Пат Конрой
Блус в лятна нощ (13)

12

Усетих маминия парфюм „Бяла гръд“ във всяко ъгълче на нейния кадилак. Широка като речен кораб и лакома на бензин, колата, в своята царствена просторност, отговаряше точно на образа, който мама си бе изградила, откакто стана съпруга на лекар. Една съпруга на съдия се чувства по-притеснена, защото винаги трябва да показва благоразумие и предпазливост. Въпреки че Луси винаги е водила подчертано неблагоразумен живот, тя все пак е усещала бремето на тези строги запрещения. Може би затова направо разцъфтя в ролята си на лекарска съпруга, когато напълно се отдаде на своята изискана суета и вродената си екстравагантност. Левкемията е нейната награда за това поведение, помислих си аз.

Тръгнах от Уотърфорд по прашните селски пътища към абатството, сгушено в полутропическата гора на трийсет мили от Чарлстън, Южна Каролина. Неговата изолация не бе случайна. Тук, сред омарата от лагуната на река Купър, мълчаливи мъже с обръснати глави се бяха оттеглили от света, изцяло отдадени на самота, духовност и спартански живот.

Тук мълчанието, тишината и постите бяха на почит. Всяка сутрин мъжете издигаха глас във възхвала на Бога — повечето от тях стари, слаби и крехки като стъкло. Продаваха яйцата и меда от стопанството си на местни посредници — баптисти и методисти, — които ги разпродаваха из целия щат. Винаги съм смятал, че това са най-странните хора на света, въпреки че Мепкинското абатство често служеше за убежище на мама и всички нас по време на най-тежките запои на баща ми. Обикновено отивахме там, за да се скрием от пиянските изстъпления на татко и да лекуваме ранените си души. Настанявахме се в стаите за гости и всеки ден посещавахме литургиите заедно с останалите монаси, а мама и отец Джуд често излизаха да се разхождат в гората и се губеха с часове. В детството си бях напълно убеден, че мама е влюбена в този загадъчен и сдържан мъж.

Докато карах по дългата алея, която водеше към манастира, едно малко червено лисиче с живи очички и дръзка муцунка изскочи от гората и спря на пътя. Гледаше с немигащ любопитен поглед. След миг обаче майка му излетя откъм гората, грабна го за врата и бързо го върна в леговището.

Дивата природа, помислих си аз, ето какво ми липсваше в Италия — общуването с нечовешкото и неопитоменото.

Отец Джуд ме чакаше до камбаната, чийто звън разделяше строго разпределените часове в живота на монасите. Беше висок мъж с фигура на чапла, с лице на плашливо тревопасно и с изражение на леко неуравновесен човек. В отношенията си с хората той бе тромав, нетактичен и прекалено недоверчив. За мама нямаше никакво съмнение, че отец Джуд е самата святост, но в моите очи той правеше вярата да изглежда много повече като неизлечима меланхолия. Почти не си отвори устата през целия път обратно към Уотърфорд. Накрая попита:

— Бог липсва ли ти? — Простотата на въпроса ме сепна.

— Защо питаш, отче?

— Защото навремето ти беше много религиозно момче — отвърна.

— Тогава вярвах и във феи — казах. — Десет цента под възглавницата ми стигаха, но сега са ми нужни по-солидни доказателства.

— Майка ти ми каза, че си изоставил католическата вяра — рече той.

— Така е — отвърнах аз, скривайки раздразнението си. — Това не значи, че съм загубил вкус към живота.

— Вкус към живота. Само това ли означава църквата за теб?

— Не — отвърнах. — Означава още и Инквизицията. Франко. Мълчанието на папата по време на Холокоста. Абортите. Противозачатъчните средства. Безбрачието на свещениците.

— Ясно — каза той.

— Това, разбира се, е само върхът на айсберга — казах.

— А Бог? — попита. — Какво ще кажеш за него?

— С него сме като скарани любовници — отвърнах.

— Защо?

— Защото и той помогна за самоубийството на жена ми. Не в истинския смисъл на думата, разбира се. Но ми е по-лесно да обвинявам него, отколкото себе си.

— Странен поглед върху нещата — каза той.

Обърнах се към мъжа с изпито лице и профил на светец. Мрачната мършава фигура му придаваше ожесточеност, която липсваше в кадифения му глас.

— Когато бяхме малки, смятахме, че вие с мама сте любовници. Всъщност не смятахме, а бяхме сигурни.

Свещеникът се усмихна, но не изглеждаше разтърсен от това откровение.

— Изглеждахте твърде близки — продължих. — Когато бяхте заедно, между вас като че съществуваше нещо тайно и недоизказано — шепот, докосване на ръцете, после дългите разходки в гората. Баща ми беше полудял от ревност. Винаги те е мразил.

— А, съдията! — каза отчето. — И той нищо не разбра. Веднъж ме попита съвсем направо и добави, че разполагал с доказателства, че сме любовници. Дори твърдеше, че е писал на папата.

— А бяхте ли любовници? — попитах.

— Не, но се обичахме — каза отец Джуд.

— Но защо? Какво беше това привличане?

— Това не беше привличане — каза, — а цяла история.

— История ли?

— Познавам я много отдавна. Отпреди да срещне баща ти.

— Е, и? — подканих го аз.

— Нашите души намират утеха една в друга — рече свещеникът. — Свързват ни тайни. Отколешни тайни.

— По-добре ми говори направо на латински. Може би повече ще разбера — казах.

— Знаеш ли нещо за детството на майка си?

— Разбира се.

— Какво?

— Родена е в планините на Северна Каролина. Израснала е в Атланта. Срещнала е баща ми в Чарлстън.

— Както си и мислех, нищо не знаеш — рече той.

— Във всеки случай знам повече от теб — рекох и бързо добавих, — приятелю.

И двамата потънахме в пълно мълчание, после той рече:

— Не, не знаеш... — Изчака цели десет секунди, преди да довърши изречението си — ... приятелю.

Паркирах колата на мама и двамата влязохме в болницата. Тръгнахме право към интензивното и аз махнах на братята си, докато отчето ги отмина, сякаш бяха невидими. Остави куфарчето си до леглото на мама, а устните му вече нашепваха молитви, докато се приготвяше за последното причастие. Но преди да започне, отец Джуд коленичи до мама, взе ръката й, целуна дланта й, прибра пръстите й в шепата си и тихо заплака.

Тъй като държанието му ми се стори странно и непристойно, аз се оттеглих до прозореца. Загледах се през щорите към реката, мъчейки се да направя присъствието си незабележимо. Отец Джуд бе труден човек — с ледена сърцевина и фъртуни по периферията. Винаги бях възприемал близостта му с мама като лична обида.

Гласът му ме сепна.

— Те не знаят какво сме преживели с теб, Луси. Не знаят как сме стигнали дотук.

Думите му ме изненадаха, както и сълзите. Стоях до леглото на умиращата ми майка, опитвайки се да не чувствам нищо, но в същото време се мъчех да проумея този затворен в себе си, сух, жилав свещеник. Собствените ми сълзи като че бяха пресъхнали, замръзнали, превърнали се в бучка лед, загнездена така дълбоко у мен, че нито можех да я достигна, нито докосна или разтопя. Що за човек бях, щом не можех една сълза да пророня край смъртния одър на собствената си майка? Мама ни бе възпитала да бъдем силни, твърди мъже и затова сега не можеше да получи от нас полагащата й се порция сълзи. Обърнах се към отец Джуд, който се подготвяше за светото причастие. Запали две свещи и ми ги подаде. Утреня, вечерня и полунощница, причастие и освещаване, акатисти, тропари и канони, „Помилуй нас, Господи“ и „Добра майко на преблагия Цар“. Няма момче, което да е обичало повече възвишения език на църквата! Отецът пристъпи към леглото на мама. Излетелите от устата му думи запърхаха край мен като гълъба на Светия дух.

Отец Джуд, във виолетов епитрахил, допря разпятието до устните на Луси. Но тъй като тя беше в безсъзнание, пък и в предсмъртна агония, не можа да го целуне, ала въпреки това той й опрости всички грехове и безсмъртната душа на Луси сигурно вече блестеше като новоизсечена монета — непорочна и бяла.

Отец Джуд поръси със светена вода леглото на мама, а после и мен. Подаде ми малка черна книга, отвори я на една страница и ми посочи с пръст. Очите ми попаднаха на думите: „Господи, Боже наш, избави този дом от лукавия, прати Твоя ангел-пазител да го закриля, дарувай му мир и блага и възпри всяка злина. В Тебе вярваме, Господи!“ Капките светена вода се застичаха по лицето ми.

Спомних си колко често като малък се бях молил татко да умре след някой от неговите гуляи и сега тази мисъл отново се появи в главата ми. Отец Джуд се беше успокоил, погълнат от формалностите на богослужението, улисан в самия ритуал.

Помаза кръстообразно ушите, носа, устните, ръцете и краката на Луси.

Най-накрая с молитва прогони всички съблазни на лукавия и се помоли на Исус да я вземе в любещите си обятия след всичките страдания, изпитания и горести на този преходен и греховен живот.

Погледнах към Луси и за пръв път, откакто се бях върнал, я почувствах като майка. Някога бях живял в утробата на тази жена, във вените ми течеше нейната кръв. Опитах да си я представя преди моето раждане, мечтаеща за детето, което носи в себе си, после как бе направила от мен точно онова, което искаше, как израснах в прекалена близост с Луси, твърде много влюбен в нея, възхитен от цветущото й здраве, от ослепителната й красота. Възможно ли е едно момче да обича майка си прекалено силно? Какво преживява душата му, когато тази любов кривва, както стана с моята, и тръгва да преследва други цели? Как е възможно всичко това да се случи в един-единствен живот, и то точно в моя?

Миропомазването свърши и отец Джуд свали виолетовия си епитрахил. Обърна се към мен и каза:

— Пак си длъжник на църквата.

— Защо?

— Защото майка ти ще живее.

— Откъде знаеш?

— Молитвите ми са чути — каза отчето.

— Стига глупости! — възмутих се аз. — Каква наглост!

Джуд сграбчи китката ми така, че спря притока на кръв, и изсъска в лицето ми:

— Грешиш, Джак. Вяра. Това ми казва вярата.

Напуснах болницата рано и отидох да напазарувам за вечерята, която исках да приготвя за баща ми и моите братя. След огромното изобилие на Кампо деи Фиори като че ли бях забравил каква оскъдица ме чака в супермаркета на малък южняшки град. Но аз съм доста изобретателен, що се отнася до готвенето, затова купих боб, зеленчуци и свински ребра и забързах към къщата на татко, за да ги приготвя.

Братята ми, също уморени от атмосферата в болничната чакалня, ме наобиколиха в кухнята. Баща ми продължаваше трезвото си бдение в компанията на доктор Питс и отец Джуд. Докато белех картофите, изведнъж се сетих, че откакто съм пристигнал, не съм чувал гласа на Лия. Бях се обадил два пъти, но все след като си бе легнала. Погледнах часовника на стената и видях, че много скоро в Рим ще е полунощ.

— Поканихте ли Джон Хардин на вечеря? — попитах, докато набирах номера от кухнята.

— Разбира се — каза Тий и отпи от бирата си. — И знаеш ли какво ми отвърна: „Джак да си гледа работата, не съм умрял за кулинарните му измишльотини.“

— Негова си работа. От това само той губи — казах и в този момент се обади телефонистката, на която продиктувах номера на кредитната си карта, кода на Италия, после на Рим и най-накрая номера на моя апартамент на Пиаца Фарнезе.

Телефонът иззвъня два пъти, преди да чуя гласа на Лия.

— Татко!

— Здравей, хлапе. — Усетих как гърлото ми се стяга от любов към това дете. — Тук съм с част от братята си и те всички те поздравяват.

— Как е баба Луси? Ще се оправи ли?

— Още не се знае. Докторите се надяват, но засега е рано да се каже.

— Ако умре, мога ли да дойда на погребението?

— Да, тогава се качваш на първия самолет, обещавам ти. Мария грижи ли се за теб?

— Разбира се. Но ме кара да ям по много. Направо преяждам. Освен това непрекъснато ме навлича и казва, че куклите ми са болни, защото ги държа леко облечени. Кара ме да се моля за теб. Вчера запалихме три свещи в три различни църкви за твоята майка.

— Хубаво сте направили. Как върви училището? Как е сестра Розария? Как са нашите познайници от площада?

— Всички са добре, татко — отвърна Лия, после гласът й спадна с един регистър.

— Снощи ми се обадиха родителите на мама. Говорихме надълго и нашироко.

Сърцето ми спря.

— И какво ти казаха?

— Дядо не каза почти нищо. Разплака се, като чу гласа ми. После баба Фокс взе слушалката от него. Тя е толкова мила. Толкова сладка. Каза, че се надява да те видят, докато си у дома. Ще се срещнеш ли с тях?

— Ако имам време — казах. — Това няма да е много лесно, Лия. Дядо Фокс никак не ме обича. И никога не ме е обичал.

— В библиотеката намерих един албум със снимки. И там има двама души, застанали на брега на река. Това ли са родителите на моята майка? Това ли са баба и дядо?

— Сещам се за коя снимка говориш — казах. — Да, това са.

— Изглеждат много приятни хора.

— Да, така изглеждат.

— Марта се обади тази вечер — продължи Лия. — Боеше се, че ще побеснееш, като разбереш, че е дала нашия номер на родителите си.

— Наистина, не мога да кажа, че съм особено доволен, но по всичко личи, че този месец ни върви на семейни разправии от всякакъв род. Нещо ще става, Лия. А когато нещо има да става, не можеш да го спреш.

— Някой пита ли за мен? Искат ли да ме видят?

— Копнеят да те видят, скъпа. Аз също копнея да бъдем заедно. — Вдигнах очи и видях, че Дюпре, Далас и Тий се приближават.

— Може ли да кажем по едно „здрасти“ на нашата племенница? — попита Дюпре. — Съвсем накратко. Колкото да я поздравим с „добре дошла“ в нашето семейство.

Дюпре взе слушалката и рече:

— Здравей, Лия. Аз съм твоят чичо Дюпре. Ти, разбира се, още не знаеш, но аз ще се влюбя в теб и ти ще се влюбиш в мен. Всъщност аз вече съм влюбен в теб само по това, което чувам от баща ти.

Докато слушаше отговора на Лия, Дюпре ми намигна и по удоволствието, което се изписа на лицето му, се досетих как върви разговорът. Далас посегна към слушалката, но Дюпре го плесна през ръката и добави:

— Чичо Далас иска да ти каже две думи, скъпа. Но помни, чичо Дюпре е твоят любимец в това жалко котило.

Далас взе слушалката.

— Не му вярвай, Лия. Сега говори твоят истински любимец, чичо Далас. Ще видиш, че ще ме харесаш повече от Дюпре, защото аз съм по-забавен, по-красив и по-богат от него. Имам две деца, с които ще си играеш, и освен това всеки ден ще ти купувам толкова сладолед, колкото можеш да изядеш. Да, точно така. Ще си прекараме страхотно. Окей, а сега ти давам чичо Тий. Той тежи двеста килограма, никога не се къпе и разправя мръсни вицове, дори на малки момиченца като теб. Никой не го обича, така че ти едва ли ще направиш изключение.

И той подаде телефонната слушалка на Тий, който каза „здравей“ и единствен от братята изслуша Лия най-внимателно, вместо сам да я залива с приказки. Изсмя се, после се изсмя отново и най-накрая рече:

— Боже, защо не дойдеш тук да видиш как ще си поживеем. Ще те науча да ловиш раци и да мяташ мрежа за скариди. Ще ловим риба на пристанището, а ако слушаш, ще те заведа и на дълбоководен риболов. Ако пък не слушаш, ще те науча да пушиш и ще ти купя обувки на висок ток. Сега баща ти иска пак да ти се обади. Разправят, че двамата с него много си приличаме, но това са долнопробни лъжи. Аз съм поне два пъти по-хубав.

Казах лека нощ на Лия, след това Мария пожела да говори с мен. При международни разговори тя винаги се безпокоеше за парите, които се таксуват на минута, и затова говореше много бързо, при това на родния си диалект, така че почти нищо не й се разбираше. Веднага взе да се оплаква от високите цени, разправи няколко клюки от площада и ме увери, че Лия е все така умна и хубава. Преди да спре да говори, каза, че се надява да не е изхарчила много пари, и ме закле да не забравям очарователния Рим.

После Лия отново взе телефона.

— Татко, ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко. Нима не знаеш?

— Недей да се сърдиш на родителите на мама, задето са се обаждали. Обещай ми.

— Обещавам — казах.

— И още нещо.

— Имаш го — казах.

— Разкажи ми една история — помоли ме тя.

— Никога няма да забравя годината на страшното наводнение, когато Голямото куче Чипи... — започнах.