Пат Конрой
Блус в лятна нощ (21)

20

След два дни вече очаквах генерал Елиот в бара на хотел „Рафаело“.

Когато се появи, очите му обходиха стаята с неумолим хищнически поглед. Огледа се наляво и надясно, измарширува разстоянието до моята маса и протегна ръка. Станах на крака и двамата се здрависахме официално.

— Как заздравяват раните ти? — попита генералът.

— Благодаря, чувствам се много по-добре — отвърнах.

— Разбрахме се да ме заведеш при моя син, нали така? — рече генералът.

— Не, въобще не сме се разбирали за такова нещо — казах. — Аз ще те заведа на разходка из Рим, а Джордан сам ще си реши дали да се види с теб или не.

— Но той добре знае колко много искам тази работа да се разреши в негова полза — каза генералът. — Сигурно се досеща, че не бих дошъл чак дотук, ако не го обичах.

— Преди всичко той иска да се увери, че никой не те следи — казах.

— Това ми се струва доста параноично — рече генералът.

— Генерале — попитах, — не смяташ ли, че параноята е съвсем удачна в този случай?

— Не бих направил нищо, с което да навредя на сина си — рече генералът.

— Веднъж вече направи — казах. — До края на деня ще знаем дали желаеш да поправиш стореното или не.

— Какво искаш да кажеш? — озъби се генералът.

— Нека видим какво ще стане.

Двамата напуснахме „Рафаело“ и продължихме към „Санта Мария дела Паче“. Приближихме се до една от страничните врати и аз почуках силно три пъти. В ответ чух също три почуквания, вратата се отвори и аз поведох генерала под арката към вътрешността, където отминахме грациозните нимфи на самия Рафаело и се отправихме към красивия мраморен олтар, после през входа на ризницата, който отвеждаше към килиите на манастира. Свенливи монахини проследиха с поглед пътя ни без коментари и без любопитство. Един портиер ни очакваше с отворена врата и аз му пуснах десет хиляди лири за услугата.

Сега вече бяхме на свобода сред тесните улички на Рим — потайната част на града, която обичах най-много. Сякаш се разхождахме в поле от ръждясало желязо и прегоряла охра, в лабиринт от гъсто населени улички и дълбоки безистени, чиито собственици седяха зад антични писалища — като истукани. Повъртяхме се в кръг, после взехме едно такси и аз казах на шофьора да ни закара до хълма Пинчо, недалеч от Вила Боргезе.

— Стига с тези аматьорщини, Джак — каза генералът. — Много добре знаеш, че две години съм работил във военноморското разузнаване и тия плитки номера просто не ми минават. Не и на мен.

— Генерале, ние наистина сме най-обикновени аматьори — казах. — Затова, моля те, имай търпение.

— Кой трябва да реши дали ни следят или не? — попита генералът.

— Джордан — отвърнах.

— Той вижда ли ни?

— На два пъти минахме покрай него — казах. — Как ти харесва Рим?

— Въобще не ми харесва. Такава бъркотия. Няма никакъв ред в този град — рече той.

— Напротив, има ред, и то много добър — възразих му аз. — Но това е римски ред и затова чужденците не го разбират.

Слязохме на хълма Пинчо и двамата тръгнахме да се разхождаме. Отгоре се откриваше прекрасна гледка към Рим и градът изглеждаше някак различен. Виждаха се безброй тераси по покривите на сградите.

Най-накрая стигнахме до Испанските стъпала, но преди да се спуснем по тях, аз се подпрях на ръката на генерала за опора — твърда и мускулеста като на млад боец. Не можех да не забележа и стройната му фигура — беше представителен мъж и много добре разбирах младите войничета, готови да последват в огъня този затворен в себе си, недостижим мъж. Ако имаше слаби места, то те бяха умело прикрити.

Генералът се изнерви от тази игра на криеница. Аз също се изморих и отегчих, но като стигнахме Дал Болонезе на Пиаца дел Пополо, вече бях сигурен, че никой не ни следи. Смущаваше ме обаче това, че генералът беше много напрегнат — като пренавита пружина. Той просто не умееше да си отпусне душата, нито да води безсмислени разговори, а самият Рим въобще не го интересуваше.

Влязохме в бар „Розати“ и аз платих на касата две кафета капучино. Въпреки че генералът изглеждаше раздразнен, той знаеше, че няма друг избор и трябва да продължи да участва в тази безкрайна, изнервяща го игра.

— Сега? Какво следва? — попита накрая той.

— Не знам — отвърнах и погледнах навън към площада. — Трябва да чакаме търпеливо.

— Нали досега чаках търпеливо и какво? Въртим се като гламави в кръг.

В същия миг зърнах Ледар, която идваше забързано откъм Виа дел Бабуино. Не гледаше към нас и генералът успя добре да я огледа, докато нарочно прекоси площада, уж без да ни вижда. Откъм Порта дел Пополо влезе едно синьо волво купе и последва Ледар, после спря до нея. Четирима мъже — францискански свещеници, излязоха от колата и всички тръгнаха в различни посоки от обелиска в центъра. Един от свещениците спря, Ледар лекичко го целуна по бузата и посочи към нашата маса.

— Къде му е брадата? — попита генералът.

— Обръсна я след кадрите по телевизията — отвърнах. — Видял си я на снимките, нали?

— Наедрял е — рече генералът.

Свещеникът тръгна към нас, а слънцето светеше зад гърба му — отпусната неуверена походка, напълно лишена от решителност.

— Това той ли е? — попита генералът. — Толкова отдавна не съм го виждал. И слънцето свети в очите ми. Не мога да позная той ли е или не е той.

— Държиш ли да останеш насаме с него? — попитах.

— Още не — отвърна генералът. — Моля те, остани. Поне докато се представим един на друг.

— Какво има да се представяте? — казах. — Това е твоят син.

Докато свещеникът се приближаваше към нас, той свали качулката си и отдолу се видяха гъсти тъмни къдрици. Генералът протегна ръка, за да се здрависа със сина си, и в същото време в бара зад нас се чу раздвижване, докато трима мъже изскочиха някъде отвътре. Генералът стисна здраво ръката на сина си, докато един цивилен агент от Интерпол щракна белезниците на свещеника с отработен жест. Изведнъж се оказа, че всички входове към Пиаца дел Пополо са блокирани от сини фиати с въртящи се лампи и пискливи сирени.

— Нали ти казах, че това са аматьорщини, Джак — каза генералът. — Те ми прикрепиха някакво устройство, за да ни следят на всяка стъпка.

— Джордан предполагаше, че ще стане така, затова ме помоли да ти предам нещо, генерале — казах, докато наблюдавах как двама от агентите дърпаха Ледар към нас. — Нещо простичко. Ти изобщо не успя да го изненадаш.

— Нека сам ми го предаде — рече генералът, зяпнал сина си.

— Сега Джак, момчето ми, ще ми кажеш ли за какво беше тази глупава игра и моята роля в нея? — попита ме свещеникът с подчертан ирландски акцент, толкова силен, че дори на италианските полицаи стана ясно, че човекът не е американец. После свали черните си очила.

— Къде е синът ми Джордан Елиот? — обърна се генералът към ирландския свещеник.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна му приятелски свещеникът, който се радваше на всеобщата възбуда и тълпата, която го бе наобиколила.

 

В квартирата на Интерпол часове наред ме разпитваха за връзките ми с Джордан Елиот и аз съвсем откровено отговорих на всичките им въпроси. Нищо не знаех за ежедневието на свещеника в Рим. Нямах никаква представа към кой орден принадлежи Джордан нито къде спи нощем, нито къде отслужва литургия. Но с удоволствие им предоставих списък с църквите, в които си разменяхме писма, и освен това им подшушнах, че съм го виждал с одеждите на всевъзможни монашески ордени.

Селистайн Елиот също бе подложена на изтощителен разпит относно нелегалната дейност на сина си, но Джордан предвидливо я бе предпазил със същия саван от неведение, както и мен.

Ледар бе освободена след близо едночасов разпит. Беше си признала, че е второстепенен изпълнител, че не е виждала Джордан, откакто е завършила колежа, и че е говорила само с неизвестен човек през вратичката на изповедалнята, който твърдял, че е Джордан. След като я освободили, тя отишла в моя апартамент на Пиаца Фарнезе и с помощта на Мария започнала да опакова багажа на Лия като за дълъг престой в Америка.

По-късно Джордан ми каза, че докато баща му го очаквал в кафето, самият той се намирал на терасата на книжарницата „Червеният лъв“ точно над нас и се любувал на предателството на баща си. Коварството и раздорите винаги са вървели ръка за ръка в съвместния им живот. Джордан можеше да прости на баща си неговото користолюбие, но не и поредното му предателство. Останал там достатъчно дълго, за да види смущението, когато баща му разбрал, че синът му се е измъкнал от поставения му капан, а вместо това той самият попаднал в клопка. Но на лицето му се изписало такова страдание, че за миг Джордан изпитал съжаление към него. Наблюдавал го как се завъртял в кръг, оглеждайки всички входове наоколо, после покривите и крепостните стени на Вила Боргезе, защото знаел, че Джордан го гледа как стои надхитрен и изигран от един син, който, без да е командвал и една битка в живота си, се бе оказал по-смел и доблестен воин от баща си. Освен това генералът много добре съзнавал, че с тази си постъпка е забил копие в сърцевината на собствения си брак.

Същата нощ, след като ме освободиха, се върнах вкъщи и застанах пред прозореца, който гледаше към камбанарията на „Свети Тома Кентърберийски“, но не видях нищо друго, освен черната пустош на нощта. Двамата с Ледар отново се замислихме над събитията от вчерашния ден. След сцената на Пиаца дел Пополо никой от нас не бе чувал Джордан, Селистайн или генерала. Вечерта преди лягане разказах на Лия цялата история на моето приятелство с Джордан Елиот. Нищо в живота не е случайно, казах й аз. Всичко, което се случва, има своя смисъл.

След като Лия заспа, аз се върнах в хола и налях по една чаша от изстуденото „Гави дей Гави“ — на Ледар и на себе си. Вдигнахме наздравица за отърваването си, макар че и двамата бяхме доста потиснати.

— Как се чувстваш, Джак? — наруши Ледар мълчанието. — Още не си се възстановил и сега сигурно си изтощен.

— В цялата тази бъркотия съвсем забравих, че не съм добре — казах и посочих главата и гърдите си.

— Как е окото ти? Виждаш ли ясно или още всичко ти е замъглено?

Закрих с ръка дясното си око и я погледнах с лявото.

— По-добре е, но още малко му трябва. Не е съвсем на фокус.

— Обадих се на Майк и му казах, че генералът е предал сина си на Интерпол. Той като че си отдъхна. Очевидно е подозирал и Кейпърс.

— Планът им куцаше — казах.

— Случката обаче се понрави на Майк — подхвърли Ледар. — Хареса му това, че генералът за втори път предава сина си. Каза, че му приличало на библейски сюжет.

— Отвратително! — измърморих аз. — Щом нещо лошо ни сполети, и Майк веднага решава, че това е страхотно.

Отново вдигнах поглед към прозореца. Зърнах нещо и се втурнах към вестибюла, светнах лампата и застанах в рамката на прозореца, който гледаше към „Сан Пиетро“. Някой сигнализираше от камбанарията, но ако това бе Джордан, значи бе закъснял с цял час от уреченото време. Който и да боравеше с фенерчето, виждаше се, че не знае морза. Наложи се да предаде съобщението три пъти, докато успея да го дешифрирам.

— Джордан е в безопасност — започваше то. — Бог да ви благослови.

— Как смяташ — къде ли се е приютил Джордан тази нощ? — попита Ледар.

— Не знам, Ледар. Никога не съм знаел.

— А как ще се свърже отново с теб?

Тъкмо се канех да й отговоря, когато видях, че някой прекосява площада и влиза в нашия вход.

— Исусе Христе! — промълвих. — Кажи ми, че простреляното ми око ме лъже.

Генерал Елиот се вмъкна в къщата.

— Имаш ли пушка? — попита Ледар. — Най-добре да го застреляш, преди да стигне вратата.

Домофонът иззвъня дрезгаво. Ледар ме целуна по бузата и ми пожела лека нощ. Беше изтърпяла достатъчно психодрами за последните двайсет и четири часа.

Излязох в антрето, вдигнах слушалката и попитах:

— Кой е?

— Джак! — обади се генералът. — Аз съм. Генерал Елиот. Трябва да те видя. Моля те, Джак!

Замислих се. Мина почти цяла минута, преди да натисна бутона, който отключваше тежката външна врата. Изчаках бавния и шумен асансьор да се качи на петия етаж и въведох генерал Елиот в апартамента. Без да го питам, му налях едно питие — коктейл от мартини, бомбайски джин и лимон — в чаша за коняк. Подадох му го, а той рече:

— Ако бях на твое място, никога нямаше да те пусна да влезеш.

— Помислих си и за този ход. Но вродената ми святост винаги побеждава мрачната ми, неумолима половина — казах, без дори да се опитвам да скрия подигравателния си тон. — Освен това съм любопитен да разбера какво търсиш тук. Смятах, че никога повече няма да те видя и тази мисъл бе една утеха за мен.

— Когато тази вечер се прибрах, не заварих жена си в хотела — рече генералът и се виждаше, че това болезнено признание му коства много. — Отписала се сама. На регистрацията ме чакаше само една бележка — че ме напуска.

— Не може да бъде! Селистайн най-после е дошла на себе си — отвърнах.

— Оставила ме е без пари, без паспорт, без билет за връщане, без дрехи — каза генералът и внимателно отпи от чашата си.

— Нали имаш кредитна карта, купи си билет и дрехи — казах. — Отиди в посолството и там ще ти издадат нов паспорт.

— Нямам кредитна карта — смотолеви генералът, съвсем притеснен. — Селистайн се грижеше за абсолютно всичко в нашия съвместен живот. Аз дори портфейл не нося. Тази издутина, която прави отзад на панталона, винаги ми се е струвала страшно негенералска.

— Генерале, ще ти помогна да се върнеш в Щатите — казах.

— Бях й поверил всичко, свързано с нашия брак — каза той. — Но изглежда, днес я изгубих.

— Ти наистина ме изненада — казах тогава. — А аз смятах, че Джордан го прекалява с неговата предпазливост.

— Сгреших със сина си. Смятах, че не е никакъв стратег, че не може да мисли в движение. Той ме изненада. Първо в колежа. А сега и днес.

— И изненадвайки те, си провали живота — казах.

— Освен това животът на жена ми и моя.

Опитах се да преценя човека, седнал пред мен, но той бе така напрегнат, че всеки неволен поглед го притесняваше. Въпреки че бе мъж на желязната дисциплина и хладното самообладание, сега нещо неспокойно тътнеше под изпънатата маска на лицето му като затворен в бутилка зъл дух, готов да злорадства и безчинства. Въпреки че носеше цивилни дрехи, генералското му лице блестеше като твърд диамант над скъпата риза от „Брукс Брадърс“. Знаех, че генералството е изкуство и призвание, както и неизлечима болест.

— Относно днешния ден — рече генералът.

— Да, наистина. Нека започнем с него.

— Кейпърс дойде при мен преди известно време. Имаше план как да издействаме президентско помилване за Джордан — каза той. — Това ме изненада, защото въпреки слуховете аз продължавах да смятам, че Джордан е мъртъв. Вярвах, че се е самоубил, или може би така ми се искаше. Тогава Кейпърс ми показа снимките на Джордан — как излиза от изповедалнята.

— Джак, онова време бе непоносимо за всички нас. Никога не съм мразил друго младо поколение повече от вашето. И трябва да знаеш, че съвсем не съм единствен в това отношение.

— Може да се каже, че чувствата ни са взаимни.

— Един морски пехотинец беше убит от Джордан. Както и дъщерята на друг пехотинец. Като човек на честта, аз съм длъжен да съчувствам на убитите. Не мога другояче, Джак. Такъв човек съм.

— Верен на природата си — казах. — Няма за какво да се извиняваш.

— Не мога да се променя. Аз съм преди всичко военен, а после баща, съпруг и американец. Ако върховното командване на морските пехотинци реши, че президентът представлява заплаха за нашата нация, аз лично ще поведа батальон пехотинци по моста Мемориал в открито нападение срещу Белия дом.

Той не се фукаше, силните му думи бяха казани съвсем сериозно, дори с облекчение, каквото носи само истината.

— Докъде сте в състояние да стигнете — ти и твоите пехотинци? — попитах от чисто любопитство.

— Използвайки елемента на изненадата, най-добрите си хора и половинчасова преднина, мога да ти поднеса главата на президента още тази нощ.

— Като шоколадово бонбонче на възглавницата ми.

— Сам избрах професията на военен — рече той. — Както и този труден век, в който да я упражнявам.

— Генерале, нали ти е ясно, че въпросното младо момче и дъщерята на другия пехотинец, с която е бил... бяха убити по случайност.

— Така твърди и жена ми. Ако днес бяхме прибрали Джордан, той щеше да бъде съден и истината можеше най-накрая да излезе на бял свят. Юристите, с които говорих, ме увериха, че щом Джордан е станал свещеник — а това показва угризенията му, — може да се направи така, че и един ден да не излежи в затвора. Но аз съм длъжник на онзи морски пехотинец и неговата приятелка. Дължа им един процес, в който синът ми трябва да бъде съден. Щом те са могли да умрат, значи и той може да се изправи на подсъдимата скамейка и да обясни как се е стигнало до тяхната смърт.

— Той сигурно щеше да се съгласи с теб — казах аз. — Но ти не прояви почтеността да го изчакаш и сам да го убедиш.

— Почтеността! — възмути се генералът. — Аз смятам, че синът ми е извършил държавна измяна по време на Виетнамската война.

— Възможно е.

— Но жена ми ми казва, че ти си му помогнал да избяга.

— Той извърши измяната нарочно — отвърнах, обезпокоен, че Селистайн е доверила такова уличаващо ни сведение на съпруга си. — Той не е искал да извърши убийство.

— И ти си помогнал на човек, изменил на родината си — иззлобя генералът. — Що за американец си ти?

— Такъв, дето не би ти поднесъл на тепсия главата на президента — изрепчих му се аз. — Но да се върнем на сина ти: аз бих помогнал на Джордан винаги, когато той има нужда от помощ, и мисля, че това вече съм го доказал.

— Дори ако той стъпче в краката си националния флаг на тази страна, така ли? — попита генералът, стана и взе нервно да крачи по мраморния под. Преди да му отговоря, аз внимателно обмислих въпроса от всички страни.

— От любов към сина ти — отвърнах най-накрая. — Да, сър. И тогава.

— Нито у теб, нито у сина ми има от онази закалка, благодарение на която нашата нация е станала велика — изкрещя генералът и гласът му проехтя из просторните стаи.

— Има, генерале, но не чак дотам — съгласих се. — Само част от нея.

— Вие не защитихте родината си — усмихна се презрително той.

— Напротив, защитихме я — отвърнах. — Точно това не разбираш.

— Как смееш да ми говориш така? На мен, който съм видял най-прекрасните младежи на тази страна да умират пред очите ми, сражавайки се за нея.

— Да, тук си прав — отвърнах. — Войната винаги убива най-прекрасните. Това е добре известен факт, генерале.

— В това, да умреш за родината си, има красота, която вие никога няма да разберете — каза генералът.

— Нито пък ти, генерале — отвърнах му. — Не ми е приятно да ти го казвам, но ти си оцелял през всичките войни на тази страна.

— Джак, ти в какво вярваш? — попита ме той с укор в гласа. — Изобщо носиш ли в душата си нещо свято, което не би позволил да бъде омърсено?

Отново се замислих, преди да отговоря. Минаха няколко безмълвни мига.

— Да. Само едно нещо. Никога няма да предам детето си.

Генерал Елиот залитна назад, сякаш бях пръснал карболова киселина в лицето му.

— Semper Fidelis!^[1] — прошепна той. — Това са двете най-силни думи, които пазя в сърцето си. Това са. Нищо друго не може да обясни днешния ден. Нито загубата на жена ми. На сина ми. Semper Fidelis.

— Генерале, това е градът, в който тези две думи са били измислени — казах. — Имаш ли пари? Къде ще отседнеш? Ял ли си нещо?

Генералът поклати глава.

— Генерале — прегърнах го през раменете и го поведох към кухнята, — аз никога не съм предвождал атака на отряд морски пехотинци в Камбоджа. Но затова пък мога да готвя като вълшебник. Джобът ми е пълен с пари, освен това имам и свободна стая за гости с прекрасен изглед. Тази вечер ще те накарам да ме обикнеш, макар и за кратко.

— Защо го правиш? — попита той подозрително. — Би трябвало да ме мразиш повече от всеки друг.

— Мразя те, генерале, но жизнерадостно — изсмях се аз. Влязохме в кухнята и аз взех да ровя из килера за спагети. — Ти си баща на най-добрия ми приятел и затова няма да те оставя да преспиш на някоя пейка край Тибър. А и това ми дава възможност да покажа естественото превъзходство на либералите пред нацистите. Такива възможности са рядкост.

И така, в студената римска нощ генерал Елиот се настани в моята кухня. Пристигащият от Апенините вятър ръмжеше навън и бързо покри полуотворените устни на всички фонтани в града с тънка корица прозрачен лед. А ние, двамата непримирими врагове, скътани на топло, за пръв път се разговорихме като мъже. Неотдавнашната ми среща със смъртта бе отворила в сърцето ми нещо, което смятах запечатано завинаги. Генералът бе прекарал един мъчителен ден. Голата самота на думите Semper Fidelis бе все още на езика му, когато премислил всичко и видял каква клопка е поставил на собствения си син, и то подведен от най-добри намерения.

Разговаряхме, внимателно избягвайки най-щекотливите въпроси и взривоопасни теми, които ни бяха оплели в мрежите си, за да стигнем до безразсъдните събития от днешния ден. За мен не друго, а Югът държеше в плен генерала още от рождение, той бе изковал клетките на неговия твърд характер и смяташе, че не му се полага нито отпуск, нито оставка. Генерал Елиот обаче притежаваше онова сияйно очарование, което е задължително за всеки човек, решил бързо да напредне във военната йерархия. И той щедро ми го демонстрираше, докато аз му готвех и доливах чашата му. Разказа ми истории от детството си, случки с моя прадядо и Великия евреин, пристигането на родителите на Шайла и неговите години във Военната академия.

Когато стана време да го заведа до стаята му, всеки един от нас бе видял другия в нова светлина. Бяхме разговаряли сдържано, като джентълмени. Безбройните ни огорчения и натрупана злост лежаха помежду ни като поле от мини, които избягвахме, стъпвайки на пръсти, защото в тази трудна за нас вечер предпочетохме да запазим достойнството си.

Възхищавах се на куража му, който го бе довел пред прага на големия му враг, а генералът май бе благодарен, че все пак съм му отворил вратата.

Когато му подадох кърпите за лице и една четка за зъби, той ме попита:

— Джордан добър свещеник ли е? Или само ползва сана за прикритие? Поредната му игричка.

— Синът ти е божи човек — казах му аз.

— Това не те ли изненадва? — попита генералът и поклати глава в недоумение. — Толкова ли не съм го познавал? Винаги съм го смятал за прекалено буен.

Изсмях се тихо, като си спомних Джордан, после казах:

— Джордан Елиот беше най-необузданото копеле, което някога съм виждал. Никой не можеше да се мери с него.