Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beach Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература

 

Издание:

БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)

Четвърта част

22

Въображението е най-финият порцелан на душата. Колкото повече наближаваше денят, когато трябваше да отведа Лия в забранените предели на моето минало, толкова по-широко се отваряха шлюзовете на моите спомени и потокът им нямаше край. Като автор на пътеписи се бях научил артистично да отбягвам всичко, което ме засяга лично. Живеех с вперени в хоризонта очи, а гнездото, което непосредствено ме заобикаляше, не удостоявах с никакво внимание. Животът ми като професионалист беше станал възможен само благодарение на това, че успях да загърбя миналото си без колебание. Скитането беше моята тема на писане, а най-силният стимул се оказа родният ми град, който ме прогони и така ме накара да открия света. В главата ми блещукаха светлините на хиляди непознати градове и градчета, които си спомнях в най-малки подробности; с лекота можех да говоря за пристанища и кораби, натежали от екзотични стоки, за мрачни запушени базари, където малки момиченца се продават за проститутки, а маймуни — за месо; за места, където мъже редят пасианси и предсказват бъдещето на езици, в които няма гласни.

Под всичко това родният ми Уотърфорд лежеше дълбоко заровен, но свързаните с него истории още терзаеха ума ми. Дълбоко в мен звучеше една далечна оратория и на фона на тази музика аз се мъчех да подредя разпокъсаните фрагменти на миналото си, за да го разкажа на Лия. Тя обичаше уотърфордските истории, които й бях разказвал, може би защото инстинктивно усещаше, че те й разкриват свят, от който един ден ще стане част. Често й бях повтарял, че няма нищо по-хубаво от една измислена история, въпреки че именно аз бях главният цензор на нейното въображение.

През трите месеца, които ни оставаха до заминаването в Америка, аз се опитах да разкажа на Лия всичко онова, което можеше да й помогне да издържи изпитанието от срещата с роднините. И тъй като всяка история разкрива постепенно своята пълнота и смисъл, Лия често търсеше Ледар, за да чуе и нейната версия за една и съща случка. Спомените на Ледар бяха по-ясно фокусирани. Уотърфорд, така както Ледар го виждаше, представляваше център на задушливия еснафски провинциализъм. Моят Уотърфорд се мержелееше пред очите ми като маска по време на бал, зад която се криеха лицата на лудостта и неприятната изненада. И така в съзнанието на Лия започнаха да израстват две представи за родния ми град.

По време на полета до Атланта, докато самолетът ни се носеше в чистото аквамаринено небе, извадих от чантата си кожен албум със снимки, който ми беше много скъп. През изминалите години го бях държал под ключ, защото криех миналото си от Лия. Отворих го и й показах снимки на моите баба и дядо, застанали пред къщата си на остров Орион, на нейните чичовци, които придружих с кратки биографии и много лични подробности.

Като всяко съобразително и изпълнително дете, Лия запомни лицата на всички свои роднини — близки и далечни.

— Татко, кой е този? — попита Лия и посочи една поизбеляла цветна снимка.

— Това съм аз заедно с Майк Хес и Кейпърс Мидълтън в първи клас.

— Изглеждаш по-дребен, отколкото съм аз сега — каза тя.

— Това прави от нас времето — рекох и се загледах в момчето, което бях преди повече от трийсет години. Спомних си точно как майката на Кейпърс ни беше снимала, както и вкуса на ореховките, които мама ми слагаше в кутията за обяд всеки ден през онази година.

— А можеш ли да познаеш кой е този? — попитах.

— Това малко кученце ли?

— Това не е просто кученце.

— О, това е Голямото куче Чипи — извика Лия. — Ох, татко, толкова е малка и сладка! А аз все си мислех, че е поне като санбернар.

— Не — отвърнах й. — Тя спеше с мен. Всяка нощ се настаняваше върху възглавницата ми. Тогава мама идваше и я погваше с ритници. Беше й забранила да се качва на горния етаж със спалните, но неизвестно как сутрин Чипи винаги беше отново до мен.

— А това мама ли е? — попита тя и сложи пръстче върху едно навлечено момиче с тъжни очи.

— Да — кимнах аз. — Тук е в трети клас. Един ден дойде да покаже на мама новите си обувки: тъпоноси половинки с връзки. Затова сочи надолу.

— Татко, да знаеш колко се вълнувам — каза Лия и стисна ръката ми. — Не съм си и мислила, че някога ще видя тези хора. Как смяташ, дали ще ме харесат?

— Да те харесат ли? Направо ще те изпапкат.

— Татко, радваш ли се, че се връщаш в Уотърфорд? — попита дъщеря ми.

— По-скоро се ужасявам — признах си аз и добавих: — Но там поне е спокойно. В Уотърфорд почти нищо не се случва.

— Всичко се случва — поправи ме Лия, загледана в албума със снимки.

Ледар ни посрещна на летището в Савана и ни закара да обядваме в заведението на Елизабет, в което бях запазил маса още от Рим. Отдавна се бях замислил как ще си изкарвам хляба оттук нататък, след като пътешествията ми щяха да се свеждат до еднодневни екскурзии в околностите на Уотърфорд, но моят редактор от „Храни и вина“ ми подсказа, че се е появило едно съвсем ново поколение от готвачи сред южняците, които били класически обучени, но с амбицията да революционизират закостенялата южняшка кухня. Казаха ми, че продължавали да се придържат към едро смляното овесено брашно и печеното месо на жарава, но в същото време обичали да променят вида на класическата мешана салата с по някое и друго парче козе сирене.

Щом влязохме в красивия ресторант, който имитираше викториански стил, аз отидох направо в кухнята, за да интервюирам Елизабет Тери и нейния екип, който се славеше с благоуханните си и красиви на външен вид ястия, предимно за клиенти от средната и най-консервативна класа. Тя ме запозна с главните си готвачи, които бяха сред реформаторите на класическата южняшка кухня. През нашата първа вечер в Америка бяхме гостени с чудесна храна, която човек едва ли можеше да намери другаде в Юга, освен може би в Ню Орлиънс, и то през седемдесетте години.

Първата нощ в Южна Каролина преспахме в къщата на остров Орион, която Луси бе наела специално за нас. Ледар бе взела ключовете, за да я огледа, и щом се видяхме, ми каза, че е съвсем прилична. Беше построена на височина с изглед към лагуната.

С удоволствие установих, че старите собственици — някои си мистър и мисис Бонър — бяха избрали внимателно мебелите и картините по стените. Очевидно са били хора с вкус, помислих си, и заразглеждах семейните фотографии в рамка, на които Бонър бяха изтъпанчили русоглавите си, напращели от здраве деца, както и собствените си зъбати усмивки — жива реклама на местния зъботехник. Кухнята беше добре обзаведена и Луси се бе погрижила да я зареди с храна. В голямата спалня имаше писалище и легло с балдахин, на което сигурно бе заченат целият им род.

На горния етаж чух как Лия извика радостно, щом отвори вратата на собствената си спалня. Докато тя се къпеше, аз се заех да разопаковам куфарите. После се качих в стаята й, но още не бях довършил и първото изречение на приказката, когато тя вече спеше дълбоко.

Долу заварих Ледар, която бе запалила предварително стъкмената камина. Наля ми едно питие, аз седнах и се загледах в пламъците на огъня, които лакомо облизваха сухите дъбови цепеници.

— За твоето завръщане! — вдигна чашата си тя.

— Скоро може да се превърне в ад, но поне къщата е добре обзаведена — казах, оглеждайки се наоколо.

— Защо не се опиташ да смениш тактиката? — подсказа ми Ледар. — Просто се отпусни и се радвай на живота.

— Моля, моля! Не се присмивай на екзистенциалните ми терзания.

— За тях ще имаш достатъчно време — каза Ледар. — Обади се Майк. След месец иска подробен сценарий за сериала. Каза, че не приема повече никакви извинения и държи да получи бележка от твоя доктор, удостоверяваща, че си бил прострелян в главата от терорист.

— Още се колебая за този проект — споделих с Ледар. — Как е възможно да се обвържем с Майк, без да се закачим за Кейпърс.

— Темата ми харесва, пък и сигурно ще научим за себе си неща, които никога не сме знаели — каза Ледар. — Може би ще успеем да си върнем част от магията на онези безвъзвратно отлетели времена.

— Опасно е да пишеш за нещо, в което не си сигурен.

— Опасно е и да не пишеш — каза Ледар и стана от стола си.

* * *

На следващата сутрин се събудих много рано и когато Луси пристигна, с Лия вече бяхме пред телевизора. Един телеевангелист предупреждаваше разпалено хората, че Армагедон е вече тук заради тяхната сексуална разпуснатост и лошавина. Луси приготви огромна закуска за Лия и без да й мигне окото, я излъга, когато тя попита какво означава думата „разпуснатост“. Аз поправих майка си. След закуска Луси каза на Лия да се облече топло и тримата излязохме да се разходим по брега. Беше отлив и моето бе толкова спокойно, че изглеждаше плоско. Събирахме миди и разглеждахме малките рачета, полепнали по изхвърлените след нощния прилив плавеи. Цареше пълно безветрие и дори чайките не можеха да се носят по небето, без да размахват огромните си криле.

Луси показваше на Лия всички безопасни за плуване места, както и онези, където често се образуват коварни въртопи. Обясни й как, ако някога попадне на подводно течение, по-добре да му се остави, отколкото да се мъчи да плува срещу него.

— Остави течението да те отведе навътре, скъпа — каза й Луси. — Навътре, където е дълбоко, подводното течение е слабо, и тогава самo ще те пусне. Тогава ще можеш бавно да заплуваш към брега.

Двете наведоха глави и започнаха да изучават гъмжащите от живот езерца, които отливът винаги оставя след себе си.

Лия беше толкова доволна и изпълнена с любопитство, че разходката продължи часове, а и Луси бързаше да сподели с нея всичките си познания за крайбрежието. Събраха много черупки, но повечето бяха от един и същ вид миди. Луси й обеща невиждано изобилие и разнообразие, но през пролетта, когато водата на океана започне да се затопля.

— Татко ми каза, че ти знаеш всичко за морето — каза Лия.

— И той знае много неща — отвърна Луси скромно, очевидно доволна от похвалата. — Но сигурно ги е забравил, откакто реши да става европеец. Ела насам, Лия. Ела да ти покажа как ерозията изяжда този плаж.

В пясъците на остров Орион Луси всекидневно откриваше следи от процеса на сътворението. Всяка сутрин се разхождаше по плажа и така укрепваше вярата си в Бога, така стигна и до извода, че с нищо не превъзхожда дребния планктон, който обслужваше и най-малките поръчки на океанската хранителна верига. Това помагаше на Луси, особено когато сравняваше собствената си кръвоносна система с море, само че вътрешно затворено море. Нейната левкемия наподобяваше отровата на червения прилив, който нападаше плажовете на Юга през лятото и тогава умираха толкова много риби, че морските птици трябваше да преяждат ежедневно. Плажната ивица е най-подходящото място да съзерцаваш кръговрата на вселената. И това съзерцание уталожи страха от смъртта у Луси.

Погледна Лия — тичаше по пясъка към изхвърленото на брега тяло на малка акула. Раците и чайките бяха приключили с дребното си мародерство. Очите на акулите бяха изкълвани, а някой по-едър хищник бе откъснал част от гръбната перка. Докато внучка й тичаше напред, Луси ми прошепна, че ще научи това дете на което знае, и ще я накара така да обикне Юга, че никога повече и да не помисли за връщане в Италия. Нямах никакво желание да споря.

Когато се прибрахме, двамата с Лия се качихме на огромния крайслер, който хазяите ни бяха оставили по настояване на Луси, и поехме по панорамния крайбрежен път.

Прекосихме моста Джей Юджин Норис и влязохме в Уотърфорд. Още докато се възстановявах в болницата в Рим, мислено си бях начертал точно този маршрут, бях си определил по кои улици ще мина и край кои къщи ще спра, за да разкажа историята им на Лия.

След моста завих вдясно и минах на бавен ход покрай богаташките къщи на плантаторите. Те всички гледаха на изток към слънцето и Африка. Тухлените стени, нашарени от сребристи лишеи, скриваха от любопитния поглед грижливо поддържани градини. Това беше кварталът, в който бяхме израсли и двамата с Шайла. Улиците му като че се вливаха в полето на изгубеното време и се носеха напосоки като самото ни детство.

Завихме с колата по търговската улица с безбройните магазини и фасади от осемнайсети и деветнайсети век. Навремето можех да затворя очи и да изброя всички дюкянчета и техните собственици, но модерните времена бяха довели много нови хора в нашия град, които бяха отворили супермаркети, мебелни магазини за обзавеждане на офиси, банки с непознати дотогава имена — обикновено клонове на гигантски финансови институции от Шарлот. Сред пъстрото разнообразие забелязах, че най-старите и най-тачени адвокатски кантори бяха сменили аристократичните си дървени табели, защото от тях отсъстваха имената на много починали съдружници, а имаше нови енергични млади адвокатчета, които държаха техните фамилии да бъдат надлежно гравирани пред входа на кантората. Като отминахме къщата на Лафайет, посочих на Лия фирмата на моя баща и на брат ми: адвокатска кантора „Маккол & Маккол“. Аптеката на Лутер беше закрита, както и бръснарницата на близнаците Хъдъл. Магазинът за обувки на Липзиц обаче беше оцелял — стоеше на старото си място, като необходим коректив на промяната.

Когато пристигнахме пред универсалния магазин на Русов, казах на Лия, че това е мястото, където можем да намерим Макс, Великия евреин. После я заведох в една по-бедна част на града и й показах малка тухлена двуетажна сграда, където се помещаваше първият магазин на Великия евреин в Уотърфорд. Минахме покрай уотърфордската гимназия и футболното игрище, където бях играл защитник, а Шайла и Ледар — мажоретки, в онзи далечен свят, в който нашето простодушие превръщаше илюзиите ни в действителност до момента, когато реалността нахлу в живота ни. Всяка улица съдържаше живи картини от моето минало и лицето на Шайла взе да се мержелее пред очите ми, надничайки почти зад всяка улична табелка и пътен знак. Изведнъж проумях, че се бях върнал за да се срещна лице в лице с Шайла за пръв път, откакто бе умряла.

Докато карахме по Дьо Марлет Роуд, наречена така по името на онзи френски пътешественик, който за пръв път се е озовал в Уотърфорд през 1562-а, аз посочих с пръст към реката, която пробляскваше между къщите, накацали по високия стръмен склон. Навремето знаех имената на всяко семейство и на децата, които живееха във всяка една от тях, но смъртта и порутените веранди объркаха спомените ми и аз започнах да се съмнявам в собствената си памет. Най-накрая стигнахме до малкото, но добре поддържано еврейско гробище, което се намираше на половин миля от центъра на града.

Тухлената му ограда бе покрита с пълзяща зеленина. Дъбовете и канадските тополи хвърляха прохладна сянка. Бутнах желязната врата, украсена с Давидовата звезда. Хванах Лия за ръка и я поведох покрай дългите редици от надгробни камъни, с издълбани по тях думи на иврит — това бяха евреите, последвали Макс Русов по пътя му към Уотърфорд.

Спрях пред един от гробовете, прочетох името на Шайла и дъхът ми секна. Не бях идвал тук от деня на погребението. Самият надпис „Шайла Фокс Маккол“ ме накара да закрия лицето си с ръце. Думата Маккол стоеше някак странно сред всички тези Шайнс, Щайнберг и Кейзерлинг.

— О, татко, това е мама, нали? — рече Лия.

Мислех, че ще се наложи да успокоявам дъщеря си, но всъщност аз бях стъписаният. Шокът от смъртта на Шайла бързо се върна с всички ужасяващи подробности, върна се и онова съдебно дело, в което се реши съдбата на нашето дете. Болката, която ме прониза, бе така силна, че пресуши сълзите ми и вцепени тялото ми. Погалих косата на Лия, а сълзите се стичаха по нейното личице.

Разказах й историята за негърката от Чарлстън, която Шайла бе намерила в една уличка недалеч от магазина за мебели на Хенри Поповски. Шайла имаше мисленето на социалист и душата на мисионер. Цял живот не можа да се помири със страданието — нито на хората, нито на животните. Бяхме още младоженци, когато веднъж, излизайки на пазар, Шайла видяла една негърка — лежала в безсъзнание на улицата и била цялата покрита с рани.

Шайла влязла в магазина на Хенри Поповски и го помолила да й извика такси, което той направил с удоволствие. След това едвам успяла да убеди шофьора да й помогне да пренесе отпуснатото тяло на непознатата чернокожа на задната седалка на таксито, а после — от таксито до едностайния ни апартамент, в който живеехме под наем.

Когато се върнах у дома след работа — тогава пишех на ресторантски и филмови теми в „Новинарски куриер“ — двамата се скарахме жестоко. Шайла твърдеше, че не може да зареже една безпомощна негърка да лежи в безсъзнание насред улицата, заобиколена от това бяло, враждебно и расистки настроено общество. Отвърнах й, че аз пък с удоволствие бих я зарязал. Щом така било, разкрещя се Шайла, тя очевидно е сбъркала с брака си и би трябвало да си потърси по-човечен и състрадателен съпруг. Аз обаче смятах, че състраданието няма нищо общо с това, че една чернокожа наркоманка, цялата покрита с рани и воняща на пръч, се е проснала в единственото ни легло в нашия едностаен апартамент. Припомних й също така, че нашите расистки настроени хазяи ще ни изхвърлят, щом научат, че без разрешение сме им натресли една черна проститутка. Шайла ми се изрепчи, че нямала никакво намерение да се съобразява с желанията на расисти и че никога не би се омъжила за мен, ако знаела, че съм нацист. Нацист ли, възмутих се аз. Оплаквам се най-човешки, задето ми е домъкнала една изпаднала в безсъзнание наркоманка и я е настанила в единственото ни легло, и автоматично ставам виновен за всички нацистки крематориуми. При всеки спор, казах й аз, започваме от Кинг Стрийт, Чарлстън, и свършваме при Бранденбургската врата в Берлин с кратък исторически преглед на германското нацистко движение и моята лична отговорност за неговото възникване. Ако щеш — озъби ми се Шайла. Докато двамата продължавахме да се дърляме, скъпата ни гостенка се бе събудила, без да го забележим. Разбрахме го, чак когато се обади.

— По дяволите, къде се намирам?

— В собствената ми къща, по дяволите — отвърнах й аз.

— И сте добре дошла да останете колкото е необходимо, докато се почувствате добре — обади се Шайла с мазен глас.

— Само през трупа ми!

— Мъжът ми е расистко копеле — започна да й обяснява Шайла. — Не му обръщайте внимание.

— Вие кво, да не сте ме отвлекли? — промърмори негърката, която очевидно не разбираше какво става.

— Точно така! — озъбих й се аз. — Ще искаме голям откуп от баба ти.

— Расист до мозъка на костите си — изкрещя ми Шайла и взе да ме налага с юмруци. — Расистка отрепка! И аз спя с него всяка нощ, с този куклуксклановец!

— Чудесно! — отвърнах. — Това е голям успех! От Аушвиц до Селма с един скок!

— Ти ли си куклуксклановец? — попита негърката.

— Не, мадам — отвърнах й, като с мъка сдържах гнева си. — Не съм от тях. Аз съм най-обикновен, беден, забравен от Бога бял човек с ниска заплата и ниско самочувствие, който те моли да си махнеш гноясалия задник от леглото му.

— Свиня! — изсъска ми Шайла. — Ето защо хората мразят белите южняци — защото всичките сте тирани и потисници.

— Видя ли, сладурче — изфъфли негърката и поклати глава.

— И нашата гостенка е съгласна с мен — възтържествува Шайла.

— Тя не е наша гостенка — отсякох.

— Като не съм ви гостенка, за кво сте ме домъкнали тук? — попита негърката.

— Женска солидарност — каза й Шайла. — Това е нещо достойно, нали?

— Може ли да се изкъпя? — попита негърката.

— Разбира се — каза Шайла едновременно с моето „Разбира се, че не!“.

— Забрави ли, че сме поканени на вечеря от моя издател? — попитах я аз.

— Не, не съм — мило ми отвърна тя. — С удоволствие ще те придружа на приема у този неандерталец.

— А ще се разсърдиш ли, ако отидем без твоята нова приятелка?

— Вие се изкъпете на спокойствие — каза Шайла. — А аз ще трябва да изляза с този съпруг, който скоро няма да бъде вече мой. Ето ви десет долара за такси. Оставете си името и адреса. Следващата седмица ще ви се обадя да отидем заедно да обядваме.

— Аз няма да мръдна от къщата, преди тази жена да си е отишла — отсякох.

— Ще мръднеш и още как — заяви Шайла тържествуващо, — или още утре подавам молба за развод. И това ще бъде първият развод в Южна Каролина, предизвикан от проява на бял расизъм.

Шайла се втурна навън, а аз изгледах подозрително негърката още веднъж и я последвах.

Докато сме били на приема на мистър Манигол, негърката се бе изкъпала, беше си сготвила, след което бе задигнала всички дрехи, обувки и гримове на Шайла. Беше ги набутала в кожения куфар, който Шайла ми бе подарила за рождения ден. На излизане пъхнала в джоба си и сребърното преспапие от писалището до вратата. След това извикала едно такси и триумфално се завърнала в чернокожия подземен свят на Чарлстън.

Споменът за тази случка ме накара да се разсмея пред гроба на Шайла.

— Много сме се смели на тази история — казах на Лия.

— Полицията хвана ли тази жена? — попита Лия.

— Майка ти не ми позволи да извикам полицията. Каза, че жената се нуждаела от откраднатото повече от нея. Дори се зарадва, че гостенката не си е тръгнала с празни ръце.

— Не се ли ядоса, че са й откраднали дрехите? — попита Лия.

— Знаеш ли, след известно време случайно видях негърката, издокарана с една от роклите на Шайла. Бях с колегата си фотограф по работа, когато я зърнах да „дежури“ по моста Купър. Накарах го да я снима. Шайла много се зарадва на снимката и дори я прибра в семейния ни албум.

— А мама купи ли си нови дрехи?

— Веднага отиде в Уотърфорд, право в магазина на Великия евреин, разказа му какво се е случило и се върна в Чарлстън с напълно подновен гардероб. Винаги можеше да разчита на Макс.

— Ти ядоса ли се тогава на мама?

— Отначало побеснях. Естествено. Но всичко, което се случи, беше типично в стила на Шайла. Можех да се оженя за стотици момичета от Южна Каролина, които щяха да отминат негърката, без да я забележат, но се ожених за единственото, което няма да пропусне да ти я доведе вкъщи.

Лия се загледа в издълбаното върху камъка име на майка си, после каза:

— Значи е била добър човек, нали, татко?

— Да, сладурче.

— Толкова е тъжно — прошепна Лия. — Това е най-тъжното нещо в света. Тя не знае нищо за мен. Не знае как изглеждам дори. А аз щях да я обичам толкова много. Сега в рая ли е?

Коленичих пред дъщеря си. Земята беше твърда и студена. Целунах я по бузата и отмахнах кичур коса от челото й.

— Знам какво очакваш да ти кажа, за да се чувстваш по-добре — рекох. — Но и друг път съм ти споменавал — слушай, дете, не съм на „ти“ с религията. Тя винаги ме е смущавала. Дори не знам дали евреите вярват в рая. Питай своя равин. Или сестра Розария.

— Аз мисля, че мама е в рая.

— Тогава и аз така мисля. — Хванах я за ръка и тръгнахме да си вървим.

Винаги ще си спомням за това отиване до гроба на Шайла като един от най-трудните и болезнени моменти в моя живот. Отново й се ядосах, без да го показвам. Скачайки от моста, Шайла не бе помислила за деня, в който щеше да ми се наложи да изправя нашата дъщеря до гроба й, за да прозре какво е изгубила. Имаше и други неща, за които Шайла не бе помислила.

След гробището заведох Лия в моята родна къща.

— Тук съм се родил и израсъл — казах й аз.

— Много е красива — каза тя — и много голяма.

Отидохме до пристана и й показах града, където реката правеше остър завой наляво към морето. Опитах се внимателно да я аклиматизирам към мястото. Посочих й острова, където бяхме пренощували в наетата къща, а после вдигнах ръка натам, където би трябвало да се намира Италия. Лия не прояви интерес към този урок по география, затова я поведох обратно през високата блатна трева, която бе вече придобила бледия вид на зимно изтощение.

Задната врата на къщата беше отключена и щом влязохме в кухнята, вдишах букета от миризми, които бяха съпътствали моето детство. Солените мочурища бяха част от тази миризма, но и смехът на моята майка, смляното кафе, пърженото пиле, потните спортни екипи, нахвърляни на куп до вратата на мокрото помещение, цигареният дим, перилните препарати... спомените нахлуха в мен, докато водех Лия за ръка.

Прекосихме мрачното антре и влязохме във всекидневната, където взех една солница и се опитах да поръся шепата си, но влагата отдавна бе превърнала съдържанието й на каша.

На горния етаж показах на Лия моята стая, в която още висяха плакатите ми от едно време. Тетрадка със залепени по страниците й изрезки от вестници разкриваше спортната кариера на едно момче от провинциалния юношески отбор до отбора на колежа.

Лия посочи с пръст една полускрита врата, която водеше към тавана. Като всички деца, и тя обичаше стаи, пълни със стари куфари и изхвърлени мебели. Намери цяла торба с летни кънки и цяла връзка странни на вид ключове. Като се зарови по-надълбоко, попадна на албум с мои бебешки снимки. После намери един кларнет, разглобена платноходка и неотварян комплект спасителни жилетки.

Оставих я да се рови, а аз седнах и безцелно запрелиствах тетрадката с вестникарски изрезки. Бяха остарели като мен и доста пожълтели от времето. След това се загледах в книгите с меки корици. Сякаш никоя не бе изваждана от мястото й с години. Тази стая бе служила дълго като убежище след скандалите и сълзите от първия етаж и именно тук се влюбих във всичките тези заглавия и автори, и то както само заклетите читатели могат да ме разберат. Хубавият филм никога не е успявал да ме разтърси така, както това може да направи една стойностна книга, която завинаги оставя следи в съзнанието ти и променя мисленето ти. Книгите имаха тази власт над мен — те завинаги промениха моя светоглед. Докато един голям филм може да промени светоусещането ти за един ден.

Книгите ми бяха подредени в азбучен ред и за пръв път ги бях изчел по-скоро заради благозвучието на думите, отколкото заради съдържащите се в тях идеи.

— Здравей, Холдън Колфийлд — казах и свалих книгата от рафта. — Ще се срещнем при Уолдорф под часовника. Поздрави Фийби. Ти си принц, Холдън. Истински страхотен принц.

След това извадих „Погледни към къщи, ангел мой“ и прочетох прекрасната първа страница. Спомних си, че бях на шестнайсет години, когато същите тези думи ме поразиха със суровата си, сякаш извънземна красота на езика, звъннал като вик за пощада, заклинание, нощен ромон на поточе.

— Здравей, Юджин. Здравей, Бент Гант — промълвих тихо, защото познавах тези герои по-добре и от приятелите си. За мен литературата е онова място, където светът има смисъл.

— Здравей, Джейн Еър. Здравей, Дейвид Копърфийлд. Джейк, хайде в Испания, ще ловим риба. Пази се от Озмънд, Изабел Арчър. Здравейте, Наташа, принц Андрей, Итън Фром, Гетсби. Пази се от големите момчета, Пиги. Обичам те, Скарлет. И Бърнамският лес, той сякаш тръгна, лейди Макбет.

Гласът на Лия ме изтръгна от обятията на спомена.

— Татко, с кого говориш?

— С книгите си — отвърнах. — Те са още тук, Лия. Ще ги опаковам и ще ги занеса в Рим специално за теб.

Слязох по стълбите и отидох да отворя прозореца на спалнята ми, който гледаше над покрива към градината. Черчевето се бе изкорубило и едва го вдигнах. Прескочих през него и излязох върху една плоска част от покрива. Оттам се виждаше не само градината, но и реката отвъд нея.

— Лия, качвала ли си се на дърво?

— Не на толкова голямо — каза тя. — Опасно ли е?

— Като дете не смятах, че е опасно — признах й аз. — Но сега, само като погледна това дърво, и свят ми се завива. Имам чувството, че ще получа сърдечен удар.

— Това ли е вашето дърво с мама? — попита тя.

— Това е — отвърнах. — Сега клоните са заякнали и можеш да вървиш прав по тях, но по-добре да пълзим. Внимавай!

— Вие с мама внимавахте ли?

— Не, ние бяхме луди.

Стъпих на един от клоните, който опираше в покрива, сниших се и улових друг един голям клон — широк и дебел като дъсчена пътека. Протегнах се назад и помогнах на Лия да скочи на клона. И двамата запълзяхме бавно към главния ствол. Дъбът се оказа единственото нещо от детството ми, което сега не ми изглеждаше по-малко, отколкото си го спомнях. Успяхме да се доберем до останките от една къщичка на дървото, която, макар и разрушена, все още представляваше чудесен наблюдателен пост. Лия беше във възторг.

Посочих й малката бяла къща в края на градината. Една старица метеше стъпалата на скромната веранда.

— Това е майката на Шайла. Това е твоята баба, Лия.

— Може ли да й извикам?

— Извикай й. Попитай я дали може да й отидем на гости.

— Как да й извикам?

— Опитай с „бабо“.

— Бабо! — Гласчето на Лия проехтя като камбанка сред клоните на дървото. — Бабо!

Рут Фокс погледна нагоре изненадано. Взе метлата си и тръгна към градината, откъдето бе чула детския глас.

— Тук нагоре, бабо. Това съм аз, Лия — извика тя и й махна.

— Лия, Лия! Моята Лия — заекна от вълнение Рут. — Ти полудя ли? Слизай долу от това дърво! Джак, с твоята глупост ще убиеш единствената ми внучка!

Слязохме от големия дъб и Лия се хвърли в обятията на баба си. Рут я притисна към себе си и притвори очи прималяла. Почувствах се излишен и побързах да се отдалеча. В този миг обаче до рибното езерце видях нещо, което бях забравил. Малкият надгробен камък се бе килнал на една страна, изглеждаше занемарен. Златните рибки се носеха като хризантеми в мътната вода на езерцето. Изтрих зацапаната надгробна плоча и буквите се показаха: „Голямото куче Чипи“ — пишеше на нея.

Реших да избера друг ден, за да покажа на Лия гроба на Чипи. Обърнах се. Рут говореше нещо на Лия, а тя се усмихваше доволно. Дали Джордж Фокс знаеше, че внучката му се е върнала?

В този миг от къщата на семейство Фокс се разнесе музика — Рахманиновата рапсодия по тема от Паганини. Изборът на тази приветствена музика ме изненада, защото знаех, че Джордж Фокс се отнася с презрение към нея. Смяташе я за прозаична и просташки сантиментална. Но знаех също така, че това бе любимото класическо парче на Шайла, и чух как прочувствено го свиреше Джордж — в чест на Шайла и в знак на благодарност към мен, задето бях довел единствената им внучка.

Музиката свърши и Джордж Фокс се показа на прозореца. Изгледахме се и помежду ни отново прескочиха съскащите искри на нестихналата омраза.

— Дядо! — чух гласа на Лия, докато Рут й показваше фигурата в рамката на прозореца. Общата ни любов към Лия укроти омразата ни и отново ни върна предишната доброта. Лия се затича към стъпалата на къщата и ние с Джордж Фокс си кимнахме леко. Той едва промълви едно „благодаря“ и изчезна от погледа ми.