Пат Конрой
Блус в лятна нощ (2)

1

Обикновено ставам преди събуждането на Пиаца Фарнезе. Сварявам си кафето още по тъмно, взимам чашата и излизам на терасата, откъдето наблюдавам как белезникаво обагреният град бавно просветлява.

В шест сутринта пръв пристига вестникарят и започва да подрежда сергията си. След това откъм западния край на площада влиза камион, който носи вързопите с „Месаджеро“ и останалите сутрешни вестници. Двамата карабинери, които пазят входа на френското посолство, запалват фаровете на джипа си и започват бавната си, съвършено формална обиколка на Пиаца Фарнезе. С лица, напомнящи израженията от измачкано тесте карти, те демонстрират безкрайното си отегчение. Закрит камион разнася ароматни торби с кафе. Спира пред „Бон Кафе“ в мига, в който собственикът му вдига кепенците. Първата чаша горещо кафе той поднася на шофьора на камиона, втората — на собственика на вестникарската сергия.

В онзи ранен понеделник на отсрещния край на площада, в двора на манастира „Санта Бриджита“ се появи една монахиня и безгрижна като пчелица, се зае с розите. Сива котка на по-тъмни и по-светли ивици залегна да дебне гълъбите, но един скитник плесна с ръце и ги изкъшка. Мъжът, който ме преследваше от известно време насам, излезе от „Бон Кафе“ и вдигна поглед към моя апартамент. Запали цигара, отиде до вестникарската сергия и си купи „Месаджеро“.

Площадът под мен се оживи: затъркаляха се ръчни колички и от страничните улички заприиждаха хора. Гълъбите, накацали по великолепните хералдически лилии, образуващи декоративния фриз на френското посолство, си загугукаха един на друг. Обичам повтарящото се еднообразие и строгата простота на моя площад.

Точно в седем часа работниците, които сменяха старите плочи от покрива на отсрещната сграда, запретнаха ръкави и звуците на длетата им огласиха въздуха. Изпих си кафето и отидох да събудя Лия за училище.

Щом вдигнах щорите от прозореца в стаята й, тя се обади:

— Татко, онзи човек още ли ни следи?

— Чака ни долу на площада, вече е там.

— Как мислиш, кой е той?

— Още днес ще разбера, съкровище.

— Ами ако отвлича деца? Може би иска да ме продаде на циганите и тогава ще трябва да си изкарвам хляба като крадла.

— Мария пак ти е наговорила куп глупости. Недей да вярваш на приказките й за циганите и за комунистите. Хайде сега, побързай! Стягай се за училище. Сестра Розария се сърди на мен, когато закъсняваш.

— Ами ако той се опита да ми направи нещо лошо, а, татко?

Взех я на ръце и я вдигнах във въздуха, така че да ме погледне право в очите.

— Казвал съм ти и преди: твоят татко може да е глупав, но той е и...

— Голям — изсмя се тя.

— Колко голям?

— Много голям. Висок е метър и деветдесет.

— Как ме наричат твоите съученици?

— Il Gigante — каза тя и отново се изсмя.

— Точно така. Аз съм великанът, а онзи мъж долу е мъничето, което се катери по бобеното стебло.

— Но мъничето убива великана, като отсича бобеното стебло — каза тя.

Притиснах я към себе си и се засмях.

— Лия, ти си страхотна умница. Също като майка си. Не се безпокой, онова е приказка. А в истинския живот великаните използват костите на мъничетата вместо клечки за зъби.

— Това е отвратително! Отивам да си мия зъбите.

В този миг чух как Мария отключи външната врата и още от антрето се провикна към Лия:

— Buon giorno, piccolina. — Остави чадъра си и влезе в кухнята. Налях й чаша кафе.

— Buon giorno, Dottore — каза Мария.

— Мария, не съм никакъв доктор — отвърнах й на италиански. Трудно ми е да усвоя диалекта на Мария. Звучи ми като нещо средно между чуруликане и заекване, но тя е безкрайно търпелива с мен, когато не мога да я разбера.

— В Италия си доктор — отсече тя. — Радвай се и не протестирай! Приятно ми е да те наричам така пред другите гувернантки и прислужници. Нека знаят, че работя за заможен човек. Между другото, онова приятелче е вече долу.

— Знам. Видях го от терасата. Тук никой ли не го познава?

— Портиерът говорил със съдържателя на „Бон Кафе“. Непознатият се представил като турист от Милано. Но аз не разбирам защо един турист ще зяпа някакъв си апартамент вместо Палацо Фарнезе. Бруно, който продава вестници на сергията, е убеден, че той е ченге, а ти си замесен или в търговията с наркотици, или имаш вземане-даване с Червените бригади. Нито един от карабинерите не го е виждал преди, но те са такива младоци, че надали познават друг, освен собствените си майки. Купува си цигари от магазинчето на Джанина. Целият площад е нащрек и го следи. Не изглежда опасен. Казаха ми да ти предам да не се страхуваш.

— Благодари им от мое име. Ще гледам един ден да им се отплатя.

— Няма нужда — отвърна тя. — Нищо, че двамата с малката сте чужденци, вие вече сте част от площада. Тук всички се грижим за съседите си.

— Мария, омъжи се за мен! — казах аз и сграбчих ръката й. — Омъжи се за мен и ще ти дам всичките си пари. Освен това ще ти позволя да отгледаш детето ми.

— Глупости говориш. Побъркан! — изсмя се Мария и издърпа ръката си. — Смахнат американец. Само ми се подиграваш, ама един ден аз ще ти кажа „да“ и тогава да те видя какво ще правиш, Dottore.

— Веднага ще звънна на папата да ми запази час за една брачна церемония.

— Много си голям за мен, синьор Маккол — каза тя и ме премери с поглед. — Ще ме смачкаш в леглото.

— Само си намираш извинения — отвърнах и в този миг Лия се появи на прага на кухнята, облечена за училище. Усмихна се широко, за да видя колко грижливо си е измила зъбите. Прегледах й ушите и врата и кимнах одобрително, след което я препратих на Мария да сплете косата й. Лия имаше тъмна вълниста коса, която по странен начин отразяваше светлината на електрическата лампа. Тръснеше ли глава, в косата й заиграваха мъждукащи проблясъци, като слънчев поток, размътен от диво зверче.

— Bellisima. Bellisima — затананика Мария, докато сплиташе косата на дъщеря ми. — Най-красивото момиченце на площада.

Пиаца Фарнезе заемаше централно място във всекидневието на Лия. Тя живееше в блажено неведение за това, че аз всъщност съм беглец, подгонен от миналото си, който се крие от своите преследвачи. Беше твърде малка, за да помни моето бягство от Южна Каролина в Ню Йорк, а оттам с нощен полет на „Алиталия“ до Рим.

Стисна ръката ми, докато поздравявахме портиера, преди да излезем навън.

Мъжът, който ни следеше, се обърна с гръб към нас и запали цигара. Престори се, че чете някакъв исторически надпис, който висеше над вратата на аптеката.

— Татко, нали няма да го набиеш? — попита Лия.

— Няма, обещавам. Наистина ли мислиш, че съм толкова глупав? Може би след онова, което се случи последния път?

— Толкова се уплаших, като те тикнаха в затвора.

— Аз се уплаших повече от теб. След тази случка Рим сложи край на боксьорската ми кариера.

— Всички монахини знаят, че си бил в затвора „Реджина Чели“ — каза тя с разпаленото неодобрение на осемгодишните, — дори и сестра Розария. Чувствам се ужасно.

— Получи се културно недоразумение — обясних й аз, докато прекосявахме оживения площад. — Твоят великан реши, че щом има педал насреща си, трябва да играе твърдо. Признавам, беше грешка, но така би постъпил всеки американец на мое място.

— Дължиш ми хиляда лири — каза Лия.

— Откъде накъде? Не съм псувал. Не ти дължа нито цент.

— Каза онази думичка с „п“. Хиляда лири!

— Педал въобще не е мръсна дума. Това е част от велосипед, която се натиска с крак, за да се приведе в действие колелото. Казва се: въртя педалите. Колите също имат педал, казва се педал за газта.

— Ти нямаше предвид такъв педал — възрази тя. — Ако си честен, ще ми дадеш хиляда лири.

— Лия, аз съм възрастен човек — продължих. — Разбери, да баламосвам дечурлига като теб е част от служебната ми характеристика.

— Не забравяй, че аз също трябваше да лежа в затвора с теб — нацупи се Лия. — Сестра Розария смята, че трябва да се срамуваш от себе си.

— Бях предизвикан и станах жертва на банда мъжкари, които въобще не ме разбраха.

— Стига, държа се като гамен! — отряза ме Лия.

Всеки път, когато се каня да избухна, да повиша тон или съм просто в скандалджийско настроение, Лия не пропуска да ми напомни за моето злополучно запознанство с италианските нрави и обичаи. Случи се в първите месеци от престоя ни в Рим, когато все още не бях свикнал с грамадата от отговорности, пред които се изправя човек, решил да отглежда детето си сам в напълно непознат град. Всеки божи ден изпадах в паника пред неподозираната лавина от задължения, които трябваше да бъдат спешно изпълнени. Имах чувството, че трябва да съм най-малкото кметски наместник, за да се справя успешно с подобните на лабиринт загадки, които Рим непрекъснато поставяше като клопки по пътя ни. С Божията милост обаче открих най-добрия начин. За да получиш телефон в Рим, трябва да направиш най-малко три разходки до Градския съвет, четири до телефонната компания, да раздадеш поне три подкупа в брой (и то в долари) и да подариш кашон хубаво вино на портиера, който познава брата на един приятел, който живее в съседство с кмета на Рим. Градът неслучайно се гордее с пълната липса на експедитивност. Благодушната анархия, с която се сблъсквах навсякъде, ме караше да се чувствам напълно изтощен в края на всеки работен ден.

Въпреки това не успях да се забъркам в неприятности до момента, в който не свалих гарда си. Един ден по обяд излязох на пазар под навесите на невероятните сергии за плодове и зеленчуци на Кампо деи Фиори. Поведох дъщеря си за ръка из кресливата навалица на този пъстър пазар. Обичах да се заглеждам в отрупаните с плодове красиво подредени сергии, където неизбежните оси жужаха щастливо и пиеха нектара на сливите, гроздето и прасковите.

Самият спектакъл, който представляваше уличният живот на Кампо деи Фиори, караше Лия да изпада във възторг още от първата седмица на нашето пребиваване в квартала. Всеки ден тръгвахме от северния край на площада, където купувахме хляб. Последната ни спирка обикновено беше при братя Руджери, чийто магазин ухаеше на сирена и колбаси, а от тавана висяха най-малко петдесет бута шунка. Така се случи, че ядовете ми започнаха точно пред техния магазин, когато изведнъж се сетих, че трябва да купя маслини.

Двамата с Лия се разхождахме из Кампо деи Фиори. Минахме покрай мъжа, който наточваше ножове — работилничката му представляваше неподвижно закрепен велосипед, покрай магазинчетата за карантия и дреболии и налетяхме право на една разпалена семейна свада между съпрузите Де Анджело. Мина известно време, докато науча имената им, но и преди това бях вече наблюдавал няколко разправии между Мимо и София Де Анджело насред Пиаца Фарнезе. Мимо беше общ работник и специализиран алкохолик, който често се подвизаваше наоколо с бутилка грапа в ръка. Докато се наливаше насред площада, стиснал бутилката за гърлото, той като че по-скоро се настървяваше, отколкото напиваше. А веднъж настървен, започваше да ругае живота си, който очевидно не го удовлетворяваше. Тогава жена му непременно изникваше отнякъде и вземаше да го хока гръмогласно. Двамата с Лия бяхме наблюдавали няколко техни представления от прозореца над площада и знаехме, че тази римска двойка е ненадмината по кресливост и цветисти псувни. Разправиите им обикновено приключваха, след като София хукваше към къщи обезумяла и разплакана, но най-вече засрамена от факта, че целият площад трябваше да търпи семейните им истерии.

— Той е отвратителен — бе мнението на Лия.

— Италианците викат, но не бият — успокоих я аз.

Но домашните свади между съпрузите Де Анджело зачестиха и взеха да стават все по-непоносими. София беше хубава, артистична и десет години по-млада от грубия си недодялан съпруг. Имаше стройни крака, едра фигура и помръкнали от ядове очи. С всеки изминал ден Мимо пиеше все повече и повече, София плачеше все повече и повече, а езикът на вечните им караници се нажежаваше с отколешната злъч на бедните и безнадеждните. Мария ми беше казала, че Мимо се заканвал да убие София, защото го позоряла пред съседите, а мъж без чест не струвал пукната пара в лицето на своите приятели и роднини.

Това, разбира се, не би трябвало да има връзка с мен и моя живот. Съпрузите Де Анджело бяха част от местния колорит, тревожно явление във войната между двата пола, но за щастие те нямаха нищо общо с мен.

Ала през онзи ден на нашата първа година в Рим, купувайки маслини от един уличен продавач — вечно кисел екземпляр, когото бях започнал да харесвам заради самобитното му цупене, — изведнъж чух Лия да пищи. Обърнах се в мига, в който юмрукът на Мимо се стовари върху лицето на София.

Изведнъж ми прекипя и то не от кръвта, сълзите или писъците на София, а от това, че в очите й прочетох ужаса и отчаянието, които бях виждал толкова често като дете. Съвсем хладнокръвно се приближих до Мимо с пълното съзнание, че се намирам в чужда страна, че не познавам порядките й и че мнозина ще се възмутят от моята намеса.

Мимо тъкмо се канеше да я удари отново, когато сграбчих ръката му. Като разбра, че някой му пречи да даде урок на жена си, той направо обезумя. Опита се да използва свободната си ръка, но аз отбих удара и хванах двете му ръце.

— Не, синьоре — казах му аз най-почтително, макар и неуверен в моя италиански. — Така не бива.

Тогава Мимо избълва порой от най-гнусни италиански ругатни, впоследствие помогнали ми да разгадая съдържанието на немалко надписи по стените на мостовете в покрайнините на Рим, които в един момент тръгнах да изучавам заедно с Лия. Сред тях улових думата „morte“ и реших, че Мимо се кани да ме убие, както и думата „stronzo“ — уличен термин с широко съдържание, приблизително съответстващ на американското „задник“.

Мимо успя да освободи едната си ръка и светкавично заби кроше в брадичката ми, но аз пак докопах китката му и го вдигнах във въздуха, след което го блъснах в стената на пекарницата с все сила. Хората наоколо се разпищяха, аз погледнах към Лия и видях ужасеното й лице. Загрижен по-скоро за нея, отколкото за себе си, реших, че е време да се измъкна от тази сценка, която вече заприличваше на оперетен спектакъл. Точно тогава Мимо се изплю в лицето ми и моята първа мисъл бе да му откъсна главата, но извърнах очи и като видях дъщеря си, разбрах, че трябва да се махам, и то много бързо, преди да е дошла полицията.

Блъснах Мимо на земята до София, която вече с пронизителни писъци ме увещаваше да оставя съпруга й на мира. Взех Лия на ръце и казах няколко пъти „Mi dispiace“ на Мимо и жена му.

Докато се изтеглях от полесражението, доста от насъбралите се наоколо жени ме приветстваха с бурни ръкопляскания. Ала щом чух приближаващата се полицейска кола, се изпълних с лоши предчувствия.

Освободих се от тълпата, но всички погледи на Кампо деи Фиори продължаваха да бъдат обърнати в посоката на моето припряно отстъпление. Скрихме се в едно кафене на Виколо дел Гало, където често водех Лия следобед, за да я черпя със сладолед. Собственичката беше по майчински грижлива жена, която не забравяше да обърне специално внимание на Лия и винаги й даваше по едно бонбонче, щом разбереше, че е научила нова италианска дума.

Поръчах капучино за себе си и сладолед за дъщеря ми, но не бях забелязал, че синьор Де Анджело ме е проследил до кафенето. Собственичката приготви първо сладоледа за Лия, после се залови с моето капучино и онзи ритуал със съскаща пара, който италианците изпълняват с неподражаема виртуозност. Не бях чул Мимо Де Анджело да си поръчва бутилка бира, нито го бях видял да я изпива.

Но в следващия миг усетих как дъното на бутилката ме уцели точно над веждата, едната половина на лицето ми изтръпна, стана напълно безчувствена и почервеня от кръв. При второто замахване улових ръката на Мимо, вдигнах го с лекота във въздуха, тъй като бе несравнимо по-дребен от мен, и го проснах по очи върху поцинкования плот на бара. Лия, собственичката на кафенето, дотичалата отвън София, а може би и още половин Рим се разпищяха колкото им глас държи, докато аз продължавах да притискам Мимо върху тезгяха и да наблюдавам в отсрещното огледало как кръвта облива лицето ми. Той обаче се отскубна, свлече се на земята като чувал с картофи, но после пъргаво се изправи на крака и побягна около бара. Застигнах го, събаряйки на земята чаши, чинии и лъжички, и го сграбчих отзад за колана. Спрях да си поема дъх и така го цапардосах, че прелетя над няколко маси със стъписани клиенти и с трясък се приземи върху една ротативка, след което се просна на земята, засипан от строшени стъкла, писъци и кръв.

Двамата с Лия прекарахме същата нощ в затвора „Реджина Чели“ край река Тибър, заслушани в подвикванията на римлянки, които зовяха своите любими от отсрещния бряг. Лекарят на затвора оправи веждата ми с помощта на пет шева и се зае да убеждава директора на затвора, че Лия е сираче, току-що изгубило майка си, и че за нищо на света не може да бъде откъсната от баща си. Пазачът, който ме вкара заедно с Лия в една от килиите, ме попита какви спагети предпочитам за вечеря и какво вино ще пия — червено или бяло. По-късно написах една статия за списание „Европейски живот и туристически маршрути“ по повод на злощастното си задържане, в която класирах ресторанта на затвора в категория най-малко „две звезди“.

Двамата с Лия излязохме от „Реджина Чели“ като истински знаменитости. Краткото ми задържане обаче се отрази изключително благоприятно върху моя италиански и на всеки американец, който държи да овладее езика за броени дни, бих препоръчал едно не много продължително пребиваване в затвора.

Но най-дълготрайният резултат от нашето арестантско премеждие си остана промененото ми положение и съмнителната известност сред съседите от квартала. Според повечето възрастни мъже, които населяваха пейката при входа на площада, величието на Рим се дължеше изключително на безкомпромисната твърдост, с която мъжете винаги са държали юздите на своите съпруги. В една средиземноморска страна като Италия, особено в южната й част и най-вече сред по-нисшите слоеве на населението, да биеш съпругата си означава да поддържаш реда и дисциплината в семейството, също като да млатиш муле, което ти се опъва насред полето, но каквото и да представлява това, то не влиза в работата на американски туристи, които се чудят къде да си заврат гагата. Жените от площада обаче бяха единодушни в омразата си към Мимо, както и в искреното си възхищение от човека, пролял кръв и изтърпял затвор в защита на италианската жена.

Така че целият площад беше нащрек през онази сутрин, когато непознатият тръгна по петите ни по Виа ди Монсерато.

Лия носеше жълта рокля и лъснати кожени кафяви обувки. Не пропускаше витрина, без да се огледа в нея. Знаеше, че е красива, а тъмната й коса пробляскваше като гарваново крило на слънце. Джанкарло, четирийсетгодишният умопобъркан инвалид, се провикна към нас, докато изнемощялата му от страдание майка буташе количката му покрай английската семинария. Всички в квартала се чудеха какво ли ще стане с Джанкарло, когато майка му умре, затова появяването им на улицата сутрин се посрещаше с всеобщо облекчение. Глухонемият Антонио ни махна с ръка и аз се спрях, за да му запаля цигарата. Край нас минаваха учениците от духовната семинария — забравили да се усмихват сериозни момчета със странна бледност, сякаш ги отглеждаха в пещери.

— Как мислиш, татко, дали онзи мъж иска да ни убие? — попита Лия.

— Не, според мен той просто иска да разбере къде живеем, с какво се занимаваме и къде учиш ти.

— Той вече знае всичко това. Нали ни проследи в петък.

— Скъпа, няма за какво да се безпокоиш — казах аз и стиснах ръката й. — Няма да успее да ни развали разходката до училище.

На Виа ди Монсерато номер двайсет влязохме в сенчест, изпълнен с ухания двор и Лия веднага подвикна на котарака Джерардо да излезе, за да си получи закуската. Храстите прошумоляха, жълтеникавокафявият котарак се появи и тръгна право към Лия. Лакомо се нахвърли върху месото, след което тържествено се заизкачва по парадното стълбище, украсено с отломъци от мраморни плочи и частично обезличени статуи. Мъжът, който ни следеше, се престори, че чете менюто пред ресторанта на малкото площадче.

— Ако ще обядва там, дано си поръча миди — рече Лия.

— Засрами се — скастрих я аз; един американски турист беше хванал хепатит от ядене на миди в друг ресторант на Рим.

— Бас държа, че е от Червените бригади — продължи Лия.

— Ти откъде знаеш за Червените бригади?

— Мария всичко ми докладва. Те са убили италианския министър-председател, след което са го заключили в багажника на една кола. Ако искаш, ще ти покажа къде са оставили колата.

— Тоя не е от Червените бригади. Прекалено добре е облечен, за да е от тях.

— Ти също трябва да се обличаш по-добре. Вземи пример от италианците — каза Лия.

— Нима! Вчерашна пикла и вече си позволяваш да ме критикуваш.

— Чудесно! Дължиш ми още хиляда лири — каза тя. — Никак не е възпитано да наричаш дъщеря си пикла.

— Но това е на галено, от обич, просто друг начин да кажа „обичам те“. Всички американски татковци говорят така.

— Звучи ужасно грубо. Нито един италианец не би нарекъл дъщеря си пикла. Защото италианците обичат истински своите дъщери.

— Така ли твърди Мария?

— Не само Мария, а и сестра Розария.

— Ти си абсолютно права. Обещавам да се погрижа за външния си вид и за добрата си фигура.

Внимателно си проправяхме път сред сутрешното движение, защото знам от опит, че в Рим мъжете не шофират, а само дебнат да се блъснат. Затова, когато придружавам Лия до училище, винаги съм нащрек. Веднъж на моста Мацини видях как един английски турист вдигна безпомощно ръце насред движението в знак, че се предава, и спря колата си по средата на платното. Когато се приближих и го попитах дали има нужда от помощ, англичанинът отвърна: „Това не е шофиране. Това е ръгби мач.“

— Днес ще бъде хубав ден — каза Лия. — Няма замърсяване.

— В някои дни нивото на замърсяването на въздуха е толкова високо, че хотел „Хилтън“ въобще не се вижда и в един такъв ден за пръв път ми хрумна, че и от смога може да има полза.

— Главата на Свети Петър — каза тя, щом кубето на църквата се появи над големите чинари, които растяха край реката. Когато пристигнахме в Рим, тя често бъркаше смисъла на думите „глава“ и „кубе“ и това беше стара наша шега. Погледнах към завоя на Тибър. Няма река, която, макар и мръсна, да изглежда грозна. Малко неща могат да приковат вниманието ми така, както гледката на движеща се вода.

Мъжът спазваше благоприлична дистанция и дори не изкачи моста, преди да ни види, че слизаме по стълбите недалеч от затвора „Реджина Чели“. Сега, когато вече знаеше, че сме го усетили, беше станал по-предпазлив. Може би хората от нашия площад му бяха разказали как съм се справил с пияницата Мимо.

В края на дългата улица влязохме в двора на „Сакра куоре“.

Сестра Розария, дребна красива калугерка, която минаваше за една от най-добрите учителки на малки деца в Рим, ни видя, че идваме. Лия беше нейна ученичка от три години и двете бяха много привързани една към друга. Калугерките, които познавах в Южна Каролина, бяха зли и враждебно настроени създания, които до голяма степен успяха да отровят странното ми и мъчително католическо юношество. Макар и да знаех, че е почти толкова невъзможно да станеш бивш католик, колкото и бивш православен, аз се бях заклел да не правя от Лия католичка. Но не бях предвидил, че живеейки в католическа страна, тя едва ли ще устои на могъщото влияние на църквата.

Сестра Розария и Лия се спуснаха една към друга и се запрегръщаха като съученички. Трогнах се от тази истинска, открита и всеотдайна привързаност на калугерката към Лия. Сестра Розария възкликна, че се радва да види Лия отново на училище. После озадачено ме изгледа и кимна към мъжа, който вървеше по петите ни из Рим за четвърти пореден ден.

— Chi e? — попита сестра Розария.

— Нямам представа кой е. Очаквам скоро да науча — отвърнах на италиански. — Засега той държи да знаем само, че сме следени. Може би днес вече ще ми каже и защо.

— Синьор Маккол, знаете ли, че Лия е най-умното и най-красивото момиченце в цял Рим? — рече сестра Розария.

— Да, сестро — отвърнах. — Аз съм голям късметлия.

— Ти си най-добрият баща в света — прегърна ме Лия.

— Ето, така можеш да спечелиш големи пари, съкровище, а не с дребни глоби за мръсни думи.

— Пази се от онзи мъж — каза Лия. — Ако умреш, оставам сам-самичка.

— Нищо лошо няма да се случи, обещавам ти.

Сбогувах се и преди да напусна двора на женския манастир, набързо огледах улицата. Начинаещи балерини с типичната за тях въздушна, плаваща походка отиваха към студиото, което се намираше някъде по средата на улицата, а студентите от Художествената академия седяха прегърбени по стъпалата й и пушеха. Ала моят преследвач не се виждаше никъде. Спрях се да изчакам малко и тогава за миг мярнах една глава, която се появи на входа на бара срещу балетната школа и пак изчезна.

Тази сутрин си бях обул маратонките и без усилие се затичах в лек тръс по една от онези прави като опънат конец, красиви и обикновено задънени римски улици с високи зидове от двете страни. Стигнах кафенето, влязох вътре и моят преследвач ми махна с ръка да седна на бара до него.

— Синьор Маккол, вече съм ви поръчал капучино — покани ме той с приятен глас.

— Плашите дъщеря ми, Шерлок Холмс. Трябва да прекратите тази игра.

— Една бучка захар в капучиното, нали така? — попита мъжът и добави. — Мисля, че познавам навиците ви.

— А познавате ли моята склонност да раздавам ритници, когато се ядосам?

— Вашите прояви на насилие са ми добре известни. Но аз съм завършил много курсове за самоотбрана и гардеробът ми е пълен с черни пояси по таекуон-до, жиу-жицу и карате. Най-големите майстори са ме учили как да избягвам опасностите. Но нека първо си изпием кафето и после ще говорим по същество — рече той.

— Не знаех, че и в Италия има частни ченгета — заявих точно когато барманът ми поднасяше капучиното.

Мъжът опита кафето, като сръбна не от чашата, а от лъжичката си, и поклати одобрително глава.

— Ние сме като свещениците. Хората ни търсят, когато закъсат. Казвам се Перикле Старачи. Имам кантора в Милано. Но обичам да пътувам из Италия, защото се интересувам от етруско изкуство.

— И защо ме следите, Перикле?

— Защото ми плащат за това.

— Тогава да започнем отначало. Кой ви изпраща?

— Една жена, която иска да се види с вас.

— Коя е тя?

— Една жена, която желае да сключите примирие.

— Майка ми. Проклетата ми, коварна, досадна майка.

— Не, не е тя — рече Перикле.

— Тогава е тъст ми.

— Не — отсече Перикле. — Не той, а дъщеря му.

— Марта — изненадах се аз. — За какво й е притрябвало на Марта да ви наема?

— Защото от никой друг не е успяла да научи адреса ви. Хората от вашето семейство са отказали да й го дадат.

— Браво! — казах. — Това е първото свястно нещо, което това семейство е направило от години насам.

— Тя иска да говори с вас.

— Кажете й, че не желая да виждам нито нея, нито някой друг от проклетата й фамилия. Няма да стане, дори сам Бог да ме помоли за това. Тя сигурно ви е казала защо.

— Каза ми само, че се е получило голямо недоразумение, което тя иска да изглади.

— Няма никакво недоразумение — отвърнах и се приготвих да тръгвам. — Заклел съм се никога повече да не се срещам с тези хора и ще устоя на думата си, при това без никакви усилия. Другото обещание, което съм дал и което също ще спазя с лекота, е никога да не виждам собственото си семейство. Съвсем демократично, нали: отказвам да общувам с всеки, с когото съм говорил на английски през първите трийсет години от живота си.

— Синьора Фокс е убедена, че нямате вина за смъртта на сестра й.

— Благодарете й от мое име и й предайте, че и аз не я обвинявам за озоновата дупка, нито за топящите се уж вечни полярни ледове, нито за скока на цените. Беше ми приятно, Перикле.

Станах и излязох на улицата.

— Тя разполага с някаква информация — настигна ме Перикле. — Нещо, което според нея ви интересува. Свързано с жена. Мадоната с монетите, мисля, че така я нарече.

— При тези думи се заковах на място. Пронизаха ме като шрапнел.

— Предайте на Марта, че я каня на вечеря. Ще я чакам в „Да Фортунато“, до Пантеона.

— Вече съм й предал, синьор Маккол — спокойно ми отвърна Перикле. — Нали ви казах, че познавам навиците ви.