Пат Конрой
Блус в лятна нощ (39)

38

Когато Джордан зае своето място на сцената на Док Стрийт, знаех, че всички парченца от пъзела ще дойдат на мястото си. През всичките тези години нито веднъж не се реших да го попитам за случилото се, а и той предпочиташе да мълчи. Сега, когато проговори, за пръв път усетих как се отпусна въпреки стоманения поглед на баща си. Говореше делово, като бизнесмен. С лекота пресъздаде събитията и тогава изведнъж си спомних защо моята църква учи, че изповедта е мехлем за душата. Докато разказваше, ние всички се заслушахме, дори неволно се наведохме напред, за да уловим всяка негова дума. И генералът наостри слух.

— Щом пристигнах на Бул Стрийт, ме хвърлиха в съвършено гола единична килия. Дадоха ми хапчета за успокояване, но аз продължих да крещя на сестрите, на нощните дежурни, на другите пациенти, затова ме изолираха още повече. Увеличиха ми и дозата успокоителни и речта ми стана съвсем несвързана. Когато ме върнаха в отделението, забраниха ми всякакви други посещения и писма, освен от родителите ми.

Не си спомням точно в кой момент, но много скоро след това, бях подложен и на първия от четирите сеанса шокова терапия, от които загубих всякаква чувствителност. С месеци се влачех като парцал сред останалите замаяни от торазин болни, обвит в гъст цигарен дим. Но онова, което изглеждаше лудост в очите на докторите и сестрите, всъщност бе невъзможността ми да се помиря с предателството на баща ми. От шоковата терапия забравих всичко, но постепенно паметта ми се върна и тогава наистина ме заболя. Когато си спомних шамара на баща ми и слюнката, която потече по лицето ми... Направих опит да се обеся с един колан, който бях откраднал от заспалия пазач. След като не успях, направих и втори опит — този път с чаршафи. Тогава отново ме подложиха на шокова терапия. Мама ме посещаваше два пъти в седмицата.

Останах на Бул Стрийт до май на следващата година. Бях престоял почти дванайсет месеца, когато ме изписаха. Всички се изненадаха от моето освобождаване. Най-много аз. Към средата на февруари бях започнал нова стратегия — пълно послушание и безропотност. Превъплътих се в голям чаровник. Когато дойде време да си вървя, вече бях станал всеобщ любимец. Действах съвсем целенасочено за собственото си измъкване. Дори успях да организирам кръводарителска акция в полза на Червения кръст в собственото ми отделение. Убедих половината пациенти и те дадоха кръв, защото имаха повече доверие на мен, отколкото на сестрите. След това всички започнаха да ми вярват — и пациенти, и доктори. Аз обаче изчаквах и само се усмихвах. След това скришом взех да се подготвям за онова, което трябваше да свърша след излизането си.

Докато слушахме Джордан, сякаш видяхме света през неговите тогавашни очи след цялата серия от силни успокоителни и шокова терапия.

Точно по онова време, когато бил сам в стая, започнала да го блазни мисълта за монашеско уединение. Открил, че умее да утешава с думи ужаса на хрисимите, обърканите и обезумелите. Още тогава се научил да говори като духовник, като в същото време ревностно криел страшната омраза, която го измъчвала като вирус. Така се родил свещеникът Джордан, но воинът у него все още жадувал възмездие. През онези дълги месеци затвор единствените гласове, които продължавал да чува, били на баща му и на Кейпърс. Всяка нощ нахлували в съзнанието му, не му давали покой.

Излязъл от психиатрията с готов план за действие. Написал една картичка на родителите си, в която им съобщавал, че тръгва на автостоп за Калифорния, където възнамерява отново да се отдаде на любимия си сърф. След което скочил на автостоп в колата на един полицай, който бил тръгнал на излет с мадамата си, и го помолил да го хвърли на остров Полък. Там се представил на дежурния на бариерата за сина на генерал Елиот и се отправил към къщата на родителите си. Къщата била огромна и почти празна. Безшумно се промъкнал колкото огромна колкото човешки бой азалия и наблюдавал нищо неподозиращите си родители, докато вечеряли. Прекарал нощта в една от неизползваните стаи за прислугата.

Следващите два дни прекарал в подготовка на отговора, който се канел да даде на баща си заради онова унижение на стъпалата пред съдебната зала. В работилницата на баща си с подръчни материали успял да направи малка запалителна бомба с детонатор.

Когато майка му излязла през деня, а приходящата прислужница чистела на горния етаж, той се вмъкнал в кухнята и задигнал колкото може повече храна от килера. След известно време прислужницата си тръгнала и той влязъл в стаята на майка си, седнал пред тоалетката й, както правел като малък, и вдишал аромата на всичките й парфюми. Искал отново да усети старата атмосфера на къщата. Можел да прости на баща си всяко престъпление, с изключение на едно. Не можел да му прости, че е откраднал детството му.

В края на седмицата родителите му поели на излет някъде из планините на Северна Каролина и тогава той направил последните си приготовления. Написал им писмо, в което подробно обяснил какво възнамерява да направи и защо. Отново им заявил убежденията си, че е против Виетнамската война и че вижда като единствена своя слабост това, че не е готов да отвърне на насилието с насилие. На майка си изпращал само неувяхващата си любов и благодарност. На баща си оставял своя труп, омраза и никаква благодарност, защото нямало за какво. Скрил писмото в кутията за бижута на майка си.

Решил да действа в събота вечер. Отишъл в яхт-клуба, където бил предварително запазил малка яхта на името на сина на адютанта на баща си. Проверил мотора й и дори поставил бомбата под предната й седалка. Натоварил я допълнително с резервни туби бензин, с храна и кока-кола, с една бутилка уиски, която задигнал от барчето на баща си, и банки с кръв, които бил откраднал от донорското отделение на щатската болница. Пъхнал ги в хладилния шкаф на яхтата. Всичката кръв била нулева група, тоест неговата.

Бавно и търпеливо започнал да се облича в униформата на баща си, като си определил чин майор и се окичил със съответните отличителни знаци. Лъснал на бърза ръка обувките му с плюнка и бил готов. Косата му била подстригана още в болницата. Огледал се целия в голямото огледало и видял онова, което баща му искал да направи от него — прекрасен истински морски пехотинец. Но през онази нощ той бил само един опасен, сърдит младеж със замъглен от ярост ум.

Качил се в колата на Генералния щаб, седнал зад кормилото, изпънат като войник, и пропътувал петте мили до уотърфордското военно летище. След това продължил към хангарите и големите бойни машини.

Дълго се колебал дали да вдигне във въздуха А-4 или някой „Фантом“. Обичал изчистения красив силует и на двата. Навремето мечтаел да стане авиатор от морската пехота и затова се измъчвал, че трябва да разруши самолет, който е копнял да пилотира. Било все едно да разруши част от собственото си детство.

Но не щеш ли, вниманието му било привлечено от един DC-3, паркиран в края на пистата, който му заприличал на отломък от забравена ера в историята на въздухоплаването. Ала бил съвсем удачен за посланието, което искал да отправи към баща си. Спрял колата встрани от пътя зад някакви големи храсти и тръгнал към самолета. У себе си носел бомбата. Само светлините на пистата сочели пътя му и, както сам се изрази, чувствал се невидим дори за себе си.

Прикрепил бомбата под корема на фюзелажа, близо до резервоара за гориво. Нагласил часовниковия механизъм за четири часа сутринта. После вече не помнел нито че се е върнал на остров Полък, нито че е паркирал колата на баща си в гаража, нито че е поставил резервния ключ под кутията за боя.

Върнал се в спалнята на родителите си, закачил униформата на баща си в гардероба. Отгърнал семейния албум и взел оттам любимата си снимка, на която бил с майка си. Преди да върне обувките, отново плюл, за да ги лъсне.

После влязъл в банята, взел пакетче с ножчета „Жилет“ от шкафчето на баща си, а сетне с червило изписал върху огледалото: Джордан.

Джордан се обърна към баща си:

— Исках да знаеш, че съм използвал къщата за военна база на акциите си.

Пак се върнал при тоалетката на майка си и отново прочел писмото, с което й съобщавал за самоубийството си. Прозвучало му ужасно жестоко. Погледнал часовника си, отишъл в своята стая и се преоблякъл в бански гащета и тениска.

— По целия път до яхт-клуба тичах, отвързах лодката и я оставих да се носи по вълните. Включих мотора чак когато стигнах главния ръкав на пролива. Още не се бях отдалечил много, когато чух експлозията откъм летището.

Като ни каза това, всички ние, които се бяхме събрали в театъра на Док Стрийт, онемяхме. Сякаш бяхме забравили да дишаме.

Знаех много добре какво се бе случило през онази нощ. Малко преди полунощ ефрейтор Уилит Егълсби се срещнал с Бони, дъщерята на полковник Харолд Прюит. Никой не гледал с добро око на тяхната любов, а най-малко — амбициозната Елън Прюит, която не спирала да натяква на мекушавия си съпруг, че тази връзка може да навреди на кариерата му. Напрежението вече станало непоносимо, когато пламенният ефрейтор открил празния самолет, изоставен на пистата недалеч от къщата на Бони. Ефрейтор Егълсби и седемнайсетгодишната Прюит се любили, когато бомбата избухнала. Двамата бяха погребани един до друг.

В невъобразимия хаос, последвал експлозията, много от уликите били унищожени неволно, тъй като никой не подозирал, че може да става дума за престъпление. Телата на Бони Прюит и ефрейтор Егълсби били открити чак следобеда на следващия ден от експертите, пристигнали да огледат овъглените останки от самолета. Когато отишли в къщата на полковник Прюит, обезумялата от скръб и угризения Елън Прюит им показала три бележки, които Бони била написала преди време и в които заплашвала родителите си, че ще се самоубие, ако продължават да се противопоставят на връзката й с Уилит Егълсби. Самият ефрейтор бил син на строителен инженер, известен като специалист по експлозивите. След подробен анализ всички стигнали до заключението, че младите влюбени са се самоубили. В доклада на експертите обаче било отбелязано със сухия език на бюрокрацията, че резервоарът на самолета бил пълен, когато бомбата избухнала, и че по принцип половият акт не се схваща като акт на отчаяние.

Селистайн Елиот подхвана разказа оттук нататък. Седна на свидетелския стол и се обърна с лице към Джордан, Ледар и мен. Каза, че щом чул за експлозията, генерал Елиот веднага прекъснал почивката си и заминал с хеликоптер за мястото на произшествието. Тя се качила на колата и се върнала на остров Полък. Преди съпругът й да се прибере вкъщи, успяла да заличи всички следи от присъствието на Джордан. Прочела писмото, в което си признавал за престъплението за вдигнатия във въздуха самолет, като обяснявал, че го е направил с единствената цел да съсипе кариерата на баща си като офицер от морската пехота. Това бил неговият отговор за унижението, което трябвало да изтърпи на стъпалата пред съда. Само огънят и собствената му кръв можели да заличат срама от това да бъдеш заплют в лицето от собствения си баща.

По-нататък Джордан обяснявал как ще излезе с лодката в открито море посред нощ, ще си пререже вените, а когато отмалее, ще се прехвърли зад борда, като преди това ще върже котвата за кръста си. Последните му изречения били несвързани и крайно нетипични за него.

Селистайн изгорила писмото на сина си, защото знаела, че мъжът й няма да преживее такова нещо. Хвърлила остатъците в канала на кухненската мивка, наляла си едно питие и зачакала връщането на съпруга си.

Пропила се. Мъжът й решил, че това е вследствие смъртта на Джордан. Лодката му била открита да се носи по вълните на Атлантика, а цялата й вътрешност била опръскана с кръв нулева група. Рибарят, който я открил, разправял, че имало толкова кръв, сякаш бик са клали вътре.

Именно тогава Елиот се обърнал към един капелан и той го посъветвал да бъде отслужена литургия в памет на Джордан.

Селистайн Елиот не изтрезняла цели три години — тъгувала по сина си, мразела генерала, но и себе си, задето няма сили да го остави. Нейното пиянство бе такъв срам за генерала, че той бил принуден да се оттегли преждевременно от активна служба. На два пъти генерал Елиот трябвало да научи горчивия урок, че врагът вкъщи е десет пъти по-опасен от врага на бойното поле.

Майк Хес се изправи.

— Всичко това е станало преди петнайсет години. Ужасно е, че е коствало живота на двама млади. Никой не отрича това. Но животът продължава. Ние всички изстрадахме тази война и тя ни промени по различен начин. Нашето поколение се раздели на две. Двете половини се мразеха, не си говореха. Защо? Тук сме се събрали в името на опрощението.

— Не! — обади се генерал Елиот и стана на крака. — В името на справедливостта.

— Чия справедливост, генерале? — обади се монахът от Мепкинското абатство. — Твоята или Божията? Какво търсиш — военна справедливост или божествена справедливост?

— И двете, отче — отвърна му генералът. — И ако питаш мен, ти и целият ти орден се изправихте на пътя на справедливостта.

— Ние познаваме сина ти като добър свещеник и Божи служител — каза отец Джуд с тих глас.

— Той е отнел живота на двама млади — каза генералът. — Това е всичко, което и Бог трябва да знае за моя син.

Съдията Маккол удари чукчето и погледна часовника си.

— Хайде, по-стегнато. Трябва вече да приключваме.

— По какъв начин напусна страната, сине? — провикна се генералът. — Лодката ти се полюшваше празна насред океана.

— С помощта на сърфа — каза Джордан. — Минаха два дни, преди да стигна до сушата. Останах цяла седмица на остров Орион в рибарската хижа на Макколови. Преживявах с риба и раци, които ловях нощем. Когато възстанових силите си, взех лодката на Джак и цъфнах в къщата му посред нощ.

— Сега вече мога да продължа аз — казах.

Скръбта ме затисна като камък. След службата в памет на Джордан аз се заключих в стаята си. Исках да си възстановя точно от кой момент нататък всичко тръгна наопаки.

Скоро след това Шайла тръгна за някаква антивоенна демонстрация пред сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Отказах да я придружа. Бях си обещал никога повече да не ставам жертва на независещи от мен обстоятелства. Исках да заживея сдържан и предпазлив живот. Джордан беше станал жертва на неспособността си да се примири със своя баща или да излезе от неговата орбита. Шайла се хвърляше с главата напред и прегръщаше всяка нова идея, която можеше да даде смисъл на живота й. Като някакъв заблуден равин, животът й мина в непрестанно търсене на едно все още ненаписано Петокнижие.

Майк продължаваше да гори с пламъка на своята неугасима амбиция. Работеше в агенцията на Уилям Морис в Манхатън, когато в сауната на нюйоркския Атлетик Клъб случайно срещна човека, който му възложи първия филмов проект. Всяка вечер ходеше на кино или театър и пишеше дълги писма, в които описваше представленията със своите критични бележки към тях или с идеи как би ги поставил, ако той е режисьорът. Майк не страдаше от южняшкия недъг да гледа вечно назад към миналото. Докато аз открих, че повече ми се удава да се затварям в себе си до степен на пълна парализа.

И точно тогава една нощ се събудих, защото някой грубо запуши устата ми с длан. Опитах се да извикам, но чух гласа на Джордан, който ми прошепна да мълча. Опипах в мрака лицето му, за да се уверя, че това е той. Бях толкова изненадан, че навлякох чифт бермуди и една тениска и излязох навън с него. Седнахме на плаващия пристан и топнахме босите си крака във водата.

— Как е дядо Боже? — попитах. — Чух, че си ходил да го видиш.

— Добре е. Пита за теб — каза Джордан, но изведнъж помръкна. — Не съм добре, Джак. Нещо не съм в ред.

— Виж, тук съм съгласен с теб. Кръвта ти беше опръскала цялата лодка.

— Беше нулева група, но принадлежеше на други хора — отвърна Джордан. — Съставих плана си, докато бях в психиатрията. Какво каза баща ми за самолета?

— Какъв самолет? — попитах.

— Онзи, дето го вдигнах във въздуха.

— Не! Не си го направил, Джордан — казах и мислено се помолих да съм прав.

— Още на осем години можех да разглобя автоматична пушка със завързани очи. Защо мислиш, че не мога да направя една бомба? Колко му е? — каза той със странен, безплътен глас.

— Джордан, случи се нещо много по-ужасно — казах.

— Да, Джак, отидох доста далеч с този самолет — продължи той. — Знаех, че това няма да ти хареса.

— Ти чувал ли си някога за Уилит Егълсби и Бони Прюит? — попитах го.

— Не, кои са те?

— Те са били в самолета, когато е избухнал. Хората смятат, че сами са го направили. За да се самоубият. За да умрат заедно — били са влюбени.

И до днес не мога да разбера как викът, който се изтръгна от гърдите на Джордан, не събуди цял Уотърфорд. Разтърсващ вик на неописуем ужас. Докато плачеше неутешимо, аз го прегърнах и започнах да мисля как да го скрия. Преди да съмне, го прибрах в стаята си, а оттам на тавана. Докато той страдаше и въобще не беше на себе си, аз се опитвах да съставя план за бягството му.

Шайла се върна от Ню Йорк и аз й разказах всичко. Тогава тя измисли една история, която щяхме да твърдим пред хората, а аз начертах точния маршрут на бягството.

Подготвих всичко предварително. Стегнах си колата и купих кану от един спортен магазин в Чарлстън. Шайла отговаряше за храната. Освен това отиде при своя лекар и след като се оплака от безсъние и потиснатост, излезе оттам с толкова валиум и хапчета за сън, че можеше да приспи цяло стадо бизони. Под нейните медицински грижи Джордан наистина успя да поспи за пръв път от дълго време насам. Двамата с Шайла седнахме и написахме по едно писмо до родителите си. Знаех, че ще причиня голяма болка на нашите, както и тя на Джордж и Рут Фокс. Обяснявахме им как заминаваме, за да се оженим, и че ще прекараме медения си месец край езерото Люри в планините на Северна Каролина.

Тримата напуснахме Уотърфорд в два часа сутринта. Джордан легна на задната седалка, скрит под цяла купчина одеала. Но не поехме към Северна Каролина, а по пътя към Чикаго. Редувахме се на кормилото и само веднъж спряхме, за да налеем гориво и да отидем до тоалетната. През цялото време обсъждахме съвместния си живот и отминалите дни. Говорехме за всичко, само не и за онова зловещо събитие, което бе предизвикало прибързаното ни бягство.

Преспахме в един хотел под чужди имена и рано на следващата сутрин тръгнахме, обвити в мека като пух мъгла. Спуснахме кануто по едно от отбелязаните на картата езера. Нощта прекарахме на брега му и се къпахме голи в още студената от топящите се снегове вода. И тримата спахме в една палатка и така преплавахме цялата броеница от навързани едно след друго езера, сгушени сред гъстите безмълвни гори.

Това пътуване скрепи още по-силно нашето приятелство и мълчаливата ни любов един към друг. Знаехме, че с всеки изминал ден се приближавахме към мига, в който Джордан щеше да изчезне от живота ни така внезапно, както се беше появил преди много години върху скейтборда с развети руси коси. Вече се намирахме в най-дивата пустош на севера, където често чувахме воя на вълци, а веднъж дори видяхме и цяла глутница. Говорехме си за Бог и ни беше лесно да вярваме в него, съзерцавайки красотата на творенията му.

Минаха десет дни, преди да стигнем Канада. Всъщност бяхме плавали цели три дни в канадски води, без да разберем. В Канада, където бяха далеч по-толерантни към противниците на войната, Джордан можеше да се оправи с лекота.

Последната вечер вдигнахме тост за бъдещето на Джордан. Бяхме сигурни, че повече няма да го видим, а и той ни каза, че няма да прави опити да се свърже с нас, тъй като това можело само да ни навлече неприятности.

— Това, което направихте за мен, е повече от приятелски жест — каза Джордан, — защото знам, че и двамата се ужасявате от онова, което извърших. Ще се опитам да изкупя греховете си. Ще се опитам да осмисля случилото се. Обещавам.

— Джордан, ние те обичаме — каза Шайла. — Това е достатъчно основание за всичко.

Когато на следващата сутрин се събудихме, Джордан вече го нямаше. Беше потънал в горите на Канада, за да започне своя живот в бягство. Ние с Шайла тръгнахме обратно, оженихме се в Минесота и след още три седмици се върнахме в Южна Каролина.

Когато свърших своя разказ и се върнах на мястото си, в театъра настъпи напрегната тишина. Нужно ни беше време, за да се уталожат страстите. У всички нас Джордан бе разбудил нещо, което отдавна бе станало жертва на забравата. Театърът заприлича на изповедалня. Опитах се да си поема дъх, но вдишах само праха на времето. Самият аз вече нямах нищо общо с момчето, което бях. В онези дни единствено инстинктът управляваше всеки мой ход. Никога нищо не премислях. Онова момче, което някога даваше кураж на Джордан, лежеше мъртво и неоплакано. Огънят у мен бе отдавна угаснал, макар че още ме помнеха такъв, какъвто бях навремето.

Седяхме и чакахме притихнали, само камерите щракаха край нас.

Нещо ни спираше да говорим. Един призрак се бе стаил на сцената и ние трябваше да го разпознаем и назовем, преди да настъпи мир помежду ни. Виетнам. Където и да бягахме, той се изпречваше на пътя ни, преследваше ни на патерици, в инвалидни колички, без ръце и крака; присъствието му бе вездесъщо. Въпреки че мразех тази война от дън душа, знаех, че това е моята война. Тя разголи Америка, потопи я в съмнения, ярост и траур. Старите истини рухнаха, законът и институциите се сгромолясаха. Нищо стойностно не оцеля. Сговорчивите, подкупните и евтините — те станаха знаменитостите на деня. Мръсниците заговориха с мазен глас. А нас ни обзе равнодушие, вече в нищо не можехме да повярваме. Бог се отдръпна от нас. Претърсих света, защото копнеех за някаква надежда, но всеки път се връщах с празни ръце. Виетнам, казах си аз, време е да се помирим.

Някой се обади и с учудване установих, че това е Кейпърс Мидълтън.

— Изслушах всичко, но продължавам да не разбирам. Някой трябва да ми помогне.

— Така е в живота — отвърна му генерал Елиот. — Гаранции няма.

— Колко типично, че именно ти го казваш — рече жена му. — Да избягаш от отговорност и да разпределиш вината поравно. Това наистина го умееш.

— Това, което искам да знам — започна Кейпърс, — е кое е моето истинско „аз“. Защото то винаги е било вътре в мен и вие сте го познавали. Онова, което не знаех, е, че у себе си тая коварство, което ми даде сила да предам приятелите си. Аз съсипах живота на Джордан Елиот. Погледнете докъде доведох родителите му.

— Винаги си бил безмилостен критик на самия себе си — побърза да парира думите му Бетси.

— Млъкни, Бетси! — сряза я Майк Хес. — Красавице, моля те, не се обаждай.

— Има ли прошка за такова нещо? — попита Кейпърс. — Това искам да знам.

— Ти! Защо ти да поискаш прошка? — попита генерал Елиот, който не можеше да повярва на ушите си. — Ти си единственият тук, в този театър, който се държа мъжки и излезе с чест от цялата история.

— Какво знаеш ти за честта? — провикна се Селистайн към съпруга си. — Кажи де, какво? Кажи го на жена си и сина си, които предаде.

— Мамо, татко просто остана верен на принципите си — обади се Джордан. — Никого не е предавал.

— Жестоки принципи — казах аз.

— И аз не ги разбирах — призна Джордан, — преди да се запозная с няколко йезуити в Рим.

Отец Джуд и абатът се изсмяха.

— Джордан — обади се Ледар, — защо стана свещеник? За да се скриеш от миналото си ли?

— Не — отвърна той, — за да се скрия от настоящето. И от себе си. Но обикнах призванието си, Ледар. Аз съм роден духовник, но трябваше да убия двама невинни, за да го разбера.

— Защо тогава не удави страстите си в молитви, а не в пламъци, сине? — саркастично попита генералът.

— Бих искал да можех, татко — каза Джордан. Ръцете му лежаха смирено скръстени в скута.

— Какъв срам, какъв безволев характер! — обърна се генерал Елиот към сина си.

— Тук не става дума за характер, а за умереност — каза Джордан.

— Остави сина ми на мира — възмути се Селистайн.

— Той е и мой син — отвърна й генералът.

— Тогава се дръж като баща — подканих го аз. — Поне го гледай в очите, докато говори.

— Такъв съм — отвърна ми генералът. — Не мога да се променя.

— Нито пък аз, татко — тихо каза Джордан.

Селистайн се изправи и с гневен израз на лицето се приближи към съпруга си.

— Нима не разбираш, Рембърт? Всичко е толкова ясно. Никой не можеше да бъде друг и да действа различно от това, което е. Съдбата е слугиня на характера. Наемна помощница и нищо друго. Ти самият не си се променил и на йота, откакто те срещнах. Погледни се. Каква чиста душа. Света вода ненапита! Виж само колко си закостенял. Много добре знам какво искаш ти! Не е нужно да те питам. Ти не мислиш, Рембърт, ти боравиш единствено с клишета. Искаш да видиш сина си зад решетките. Искаш да изгние в затвора.

— Мамо, аз съм монах — обади се Джордан. — Килиите не ме плашат. Те не са нищо друго, освен място за молитва.

— Но, Джордан, ти беше откраднат от мен — проплака тя. — Никога няма да му простя това. Нито ще простя на себе си, че допуснах това да стане. Развеждам се с баща ти заради срама, който ми причини — срам и изнемога.

— И бъркаш, Селистайн — рече генералът. — Ти не обичаш Джордан повече от мен. Само така изглежда. Това е всичко.

— Продължавай, генерале — подкани го Майк Хес, но думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като молба.

— Обичам Джордан не по-малко от жена си. Но в рамките на собствените си убеждения. Аз умея да предвождам момчета в битки. Малцина могат да се похвалят с тази дарба. Лесно общувам само с войници. Един добър баща не би могъл да бъде толкова добър войник.

Баща ми удари чукчето и взе думата.

— Рембърт, ти не си вече морски пехотинец. Всичко свърши. Кажи сега какво ще правим с Джордан.

— Ще го държа отговорен — отвърна генералът.

— Днес видях нещо, което ме изненада — продължи баща ми и най-неочаквано ме погледна. — Джордан те уважава много повече, отколкото Джак мен. Вижда се с просто око. Но като че ли това не означава нищо за теб.

— Джордан бе възпитан да различава доброто от злото — рече генералът, — но когато родината го призова, той не откликна.

— За Виетнам ли намекваш? — попита Кейпърс.

— Да, за Виетнам — отвърна генералът. — Човек не си избира кога да се роди, но съм благодарен, че не съм част от вашето поколение, което и една война не можа да преглътне.

— Рембърт, не се излагай! — скастри го баща ми.

— Да се излагам ли? — попита генералът с леден глас.

— Джордан дойде тук, защото искаше да ти разкаже своята история — каза съдията. — Всички ние сме второстепенни герои.

— Маккол, ти се би с германците в Европа. Наградиха те с орден. Какво мислиш тогава за Джак и другите, за начина, по който реагираха, когато родината ги призова?

— Аз нямаше да постъпя като тях — призна баща ми.

— Ето, видя ли?

— Но нека бъдем справедливи. Ние ги мерим с аршин, който отдавна е излязъл от употреба — каза съдията. — Синът ми Джак отстояваше собствените си убеждения. Защото така е научен. Така го възпитахме.

— Лентата е на свършване — провикна се Майк. — Трябва ни край, завършек.

Генералът се изправи и отиде до Джордан, който го гледаше с немигащ поглед.

— Ти каза в началото, че това е нещо като съд — обърна се генералът към Майк. — Искам да гласуваме за това дали Джордан е виновен или невинен.

— Добре — отвърна Майк. — Аз казвам: невинен.

— Невинен — почти едновременно се обадиха Ледар и Селистайн.

— Невинен — казаха абатът и отец Джуд.

— Невинен — повториха Бетси и Кейпърс.

— Невинен — каза баща ми, съдията.

— Сега е мой ред — рече генералът и гласът му се разтрепери. — Съжалявам, сине.

Джордан нежно покри устата му с длан.

— Не казвай нищо, татко. Знам как се чувстваш. Дойдох само за да се помиря с теб. Исках да изляза от този театър с мисълта, че вече имам баща. Показах на всички, че не мога да живея без теб.

— Не мога да се променя, сине, такъв съм. Кажи ми, че не беше прав.

— Никак не бях прав, татко — рече Джордан. — Омразата ми към теб ми пречеше да виждам нещата ясно. Трябваше да те послушам, да следвам пътя, който бе предначертал за мен. Америка е добра страна, струва си да умреш за нея, дори когато бърка.

— Стига, Джордан! — обадих се аз. — Това беше една гнусна война. Не му давай да ти натрива носа заради нея.

— Какво да направя, татко? — попита Джордан в очакване на бащината присъда.

— Предай се — каза генералът. — Ако се предадеш, аз ще застана до теб, ще се боря за теб.

Джордан се поклони в знак, че приема волята на баща си. Двамата траписти станаха и тръгнаха към него — слаби, изпити, закалени в молитвите хора. Джордан коленичи и получи благословията им. Тогава абатът рече:

— Рано тази сутрин Джордан ме накара да се обадя на генерал Пиътрос на остров Полък. Казах му, генерал Елиот, че утре по обяд вие лично ще предадете сина си на началника на военната полиция. Генерал Пиътрос обаче иска първо да се отбиете в кабинета му. Каза, че познавал Джордан от дете.

Приглушеният плач на Селистайн Елиот прониза настъпилата тишина. Тя стана и изтича към сумрака в дъното на сцената. Джордан се спусна след нея, за да я утеши. Всички се изправихме. Видях как баща ми се приближи до генерала, който изглеждаше някак победен и съсипан, след като извърши единственото нещо, което му повеляваше съвестта.