Пат Конрой
Блус в лятна нощ (33)

32

Не по наша воля или желание випуск ’66 от гимназиите на цяла Америка се пръсна като зарчета по покритите със зелено сукно комарджийски маси на съдбата. По пътя ни нямаше нито знаци, нито упътвания, нито правила, с помощта на които да преодолеем непонятния лабиринт на шейсетте години. Изстреляха ни съвсем напосоки в пълното с вълчи ями, хлъзгаво и бясно препускащо десетилетие. При това положение единственото, което можехме да направим, бе да си покрием очите и ушите, да си предпазим гениталиите подобно на някой мравояд или броненосец, за да бъдем сигурни, че меките ни коремчета не са изложени директно на опасността от излишно любопитство или наточен нож.

Випуск ’66 се впусна в живота на една болна Америка, която от известно време халюцинираше. Цялата страна сякаш се бе затворила в себе си и всички довчерашни стойности й изглеждаха незначителни и кухи; непоклатимото самочувствие на тази свикнала на уважение нация се пропука за една нощ. Докато нашите стъпки още отекваха по гимназиалния подиум, випускът ни навлезе в живота на страна, която пътуваше инкогнито дори към себе си. Аз щях да стана част от първото американско поколение през този век, което обяви война само̀ на себе си. Виетнамската война беше единствената чуждестранна война, която се водеше на местен терен. Всеки беше напълно свободен да вземе страна. Кибиците бяха обект на присмех и презрение. Нямаше оцелели — имаше само жертви, военнопленници и ветерани, чиито вопли пронизваха нощта.

Въпреки че продължавам да смятам шейсетте за едни от най-тъпите и отвратителни години, ако ме попритиснат, може би ще призная, че в тях имаше и чудесни, дори вълшебни моменти. Тогава преливах от енергия и всичките ми сетива ликуваха. Нито едно от последвалите десетилетия нямаше да ме дари с такова усещане за живота. Но мисля, че сега не бих дори познал момчето, което бях тогава. Нито пък съм сигурен, че младежът от колежа на име Джак Маккол би си направил труда да спре и да се ръкува с човека, който обстоятелствата направиха от мен, след като димът на битката се разсея.

Обичах Университета на Южна Каролина. Това бе бягство от дома на моя баща и то ми изглеждаше като най-истинското освобождение на духа. Баща ми не можеше да ме унижава по простата причина, че вече не му бях под ръка, вече не обитавахме един и същ дом. Всеки ден учителите ми отваряха очите за нови и нови произведения от писатели, за неизвестни за мен мъже и жени, които бързо успяха да ме омагьосат с божествения си талант и чудесата, дето бяха извършили с английския език. Едно от най-големите ми преживявания беше да прочета Чосър на староанглийски — превивах се от смях. Дори не си бях представял, че в средновековна Англия хората са се майтапели. Смятах, че смехът е достижение на съвременната цивилизация и въобще не е имал място в живота на слугините и франтовете от онова време. Носейки се от книга на книга, удоволствието стана мое ежедневие.

Първите две години в колежа бяха спокойни, вълнуващи и изпълнени с учение. Огромният университет, анонимността на този буен, неспокоен и самоуправляващ се град-държава, от който се откриваше гледка към самата щатска столица, ми даваше добра представа за света като място, гъмжащо от възможности, изобилстващо от случайности — открити и примамливи, — в които всеки куражлия можеше да си опита късмета. Интелектуалните идеи, с които се запознах, ме освежиха и така ме обсебиха, сякаш в някакъв мой вътрешен свят цареше вечно пълнолуние и вечен прилив.

Докато другите американски колежи бушуваха и кипяха по времето на общонационалните дебати във връзка с Виетнамската война, ние, студентите от Университета на Южна Каролина, се напивахме. Изпивахме цели бъчви от една убийствена отвара, наречена „Храбрият Христос“, която се състоеше от неферментирал гроздов сок и евтина водка. Сребристи бъчонки бира се поклащаха сред парчета лед на всяко наше събиране, превръщайки се в гвоздея на студентските ни вечери. Да бъдат вечно пияни бе доброволно избраното състояние на голям процент от моите колеги; да се правиш на много учен и да демонстрираш хладнокръвна ирония бе любимата поза на мъжката половина на колежа, която умираше да се пъчи, надува и често-често да разтваря пъстрите си паунови пера за назидание на ужасно придирчивите ни колежки.

Неоспорвана от никого, в колежа властваше системата на всевъзможни братства и сестринства с гръцки имена, чието тълкуване ми даде единствените познания по гръцки през първата година. Още през първия месец Кейпърс ми заяви с покровителствен тон, че изборът на студентско братство е най-важният избор, който трябва да направи един мъж. Вторият по важност бил изборът на съпруга. Сподели ми, че се е заредил с единайсет препоръчителни писма от бивши членове на най-известните мъжки клубове. От Ледар пък научих, че три от приятелките на нейната майка също й дали препоръчителни писма, но тя щяла да кандидатства в „Трай Делт“, където е членувала майка й. Подшушна ми, че членството й вече е уредено по втория начин.

Ледар скъса с мен веднага след като завършихме гимназия, защото й предстоеше влизане в обществото, а аз не бях достойна партия според членовете на височайшата компания, в която се движеха техните; този кръг от изискани люде имаше тежката задача да преценява всичко и най-вече дебютантките и техните избраници. Тъй като баща ми беше съдия и член на адвокатската колегия, а майка ми — представителка на славния Чарлстънски род Синклер, винаги съм си мислел, че семейната ми кръв, макар и не синя, не е за пренебрегване. Така и не бях разбрал какво поражение бе нанесъл върху семейството ни дълбоко неравният брак на баща ми с една неграмотна жена от нисшите слоеве. Нито пък мама можеше да ми помогне да преплувам тези коварни плитчини. Не разбирах нито кодекса, нито униформите на студентските братства — това са неща, към които човек придобива вкус още с майчиното мляко. Онова, което най-много харесвах в свободния си живот, не беше на почит в елитните студентски общества. Иначе бях добър и възприемчив студент, умеех да измервам настроенията сред колегите си по-бързо от живачен стълб и на мига улавях недоверието на онези, които при запознаване ме оглеждаха изпитателно от глава до пети.

В началото на август най-неочаквано получих още един урок по непонятната за мен обществена етика, в която #ми плуваха като в свои води. Придружих Кейпърс и властната мисис Мидълтън на пазар в луксозния магазин на мистър Бърлин в Чарлстън. Трябваше да купят прилични дрехи на Кейпърс за „изключително важната първа година“.

— Запомни рече Юлейлия Мидълтън, — първото впечатление е единственото впечатление, което има значение, иии — наблегна тя, проточвайки съюза — единственото, което остава.

— Точно така. Точно така — подкрепи я мистър Бърлин, който навличаше върху Кейпърс поредното синьо сако.

— Опаковката прави подаръка — продължи тя, докато Кейпърс се оглеждаше, вече облечен в костюм на тънки райета.

— Мисис Мидълтън, трябва да напишете книга — каза й мистър Бърлин, докато отбелязваше с шивашка креда дължината на ръкавите и крачолите. — Въпреки че всички тези неща ни се струват естествени, представа си нямате какво чувам аз тук, в този магазин.

— Всичко е въпрос на здрав разум — натърти тя, повдигайки леко едната си вежда. — Добрият вкус е нещо, с което човек се ражда. Или го имаш, или го нямаш.

Когато този следобед Кейпърс си купи смокинг, за пръв път научих, че смокингът може и да се купува, а не само да се взима под наем за една нощ. Сметката на Кейпърс надвиши три хиляди долара и аз подсвирнах с уста, след което разбрах, че съм направил непростим светски гаф, защото видях усилието, което положиха Кейпърс, мисис Мидълтън и мистър Бърлин, за да се престорят, че не са ме чули. Попресметнах някои неща наум и се зачудих дали моите родители бяха похарчили общо три хиляди долара за мен, откакто съм се родил, включвайки и храната. И все пак най-странна ми се стори грижливостта, с която Кейпърс и майка му подбираха неговия гардероб.

Въпреки че се опитах да усвоя всички протоколи на колежанския живот още през моя напрегнат първи семестър, събра ми се твърде много информация, която трябваше да обработя за кратко време, докато се влачех като кутре по петите на Кейпърс от кръчма на кръчма. Навсякъде ни посрещаха любезно и прелюбезно, но аз не успях да си намеря място в нито едно студентско дружество. Без някой да ми каже, усещах, че никъде не съм желан — най-малкото в елитните братства на университета, — и в най-добрия случай се явявах в края или по средата на кандидат-листите на второстепенните клубове. Хирургическата операция по моето отстраняване бе извършена перфектно — без думи и без упойка. Затова много преди братствата да вземат окончателно решение, аз знаех, че не съм сред избираемите членове, затова заявих на приятелите си от гимназията, че съм решил да си остана Независим. Провинциалният въздух, изглежда, бе полепнал по мен и евтината му миризма ме преследваше навсякъде из моите лутания, докато се опитвах да си намеря място сред колегите в университета. Това, разбира се, не се отнасяше за Кейпърс и Ледар — университетските общества се надпреварваха да ги привлекат за свои членове.

Още с пристигането си в университета Майк веднага се включи в еврейското братство. Той най-добре знаеше какво прави. Единственото му желание бе да работи във филмовата индустрия и сега му предстоеше да се подготви за целта. Въпреки че завърши управление на търговията, още от първия ден започна да посещава всевъзможни курсове, които имаха нещо общо с киното. Освен това не пропускаше ден да не отиде на кино. Само в тъмнината на киносалона намираше своето щастие. В университета стана известен с това, че не се разделяше с осеммилиметровата си камера и с течение на времето започна да я използва доста артистично.

Единствено Шайла като че си остана непроменена от шеметния университетски живот. Ние често обядвахме заедно и още имахме стария навик да си разказваме всичко. И двамата бяхме единодушни, че Джордан ужасно ни липсва. Той бе тръгнал по стъпките на баща си и записа военната академия „Цитаделата“. Бяхме убедени, че свободолюбивият му дух се измъчва в това сковано учебно заведение.