от алкохола и Маргарет сама изродила детето си, без да издаде звук от страх да не събуди мъжа си от дълбоката пиянска дрямка. Гордеела се с това, дето никога не молела за помощ, както не молела и да я бият, но за последното мъжът й сам се подсещал. За Ей Джей Дилард да бие жена си било едновременно занимавка и отдушник — нещо, което научил още като малък от своя баща. Никой в родата — нито по мъжка, нито по женска линия — не можел да чете или пише. Човек трябвало да отиде чак в Ашвил, за да си купи някаква друга книга, освен Библията. По тези места било съвсем обичайно новородени да измират, а съсипани жени като Маргарет да се молят за такава благодатна смърт. След като родила децата си, Маргарет често мечтаела как веднага след смъртта си те ще отидат при Исуса и той ще им сложи най-хубавите ангелски криле, изтъкани от дантела и бели снежинки. Маргарет била на дванайсет години, когато родила Луси и на четиринайсет — когато Джуд се появил на бял свят. В тази част на Апалачите — областта Пелцър — никой не я смятал за особено млада майка. Но съседите я съжалявали заради лошия й късмет. В цялата област не можело да се намери и един човек, дето да каже добра дума за Ей Джей Дилард. Той олицетворявал най-ниското падение на белия човек по тези земи, където бледоликите стръвно съблюдавали неписания закон на слънцето, според който на негрите било забранено да влизат в окръга след залез. Когато Голямата депресия поразила икономиката на Америка, във въпросната област никой нищо не забелязал, защото икономика там нямало.
Майка ми се родила гладна — млякото на Маргарет било малко и постно — и щяла да продължи да гладува почти през цялото си детство.
Луси не можеше да си спомни точно кога за пръв път бе решила, че баща й представлява заплаха за тях. Още от малка била свикнала да вижда кръв и рани по лицето на майка си и дори смятала за съвсем естествено съпрузите да се налагат един друг с юмруци. С течение на времето побоищата изцяло променили физиономията на майка й, очите й гледали все по-уплашено, а изпотрошените кости на челюстта и скулите й непрекъснато зараствали под различен ъгъл. Но Луси още помнела нейната доброта.
Когато била на пет години, а Джуд — на три, баща й слязъл в равнината, за да стане наемен работник в една тютюнева плантация в покрайнините на Роли. Понякога се връщал, за да изкара зимата с тях, понякога пращал пари по пощата, но в продължение на пет години почти напълно изчезнал от живота им. Маргарет се разкрасила в негово отсъствие и открила, че в сравнение със съпруга си умее да изкарва много по-добра реколта от каменистата им нива. В двора на небоядисаната къща тя отглеждала пилета, пъдпъдъци и пчели. Луси и Джуд се научили да ловят риба с тръстикови пръчки и червеи за стръв и по цял ден скитали по бреговете на река Хорспасчър. Почти през цялата година на трапезата им имало пъстърва. Маргарет умеела да борави с ловджийска пушка не по-зле от всеки мъж в долината и разменяла застреляните от нея сърни и мечки срещу продукти, които не можела да си набави самичка. Когато станала на десет години, Луси отменила майка си в това задължение и много се гордеела със синината на рамото си, която показвала на всички, преди да си легне след успешен лов. Научила се да стреля с двайсет и две милиметровата пушка на баща си и щом влезела в гората, вече никой не бил в безопасност — нито катеричка, нито заек, нито опосум. Пушката станала като част от нея самата и тя боравела с нея така сръчно, както и с точилката, когато месела тесто за баница.
Веднъж убила дива пуйка след упорито дебнене в продължение на цял ден. Пуйката се оказала пуяк — едър, охранен екземпляр, толкова великолепно животно, че тя искрено се възхитила на неговата находчивост, докато бягал и се криел из гъсталака от къпини и шипки, който преодолявал със скоростта на състезателен кон, а тя само гледала да не изгуби следите му по земята — стъпки колкото разперена момчешка длан, — докато прекосявал на прибежки откритите участъци.
В църквите на Апалачия по онова време почитали един суров и безпощаден Бог. Макар и неграмотни, семействата и на Маргарет, и на Ей Джей били ревностни и крайни във вярванията си християни. Сляпо, непоклатимо и безкомпромисно следвали постулатите на своята религия. В моменти на екстаз, за да засвидетелстват своето сливане с Бога, използвали странна церемония. Църквата на техния примитивен Бог и неговите апостоли раздавала на бледоликото праведно паство отровни змии, защото съществувало поверие, че змиите няма да им сторят зло, ако вярата им в Бога е искрена. Луси си спомняла как веднъж двама мъже не издържали на проверката и дълго се мъчели на пода в агония, поразени от дебютиращата тогава източна гърмяща змия. Проповедникът се казвал Бой Томи Грийн и Господ често му се явявал в огнена колесница някъде край нивата под голямата скала Чимни Рок и настоявал с гръмовен глас да изпитва вярата на чадата си с помощта на змии. Той обичал да крещи неистово по време на своите проповеди. В неговите уста името Исусово просъсквало из въздуха като мълния, сякаш самото звукосъчетание било предназначено да сплашва грешните планинци, тръгнали да търсят в църквата утеха и подкрепа. Вечният живот изглеждал особено привлекателен за хора, чиято трапеза рядко предлагала нещо по-различно от пойни птички и бездомни кучета, и които с нечовешко постоянство се опитвали да отчуват хилавата си реколта в ниви, където камъните били повече от пръстта.
Както и другите планинци от областта, Ей Джей сам си произвеждал пиенето някъде над реката Хорспасчър. Това ставало след края на тютюневия сезон и след като така си бил постлал, че вече отвсякъде го пъдели. С течение на времето неговите завръщания у дома се превърнали в събития, от които всички треперели. Луси не помнела баща си поне веднъж да е бил мил или трезв. У него всичко било твърдо и кораво като голите озъбени канари. Да бие жена си и децата си за него било нещо като спорт, с който обичал да се забавлява на разсъмване, полупиян, под напора на махмурлука. Тогава се спускал да премаже цялото си семейство, да ги налага за грехове, от които и хабер си нямали; после започвал да гледа мрачно изпод навъсените си вежди, изпадал в мирова скръб, а сетне цикълът се завихрял наново заедно с първата глътка чисто уиски. Още от зимата Луси и Джуд започвали да се молят тютюнът да върже и цъфне в полята на Северна Каролина. Вече знаели, че съпрузите са господари в собствения си дом и че мъжете имат право да властват над жените, децата и всички животни. Но така станало, че не друг, а самият Бой Томи бил определен от съдбата да ги спаси от гнева и вроденото безчестие на подлия им баща.
Бой Томи умеел да говори на някакви непознати езици и често цитирал Светото евангелие от Лука от началото до края, без нито веднъж да погледне в Библията. Бил същинско чудо, що се отнасяло до Божиите дела, но не можело да се каже, че е светец, защото станело ли дума за жени, окото му заигравало с настървение, което по би отивало на библейската му любознателност.
Бой Томи посещавал къщата на Дилард само по време на тютюневия сезон, когато знаел със сигурност, че Ей Джей отсъства. Преди да пристъпи прага, за да почете от Библията на Маргарет, той хвърлял една отровна змия върху голата земя на прашния двор, давал по една дълга пръчка на Луси и малкия Джуд, после им показвал как да гонят змията из двора, без да я изпускат от поглед, за да не се шмугне в гората или във вира. Змията имала окраската на октомврийски ден и докато децата я шибали с пръчките си, Бой Томи дарявал Маргарет с духовно просвещение вътре в къщата от три стаи.
Една година Ей Джей се върнал най-неочаквано в началото на септември. Ръката му била счупена и после накриво поставена в шина от самоук доктор, който оправял ратаите след редовните им пиянски свади или пък лекувал раните им, получени на полето. Ей Джей не бил лишен от интуиция и с един поглед преценил положението. Видял как децата подмятат змията във въздуха на пръчките си и веднага разбрал, че си играят сам-сами в смълчаното безвремие на късния следобед. Когато открил Бой Томи върху жена си — и двамата голи както ги е майка родила, — той убил Бой Томи само с един удар на секирата. Секирата разполовила главата на проповедника и кръвта му плиснала върху двете стени на стаята и върху лицето на Маргарет. Ей Джей натрил още и шията й с кръвта на нейния любовник, като размазал и парченца от мозъка му върху гърдите и стомаха й. Взел да я удря по лицето с юмруци, докато кръвта й се смесила с тази на Бой Томи в пулсиращо тайнство. Продължил да я налага със здравата си ръка, докато усетил, че е изпотрошил не само нейните кости, но и собствената си ръка. След това взел да я влачи по пода, така както си била гола, а после я изритал на двора пред очите на домашните птици, мулето и на двете си изплашени до смърт деца. Ей Джей я довлякъл до река Хорспасчър, псувайки ту Всевишния, ту жена си. Тъй като и двамата били целите изцапани с кръвта на убития проповедник, той потопил лицето на Маргарет в един бързей, който веднага се обагрил от раните й. Задържал главата й под водата цяла минута, после я вдигнал да си поеме въздух и й казал да се приготви да умре. Писъците на жена му не били нищо в сравнение с неговия справедлив гняв и жаждата му за мъст, но ето че допуснал грешка — ужасна, непоправима грешка, след която живял достатъчно дълго и мъчително, за да съжалява за нея. Ей Джей не бил забелязал красивата си и озлобена до смърт дъщеря, която заслизала безшумно по пътеката към реката, а в края на дългата й пръчка още се гърчела отровната змия.
Ей Джей стиснал Маргарет за гърлото и ударил главата й в острия ръб на един камък. Главата й се разцепила на две и яркочервена лента от кръв се проточила в реката. Макар и под водата, Маргарет дочула приглушения вик на мъжа си, който сякаш идвал отдалеч. Самият той дори не успял да види как собствената му дъщеря хвърлила змията към него и тя се увила като хлабава яка около врата му — тръпнеща и невидима. Зъбите й се впили в ключицата му, после му впръскали втора доза отрова край опашната кост. Чак тогава Ей Джей смогнал да я сграбчи и я метнал в бързея, който я понесъл към дълбокия пъстървен вир. Там тя отново изпълзяла на брега и се шмугнала в гората след дългото си пленничество сред двуногите.
И тогава той пуснал Маргарет, която също била понесена от реката и се запремятала надолу по късите бързеи. Сигурно щяла да се удави, но в последния миг успяла да се хване за оголените коренища на голям клен; вкопчила се в тях и останала да виси така, докато си поеме дъх и разбере къде се намира. Зърнала Луси и малкия Джуд, които тичали по планинския склон, а Ей Джей — по петите им. Неговата крачка обаче ставала все по-неуверена с всяка следваща стъпка. Едната му ръка опипвала гърба, търсейки следи от болката, които здравите му пръсти не успявали да открият. На няколко пъти изревал, после се огледал за жена си. Отровата изгаряла отвътре вените му, но той все още бил в състояние да се движи и в гнева си затътрил трупа на Бой Томи към реката, изплюл се върху него и го подритнал, докато бързото течение поело тялото и го понесло към малките водопади, където то се заклещило между два камъка. Маргарет видяла ужасена как тялото щръкнало над водата с раззината уста и мъртви очи, а разпенената вода шибала раменете. Тя продължавала да стиска коренищата, студената вода успокоила пулса й и намалила кървенето, но тя не смеела да излезе от реката, преди да се свечери и преди яростта и болката на мъжа й да стихнат.
Най-накрая се показала, цялата прогизнала, и тръгнала към къщата, като се оглеждала за децата. А те я наблюдавали от една скала, от която се виждали и къщата, и дворът — там, където детството им било отровено. Знаела наизуст мястото на всяко нещо в къщата и веднага тръгнала към газената лампа и онова чекмедже, където държала кибрита. Запалила лампата и светлината отхапала част от мрака. Излязла на двора, вдигнала лампата към лицето си, така че децата да я видят, в случай че се крият наблизо и не смеят да се покажат. Обадила им се тайно, имитирайки гласа на кукумявка — нещо, което умеела да прави добре. Толкова добре, че след години децата й щяха да си спомнят този призрачен кукумявчи вик повече, отколкото гласа й. Притихнали като горски мъх, те стояли прилепени до скалата в очакване да видят дали баща им отново ще се появи, за да се нахвърли върху майка им. Сякаш цялата планина се страхувала от него. Инстинктивно усещайки заплахата, Луси стиснала ръката на братчето си и двамата тръгнали по каменистата пътека, по която можели да се спуснат и с вързани очи.
Отишли при майка си, която в този момент изнасяла от плевнята дълго, навито на кълбо, дебело въже. Писукането на подплашените пилета само изнервяло и без това неспокойната нощ. Шепотът на реката ги поуспокоил, когато приближили коравата земя на прашния двор.
— Впрегнете мулето — подвикнала майка им повече към нощта, отколкото към децата си. Луси и Джуд тръгнали към плевнята, а Маргарет влязла в къщата с въжето, което било толкова дебело, че залитала под тежестта му. Светлината на фенера обляла двора — дива и жълта като око на ястреб. Щом се решила да действа, движенията на Маргарет станали точни и пестеливи. Мъртво пиян, Ей Джей лежал проснат по гръб върху кървавите постели на леглото, в което съсякъл Бой Томи и където били заченати двете им деца. Вратът му бил надут от отровата. Ей Джей въобще не усетил допира на въжето, когато Маргарет го преметнала през гърдите му и здраво завързала другия му край за железния край на кревата. След това завила въжето още няколко пъти около тялото му, пропълзяла под кревата, промушила го отдолу и пак го пристегнала. Търпелива като градински паяк, тя обвила цялото му тяло с дебелото въже, което било толкова здраво, че можело да удържи едър як бик. Премятала въжето около тялото и после под кревата, стягала го здраво, пак върху него и така, докато Ей Джей заприличал на буба, затворена в своя смъртоносен копринен пашкул. Единствената й цел била да не остави на съпруга си никаква възможност за бягство, защото вече знаела какъв е залогът, какъв е и вкусът на омразата. В къщата си Маргарет нямала огледало, а и да имала, едва ли би посмяла да се погледне в него. Само прокарала пръст по парещите рани, които изгаряли лицето й. При всяко движение счупените й кости сякаш се забивали направо в оголените й нерви. Но тя не спирала — работела бавно, методично и с план. Помогнала на децата да натоварят цялата храна от къщата във фургона, после всичките техни дрехи, одеалата и останалите провизии. Децата се подчинявали на заповедите й като войници, без дума да обелят. Пред очите им тя блуждаела като призрак — странна жена, хем избраница на проповедника, дето бил толкова свят, че змиите не го хапели, хем съпруга на мъж, който бил толкова див, че посегнал да убие и двамата.
Маргарет отишла до реката и взела един камък колкото детска обувка. Харесала тежестта, размера и формата му, харесала усещането, което й давал. Казала на децата да влязат във фургона и да се опитат да поспят сред дрехите и одеалата. Джуд заспал веднага, ала Луси само се престорила, че спи. Видяла как майка й влязла обратно в къщата, откъдето идвала светлина, а от онова, което предстояло да се разиграе пред очите й, щяла да си направи изводи за отношенията между жени и мъже и да носи това познание у себе си до края на дните си.
Ей Джей Дилард се събудил от ужасната болка, причинена от змийското ухапване в гърба и раменете, което било достатъчно сериозно, за да го измъчва дълго, без обаче да го убие. Уискито било притъпило остротата на болката и той се строполил в несвяст върху леглото. Устата му била пресъхнала и всъщност жаждата за вода го разбудила от неспокойния му сън без видения. Разплакал се от силните болки, които пронизвали тялото му, и опитал да се обърне, но въжето се впило още по-здраво във вените на врата му. Изкрещял името на Маргарет и проклел и майчиното си мляко, като я чул да му отвръща.
— Развържи ме, жено! — изкомандвал я той, като зърнал сянката й да се приближава. Страданието обаче му попречило да види една подробност. Едната подробност бил камъкът в ръката й. — Развържи ме, за да те доубия. А после и малката, дето ми хвърли змията.
— От това легло повече няма да станеш — отвърнала му Маргарет и тръгнала към него.
— Ако ще ме убиваш, дай ми първо да пийна вода.
— Там, където ще те изпратя, няма да имаш нужда от вода — казала му тя, покатерила се на кревата, яхнала съпруга си, седнала удобно върху гърдите му и го погледнала право в очите.
— Ще ти сплескам мутрата, така да знаеш! — заканил й се той и се изсмял въпреки болката.
— Ти вече ми я сплеска за последен път — рекла жена му и го ударила с камъка по главата. Той изпищял веднъж, но при втория удар горната му челюст хлътнала навътре. Тя продължила да го налага с камъка по главата, докато лице не останало. Само една пихтия от кръв, сополи, слуз и сълзи. Луси се спотайвала във фургона, но вече едва издържала на писъците и молбите му. Само повтарял, че съжалява за злото, дето е сторил, но още не бил готов да напусне този свят и да се изправи пред Страшния съд. Колкото повече кръв губел, толкова по-религиозен ставал и повече заприличвал на Бой Томи.
Луси изтичала при майка си и се опитала да я дръпне, но жената не била на себе си от ярост и нищо не можело да я откъсне от заниманието й. Продължавала с нечовешко ожесточение да удря главата на мъжа си, докато най-накрая капнала от умора. После отишла до кофата с вода, измила ръцете и лицето си и заличила всички кървави следи по себе си.
Най-накрая взела да полива пода с газ, и не само пода, но и пердетата, ръчно скованите мебели, без да я е грижа какво ще става след това. Луси не разбрала защо майка й разлива газта навсякъде, дори по масата за ядене, но баща й разбрал и с все сили се опитал да разкъса дебелите въжета. Така се замятал, че чак креватът подскочил във въздуха и взел инч по инч да се премества, но тогава Маргарет изляла останалата газ върху него.
— Няма да го направиш — рекъл съпругът й. — Не ти стиска. — Защото не познавал жена си, нито омразата, която отдавна таяла у себе си.
От прага на къщата Маргарет Дилард помахала за сбогом на съпруга си.
— Ей Джей, поздрави Сатаната от мен — казала тя, хвърлила газената лампа в стаята и хукнала към фургона.
Предсмъртните викове на баща й останали да кънтят в ушите на Луси дълго след като напуснали долината на река Хорспасчър и продължили по опасния коларски път, който щял да ги отведе далеч от планините към Сенека, Южна Каролина. Никой не живеел близо до къщата им, за да види пожара или да чуе кресливата агония на Ей Джей. Майка й загърбила къщата и мъжа си и повече никога не помислила за тях. Съсредоточила се върху пътя и мулето.
По пътя си — на излизане от планините, където Маргарет била прекарала всеки миг от своя живот — те срещнали и доброта, и състрадание. Фермерски жени, измъчвани от вечната си самота, разпознали дързостта и онзи необясним импулс, по силата на който жената със счупените скули се озовала на прага им да проси за храна. Давали й яйца, мляко и сирене, задето е жена и защото имала да се грижи за още две гърла.
Цял месец те обикаляли черните пътища, прекосявайки малките градчета на Южна Каролина, докато в главата си Маргарет мътела план. Веднъж зърнала лицето си в една ферма край Клинтън, Южна Каролина, и когато видяла нанесените от Ей Джей поражения, се разплакала. Навремето се гордеела със своята хубост, а сега изпитвала онзи срам, който само грозните жени познават. Разбрала, че мъж никога вече няма да се влюби в обезобразеното й лице. Щом самата тя се отвращавала от собствения си образ в огледалото, какво оставало за някой приличен добър мъж? И тъй като нямала ясна представа какво да прави оттук нататък, нито къде и как да се установи, тя продължила да пътува с мулето си от град на град, надявайки се да се случи някакво чудо. Но никакво чудо не очаквало Маргарет Дилард и нейните деца. На излизане от град Нюбъри мулето й умряло.
Като стигнали в следващия град, тя завела децата пред портите на едно протестантско заведение, наречено Сиропиталище на Ордена на Агнеца Божий. То се стопанисвало от мисионери, които навремето разпространявали Божието слово сред африканските племена в Сахара. намирало се на пътя между Нюбъри и Просперити в град Дъфордвил и се издигало на самия път. Сградите му издавали онова анонимно безличие, зад чиито сиви стени злото се държи на разстояние от благоприличието на града и неговите обитатели. на входа на сиропиталището Маргарет посочила с пръст главния корпус — двуетажна дървена конструкция с голи прозорци и две небоядисани дорийски колони, които подпирали сградата като патерици.
— Тук приемат сирачета — рекла тя на децата си. — Ще ви дам тук да живеете.
— Но ние имаме теб — изплакала Луси. — Имаме майка.
— Знам — отвърнала майка й, но някак си разсеяно, сякаш се обаждала от друг свят.
Вечерта спрели да пренощуват под един мост, запалили огън, стоплили се и Маргарет нахранила децата си с последните остатъци, които успяла да скъта. Липсата на решителност я прекършила и вече не виждала начин за избавление. Не преставала да се моли най-горещо, но молитвите не й донесли нищо добро — само едно мъртво муле и собственото й преуморено сърце. Маргарет Дилард приспала децата си с песен, шепнейки колко красиви са личицата им на светлината на огъня. Докато спели, тя дълго ги целувала, после ги завила добре, като метнала отгоре и собственото си одеало, и се обесила с късо въже на една от подпорите на моста. Решила, че смъртта й ще бъде единственият и последен подарък, който можела да даде на децата си. И като разтворили очи на разсъмване, те видели точно този подарък.
През годините, които се занизали, Луси не можела да изрече думата „сирак“ на глас, без устните й да се разтреперят. В нейните представи сирак означавало дете, в което злото се е вселило, за да остане завинаги като в родно гнездо; младенец, принесен в жертва на ехидното лукавство. На десет години Луси Дилард вече била видяла как убиват баща й, как майка й се обесила на един железопътен мост и това й давало пълно основание да смята, че е видяла най-лошото, което светът има да покаже на едно малко момиче. Тогава обаче срещнала преподобния Уилис Беденбо.
Още отрано Луси научила, че за обикновените хора е много трудно да обикнат едно сираче. Сирачето е нещо изоставено, ненужно, захвърлено встрани от пътя, изцяло зависещо от подаянията и милосърдието на случайни хора. По-късно по филми и книги Луси се вбесявала, като вземели да й описват как разни великодушни и сърдечни семейства приютяват в домовете си сирачета и на всичкото отгоре се отнасят с тях като с родни деца. Това, което тя научила, било, че в света има твърде много Уилис Беденбовци и че те като вампири живеят от кръвта на клетите сирачета.
Преподобният Беденбо представлявал един малко по-приемлив вариант на суровия Бог, така както си го представяли проповедниците от планините на Северна Каролина. Гордеел се с млечнобялата си кожа и бакъренорусата коса, които му придавали вид на огромна самодоволна праскова. Носел скъпи, лъснати като огледало обувки, за които се грижел един осемнайсетгодишен сирак, дето бил малоумен и толкова невъздържан, че дори не смеели да го предложат за осиновяване. Той се казвал Енох и живеел в сайванта в дъното на обора.
Тъй като училище нямало, сираците били задължени да присъстват на службата два пъти на ден и да слушат проповедите на преподобния, които им четял дословно от една книга със заглавие „Изкуството да проповядваме“. Мощният му глас изпълвал малкия параклис и звучал авторитетно и успокоително — нещо, от което Луси много се впечатлявала. Тя за пръв път в живота си виждала човек, завършил колеж, и това бил именно преподобният Беденбо. По време на първите няколко проповеди двамата с Джуд не спирали да се чудят къде са змиите. Не можели да разберат как християните доказват вярата си в Исуса без помощта на змия, която да ги порази на място, в случай че лъжат. Но с никого не споделили своите теологически недоумения, а побързали да свикнат с по-затвореното и звучно произношение на хората от Централна Южна Каролина, както и с цветистия стил на красноречивите проповеди.
Преподобният Беденбо изчакал да мине месец от пристигането на Луси в сиропиталището и чак тогава я изнасилил. След като я изнасилил обаче, изтрил сълзите й и й прочел един много дълъг откъс от Посланието на Свети апостол Павел до ефесяните и строго я смъмрил заради разпуснатостта, която виреела у всяка жена, и за това, че женските тела възбуждали лъст у мъжете праведници. Възнаградил я с един ментов бонбон и оттогава Луси ненавиждаше вкуса на мента.
Луси обаче научила, че той не бил изнасилил всички момичета сред сирачетата, а имал свои любимки, на които сипвал допълнително порции от обяда и ги изпращал на по-лека работа в стопанството, от което всички сирачета се издържали. Нощем, след като си пийвал, отивал в голямото помещение, където сирачетата спели върху нарове. Това обикновено ставало към три часа сутринта. И тогава си избирал. Всички негови любимки трябвало да спят на долния ред нарове и нито една от тях не бивало да носи гащета. Много скоро Луси станала неговата любима жертва и оттогава намразила миризмата на уиски точно толкова, колкото и вкуса на мента.
Една вечер, когато преподобният си вършел работата върху нея, тя отворила очи и видяла брат си Джуд, който я зяпал ококорено. Гледал я със съжаление, бяс и безсилие — чувства, които биха обзели всяко момче, наблюдаващо подобна сцена. Тя вдигнала ръка към него в мрака, Джуд протегнал своята надолу, уловил нейната и я държал така, докато преподобният свършил работата си и се надигнал да си върви. След това той обикновено отивал в кабинета си, който се намирал на същия етаж, вземал Библията и четял, докато изпуши една лула. Миризмата на тютюн се разнасяла чак до тъмната спалня и момичетата най-накрая се отпускали и спокойно заспивали със съзнанието, че тази нощ не ги заплашват нови набези.
През ноември изнасилил едно ново момиче и то още през първата му нощ в сиропиталището. Другите момичета я чули как се бори, как пищи в тъмнината, чули и преподобният Беденбо как й вика да млъкне и да се подчини на Божията воля. Освен това чули и как й строшил врата. Сутринта преди разсъмване Енох изнесъл тялото на момичето и го заровил до Маргарет Дилард в гробището за бедняци, което се намирало в съседство със сиропиталището. След тази случка преподобният започнал да пие още повече и точно тогава Луси станала негова любимка, защото тя не се съпротивлявала и не викала. Брат й Джуд също не издавал нито звук, само стискал ръката на сестра си, докато онзи я насилвал на леглото под него.
Всеки път след въпросното посещение Джуд проследявал всяко движение на Беденбо, когато тръгвал обратно към кабинета си. Там той имал голям прозорец без стъкло, през който наблюдавал спалнята на сираците, но през него Джуд пък наблюдавал проповедника. Преподобният се отпускал в креслото си и започвал да приготвя лулата си, а това представлявало цял ритуал. Първо внимателно изчегъртвал чашката й с джобното си ножче. Пушел тютюн „Принц Албърт“, който държал в големи кутии върху бюрото си. Вдишвал силната миризма на суров тютюн, след това взимал една голяма щипка с палеца и показалеца и натъпквал тютюна със специално инструментче. Тогава изваждал сребърна запалка, любувал й се известно време на светлината на лампата, щраквал я и приближавал пламъка до тютюна, чийто аромат скоро изпълвал стаята и приспивал Джуд. След това преподобният Беденбо изпивал една половинлитрова бутилка скоч и заспивал тежък пиянски сън, съпроводен с гърлено комично похъркване.
На Джуд му трябвало повече от месец, докато си състави план за действие. Планът, за който се молел в параклиса по два пъти на ден. Една нощ, след като преподобният се върнал в кабинета си, а Луси тихо плачела след посещението му, Джуд се вторачил през осветения прозорец. Дори Луси вече спяла, когато той се промъкнал като котка от леглото си на горния ред нарове към вратата на кабинета на Уилис Беденбо. Искал да накаже преподобния, задето си позволил да насилва сестрата на Джун Дилард — момчето от планините, стаило у себе си онзи гняв и необузданост, които всички планинци носели по рождение. Изчакал да чуе тежкото равномерно дишане на Беденбо и влязъл в кабинета му.
Мекото отпуснато туловище спяло и похърквало под пухения юрган. Джуд отишъл до бюрото и зърнал припламващото огънче на лулата, което още светело и пушело сърдито в пепелника. Отворил първото чекмедже вдясно, както неведнъж бил виждал Беденбо да прави, пъхнал ръка навътре и напипал кутията, в която държал газта за сребърната си запалка. После намерил и самата запалка, оставена до лулата, взел я в лявата си ръка, а кутията — в дясната. Майка му го направила по-различно, но идеята била една и съща. Тя черпела сили от своята решителност и от това, че знаела точно какво иска, докато Джуд, макар и да не разбирал много неща на тази крехка възраст, все пак знаел, че повече не може да държи ръката на сестра си, без да умре от срам.
Развинтил малката червена капачка на тенекиената кутия с газта и взел да я излива върху пухения юрган на преподобния. Докато се изливала, течността тихо бълбукала, затова той гледал звукът да съвпада с хъркането на стария. Джуд работел търпеливо и прецизно и въпреки че това му отнело половин час, той успял да изпразни кутийката, без да разлее и една капчица върху себе си.
Цели десет минути събирал кураж да щракне запалката. Никога преди това не бил държал запалка, само бил гледал как преподобният Беденбо я пали. Усетил грапавото колелце върху палеца си. Задействал го мислено и си представил как лумналият пламък стига чак до покрива на сиропиталището. Щракнал го, но нищо не се получило, само дето леко изпращяло, сякаш мишка дращи по дъска. Звукът обаче променил хъркащия ритъм на свещеника и Джуд изчакал цяла минута, преди да се реши да опита отново. Вторият път не бил по-успешен от първия и свещеникът се размърдал в съня си. На третият път Беденбо се събудил и подушил миризмата на газ по себе си. Чак на четвъртият път Джуд се научил как се пали запалка.
— Какво правиш тук? Защо не спиш? — попитал го преподобният, заваляйки думите.
В този миг пламъкът лизнал юргана и момчето изпяло на един дъх:
Исус обича ме, това аз знам
и Книгата ми казва да не ме е срам.
Беденбо лумнал целият в пламъци, станал от леглото, хукнал да бяга, но дрехите по тялото му горели. Прекосил спалнята с кански писъци — бягаща факла, а не човек. Светел все по-ярко и по-ярко и само неопърленият му език можел да възпроизвежда шум, но не и думи. Когато стигнал дъното на помещението, от косата му се запалили и плътните памучни завеси, а тялото му — овъглено и спечено, се свлякло на колене, после тупнало на пода. Умрял, вмирисан на собствената си прогнила и почерняла плът.
Джуд Дилард наблюдавал обвития в пламъци проповедник от противоположния край на голямата спалня, видял как завесите се запалили и си дал сметка, че на осем години вече бил убил човек, и почувствал онази чистота на духа, която справедливостта винаги скрепява с подписа си. Пламтящият силует на този мъж щеше да остави неизличим спомен у него. Всяка изповед и всяко разкаяние щяха да включват и вечните угризения за смъртта на Уилис Беденбо. В не един кошмарен сън Беденбо щеше да прелива в образа на баща му и тази ужасяваща двойнственост заедно с предсмъртните викове и на двамата щяха да се превърнат в зловещо предупреждение за проклятието на огъня. Неговият съзерцателен погребан живот започнал още тогава, докато наблюдавал как врагът му се е строполил върху чамовите дъски на пода и чул сърцераздирателните писъци на сираците: „Пожар! Пожар!“ Това поставило и началото на неговия живот в мълчание. Цели две години след пожара в сиропиталището Джуд не успял да отрони и една дума. Луси го хванала за ръка, отвела го навън, а той примирено я последвал по пътя към новата си съдба след единственото убийство, което бил извършил.
Сградата на сиропиталището горяла цяла нощ и в пламъците й половината от хората в селото загубили работата си. Общо било мнението, че Беденбо бил заспал след обичайната си половинлитрова бутилка уиски и нощницата му пламнала от неизгасената лула. Той бил единственият смъртен случай в причиненото от него бедствие, а селяните погледнали на злощастието като на заслужено възмездие. Тленните останки на Беденбо били спешно погребани и бързо забравени, тъй като сред овъглените руини намерили само зъби и кокали.
Девическата спалня на колежа в Нюбъри била временно преустроена за приют, а сред фермерите бил разпространен призив да се наемат сираци за работна ръка. Един фермер с тютюнева плантация в покрайнините на Флорънс се спрял на Джуд от редицата строени сирачета, но после се разколебал, тъй като Луси му заявила, че не бива да се разделят брат от сестра, лишавайки ги по такъв начин от малкото им останало семейство. Луси и Джуд били единствените оцелели след пожара в сиропиталището, за които не се намерили семейства да ги приютят.
Хората, които идвали да ги огледат като добитък за продан, смятали, че Луси е прекалено чувствително и копнеещо за уют дете.
Самата тя обаче усещала, че на този свят няма нищо по-излишно и ненужно от едно сираче. Обвързвайки се със воя безмълвен и уязвим брат, тя всъщност отхвърлила собствените си възможности да бъде осиновена или дори само настанена в чужд дом. С всеки изминал ден в Нюбъри погледът й ставал все по-неустрашим и твърд и колкото повече разбирала бремето на собствената си ненужност, толкова повече нараствала вътрешната й сила и устойчивост. Това лято се формирал и нейният характер. Луси щеше да се превърне в живото доказателство на това, че да се изпречиш на пътя на ощетено от съдбата дете е голям риск. Грижейки се за собствения си брат, тя се преобразила напълно.
През септември Луси неволно дочула разговор, в който капеланът на колежа споделил с доктора на девическия пансион намерението си Джуд да бъде изпратен в държавната психиатрия на Бул Стрийт в Кълъмбия. Тя била чувала за някои по-особени деца, които ги изпращали на Бул Стрийт и те никога повече не излизали оттам. Луси обаче решила, че двамата с брат й вече са преживели достатъчно. Само тя знаела как брат й се бил превърнал в живо разкаяние и всеки миг от живота му представлявал неизразимо страдание. Той бил деликатно дете, пойна птичка, замлъкнала от страх пред ястребите. Джуд имал нужда от силна сестра и Луси станала тази силна сестра. Той накарал нейния изнасилвач да плати жестока цена и затова тя щяла да го предпази от килиите, където се заглушават виковете на изпадналите в лудост. В продължение на два дни Луси задигала храна от кухнята на колежа и я криела под леглото си. Освен това залепила парче дъвка в единия край на дълга пръчка, отишла в един англикански параклис и успяла като по чудо да измъкне оттам осемдесет и шест цента от кутията за подаяния. Сама се очистила от греховното деяние, като обяснила на унилия си брат, че двамата били точно толкова бедни, колкото и онези, за които били предназначени подаянията.
Същата нощ те се измъкнали от спалнята на пансиона. Луси хванала брат си за ръка, превела го през заспалия, затворен в себе си град и двамата излезли на най-близкия извънградски път, който, както Луси дочула, водел към Кълъмбия. В продължение на осем часа двамата вървели без да спират, докато съвсем капнали от умора, но успели да се отдалечат на значително разстояние от града. Цял месец се скитали из черните пътища на Южна Каролина, като преспивали насред полето, в гората, в плевници и обори. Придвижвали се от място на място главно по мръкнало, недоверчиви като нощни птици, научили се да преживяват със сурови яйца и прясно издоено мляко. Събирали паберки и всичко друго, което ставало за храна, от покрайнините на фермите. Съвсем неволно поели към крайбрежието, като старателно избягвали Кълъмбия, защото се страхували от лудницата на Бул Стрийт. Тъй като пътували само след залез слънце, били вече свикнали със звездната светлина и черните пътища, край които се простирали натежали от клас ниви, а небето над тях блещукало от съзвездия, на които не знаели имената. И двамата не били ходили на училище и затова не знаели имената на много неща в този свят.
Ръка за ръка те прекосили целия щат Южна Каролина, без никой да ги забележи. Маркирали пътя си с парченца от яйчени черупки и преживявали най-вече с киселици. Веднъж видели как пиян фермер пребива до смърт кучето си с тояга, защото било задигнало едно от пилетата му, и същата вечер, докато си приготвяли въпросното пиле на огъня, Луси и брат й се превивали от смях, а Джуд бил толкова прегладнял, че искал да изяде и кучето. По време на тази страховита одисея през мрака на нощта Луси научила, че гладът може лесно да промени всичките ти схващания за това що е храна. Любовта, която изпитвали един към друг, ги крепяла и по-късно двамата щели да си спомнят за това дълго пътуване, лишено от компанията на възрастни, като за най-щастливите дни в белязаното им от злощастие детство. Без план, те се скитали безцелно като сомнамбули сред дърветата, покрити с дантелени лиани и мъх, които издавали близостта на морето. Дори земята под краката им сякаш се променила — станала по-песъчлива и по-киселинна. Неусетно водата в кипарисовите мочурища започнала да се издига, отеквайки с оживените среднощни диалози на бухалите и с гърлените териториални претенции на алигаторите, уплашени от появата на съперници в мастиленосините води на тресавищата, затлачени с тиня, нанос и водорасли. Прекосявали горите, незабелязани от никого, оглеждали лишения от слънце, поставен под възбрана свят, където ловци са мнозина, но плячка са всички.
Като същински деца на нощта, в техния поход имало нещо приказно и вълшебно. Тъй като Джуд продължавал да мълчи, Луси взимала всички решения самичка — например къде ще се скрият за през деня. Продължавали да вървят, но и все повече отмалявали и отпадали. Умората ги надвила. Веднъж, като не успяла да събуди заспалия от изнемога Джуд, Луси се затичала към първата къща, от която зърнала да се вие пушек. Без да се колебае, почукала на вратата и след миг на прага се показала една негърка. За пръв път в живота си Луси виждала черна жена. Тя се казвала Лоутъс и за Луси и нейния брат това бил денят на тяхното избавление. Луси не би могла да попадне на по-сиромашки дом, но дом, в който пламтяло естественото великодушие на духа.
Когато Джуд се събудил, той сучел наквасеното в меласа кутре на огромна негърка. Меласата била собственоръчно приготвена от съпруга й и с нея тя първо натрила венците и зъбите на Джуд. Като малка самата Лоутъс била познала много лишения и затова сега решила да поохрани двете хилави дечица, които като изневиделица цъфнали на прага й в къщата на брега на Конгарийското мочурище.
Цели три седмици Лоутъс хранела белите безпризорни деца, докато бузките им поруменели. Давала им бисквитки, дебело намазани с масло, пържен бекон и яйца — колкото успявала да събере в курника. За обед и вечеря им готвела от всичко, което растяло в зеленчуковата й градинка — зеле, грах, цвекло. Благодарение на Лоутъс крехките им телца укрепнали с мазнини, желязо и витамини.
Но ето че един фермер, който пренасял сено за Оринджбърг, зърнал двете бели дечица да играят в двора на негърското семейство и веднага докладвал за това пред един случайно срещнат мирови съдия, с когото се разговорили в гостоприемницата на пътя. След като изпълнил гражданския си дълг, фермерът спокойно продължил към Оринджбърг, но животът на Луси и Джуд Дилард щял отново, за кой ли път, да се промени.
Тъй като било противозаконно да съжителстват бели и черни, шерифът Уитиър просто взел Луси и Джуд, качил ги в колата си и ги закарал в щатския затвор, където оставил децата да пренощуват.
Отново се озовали в положението на нежелани и ненужни. От затвора ги преместили временно в енорията, а оттам ги качили на влака за Чарлстън. Придружавал ги един районен съдия, който ги предал в ръцете на ужасяваща жена, облечена в черно расо с качулка. Тя ги поздравила с добре дошли в католическото сиропиталище „Света Урсула“ в Чарлстън. В тази тиха уличка със строени от двете й страни дървета и калдъръм, покрит на места с мъх, децата попаднали в странен свят на златни потири и тамян, на свещеници в пищни одежди, които пришепвали молитви на латински. Но те приели света на католицизма без предразсъдъци, тъй като никога преди това не били виждали жив католик, нито дори чували името на тази религия. Отначало били като омагьосани от нейните живописни ритуали и екзотичност. Образите на Исус и светците ги плашели с мълчаливото си присъствие във всички ниши и ъгли на църквата — не можело никъде да се скриеш от неодобрителните погледи на тези всевиждащи икони без клепачи. Монахините и отците изглеждали някак неземни.
От самото начало Джуд се почувствал добре сред буйната зеленина на манастира и добродушието на иначе строгите монахини. Допаднала му установената дисциплина и това, че всички толкова много държат на реда и порядъка. Те изтълкували безмълвието му като знак на святост и вътрешна дисциплина и от първия ден той станал всеобщ любимец. Сестра Йоанна Апасионата, една от монахините, толкова харесала Джуд, че го взела под личните си грижи и покровителство и не след дълго той възвърнал изгубения си глас. Тя го научила на азбуката и много скоро той вече четял читанката за първи клас от началото до края без запъване и смятал всички задачи със събиране и изваждане. Имал бърз ум и много лесно възприемал всичко.
Луси обаче не била толкова доволна от живота си в сиропиталището. След нежните грижи на Лоутъс в „Света Урсула“ тя се чувствала повече като затворник, отколкото като гост. Сестрата, която отговаряла за момичетата, била жена със стиснати тънки устни и изправен като бастун гръб; не понасяла никаква разпуснатост или мързел сред шестнайсетте поверени й момичета. Тя изпитвала панически страх от външния свят и правела всичко възможно да зарази с него и момичетата, за които отговаряла. Учела ги да мразят телата си, защото вече били извършили непростимия грях да се родят жени. В Библията съществувало доказателство за това, че сам Бог мрази жените. Той много държал на тяхното подчинение и не само ги сътворил на второ място, но и от някакво ненужно ребро на Адам. Менструацията също свидетелствала, че жената е нечиста. Сестра Бърнадин не била никак доволна от факта, че се е родила момиче.
И ето че Чарлстън, църквата със стъклописи и каменооки светци, похотливо надничащи от ъглите, както и буйната зеленина на манастирския двор, се превърнали в спасителния дом за двете безпризорни деца, които имали нещастието да се родят в страната на злия Юг. Чарлстън също съсипвал своите бедняци така, както и мрачните планини, но градът разполагал с много начини да завоалира превъплъщенията на злото.
В крайна сметка случило се така, че Чарлстън донесъл късмет на Джуд и нещастие на Луси. Точно тук те се разделили и раздялата им продължила години, през които и двамата били в неизвестност. Джуд щял да процъфтява под нежните грижи на монахини и отци, дето не можели да се нарадват на вродената му доброта, която ставала все по-неземна с неговото възмъжаване. Още от първия му ден в „Света Урсула“ той сякаш се хранел от католическите ритуали, които били като мехлем за душата му. Оттеглил се да живее в света на молитвата и за него това оттегляне съдържало семената на призванието. Богослужението било пълно с думи и мълчание и духът на Джуд постепенно узрявал в пищността на неговите обреди. Под влиянието на Йоанна Апасионата той пожелал двамата със сестра му да бъдат покръстени в римокатолическата вяра. Циничната Луси със закоравяло от житейски битки сърце обаче веднага съзряла хитростта на този умен ход и се заела да запамети отговорите от катехизиса, които другите момичета рецитирали в клас. Сестрите били вече забелязали, че Луси не умее нито да пише, нито да прочете дори една дума, а сестра Бърнадин открито говорела за нея като за „онази със забавеното развитие“. Лепнали й това определение като прозвище, ала Луси това и чакала — скрила се зад него и станала почти невидима.
Много скоро избягала от „Света Урсула“. Вече познавала живота в бягство, но сега за пръв път била сама, а на всичкото отгоре и в град. Луси била на тринайсет години, когато прекосила Ийст Бей Стрийт и поела към пристанището. Много скоро щяла да разбере, че в света няма нищо по-опасно от това младо момиче да изкарва прехраната си само в тъжния квартал на града. Някакъв мъж й купил билет за влака до Атланта, където започнала да води разпуснат нерадостен живот, докато един ден се появил баща ми. Това вече минавало за щастлив ден в живота на мама.