Пат Конрой
Блус в лятна нощ (6)

5

Закарах Марта до летището в Рим, където тя си завери билетите за Южна Каролина. На всяка крачка патрулираха войници от италианската армия, въоръжени с автомати.

— Никога няма да свикна с тези автомати по летищата — каза тя.

— Помагат да се намали броят на кражбите — рекох. Разреши ми да те почерпя едно капучино.

Взехме си капучиното и се загледахме в една живописно облечена група от Саудитска Арабия, която се размина с друга, от Гана — натруфена с националните си костюми. Ако човек остане достатъчно дълго на летището в Рим, има шанс да види хора от абсолютно всяка страна и тази връзка с целия свят винаги ми се е струвала ужасно вълнуваща.

— Джак, едва ли е нужно да казвам, че Лия е чудесно дете. Отлично си се справил.

— Само наблюдавам, Марта. Тя самичка се отглежда.

— Защо не я доведеш у дома?

— Няма да стане, Марта — казах, колкото се може по-внимателно. — Съжалявам.

— Винаги ли си мразил баща ми? — попита тя с любезен тон. — Още от дете ли? Нали живеехме къща до къща.

— Не, намразих го, след като наистина го опознах. Мисля, че всичко започна, когато Шайла се омъжи за мен и той потъна в мирова скръб.

— Той е добър евреин. Имаше основание да скърби.

— Той е много лош човек. Марта, харесваш ли баща си? Шайла, разбира се, не го харесваше.

Марта се замисли.

— Аз го уважавам, Джак. Съжалявам го. Заради всичко, което е преживял.

На изхода пред охраната се спряхме и останахме прегърнати за миг.

— Оценявам постъпката ти, Марта. Това е страхотен жест и аз ти благодаря.

— Надявам се, че това е само началото. Джак, искам Лия да стане част от нашия живот. Освен това мама много държи да се види с теб.

— Благодари й от мое име. Ще си помисля.

— Ти и Шайла! — зачуди се Марта. — Така и не разбрах какво ви свързваше.

— Никой не разбра — отвърнах аз и тя се обърна с лице към непроницаемите погледи на тежко въоръжената охрана.

Върнах се в апартамента и до края на деня останах да работя върху една статия за Венеция и „Грити Палас“.

За да уловя атмосферата на всяка страна, която посещавам, аз непрекъснато се опитвам да превърна носталгията в съчинение, описвайки онова, което местните хора най-много ценят в собствената си страна. Да пишеш за Венеция обаче е голямо предизвикателство. Градът е като опашката на паун, разтворена на фона на Адриатика, а самата безбрежност на сияйното му водно очарование те кара да копнееш за нов таен език с още неизползвани думи. Нетленната красота на Венеция винаги ме е изправяла лице в лице с нищетата на езика. Час след час се опитвах да направя този претъпкан с чужденци град мой и само мой. Опитвах се да видя в него неща, които биха изненадали и самите венецианци.

Когато свърших, напечатах и четирите рецепти, които бях получил от различни главни готвачи във Венеция, и адресирах статията до редактора на „Пътешествия в лукс“ на „Ню Йорк Таймс“. Предадох пратката на портиера и тръгнах пеш към училището, което Лия посещаваше веднъж седмично.

Лия се появи, заобиколена от група деца. Щом ме видя, тя се затича към мен и скочи в обятията ми.

— Леля Марта успя ли да хване самолета? Татко, тя много ми хареса. Толкова неща имахме да си кажем.

— Тя направо те обожава, съкровище. Както и всички останали.

— Попита ме нещо, на което не можах да й отговоря — каза тя, като поехме бавно към къщи.

— И какво беше то?

— Татко, аз еврейка ли съм? — попита Лия. — Марта ми зададе този въпрос, а и равинът — той непрекъснато ни го задава. Равинът никак не е доволен, че ходя на католическо училище.

— Сестра Розария пък не харесва, че ходиш на еврейско училище. Но според еврейските закони ти си еврейка.

— А според теб? — попита тя. — Според теб каква съм?

— Не знам, Лия — признах си, докато пресичахме шумните улици към Тибър. — Особено нещо е религията. Израснах като католик, но църквата често ме е поставяла на мъчителни изпитания. Тя ме нарани дълбоко и ме накара да се страхувам от света. Но пак тя ме изпълни с изумление и вечна възхита от света. Майка ти беше еврейка и се гордееше с това. Тя би искала да те възпитам като еврейка и затова те записах в еврейското училище.

— А ти каква искаш да бъда?

— Какво искам аз, Лия, не е важно. Самичка трябва да си избереш. А онова, което бих искал, е да изучиш и двете религии и да отхвърлиш и двете.

— Те различни богове ли почитат?

— Не, скъпа. Мисля, че и в двете става въпрос за едно и също нещо. Слушай, знам, че един ден горчиво ще съжалявам за тези приказки. Има опасност да израснеш без религиозни корени и когато станеш на осемнайсет, сигурно ще се почувстваш така объркана, че ще навлечеш жълто сари, ще си обръснеш главата, ще припяваш „Харе Кришна“ и ще подрънкваш на дайре насред летището в Атланта.

— Как изглежда Южна Каролина? — попита Лия, за да смени темата.

— Отвратително. Ужасно грозна и потискаща гледка. Винаги нещо смърди, а по земята пълзят гърмящи змии. Според законите й всички деца са роби от деня на раждането си, докато станат на осемнайсет. На територията на щата е забранена продажбата на сладолед и бонбони, а всички деца са задължени да изяждат по два килограма брюкселско зеле на ден.

— Мразя брюкселското зеле.

— И това е още нищо. Всички малки котенца и кученца биват удавяни веднага след като се родят. Такъв е щатът. На човек въобще не му се ходи там. Повярвай ми.

— Леля Марта казва, че било много красиво и тя настоява да й гостувам през лятото. Може ли да отида?

Продължихме да вървим, без да й отговоря.

— Какъв сладолед искаш? — попитах я, като влязохме в кафенето на Пиаца Трилуса.

— Ягодов — отвърна тя, — но това не е отговор на въпроса ми.

— Трябва ли да разбирам, че искаш да ядеш по два килограма брюкселско зеле всеки ден и да бъдеш продадена в робство?

— Говориш ми всички тия неща, за да не те питам за мама.

Мълчаливо изядохме сладоледа си. Моят беше лешников и ми напомни за дим, лед и мрак. Този ден Лия си избра ягодов. Редуваше ги — един ден лимонов, на другия — ягодов; по този начин внасяше ред и порядък в живота си на останало без майка сираче.

Спряхме се на моста Систо и се загледахме в Тибър.

— Аз знам всичко за мама — каза Лия и близна от сладоледа си.

— Ако Марта си е позволила да каже и една дума...

— Не, не е тя — скочи Лия. — Знам отдавна.

— Откъде? — попитах я небрежно, без да откъсвам поглед от реката.

— Чух Мария да говори на портиера — каза тя. — Не знаеха, че ги слушам.

— И какво каза тя?

— Че мама се е убила, като скочила от един мост — рече Лия и докато произнасяше думите с детинска, но същевременно тържествена сериозност, сърцето ми спря. Опита се да ги изрече делово, но думите й отекнаха убийствено с цялата достоверност на тази смърт. В този миг осъзнах, че отнасяйки се с нея като към равна, аз всъщност я бях лишил от възможността да бъде дете. Дори още по-лошо, бях й позволил да се превърне в нещо като майка, открадвайки от едно състрадателно и енергично дете онова, което собствената ми майка почти никога не ми е давала. Бях позволил на Лия да понася моята неутешима скръб и така бях превърнал детството й в задължение.

— Мария каза, че мама се пече в ада. Така ставало с хора, които се самоубиват.

— Не е вярно. — Коленичих до нея и я прегърнах. Опитах се да видя дали плаче, но не успях поради сълзите в собствените си очи. — Лия, твоята майка беше най-прекрасната, най-милата жена, която съм срещал. Няма бог, който ще накаже толкова добра и почтена жена. Няма бог, който ще упрекне жена, страдала толкова много. Ако ли пък има такъв бог, плюя аз на него. Разбираш ли?

— Не — отвърна тя.

— На моменти майка ти изпадаше в дълбока тъга — прошепнах аз. — Тя усещаше приближаването на тези моменти и ме предупреждаваше, че ще изчезне за известно време. Но винаги се връщаше. Имаше много доктори, болници. Предписваха й хапчета, правеха всичко възможно и тя винаги се връщаше. С изключение на последния път.

— Трябва да е била много тъжна — каза Лия и се разплака, като вече не криеше сълзите си.

— Да, много.

— Не можа ли да й помогнеш?

— Опитах се, Лия. Съмняваш ли се?

— Аз имам ли вина? Тя беше ли тъжна, когато съм се родила?

Клекнах и отново я притиснах към себе си. Оставих я да се наплаче, изчаках, докато се поуспокои, и продължих:

— Лия, ти беше най-обичаното бебе на света. Очите на майка ти се изпълваха с любов, щом те погледнеше. Не те оставяше и за миг, ако можеше, щеше да те кърми цял живот. Шайла обожаваше всичко у теб.

— Тогава защо, татко? Защо?

— Не знам, съкровище. Но ще се опитам да ти кажа всичко, което знам и което съм разбрал. Обещавам ти, но само при едно условие: да махнеш ягодовия сладолед, който капе във врата ми.

Двамата се разсмяхме и избърсахме сълзите си един на друг със салфетките, които ни даде продавачът на сладолед. Лия попи разтопения сладолед от врата и ризата ми.

— Как мислиш, дали я е заболяло? — попита Лия. — Когато се е ударила във водата.

— Мисля, че не е усетила почти нищо. Беше взела много хапчета, преди да тръгне с колата си към моста.

— А мостът, татко? — продължи тя. — По-висок ли беше от този?

— Много по-висок.

— Дали си е спомнила онази нощ на плажа? Когато къщата паднала в морето. А тя се е влюбила в теб.

— Не, съкровище. Тя просто бе стигнала един предел в живота си, от който не можеше да продължи нататък.

— Много е тъжно. Много е тъжно, татко — каза Лия.

— Затова не събрах сили да ти кажа по-рано. Затова отлагах този ден. Защо не ме попита веднага щом разбра?

— Защото знаех, че ще плачеш. Не искам да си нещастен, татко.

— Това ми е работата, съкровище: да бъда нещастен — казах и погалих тъмната й коса. — Това не бива да те тревожи. Казвай ми всичко, което си мислиш.

— Това не е работата ти, татко. Твоята работа е да се тревожиш за мен.

Вдигнах я на ръце и я качих на конче върху широките си рамене. За мен тя беше най-скъпоценното нещо в света.

— Хлапенце мило, сега вече знаеш всичко. Трябва да свикнеш с тази смърт, защото мисълта за нея ще те преследва до края на живота ти. Но ние двамата сме отбор, нали така? И няма да се предадем. Сега ясно ли ти е?

— Ясно! — каза Лия и продължи да плаче.

— Казала ли си нещо от тези неща на леля Марта?

— Не, защото ти щеше да й вдигнеш скандал. А аз искам да й отида на гости. Татко, защо да не се запозная с моите роднини? — попита тя с невъзмутимото твърдоглавие на преждевременно развито дете.