Пат Конрой
Блус в лятна нощ (24)

23

Като кален и опитен пътешественик, който най-накрая е получил разрешение да пусне котва, аз отново се върнах в родния пристан — забранения град Уотърфорд, моята „небивала земя“, която уби жена ми, а мен отчужди от собственото ми семейство и приятели. В моите очи този град беше опасно място, пълно с глухи задънени улици и зловещи изненади.

Но не друг, а именно дъщеря ми Лия успя да ми върне града такъв, какъвто го знаех — като дар божи, отплата и възмездие. Тя лесно откри неговата магия, защото всичките приказки, които й бях разказвал, започваха и свършваха тук, защото тук всеки ден тя неволно се срещаше с детството на Шайла. В училище седеше на същия чин до прозореца, където й бяха казали, че някога е седяла майка й. След училище обикновено отиваше у семейство Фокс, където дядо й я учеше да свири на пиано, а Рут Фокс полагаше всички усилия да я разглези до невъзможност. Лия не можеше да се начуди как съм издържал толкова дълго далеч от този малък рай. Откъсвайки я от родното й място, аз бях успял да докажа само едно: че изгнанието е най-сигурният лек срещу омразата към дома.

Въпреки че с никого не бях споделял намеренията си, за себе си бях решил, че връщането ми ще зависи от здравето на мама. Заедно с Ледар работехме върху филмовия сценарий за Майк главно защото заплащането беше добро; имахме достатъчно време да се потопим в собственото си минало и с учудване установихме как непрекъснато изникват нови и нови непознати подробности. За пръв път общувах безпрепятствено толкова дълго време затворен в стая с една жена. Темата, върху която работехме, беше отчасти нашата лична история, но колкото повече указания получавахме от Майк Хес, толкова по-ясно ни ставаше, че изчезването на Джордан Елиот трябва да се превърне в ключа към успеха на целия проект. Майк, изглежда, смяташе, че всичко ще се оправи, щом осмислим онази поредица от злощастни събития, която ни попари преждевременно и ни раздели завинаги. Той се измъчваше от носталгия по онези години и по приятелите, които очевидно не можеше да замени с нови. С Ледар направихме стотици интервюта и успяхме да изградим сюжет, който хвърля светлина върху критичните моменти на всеки един от нас. Разпитвайки за другите, ние научихме много за самите себе си. Но въпреки усилията ни много въпроси останаха без отговор и сценарият увисна недовършен. Джордан беше потънал в подземния свят на католическа Европа. Нямахме вест от него — нито майка му, нито аз — от деня, в който баща му го предаде на Пиаца дел Пополо. Враждата между Джордан и собствения му баща, както и самоубийството на Шайла трябваше да представляват финалът на онзи смутен период в живота ни, който се разигра в пределите на родния ни Американски юг. Двамата с Ледар направихме списък на всички неуточнени моменти и с това приключихме първия етап от подготовката. Чакахме да се случи нещо, което ще хвърли светлина върху всичките ни въпросителни. Онова, което все още ни липсваше, бе финал, убедителен завършек. Можех да се успокоявам с мисълта, че съм се върнал, за да напиша този сценарий, да покажа на дъщеря си нейния роден град и да я запозная с роднините й и може би да пофлиртувам с Ледар. Но майка ми, която инстинктивно усещаше всеки нюанс в поведението ми, знаеше, че истинската причина за моето завръщане — нещо, което не можех и пред себе си да призная — бе именно тя и евентуалната й смърт. Сценарият беше само извинение.

Всяка сутрин в шест и половина, преди училище, Луси взимаше Лия и я извеждаше на дълга разходка по плажа. Тогава й показваше как изглеждат яйцата на морския скат, острия триъгълен зъб на акулата, различните видове морски звезди и я учеше как да си направи хубава колекция от мидени черупки. Ако питате Луси, крайбрежната ивица на цяла Южна Каролина представляваше любовно писмо, написано от самия Бог, като буквален превод на необятната му любов към вечното вълнение на човешката душа. Учеше Лия да разпознава следите на големите морски костенурки по пясъка, когато излизаха от морето, за да снасят яйцата си някъде през май.

След дългата разходка двете измиваха краката си с един маркуч, подсушаваха ги с големите хавлиени кърпи, които стояха на верандата и тогава Луси закарваше Лия на училище с колата си. Поради болестта си Луси държеше да й отстъпя всички мои сутрешни задължения и пак поради същата причина аз настоявах тя да си почива. Луси съзнаваше, че дните й са преброени, и гледаше час по-скоро да се справи с нерешените въпроси в живота си, а за целта се нуждаеше от търпеливото снизхождение на своите деца.

Всеки ден Джордж и Рут Фокс посрещаха Лия след училище. След това я завеждаха у тях да я нахранят и Джордж й даваше уроци по пиано три пъти в седмицата. За момиче на нейната възраст тя свиреше с ентусиазъм, но онова, което й липсваше, за да стане голяма изпълнителка, бе страст и амбиция. Лия имаше прекалено много други интереси и хобита, за да посвети живота си на клавишите. Ала Джордж беше търпелив учител, пък и нейната подготовка от Италия не беше лоша. Поривистата природа на Лия и вроденият песимизъм на Джордж заживяха в странна хармония. Музиката, която изпълняваха едновременно, им доставяше голямо удоволствие и по този начин ги свързваше. След всеки урок Джордж сядаше на пианото, за да посвири на Лия за удоволствие. Опитваше се да й разкрие красотата, която може да се изтръгне от клавишите, ако човек се обрече да служи като роб на този инструмент.

През първия месец от нашето завръщане в Уотърфорд аз запознах Лия с всички познати от нашия съвместен живот с Шайла; показах й света, в който бяхме израсли с нея. Двамата се ровехме с часове из гимназиалните тетрадки и дневниците на Шайла, които след нашия брак бяха останали на тавана в къщата на Фокс.

Между страниците им открихме спомени от училищния живот на Шайла: изсъхнали орхидеи от абитуриентския бал, използвани билети за кино, на гърба на които внимателно бе изписано и заглавието на филма, и името на момчето, което я е завело. Усмихнах се, като видях, че повечето носеха името на Джордан Елиот. Имаше и програми от училищни пиеси, футболни мачове и събирания в синагогата. Бележките, които някой й е изпращал в час, също имаха на гърба си дата и име. Едно есе по английски, озаглавено „Лейди Макбет“ имаше оценка отличен и изписани на ръка похвали от учителя ни Джон Лоринг.

— Дай да видим какво си й писал ти — каза Лия и запрелиства споменика.

— О, дано не съм се подписал под собствените си глупости!

— Разбира се, че си се подписал. Нали си се оженил за нея.

— Да, ама тогава аз не знаех, че ще се оженя за нея.

— Намерих го! Татко, прочети ми го.

— О не, то е по-лошо, отколкото си представях. Направо е ужасно. Не, не! Не мога да го прочета в трезво състояние.

На една от страниците с печатни букви, затворени в големи скоби, бе изписано: „запазено място“. Именно там глупавата ми ембрионална мъжественост се бе проявила по следния начин:

 

Скъпа Шайла,

Ето, престраших се да драсна две-три „мили думи“ на едно от най-милите момичета в света. Никога няма да забравя петия час по английски език и как мистър Лоринг почервеня като рак, когато му подхвърли, че е „жребец и половина“. Ние, разбира се, сме често заедно — за мой най-голям кеф. С теб винаги е страшно гот и много забавно (е, за забавно може да се спори). Когато ти писне от онзи гнусен сексманиак Джордан, знаеш, че винаги можеш да се покатериш на дървото в двора и да влезеш в стаята ми през прозореца ми. (Ха! ха! Майтапя се.) Няма да ти изброявам щуротиите, в които се набърка миналото лято, но те моля сега да я караш по-внимателната. Догодина в университета всяка вечер ще си поркаме до забрава — на четири очи. Нали? На момичето, което Джак не може да забрави.

Същият

 

Вдигнах очи от листа. Чувствах се ужасно глупаво — бях повече засрамен, отколкото разчувстван от онова, което бях сътворил, и то в последния клас на гимназията.

— Кръгъл идиот. Абсолютен кретен. Недоносче. Сега разбирам защо родителите на Шайла ме мразеха — казах. — А защо майка ти се омъжи за мен, ще си остане една от големите загадки на живота.

— Защо пък, хубаво си го написал — рече Лия.

Рутинното всекидневие успокоява вроденото примитивно безпокойство у всяко дете. Лия свикна със своя режим и той й даваше усещане за порядък и смисъл на нещата, с които се занимаваше. Ако не беше тя, аз сигурно щях да се събуждам по здрач и да обядвам посред мъртвилото на нощта под светлината на звездния блясък. Благодарение на дъщеря ми обаче заживях съвсем нормално и успях да се превърна в пълната противоположност на иначе безсистемната си, объркана и анархистична природа.

Няколко пъти в седмицата посещавахме мама и доктор Питс в шест часа за по едно питие на прекрасната им веранда с изглед към морето. Имах желание да прекарвам повече време с мама и въпреки че присъствието на доктора ме притесняваше, тъй като за мен той бе един съвършено непознат човек, давах си сметка, че е част от нейния живот. Луси винаги бе търсила мъж, който ще я гледа в очите и жадно ще поглъща всяка нейна дума. Тя бе открила този човек в лицето на Джим Питс. Той я обожаваше.

Не исках да заразявам Лия с мрачната неприветливост на собствения си характер. Дълбоко в себе си вярвах, че това може би е убило Шайла. Връщайки се в Америка, за да бъда до болната си майка, мислех, че полепналият по душата ми скреж ще се отчупи, ще се стопи, ще потърси топлината на гълфстрийма, чийто води бяха част от моето наследство.

Луси се възстановяваше бързо; кожата й отново порозовя и здравето й укрепна. Всички знаехме, че това процъфтяване е като циганското лято, но волята й за живот беше удивителна. Беше ясно, че няма да се предаде без борба.

Седях в хола на нейната къща и наблюдавах доктор Питс, който при посещенията ми в шест часа с ритуална скованост играеше ролята на домакин.

— Каква отрова да ти налея, Джак? — попита ме той.

— Джин с малко лимон.

— А на теб, мадмоазел? — обърна се той към Лия.

— Лимонада, доктор Джим — рече му тя.

Луси пристигна откъм градината и ни целуна. Целувките й бяха студени и формални, толкова небрежни, че приличаха на разсеян жест. Самата тя ухаеше на див чай и земя.

— Както обикновено ли, скъпа? — попита доктор Питс откъм бара, където се бе надвесил над цяла редица кристални гарафи. — Любовен еликсир номер девет, така ли?

— Чудесно, скъпи — отвърна му Луси и намигна на Лия. — Не е ли време да нахраниш Четирите конника на Апокалипсиса, Лия?

Лия погледна стенния часовник в дъното на стаята. Луси седна срещу мен и запя една кънтри-песен от неизчерпаемия си репертоар. Този път беше „Крача по ръба“ на Джони Кеш.

Имаше хубав дълбок глас и обичаше да го демонстрира. Доктор Питс се разнежи, като я чу да пее.

В срещуположния край на дългия хол нещо се размърда под завесата на южния прозорец. След миг четирите костенурки, които Луси отглеждаше в къщата, бавно изпълзяха от скривалищата си и важно закрачиха по пода. Лия се захласваше всеки път при тяхното появяване, въпреки че неведнъж бе гледала как Луси ги привиква с песента си, за да правят компания на останалата част от семейството, която си пиеше коктейлите. Когато и четирите се приближиха, спряха пред носовете на чехлите й и вдигнаха послушно глави с онова неземно търпение, което е типично за всички студенокръвни животни. Луси подаде на Лия две купички и се загледа във внучката си, която взе да храни костенурките си с парченца сурова кайма и зелени листа от маруля. Костенурките бяха много добре възпитани и смирено изчакваха реда си. Когато свършиха, се обърнаха и с набожна благочестивост затупуркаха обратно към подземията на къщата. Точно в този момент цъфна доктор Питс с питиетата.

— Веднъж се опитах да им изпея една друга песен — не кънтри, а рокендрол — каза Луси и взе своята водка с тоник от доктора. Очите им се срещнаха за миг. — Но костенурките въобще не реагираха на рокендрол. После подхванах една коледна песен — нищо. После, в чест на доктор Джим, изпях химна на военноморския флот. Костенурките никакви ги няма. И най-накрая се върнах към доброто старо кънтри и тогава да ги видиш как се втурнаха навън като състезателни коне. Затова им викам кънтри-костенурки, защото само тези ритми признават. Нищо друго не е в състояние да ги помръдне.

— Така е, Лия — намеси се доктор Питс. — Аз съм очевидец на случката. Истина е — подписвам ти се с двете ръце. Няма да те лъжа, нали за едната чест живея.

После дойде при мен и ми подаде джина — приготвен само както бившите военни умеят да го правят.

— Това е кръв в очите, огън в корема — рече доктор Питс и вдигна наздравица.

През краткия си престой бях забелязал, че повечето от това, което говори доктор Питс, са празни приказки. Държеше се като изискан джентълмен, който знае много добре, че би трябвало да се обажда само по конкретен повод, но в същото време беше и достатъчно разумен, за да си дава сметка, че най-добрата стратегия по коктейлно време е ухажване на съпругата. Обичаше да казва за себе си, че не е човек, който ще те изненада, но това означаваше чисто и просто че е много скучен.

— Скоро ще видиш какви интересни неща ще има да стават тук — обърна се Луси към Лия. — Откакто си дошла, всичко е много спокойно, но няма да е вечно така.

— Какво ще става, бабо? — попита Лия, отиде при нея и седна в скута й. Луси пъхна пръсти в черната коса на Лия.

— Страхотни неща. Утре Джини Пен излиза от болница. Всичките ми момчета ще бъдат тук за уикенда.

— И Джон Хардин ли? — попита Лия.

— Днес Джон Хардин ми се обади по телефона — рече Луси. — Беше в чудесно настроение. И той излиза от болница и в неделя ще бъде тук с нас. — После се обърна към мен. — Джон Хардин много държи да покаже на Лия къщата си на дървото. Искам и аз да дойда. Всички казват, че е построил истинско чудо.

— Мамо, Джон Хардин добре ли е? — попитах. — Последния път, като го видях, беше изправил целия град на нокти. Стори ми се малко напрегнат.

— Ти никога не си разбирал Джон Хардин — каза Луси. — Никога не си се и опитал да погледнеш света през неговите очи.

— Ако можех да го видя през неговите очи, скъпа мамо, сега щях да съм в усмирителна риза и със запазено легло в щатската психиатрия.

— Понякога хуморът ти е ужасно грубиянски.

— Това не е хумор, мамо.

— Какво му има на Джон Хардин? — попита Лия.

— Страда от болки в главата — рече Луси.

— Страда от бръмбари в главата — поправих я аз.

Беше почти седем и на запад небето още светлееше. Миещите се мечки вече се бяха събрали в задния двор на къщата, вдигаха ужасна тупурдия и се блъскаха за по-изгодна позиция. В шумния си бандитизъм приличаха на глутница помияри с извити като дъга гърбини и клоунски муцунки. Но всъщност бяха невероятни животни. Задната врата хлопна и Лия излезе с торба суха котешка храна и остатъци, които Луси бе заделила специално за мечешката вечеря. В продължение на пет минути мляскаха, съскаха и сумтяха, докато излапаха и последната троха, а после се изнизаха от двора едно по едно и изчезнаха в отсрещната гора.

— Когато пристигнах тук за пръв път, твоят прапрадядо ми каза нещо, което никога няма да забравя.

— Дядо Сайлас ли? — попита Лия.

— Той беше моят пръв учител. Научи ме на всичко, което знаеше за крайбрежието и островите.

— А мен иска да ме научи как се стреля сърна — каза Лия. — Ама татко вика да вземе да ме научи на нещо по-свястно.

— Когато го видях за пръв път, Сайлас така ми рече — продължи Луси. — Преди белият човек да се яви по тези места, катеричките можели да стигнат от тук до Мисисипи, скачайки от клон на клон, без нито веднъж да слязат на земята. Толкова гъсти били горите по крайбрежието.

— Ами мочурищата? — попита Лия. — Как прекосявали мочурищата?

— Умница! — рече Луси. — Никога не приемай хорските думи за чиста монета.

Двамата с доктор Питс ги наблюдавахме като на филм през прозореца. Чувствах се неловко в неговата компания, сякаш поколението, което ни разделяше, беше водоем от предателство и никой не можеше да прекоси безпрепятствено опасните му, пълни с въртопи води. Знаех, че съпругът на моята майка много искаше да го харесам, и несръчните му усилия да поведе обикновен разговор с мен не бяха нищо друго освен опит да запълни разделящата ни пропаст.

— Красива е, нали? — подхвърли той.

— О, да — съгласих се аз и чак след това осъзнах, че той не говори за Лия.

— От всичко се интересува. Любознателна е като малко момиченце. Не бях срещал такава жена преди. Кипи от живот. Не мога да се меря с нея. Голям късметлия си, че имаш такава майка.

Знаех, че доктор Питс говори така колкото да предотврати неловкото мълчание. Напрегнах се, но не можах да измисля абсолютно нищо, с което да го накарам да се отпусне. Усилието, макар и напразно, ме изтощи.

— Твоите братя, Джак, говорят ли нещо за мен? Харесват ли ме? Бих се радвал на всякаква информация по този въпрос. Тайната ще си остане между нас, можеш да ми вярваш.

— Ние всички знаем, че ти обичаш мама, докторе — казах. — И сме ти много благодарни.

— Значи не ме мразят, задето съм я отнел, така да се каже — рече той и двамата се загледахме навън в жените на нашия живот.

— Докторе, татко е пияница — казах. — Знам, че там долу, под езерото от алкохол, изпит от началото на шейсетте години досега, се крие един много свестен човек, но мисля, че щеше да е по-добре, ако още в началото бе започнал да пие бензин вместо бърбън. Щеше да го убие по-бързо и ние щяхме да го мразим по-малко.

— Баща ти се обади днес — каза доктор Питс. — Трябва да кажа „и днес“. За кой ли път?

— Какво иска?

— Щом се понапие, звъни тук да тормози клетата ти майка — рече той. — Мисля, че е крайно време да се намеся и да сложа край на това издевателство, но тя ме спира, казва, че самичка ще се оправи. Нали знаеш, сега трябва да си почива, да събира сили, а не да ги прахосва, особено по глупости.

— Нямам представа от левкемията — казах. — Мама има по-здрав вид от преди. Всяка сутрин изминава по пет мили. Цветът на лицето й се върна. Дали няма да се пребори с болестта?

— Всякакви чудеса стават. Тялото е странна машинка. Дотолкова пълно с изненади, че понякога прави здравия разум за смях.

— Значи и ти мислиш, че мама може да се пребори с болестта, така ли? — попитах и се улових, че за пръв път у мен проблесна надеждата.

— Лично аз предпочитам да си мисля, че майка ти ще живее вечно — каза доктор Питс, внимателно подбирайки думите си. — Просто не мога да си представя живота без нея. Надявам се, защото нямам друг избор.

Доктор Питс отиде да долее двете ни чаши и тогава забелязах нещо неестествено в походката му, сякаш се опитваше да прикрие леко накуцване. Взехме чашите си и излязохме навън при Луси.

Седяхме на верандата, заслушани в песента на прибоя. Вълните се плискаха като по заповед, сякаш зрънцата на пясъчен часовник отмерваха темпото на нестихващия им ритъм. Навред цареше порядък и тишина. Погледнах мама, която винаги бе копняла за ритуалите на домашния покой. Всичко обикновено, скучно и нормално я трогваше до сълзи.

Луси първа го забеляза. Не се издаде, само се изправи и приглади с ръка гънките на роклята си.

— Джим, скъпи — каза тя. — Би ли ме закарал веднага до „Т.Т.Боунс“, преди да затворят? Забравих да купя спагети и хляб за вечеря.

— Разбира се — каза доктор Питс и остави питието си.

— Ще дойдем двете с Лия — каза Луси и аз забелязах тревожния й, вперен в далечината поглед. Извърнах очи в същата посока и разбрах всичко, без да разменим дума.

— Мамо, вземи и един буркан майонеза „Хелман“ за мен — поръчах й аз.

— С удоволствие — рече тя, — а ти сложи вода за спагетите.

Погледнах към мъжката фигура, която се приближаваше. Те влязоха в къщата, за да минат през предната врата, а аз слязох по стъпалата към плажа. Приливът настъпваше, баща ми също. В ръката си държеше бутилка — носеше я така, сякаш бе пълна догоре със скъпоценни камъни. Походката му бе несигурна, но целенасочена. Изпречих се на пътя му. Изгледахме се враждебно в сумрака.

— Сърф ли ще караш, или подтичваш за отслабване? — попитах го аз.

— Искам да говоря с майка ти — изсъска злобно Джонсън Хагъд. — Трябва да знам как е със здравето.

— Здравето й е зле — казах. — Тя умира, затова изчезвай оттук, татко! Само я плашиш с тия твои посещения.

— Той погледна към къщата, после — към мен.

— Не съм пил — каза той и вдигна почти пълната бутилка. — Нося я само за кураж.

— Разбира се.

— Всичките ми синове се обърнаха срещу мен — като насъскани зли кучета.

— Само че го направиха с голямо закъснение.

— Още не си довел дъщеря си да ме види — каза той с обиден глас, в който долових самосъжаление. — Много си се нафукал, откакто стана европеец. Нали си на „ти“ с разни кралски особи.

— Ами да. В дворци и замъци ме канят — казах и тъжно поклатих глава. — Ние с Лия идвахме два пъти, но нямахме късмет. Все в пиянски несвяст те сварвахме.

— Много ми дойде напоследък — рече Джонсън Хагъд и погледна бутилката на фона на небето.

— Много от какво?

— От това, дето се опитвам да не пия — каза той съвсем сериозно, а аз се изсмях гръмогласно. — Ти винаги си ме мразил, Джак. Винаги си съзаклятничил срещу мен.

— Не винаги — поправих го аз. — Имаше време, когато само те съжалявах. Но след това вече омразата ми се удаде с лекота.

— Всеки ден водиш Лия при родителите на Шайла, а знаеш как се отнесоха Фоксови с теб.

— Те се опитаха да ми отнемат детето — казах. — Ти се опита да ми отнемеш детството. Фоксови не успяха. Ти обаче успя.

Баща ми отново погледна към къщата, където смяташе, че Луси стои зад прозорец и ни наблюдава, и извика:

— Луси! Луси! Вдигнал съм бяло знаме. Искам да говоря с теб.

— Защо трябва да я излагаш пред съседите?

— Това винаги е било слабото й място — изхихика баща ми. — Винаги е треперила какво ще кажат хората. Това ми даваше голямо тактическо предимство в продължение на години. А сега, махай се от пътя ми! Има един доктор в Хилтън Хед, който може да излекува майка ти. Използва лекарство от кайсиеви костилки, което се намира само в Мексико.

— Така ли? — казах. — Значи в Мексико никой не умира от рак. Мама вече си има доктор. Той ще успее да я довърши толкова добре, колкото и всеки друг.

Баща ми отвинти капачката на бутилката и отпи. Бях го виждал да изгълтва половин литър бърбън, без да си поеме дъх. Стоеше и ме гледаше изпитателно.

— Ти си най-странният от всичките ми синове — каза той най-накрая. — Голям късмет да попаднеш в нашето щастливо гнездо от неудачници. Роди се грозен, сине — изсъска той и пак отпи от бутилката. — Дори мен не можеш да виниш за това, въпреки че ти и цялата ти пасмина от братя сте готови да ме обвините за всичко, дори задето водата на морето е солена. Не, не. Дойдоха хора да ми кажат, че си най-грозното бебе, което някога се е раждало в Уотърфорд — с червено набръчкано лице, сгърчено от колики, хилаво и недоносено. В лице винаги си ми приличал на убиец.

Баща ми можеше да бъде жесток и това негово умение винаги ми е спирало дъха. Тежко на детето, родено с лунички, астигматизъм, петна по кожата или рижа коса. Той винаги напипваше най-уязвимите места на своите противници и нищо не беше в състояние да го спре, ако реши да нарани онези, които най-много обича.

— Татко, мама я няма — казах. — Видя те, че идваш, и побърза да избяга с Лия и Джим. Изпрати ме да я отърва от теб.

— Къде ти е армията тогава?

— Татко — поклатих глава. — Мама е вече омъжена. Има друг живот. Не бива да я притесняваш, нито да я унижаваш пред новия й съпруг.

— С нея сме се клели пред Всевишния — заяви той тържествено. — Пред Царя на царете. Душеспасителя. Пред Създателя на всички твари, малки и големи.

— Да, но тя се освободи от тази клетва — казах. — С помощта на адвокат. Нали си чувал, знаеш какво е това адвокат.

— Тя ме напусна в момент, в който имах най-много нужда от нея. Бях безпомощен, търкалях се във всяка канавка и всяка нощ просех милост от ангелите небесни. Алкохолизмът е болестно състояние, сине. Майка ти напусна своя пост, избяга от мен като от прокажен. Затова Бог я наказа с рак на кръвта.

— Ще й предам. тя ще се зарадва, като чуе — казах. — А сега се махай. Ще те придружа до къщата на дядо.

— Не понасям компанията на задници и дегенерати. А ти си и двете. Чел съм всичките ти готварски книги. Искам да ти кажа, че не бих се докоснал до педерастките ти рецепти, дори да умирам от глад.

— Тогава ще напиша готварска книга специално за теб, татко. Първата глава ще се казва „Видове сухо мартини“, втората — „Коктейли“, третата — „Скоч и сода“ и последната — „Водка с доматен сок“.

— Обичам питието си чисто, без излишни добавки — горчиво заяви баща ми.

— Тогава ще опростя книгата си. Рецептите ще звучат горе-долу така: Купете си бутилка алкохол. Отворете я. Изпийте я до дъно. Хвърлете шишето на плажа. Отпуснете се и сега вече можете на спокойствие да изпаднете в делириум тременс. Тази рецепта ще кръстим „Закуска“.

— Имай повече уважение към баща си — смъмри ме Джонсън Хагъд. — Вече ти казах, че това е болест. Имам нужда от състрадание, а не от упреци.

— Махни се от двора на мама — казах с тон, който издаваше раздразнението ми.

— Не съм в двора на майка ти. Земята, върху която стоя, е част от крайбрежната ивица на щата Южна Каролина. Никой не може да предяви претенции за собственост или да закупи крайбрежието, което принадлежи на щата и народа за всички времена. За законите с мен няма да спориш, ясно ли ти е! Половината съм ги забравил и пак съм най-добрият юрист в щата, разбра ли, идиот такъв?

— Ти удави професионалната си кариера в бутилка „Джим Бийм“.

— Джак, аз съм далеч по-мъдър човек от теб, дори от онова, което би могъл да станеш. Аз пия от отчаяние, разочарование, безсмислие и пустота — все неща, които душата ти не познава.

— Да, но благодарение на теб бих могъл да изнеса цикъл лекции в Харвард точно по тези теми — озъбих му се аз. — Нека бъдем наясно: ти пиеш само защото обичаш да се наливаш.

— Абе какво съм седнал да те слушам аз теб! — разсърди се баща ми и пак иззлобя. — Какво представляваш ти? Мамино синче, което парадира с мамините знания край печката, защото никога не успя да се откъсне от полата на мама! Винаги си бил лигльо и лигльо ще си останеш!

— Татко, всичко това съм го чувал и преди — отвърнах му аз, след като успях да се овладея. — Забравяш какво говориш, защото си вечно пиян. Затова пък аз добре си спомням, защото съм винаги трезв. А сега, за да има поне едно нещо, което да си спомняш, ще те ритам по плажа, докато се изметеш оттук. На нас двамата този танц ни е добре известен, нали? Отдавна го танцуваме. Дори ти предлагам да го сменим.

— Защо? На мен той ми харесва. Аз имам нужда да изразявам презрението си към теб. Ужасното си отвращение. Скъпо дете, ти винаги можеш да се правиш, че не ти пука. Но и ти си като останалите лигльовци — твоите братя. Лесно се засягате. А аз знам от какво ще ви заболи най-много и си правя кефа. Това е спорт, който сам съм си го измислил. Любимият ми спорт за отмора. Нарича се „гавра с леваците“. Първо им напипваш слабото място, а после като зъболекар завираш свредела там и въртиш, докато оня се разкапе. Значи стържеш с машинката надълбоко, докато опре в нерва. После даваш още малко навътре — около един милиметър, — и готово! Левакът е на колене и пищи от болка.

— Не го прави, татко — казах през зъби. — Предупреждавам те.

— Дами и господа, нека посрещнем с аплодисменти прекрасната и неземна Шайла Фокс!

Хвърлих се връз него, хванах го за гърлото и го вдигнах във въздуха. Той се опита да ме удари с бутилката по главата, но аз я грабнах от ръката му и я хвърлих в морето.

— Скръбта ти по Шайла е жалко театрално представление — каза той и ме заплю. — Всичко у теб е чист фалш. Гледах те как излизаш с дъщеря си от къщата на Фоксови. Каква мила картинка! Любещият баща. Скърбящият вдовец. Всичко е лъжа и измама. Ако таткото издържи да се преструва дълго, тогава всички ще му повярват, че обича малката си дъщеричка. На мен обаче тия не ми минават, Джак. Ти си студенокръвно животно. Знам го, защото дълго съм живял с тази студенина вътре в мен и тя ме погуби.

— Аз обаче не съм като теб. Изобщо не приличам на теб.

— Целият на мен си се метнал — изсмя се той цинично. — Всичките ми синове носят у себе си същото онова парче лед, с което се боря цял живот. Погледни клетия Далас. Моят съдружник по кантора. Има свястна жена и чифт дечица, но това не му стига. Затова ходи, души като хрътка и щом някоя фльорца склони да му бутне гратис, той решава, че е попаднал на златна жила. Всички вие цял живот ще търсите любовта, но никога няма да я разпознаете, ако спи на съседното легло.

— Ти нищо не знаеш за нас — изсъсках ядосано.

— Погледни там — рече Джонсън Хагъд и обърна очи към къщата на Луси. Тя се беше върнала от магазина. Видях я как се разхожда в рамката на прозореца — обляна в изкуствена светлина и току надничаше в естествения мрак. Ние я виждахме ясно, но тя не можеше да ни види.

— Ето какво загубих — рече баща ми. — От невежество. Защото не знаех какво имам до себе си. Бас държа, че и ти не си си давал сметка колко обичаш Шайла, преди да я видиш в моргата. Нали, Джак?

Погледна още веднъж към бившата си съпруга и изкрещя:

— Обичам те, Луси. Още те обичам.

Луси се отдръпна от прозореца, а той добави:

— Обичам те, мръсница такава!