Пат Конрой
Блус в лятна нощ (20)

19

Няколко дни по-късно напуснах болницата с обагрена в тъмносиньо куршумена рана, която Лия страхливо докосна с пръст, след като окончателно свалиха превръзката ми. Доктор Гуидо Гучиоли, който бе спасил зрението ми, ми даде последни заръки как да щадя очите си, тъй като все още бе опасно да ги напрягам. Обясни ми как пръчиците и конусите са се скупчили като безцветни гроздове около нервните окончания на ретината и как извършената от него операция приличала на настройване на пиано с размерите на пъдпъдъчно яйце. Докторът и три от сестрите ме изпратиха навън до таксито, с което Ледар и Лия бяха дошли да ме вземат.

На път към къщи отворих прозореца на таксито, за да усетя милувката на мекия пухкав въздух, който погали лицето ми със свежестта на чисто спално бельо. Дори Тибър издаваше богата, приятна миризма там, където се разделяше на две и единият ръкав обгръщаше малкия остров Тиберина.

На Пиаца Фарнезе ме посрещна малка група от моите съседи, които се бяха събрали пред къщата. Мария, преплела пръсти около броеницата си, беше там; две монахини с градински ръкавици се появиха от малката си като бижутерска кутийка обител, братята Руджери изтичаха от бакалницата си с умирисани на сирене ръце; там беше и Фреди с бялото си келнерско сако, продавачът на маслини и две от жените, които продаваха плодове на пазара, както и една, която продаваше яйца, също красивата блондинка от магазина за офис-оборудване, Едоардо, майсторът на еспресото, Алдо от будката за вестници и собственикът на единствения ресторант на площада.

Щом излязох от таксито, бях посрещнат с бурни овации, но бързах да се прибера, тъй като краката едва ме държаха. Поради моето раняване целият площад се чувстваше лично обвързан с кръвопролитието на летището. Всички продавачи от площада ми изпратиха плодове и зеленчуци и една седмица, след като се бях върнал, не взимаха пари от Ледар. Получих миди и риба треска, и прясно заклани кокошки. През първите седмици от моето възстановяване щедрите ми съседи се грижеха за всичко, от което имах нужда.

Всеки ден излизах да се поразходя по тесните улички и здравето ми укрепваше с всеки изминал миг.

Въпреки че бях пътувал по целия свят, опознавайки най-различни народи, така и не успях да разбера докрай онази неповторима рязкост, дори грубост, която римляни придават на нежността. Инстинктът им за дребните жестове на приятелство е безпогрешен. Моите съседи от площада ме приветстваха на всяка крачка и искрено се радваха на бързото ми възстановяване. Римляни, мислех си аз, майстори на пищните зрелища и сърдечното гостоприемство.

Както научих по-късно, завръщането ми е било наблюдавано през силните окуляри на бинокъл „Никон“, притежание на самия Джордан Елиот — гладко избръснат, облечен в джинси, ботуши и риза от „Армани“. Видял ме е, когато двамата с Ледар сме влезли в къщата, и как аз съм се облягал повече на нея, отколкото на бастуна, който ми дадоха в болницата. Бюрократичните подробности по изписването ми направо ме бяха довършили, а емоционалното ми посрещане ме бе извадило от строя, изцеждайки и последната ми капчица сила. Портиерът ми отвори вратата, сякаш посрещаше принц, а фотографът от „Месаджеро“ бе успял да улови именно тази атмосфера на сърдечност и носталгия. Цветарките напълниха ръцете на Лия с букети от анемони и цинии.

Но Джордан бе наблюдавал тези вълнения съвсем безстрастно. Бинокълът му бил насочен към тълпата, а не към мен, дори не забелязал кога огромните черни порти на къщата се затворили зад гърба ми като криле на архангел. Чак когато хората тръгнали да се разотиват, успял да изолира обекта на търпеливото си бдение. Мъжът бил енергичен, спретнат и с войнишка походка и Джордан решил, че той сигурно е съзерцавал завръщането ми от прикритието на единственото кафене на площада, защото се появил чак след като тълпата бавно се разпръснала. Когато оня стигнал до фонтана пред къщата, в която живеех, Джордан потреперал. През увеличителното стъкло на бинокъла си той разглеждал не друго, а здравеняшката фигура на собствения си баща. Генерал Елиот се движел със стегнатата походка на пехотинец, като се вглеждал във всяко отминаващо го лице. Очевидно търсел сина си, който пък добре си представял сприхавата му раздразнителност от това, че не го открива.

Преди приемането ми в болницата, когато от линейката са ме вкарвали в операционната и Джордан е тичал до мен — тези кадри се бяха появили по всички телевизионни канали. Като трапист, прекарал почти целия си съзнателен живот в манастир, единственото нещо, което Джордан някак мъчно разбираше, бе могъществото и скоростта на съвременните комуникационни средства. Изражението на мъка и ужас по лицето на Джордан, когато ме зърнал в онзи момент, бе предавано и препредавано от спътниците във всички новинарски редакции по света. Когато се навел над носилката, за да ми прошепне словата на последното опрощение, тревогата и състраданието по ъгловатото му лице синтезирали мъчителната агония, изрязала дълбоки бръчки по суровия лик на цяла Италия. За двайсет и четири часа физиономията на Джордан станала известна на целия полуостров. По случайност неговото терзание се превърна в красноречива емблема на цяла Италия. Лицето му изразило отношението на всички италианци към кървавата драма на летището. Италианските журналисти се втурнали да издирват загадъчния отец. Но точно когато снимката му се появила на първите страници и в американските вестници, Джордан потънал в тайнствените дълбини на обитавания от свещеници град.

На остров Орион генерал Елиот веднага разпознал сина си. Когато сцената с носилката била предадена и от Си Ен Ен, той я записал, за да може да я изгледа на спокойствие. Лицето на генерал Елиот винаги е било непроницаемо за разлика от това на сина му, което винаги е било като отворена книга. Добре оформената брада скривала трапчинката, която бил наследил от майка си. Но изминалите петнайсет години не били променили лицето на сина му, само го направили по-сериозно и по-лесно за разпознаване. Очите му били незабравими и баща му със сигурност ги помнел добре. Не казал нищо на жена си, а и тя чула за случилото се чак на следващия ден. Дотогава, както научихме впоследствие, генералът успял да се свърже с Майк Хес и Кейпърс Мидълтън. Същата нощ и тримата сравнили снимките на излизащия от изповедалнята свещеник и онези на свещеника до моята носилка в болницата. Чули се по телефона и решили, че най-сетне са открили своя човек.

Окото на камерата, макар и уловило го за секунда, станало причина за същински наплив от посетители при Джордан — нещо, което го накарало да действа незабавно и той бързо се потулил в смълчаните теракотени подземия на монашески Рим. Още преди да изляза от операционната, Джордан вече бил напуснал манастира и се преместил в една къща в Трастевере, където се лекували свещеници наркомани. Обръснал брадата си и си сложил очила с рогови рамки.

Щом обаче в Рим се получила снимката, на която се виждал младият Джордан Елиот и моя милост с бейзболни шапки след един мач през последната година в гимназията, огромната машина на Интерпол се задействала. Въпросната снимка пристигнала в главната квартира заедно с фотоувеличение на Джордан, загледан в проснатото ми на носилката тяло от последния инцидент. Джордан Елиот се издирваше за разпит във връзка със смъртта през 1971-а на млад ефрейтор от морската пехота и неговата приятелка. Според разпространения бюлетин било възможно Джордан да е сменил името си, освен това имало сведения, че се представя като католически свещеник на неизвестен монашески орден. Според описанието в бюлетина Джордан Елиот бил много интелигентен, физически силен и по всяка вероятност въоръжен. Генерал Елиот тайно уведомил военноморското разузнаване, което пък на свой ред се свързало с Интерпол в Италия.

За пръв път, откакто бе избягал в Европа, Джордан научаваше със сигурност, че е обект на преследване. Отдавна подозираше, че го издирват, но тъй като се бе разделил с живота в Южна Каролина завинаги — там дори му бяхме направили погребение, — смяташе, че опитите отдавна са били прекратени като безрезултатни поради липса на доказателства и пресни следи. Единствено майка му и аз бяхме съдружници в конспирацията. Джордан се залъгваше с мисълта, че е невидим, и сега, наблюдавайки баща си през бинокъла, за пръв път бе осъзнал, че тревогата му за мен бе поставила и двама ни в крайно опасно положение.

Генералът се настанил в сянката на площадния фонтан, направен от египетски гранит и заобиколен отвсякъде с неправилно паркирани коли.

Все още е необикновено красив мъж, помислил си Джордан, наблюдавайки правилните черти на загорялото му от голфа лице и мускулестите му, почернели от слънцето ръце. Джордан забелязал и първите гънки на оформящата се гуша. И до ден-днешен вярваше, че в света няма друг син, който толкова много се страхува от баща си. От думата „отец“ — така свята и почитана във всички световни религии, така основна за хармонията и тайнството на католицизма — винаги го побиваха тръпки. У Джордан тези две срички не извикваха представи за сладостна закрила и опора, за добрия татко, който разклаща дрънкалката или пее приспивна песен, а за армия с окървавени ръце, която настъпва заплашително.

„Татко“ — Джордан произнесъл думата на глас. Баща ти е вкъщи, баща ти е вкъщи, баща ти е вкъщи... В ушите му отново прозвучали четирите най-страшни думи от детството, които майка му често произнасяла. Страхът и омразата на Джордан към баща му винаги са били най-чистото и неуловимо нещо у него. Силата на тази омраза направо стъписвала всеки изповедник, при когото Джордан отивал за опрощение на греховете си, вече като свещеник. Преди година неговият абат му казал, че никога няма да влезе в царството небесно, ако не намери у себе си сили да прости на баща си. Докато наблюдавал баща си през бинокъла, изведнъж осъзнал, че продължава да бъде така далеч от царството небесно, както е бил и на десет години — облян в сълзи след поредния побой и мечтаещ за деня, когато ще убие баща си със собствените си голи ръце.

Майката на Джордан му бе писала, че баща му иска да се помирят, и Джордан вече се подготвял за тази среща, когато младежката му снимка пристигнала в римската квартира на Интерпол и по неведоми пътища прекосила лабиринта от дворове и алейки на Ватикана, за да стигне до малкия кабинет на неговия абат. Джордан решил, че баща му отново го е предал. Но не изключвал и възможността Кейпърс Мидълтън да е продал стария си приятел с надеждата да предизвика драматичен обрат в хода на предизборната си кампания за губернатор на Южна Каролина.

Няколко дни, след като се бях прибрал от болницата, на вратата се позвъни, Мария отвори и след малко въведе Майк и Кейпърс в хола, където стояхме с Ледар. Неспокойствието на Майк се усети като осезателно присъствие в стаята. Той не спря да крачи пред прозорците. Очевидно в централната му нервна система някакво моторче бе превъртяло. Кейпърс обаче се владееше великолепно и веднага прояви уж голям интерес към колекцията ми от антики и картини. Докато очите му шареха из стаята, той подметна:

— Имаш красиви неща. Това ме изненадва, Джак.

— Разгледай всичко набързо и веднага се измитай от къщата ми — отвърнах му аз.

— Това е делово посещение — прекъсна ме Майк. — Относно нашия филм. Не е нужно да обичаш Кейпърс. Просто го изслушай.

— За обичане и дума не може да става — отвърнах. — Постарах се да покажа отношението си към него най-красноречиво още в Уотърфорд.

— Показа го, но не беше прав — каза Майк.

— Майк — обади се Ледар, — защо постъпи така?

— Скъпа, подписала си договор — рече Майк. — Ако имаш оплаквания, обърни се към гилдията на сценаристите.

— За нас Кейпърс е като кибритена клечка — обърна се тя към Майк, — а самите ние сме бензинът. Знаеш го много добре.

— И двамата искахме да видим как е Джак. Тревожехме се за него — отвърна й Майк.

— Отидох да се помоля за теб, Джак — каза Кейпърс.

— Майк — казах аз. — На нощното ми шкафче има Библия. Отвори на Новия завет и прочети историята на Иуда. Ще видиш, че по нищо не се различава от биографията на Кейпърс.

— Винаги ще намериш какво да кажеш — възхити се Майк.

— Старият Джак никак не се е променил — каза Кейпърс. — Винаги се е изживявал като Исус.

— Не винаги, само в компанията на човека, който навремето ме разпъна на кръст, мен и моите приятели — казах и в същия миг усетих хлад и болка.

— Раняването ти беше най-голямата новина в цяла Южна Каролина — рече Кейпърс с равен и подчертано овладян глас. — Щом разбрах, веднага реших да дойда в Рим, за да те посетя в болницата. Всъщност следващата неделя в щатския официоз ще се появи статия по повод на нашето посещение тук.

— Която ще бъде илюстрирана със снимки — предположих аз.

— Колко ще ми струват те? — попита Кейпърс.

— Повече, отколкото можеш да платиш — отвърнах.

— Не успяхте да намерите Джордан — обади се Ледар, — затова сте тук.

— Ние дори не разполагаме с доказателства, че Джордан е жив — каза Кейпърс. — Търсихме го при францисканците. После при йезуитите. При павликяните. Трапистите. Бенедиктинците. Имах препоръката на чарлстънския епископ. Майк беше във връзка с кардинала на Лос Анджелис. Но нещо се провали и цялата ни система рухна.

— Разпространихме всички снимки, направени от детектива. Но нито един францисканец в този град не успя да разпознае със сигурност брадатия американски свещеник. Всички, с които говорихме, бяха убедени, че този човек не членува в техния орден. Въпреки това той носи техните одежди и има изповедалня в една от най-големите им църкви.

— Кажи на Джак кое е най-странното — рече Майк.

— Тъкмо се канех — отвърна Кейпърс. Срещнахме се с шефа на францисканците. Роден водач, държа се като принц. Но и той ни пробутва изтъркани приказки. Погледна снимките. Не познавал такова лице. Но после се изпусна и каза нещо интересно. Направо ни изтърси, че францисканците като орден и въпросният абат по-специално за нищо на света не биха играли по свирката на американци, които се опитват да открият човек от техния орден, нито дори от друг орден, когото търсят за военни престъпления в Америка. После ни помоли да напуснем. Но, Джак — рече Кейпърс и се наведе напред, — ние никъде не сме споменавали за никакви военни престъпления. Просто питахме за човек на име Джордан. Дори не сме казвали защо го търсим.

— Е, и? — попитах аз. — Ти мислиш, че францисканците не са си направили собствено проучване? Не забравяй, че съществуват от тринайсети век.

— Ти ли предупреди Джордан? — попита Кейпърс.

— Чуй ме добре, Кейпърс. Толкова добре, че да не се наложи да повтарям. Аз бях в болница, при това напълно изключил — казах. — Но ако знаех, че вие двамата сте тръгнали насам, щях да го предупредя. Бих го посъветвал да направи точно това, което е направил... да се покрие, докато вие двамата се навъртате наоколо.

— Няма ли Джордан, няма и договор с телевизията — рече Майк. — Няма да има и филм.

— И защо на Джак трябва да му пука? — попита Ледар.

— Защото, ако не стане филмът, няма да има и президентско помилване за Джордан Елиот — отвърна й Майк. — Това е част от нашия план, Джак.

— Разбирам — каза Ледар. — Сериалът трябва да завърши с Кейпърс Мидълтън, който успява да издейства президентско помилване за стария си приятел Джордан Елиот. И тогава, по време на церемонията по встъпването му в длъжност като щатски губернатор в Кълъмбия, миналото на Мидълтън ще бъде изчистено — символ на умението на губернатор Мидълтън да лекува раните, които разделиха нашето поколение на две.

— Не, миличка, въпреки че и така не е зле — отвърна й Майк. — Но трябва да отидеш още по-напред. Прибави още шест годинки и ще стане време за националния конгрес на републиканците. Или почакай още десет, когато Кейпърс ще се кандидатира за президент на Съединените щати.

— Копелета — казах и тъжно поклатих глава. — Ако бях истински патриот, Кейпърс, още сега щях да те изхвърля през прозореца и с удоволствие щях да наблюдавам свободния ти полет пет етажа надолу. Но за съжаление моят патриотизъм е само на думи.

— Слушай — започна Ледар, — който и да е твоят съперник в кампанията, отсега знай, че ще работя за него. Безплатно ще му пиша речите и ще давам интервюта за всички вестници в страната. Ще им кажа имената и размерите на всяко маце, с което си спал по време на нашия кошмарен брак.

— Няма да го направиш заради децата — делово й отвърна Кейпърс.

— Тогава ще бъдат достатъчно големи и никак не ме интересува какво ще си помислят.

— Слабото ти място, скъпа, е в това, че ти винаги си се интересувала прекалено много какво мислят те — рече Кейпърс с убийствен тон. — Много добре знаеш, че Денят на майката почти не фигурира в техния списък от празници.

— Дайте да говорим по същество — намеси се Майк. — Джак, ще ни помогнеш ли да намерим Джордан, или не? Ти също си подписал договор.

— Майк, хубаво си отвори ушите — казах. — И този път ме чуй добре. Вече изтърпях една крайно неприятна среща по този въпрос и втора не ми е притрябвала. Никога и за нищо на света няма да ти помогна, защото ненавиждам приятелчето си Кейпърс. Сега стана ли ти ясно?

— Нима чувствата ти към мен се свеждат до ненавист? — попита Кейпърс.

— Точно така — отвърнах, — точно до това се свеждат.

— Мога ли с нещо да променя отношението ти към мен? — попита Кейпърс.

— Боя се, че не, Кейпърс. Съжалявам, стари приятелю.

— Джак, дай да си изясним отношенията — каза Майк и погледна към Кейпърс, който му кимна.

— Филмът се нуждае от Джордан, защото никой от нас не знае цялата история. Той е ключът към нея. Той трябва да фигурира в проекта ми, иначе никой няма да ми купи филма. Нали разбираш? Моят интерес е чисто професионален. Сега за Кейпърс: демократите се канят да вдигнат шум около ролята, която Кейпърс е играл, предавайки приятелите си в колежа. Събрали са снимки на Кейпърс — как кара сърф с Джордан, как всички празнуваме след победата в щатския турнир по футбол. Досещаш се, нали? Вече видях какви заглавия готвят. Истинска катастрофа.

— Значи цялата тази работа няма нищо общо нито с приятелството, нито с носталгията, нито дори с най-обикновено разкаяние — казах.

— Няма — потвърди Ледар. — Има общо само с единствената любов на Кейпърс, а тя се казва Кейпърс Мидълтън.

— Ледар, когато си цинична, не изглеждаш толкова красива — каза й Кейпърс.

— Но затова пък ставам доста по-умна, нали така? — озъби му се тя.

— Живееш сред подлеци, нали, Кейпърс? — обадих се аз.

— Всички живеем сред подлеци — отвърна той. — Разликата е в това как се справяме с тях.

— Справяме ли? — възкликна Ледар. — Но, скъпи, как се справяш със себе си?

— Кажи на Джордан, че искаме да се срещнем с него — отново се намеси Майк. — Поддържаме връзка с баща му. Освен това сме измислили начин да го отървем. Идеята ни е бетон!

— Разбрах — отвърнах. — Кейпърс ще бъде героят на нашия филм.

— Джак, аз винаги съм бил герой — рече Кейпърс и стана да си върви. — Ти си специалистът по второстепенните роли. Винаги си бил епизодик, фон, доброто приятелче.

— Недей да гневиш сценаристите, Кейпърс — рече Ледар. — Не знаеш как може да те изтипосаме.

— Именно затова си избрах първо продуцента — рече Кейпърс. Учудваш ме, Ледар. Ти ли ще ме учиш как да живея?

След като си тръгнаха, аз поспах малко, а когато се събудих, нощта бе настъпила — кристално студена и мастиленосиня. Вятърът, набраздил водите на Тибър, донесе миризма на листа и хартия.

Погледнах часовника и видях, че е точно девет. Светнах лампата и застанах в рамката на огромния правоъгълен прозорец. Изящното кубе на „Сан Пиетро“ осветяваше нощния силует на Рим. И тогава зърнах една мигаща в мрака светлинка. „Здравей“ — каза ми я по морзовата азбука. Махнах към нея и извиках Ледар. Показах й камбанарията на „Свети Тома Кентърберийски“ и тя видя лъча, който светваше и угасваше.

— Това е Джордан — казах аз. — Засега това ще ни бъде единствената връзка с него.

— Какво казва? — попита тя.

Към нас се стрелна продължителен лъч, последван от кратко премигване, после отново дълъг лъч и мрак.

— Кило. По морза това означава „Трябва да се срещнем“.

— А как ще разбереш къде?

Почесах главата си и това означаваше, че съм приел съобщението му. После три кратки светвания бяха последвани от три дълги. Съвършено същото послание беше отново повторено след известно време.

— Трийсет и три, Ледар! — извиках аз. — Донеси ми синята карта на Рим и неговите околности; на масата е. Обърни на показалеца в края, на страница 339. В дясната колона има списък на църквите, който започва със „Сант Адриано“. Това е църква номер едно. Преброй ги до трийсет и три.

— Трийсет и третата е „Санта Чечилия“ на Трастевере — каза Ледар.

— Добре — отвърнах. — Това е голяма църква.

Отново почесах глава и светлината угасна.

— Джордан ни каза „лека нощ“. Ще се срещнем след два дни в Трастевере.

— Там ли живее?

— Едва ли — казах. — Всъщност нямам представа къде живее. Според него колкото по-малко знам за живота му, толкова по-безопасно било за мен.

Ледар погледна към пометения от вятъра площад — един скитник го прекосяваше в този момент — и рече:

— Джак, как мислиш? Самотен ли е Джордан?

— Мисля, че самотата е същността на неговия живот — отвърнах.

Взехме едно такси и започнахме да обикаляме из най-затънтените улички на Рим. Щом се уверихме, че никой не ни следи, казах на шофьора да спре пред ресторант „Галеаси“ в Трастевере. Бързо се измъкнахме от таксито и се упътихме към огромната и умислена „Санта Чечилия“. Поведох Ледар към дясната страна на църквата с Успение Богородично, изрисувано на тавана над нас. Прекосихме стария мозаечен под, за да отидем при изповедалните, строени като войници в отсрещния край на църквата.

В две от изповедалните лампичката светеше, което означаваше, че вътре има свещеник, но само върху една бе дискретно изписано: „Английски“. Направих знак на Ледар да ме изчака, влязох в изповедалнята и дръпнах завеската. После по стар навик си подадох главата навън, за да видя дали някой не ме е проследил. Чух приглушения глас на Джордан, който даряваше опрощение на безупречен италиански на възрастна римлянка, която бе толкова глуха, че тайната на изповедта й се чуваше на километри.

Отворих прозорчето и зърнах закачуления профил на Джордан през решетката, която отделяше грешник от изповедник.

— Здрасти, Джордан.

— Здравей, мечок — отвърна ми той. — Радвам се, че си се оправил.

После ми разказа, че началниците му били разпитвани от представители на Интерпол относно свещеник беглец, издирван във връзка с престъпление, извършено през 1971-ва.

— Сведението може да е дошло от няколко места, но двете най-вероятни са Кейпърс Мидълтън и баща ми.

— Майка ти ще го убие — казах. — А и Кейпърс успя да ме убеди, че той има нужда от теб повече, отколкото ти от него.

— Да се довериш на Кейпърс или не — това е голяма дилема — отсече Джордан.

— Откъде другаде може да е изтекла информация? — попитах.

— Възможно е Майк да е казал на свои приятели в Холивуд как е наел частен детектив. Възможно е майка ти да е казала на някой друг от семейството. Възможно е баща ми да е споделил с някои от най-добрите си приятели. Съществуват милион сценарии.

— И сега?

— Моят абат държи да се махна от Рим за известно време — каза Джордан. — Докато се разпръснат облаците.

— Ще ми кажеш ли къде отиваш? — попитах.

— Не, Джак, знаеш, че не мога — отвърна Джордан. — Но искам да ми направиш една услуга. Искам да ми уредиш среща с моя баща. Но бъди предпазлив, много.

— Не се безпокой — казах. — Ледар е с мен, тя също може да помогне.

— Отлично. Кажи й да мине от другата страна на изповедалнята, за да видим как може да уредим срещата.

— Ти кога ще се видиш с майка си? — попитах.

— Вече се видях. Тя също смята, че трябва да се срещна с него. Джак, нали знаеш, винаги съм искал да имам баща. А никога не съм имал.

— Преувеличаваш.

— Не — каза той. — Наистина имам нужда от баща.