Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beach Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература

 

Издание:

БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)

34

— И тъй, Джак.

Искаш да знаеш какво се е случило с мен по време на войната, така ли? В своята невинност вярваш, че там се крият отговорите, че там е ключът към загадката и причината за самоубийството на Шайла. Смяташ, че мостът в Чарлстън, от който се хвърли Шайла, има връзка с портите на Аушвиц, така ли, Джак? В твоя живот всичко става по рецепта. Само спазваш указанията, внимаваш с дозите, не правиш експерименти, броиш минутите и резултатът е съвършено ястие в тих и добре уреден американски дом. Смяташ, че аз просто съм пропуснал някой от съставните продукти и затова съм провалил живота си. Смяташ, че като чуеш моя разказ, като го смелиш, претеглиш, помиришеш и дефинираш, ще узнаеш истината за смъртта на Шайла Фокс.

Имаш ли малко време да се отбием заедно в ада, Джак? Да ти поразкажа нещичко за живота на червеите. През онези години червеите на Европа бяха най-тлъстите червеи в света. Ще те разведа из коридорите на пъкъла и вярвам, че ще запомниш моето достоверно описание на екскурзовод. Защото аз съм бил там — безплатно пътешествие, организирано от пътническата агенция на Третия райх. Ти, Джак, обичаш да се шегуваш, но сега не виждам усмивка на лицето ти, изглежда ми мрачно. Няма смисъл да си толкова сериозен. Нали все така ми викахте с Шайла. Миналото си е минало. Да спи зло под камък. Добре. Значи няма да се засмееш. Но искам да ми обещаеш нещо. Трябва да изслушаш историята докрай. Няма да имаш време за повръщане. Нито за сълзи. Ще те удуша със собствените си ръце, ако се опиташ да пролееш и една-единствена християнска крокодилска сълза за смъртта на онези, които обичах. Съгласен ли си?

— Съгласен — отвърнах.

— И тъй, Джак. Най-накрая се събрахме. Ти и аз след години на взаимна неприязън; никой друг не знае колко дълбока е тя, нито колко мъчителна. Аз те мразех заради неща, за които ти нямаше вина и за които, сигурен съм, дори не подозираше. Как можеше да знаеш, че приличаш на есесовец, на пилот от Луфтвафе? Сините очи за мен са очите на смъртта. Сини очи ни посрещнаха, когато с цялото си семейство прекрачихме прага на Аушвиц. Твоите сини очи израснаха в съседната къща в Уотърфорд. Менгеле със сините си очи посочи с пръст наляво и изпрати цялото ми семейство в газовата камера. И Шайла тръгна наляво, когато избра твоите обятия.

Ти никога не си срещал жив музикант от моята класа. Такъв, какъвто бях някога. Аз израснах от дълголетните традиции на Европа, където кръвта на изкуството отдавна тече във вените на един избран елит. Още отрано започнах да чиракувам на онези пет хоризонтални линии, върху които са накацали черните ноти на музиката. Това е един свят на знаци и нотиране, чийто език аз владея до съвършенство. Място на музикални ключове, петолиния, фиоритури и трийсет и вторини, които представляват общият език и наследството на всички музиканти по света. Това е свят, от който ти нищо не разбираш. Що се отнася до музиката, ти и твоето семейство, Джак, сте пълни неграмотници. А за мен тя е нещо, без което животът е немислим. Защото без музика животът представлява пътуване през пустиня, в която името на Бога е непознато. В сладостната хармония на музиката аз намирам всички доказателства за съществуването на Бог, който царува на земята посредством божественото петолиние. Сам е отбелязал всички ноти и паузи — така съвършени, че с красотата си да възхвалят неговите творения. Навремето смятах, че съм толкова добър, та да изсвиря дори музиката, звучала в ушите на Бога, когато е нареждал съзвездията по небесния свод. Така бях научен да мисля. Погледни някой път звездите. Те са ноти. Те са музика.

Но дойде еврейският геноцид. Холокоста, Джак. Да, отново тази дума. Тази глупава дума, тази куха черупка. Повръща ми се от нея. Тя е изчерпана дума, която не означава нищо. Ние, евреите, я пуснахме в обръщение, за да може всеки да я използва, както му скимне. Една самотна дума не може да понесе такъв товар и тази наша клета думичка винаги ще се клати и залита под огромното си бреме. Коловозите, издълбани от волски коли, стенещите старци с воднистите екскременти, които се стичат по изтънелите им крака, писъците на млади майки, чиито невръстни деца умират в ръцете им, мъчителната жажда на младите при тези вечни преселения, убийствената жажда до мига, в който милиони се катурват в газовите камери, впили устни в собствените си кръвясали изгризани нокти, а газта ги мори като мухи... Холокост. Една английска дума не би трябвало да носи върху плещите си толкова много човешки души.

Не си мисли, че ние сме оцелели. Нито един от нас. Ние бяхме просто зарчета. Размесиха ни и ни хвърлиха в зиналата паст на ада. Тогава научихме, че човешкият живот не струва дори колкото една конска муха. Снесените в лайна личинки на мухата имат много по-голям шанс да оцелеят, отколкото евреинът, приклещен от машината на Третия райх. Нацистите са талантливи убийци. Преди да започне войната, аз не бях виждал човек да умира. Преди да свърши, вече бях на „ти“ със смъртта и непрекъснато я молех да ме отърве от този свят на кошмари. Научих, че няма нищо по-лошо от това, смъртта да ти каже „не“. Да не иска да те споходи. Смъртта обаче никога не се съобразява с желанията на някакви си зарчета. Зарчетата първо трябва да се изтърколят и тогава да се види дали им е излязло числото. Те нямат чувства. Предназначени са за бездната. Аз мога да ти кажа как се излиза от лабиринта на нищото. Картата е у мен, Джак. Всички имена на улици са покрити с кръв и са павирани с еврейски черепи. Ти, Джак, си християнин и тук сигурно се чувстваш добре, на мястото си. Ненавиждам християнската ти мутра. Съжалявам. Винаги съм я ненавиждал и винаги ще я ненавиждам.

Убийството на евреи, масовите арести, невероятните зверства — невероятното стана тривиално. Холокостът беше християнско дело от началото до края. Понякога само се представяше за католическо. Всичко започна от един правоверен евреин, въпросния Христос. Милиони негови братя и сестри бяха избити в името на същия този евреин Христос. Христос, който е бил обрязан, който най-стриктно се е придържал към духа и буквата на еврейските закони и чиито последователи преследваха евреите като ненужни твари и гадини. Дори писъците на нашите деца не трогнаха християнското сърце. Плачът на нашите невръстни бебета само ядосваше германските войници. Бебетата. Тяхното невъздържание обиждаше Райха. Най-щастливите от тях стигнаха го вратите на газовите камери.

Казваш, че мразиш очите ми, Джак. Всички мразят очите ми. Защото са студени. Мъртви. Мислиш ли, че не го знам? Виждал съм се в огледало. Избягвам да гледам очите си, дори когато се бръсна. Тези мои очи са отдавна мъртви, но продължават да съществуват, защото тялото ми е още живо. Мога да се насиля и всичко да забравя. Но моите очи видяха и там, зад ретината ми, още висят тела, окачени на касапски ченгели. От честото излагане на чудовищни страхотии очите ми станаха безчувствени и непроницаеми.

Разбира се, всичко това е много изтъркано. Кой не е чувал тези истории за хиляден път? Евреите викат: „Ние никога не трябва да забравяме“, след което продължават да разказват една и съща история отново и отново така монотонно, така безнадеждно, че думите вече са се разнищили по края, станали са нечетливи и дори аз искам да запуша уши и да извикам „стига“. Боя се, че ще дойде време, когато нашата история съвсем ще се износи от повторение. Изтъркала се е заради германската прецизност. Щом пуснаха в действие машината на смъртта, нацистите нито веднъж не отстъпиха от своята методология. Те влизаха във всеки град, село или паланка, въоръжени с най-подробен план за унищожението на еврейското население. Ние всички разказвахме една и съща история. Различни са само дребните детайли.

Аз не бях роден сред евреи, както се говори сега в Уотърфорд. Баща ми беше берлинчанин и се сражаваше в името на кайзера — беше ранен при Сома и награден с орден за храброст. Майка ми произхождаше от семейство на музиканти и фабриканти, които бяха известни в цяла Полша. Джак, това бяха светски люде. Те бяха вкусили от най-доброто, което Европа можеше да предложи. Евреите в Уотърфорд произхождат от утайката на руското и полското еврейство, от онези, които растяха в невежество и преживяваха на сурови картофи и вмирисана херинга. Защо така повдигаш вежди? Опитай се да ме разбереш, иначе няма да проумееш нищо от онова, което ще ти разкажа.

Рут е потомка именно на такива хора. Селяни, амбулантни търговци и дървари, които денем говорят идиш, а нощем си пощят въшките. Нещо като негрите в Америка, чернилките. Не правя преценки. Това е истината за Рут и мен. Това е нашият произход. По волята на европейските традиции и на моето семейство аз трябваше да стана музикант. Написах първата си соната, когато бях на седем години. На четиринайсет сътворих симфония по случай четирийсетия рожден ден на майка ми. В цяла Южна Каролина няма семейство, което по култура и образование да се мери с онова, в което се родих. Казвам ти го с надеждата да разбереш за какво става дума. Няма надменност в моето твърдение, само факти. Европа бе в кръвта на много поколения от моя род. Тя ни откърми в недрата на своята хилядолетна култура. Америка няма култура. Тя е още в пелените си.

Имах четири сестри и всички бяха по-големи от мен. Казваха се Беатрис, Тоска, Тоня и Корделия. Както виждаш, това не са еврейски имена, а имена, внимателно подбрани от света на литературата и операта. Където и да отидеха, край тях кънтеше весел смях. Всичките бяха щастливо омъжени за заможни хора. Приличаха ми на млади лъвици — силни, упорити, своенравни. Не разрешаваха на мама да ми каже една дума напреки. Щом се опиташе да ме скастри, сестрите ми ме обграждаха, копринените им рокли заставаха като щит около мен — талиите им бяха на нивото на очите ми. Ръцете им милваха лицето и косата ми и в един глас се бореха с бедната ми майка. Баща ми четеше вестник и се забавляваше, сякаш пред него се разиграваше модерна парижка комедия.

Ние не бяхме добри евреи; бяхме само добри европейци. Човек затаяваше дъх само при вида на татковата библиотека с кожените томове на Дикенс, Толстой, Балзак и Зола. Беше изключително ерудиран и изискан човек. Макар и фабрикант, всички го обичаха. Избягваше грубостите, авторитарният маниер му беше чужд и понеже беше начетен, знаеше, че щастието на неговите работници ще му се върне хилядократно под формата на онова богатство, което задоволството винаги носи със себе си.

Моето семейство посещаваше синагогата само по време на големите еврейски празници. Бяха хора хуманисти и рационалисти. Баща ми беше по-скоро свободомислещ — човек, който, когато не събираше цифри и не поръчваше суровини за фабриката си, бе истински мечтател.

В къщата ни във Варшава нашата майка представляваше центъра на вселената; тя искаше децата й да имат всичко на този свят. Аз бях единственият й син и тя ме обожаваше така, както малко деца са били обожавани. Усмивката й беше като слънцето за мен. Тя беше моят първи учител по пиано. Още от самото начало ми каза, че ще стана велик изпълнител. Тя нямаше врагове. Освен, разбира се, целия християнски свят, но като дете това не го знаех.

На осемнайсет години спечелих един голям конкурс за млади пианисти в Париж. Моят основен съперник беше един холандец, който беше истински музикант, но не понасяше светлината на прожекторите. Друг от конкурентите ми се казваше Джефри Стопард от Лондон. Даде изключително силно изпълнение. Имаше невероятна техника, но му липсваше чувство. За мен критиците писаха, че отивайки към пианото, съм се движел като Принца на мрака. Кръстиха ме Черния вълк.

Но най-добре си спомням немския пианист. Казваше се Хайнрих Бауман и не беше от най-добрите. Свиреше страстно, но му липсваше истински талант — нещо, което самият той си знаеше още тогава. В продължение на години двамата си разменяхме писма, в които споделяхме мислите си за музиката, за нашата бъдеща кариера, за всичко. Вечерта след конкурса двамата се разхождахме цяла нощ из Париж. Изгревът ни свари на стъпалата на „Сакре-Кьор“ — слънцето обагри сградите в бледорозово и пленени от гледката, ние затаихме дъх. Всеки град изглежда по-красив, след като си спечелил конкурс. Хайнрих се беше класирал трети — най-доброто му представяне до този момент. Спря да пише през 1938-а. Защото тогава вече стана опасно да си кореспондираш с евреин. Дори и той да е Черния вълк.

От най-ранна възраст винаги съм бил целеустремен. Тази всеотдайност е необходима черта на всички велики музиканти. Преследването на славата означава край на всякакъв мързел в живота. Сутрин работех по гамите. Вярвам в тях. Усъвършенстваш ли граматиката на гамите, тайните на най-добрите композитори сами ще ти се разкрият. Моят талант ми поставяше все по-високи и по-високи изисквания. Направи ме строг и безразличен към добрите обноски. Не си губех времето с любезности, а само мечтаех да остана насаме с нотите, струйнали по петолинието като водопад от пръски над скали. Когато започвах да работя върху нови симфонии, аз се чувствах така щастлив, както първите астронавти, стъпили на Луната.

Но защо си губя времето да ти разказвам всичко това, Джак? Ти и „Котешкият марш“ не можеш да изсвириш, та ако ще и Хоровиц да дойде да ти държи ръката. Едно от непростимите предателства на Шайла бе, че се омъжи за човек, който е такъв музикален невежа.

Джак, аз имах друга жена, първата ми жена. Имах и трима синове. Не си знаел, че съм бил женен преди Рут?

— Не.

— Не си знаел, че съм имал и други деца преди Шайла и Марта?

— Не.

— Това няма значение. Няма смисъл да си говорим за мъртвите. Така ли е?

— Така е.

— Знаеш ли какво е да загубиш съпруга?

— Да, знам — отвърнах.

— Ние със Соня бяхме родени един за друг. Тя беше красива — толкова красива, колкото и музиката, която свирех в нейна чест. Тя също свиреше на пиано, и то много добре, особено за жена по онова време. Непосредствено след триумфа в Париж ми предстоеше концерт във Варшава. Всички места бяха продадени седмици преди това. Името ми се носеше от уста на уста сред почитателите на музиката в цяла Полша. Това бе първият концерт, който щях да изнеса в родния си град. Уверявам те, бях блестящ. Безпогрешен. Завърших с Трета унгарска рапсодия на Лист, защото е мелодична, завладяваща и всяка публика я обича. Соня седеше на втория ред и когато излязох на сцената, първо нея погледнах. Гореше като жив пламък. И досега, когато затворя очи, я виждам. Годините не могат да ме освободят от спомена за този вълшебен миг. Тя бе жена, свикнала да бъде в центъра на вниманието. Видя, че я забелязах, улови момента, в който бях пленен от нейната красота. Останах завинаги изгубен в този първи поглед. Въпреки че през онази вечер публиката наброяваше повече от петстотин души, аз свирих само за нея. Когато публиката се изправи на крака, за да ме приветства, забелязах, че тя единствена остана да седи на мястото си. „Защото исках да те накарам да ме намериш и да ме попиташ защо“ — каза ми тя по-късно.

Нашата сватба бе една от най-големите и най-шумните сред еврейското население на Варшава. Семействата и на двама ни бяха заможни и издигнати. Нейното бе дори по-известно, защото по майчина линия тя бе родственица на видни равини, които следваха семейната традиция още от осемнайсети век. Сватбеното си пътешествие прекарахме в Париж, където по цели дни се разхождахме ръка за ръка. Във Франция разговаряхме на френски. Дори когато се любехме, си шептяхме на френски. По-късно твърдеше, че е забременяла още в онази първа брачна нощ. Телата ни изгаряха от страст, когато бяхме заедно. Не знам как да се изразя другояче. Сигурно се случва само веднъж в живота и само на много млади години, когато човек усеща кожата му да пламва при всяко докосване на другия. Не можех да й се наситя — колкото повече любов ми даваше, толкова повече огладнявах. Такава любов се изживява само веднъж.

Соня разбираше от музика почти колкото мен. Седеше в стаята, докато се упражнявах, и аз свирех с надеждата да получа нейното одобрение. Само то ме интересуваше, защото тя беше моята най-компетентна и най-спонтанна публика. И двамата много се зарадвахме, когато научихме, че е бременна. Изливах душата си в най-вълшебната музика, за да може спящият плод да расте в утробата на своята майка под звуците на красотата. По онова време и аз като всички хора често изпадах в сантиментални настроения, но ти не познаваш тази моя страна. Много отдавна съм я заровил дълбоко в себе си и тя никога повече няма да възкръсне.

Соня харесваше тези мои настроения повече от мен дори. Близнаците Йосиф и Адам се родиха на 4-ти юли. Специално за случая бях написал песен, която не спрях да свиря по време на родилните мъки, защото това бе желанието на моята Соня.

Това не продължи дълго, но бяха години на безоблачно щастие. Под галещия поглед на красивата Соня и сред врявата на малките ми синове аз надминах себе си, надскочих вродения си талант. Достигнах онова съвършенство, когато можех да накарам пианото да плаче, да скърби или да ликува под пръстите ми.

Ала в това време нацисткият звяр растеше. Гласът на Хитлер разнасяше своята зараза в ефира и евреите, особено в големите градове, се почувстваха застрашени от преследване. Смятах, че като голям музикант аз съм извън опасност, че вилнеещите армии няма да ме засегнат, че вярата на моите деди няма никакво значение, когато седна пред клавишите, за да възпроизведа страстната музика, която Брамс, Шопен, Шуман и останалите велики бяха оставили на света. Изцяло погълнат от музиката, Соня и моите красиви близнаци, аз не обърнах никакво внимание на възхода на Хитлер. Когато вестниците започнаха да ме безпокоят със своите новини, просто престанах да ги чета. Когато слуховете по улиците станаха тревожни, аз престанах да излизам навън и посъветвах Соня да стори същото. Когато веднъж след ужасяващите вести по радиото Соня се разплака, аз го изключих и забраних да се включва. Отказах да се вслушам във воя на нацисткото псе. Политиката ме отвращаваше и отегчаваше.

После, един ден, съвсем неподготвен в своята невинност, чух дращене по вратата и видях нацисткия звяр. Седнах на пианото, за да успокоя неговата кръвожадност. Звярът харесваше моята музика, посещаваше моите концерти, извикваше ме на бис, хвърляше рози по сцената и възторгнат, крещеше моето име. Той толкова обичаше да слуша музика, Джак, че аз дори не забелязах мига, в който зъбите и ноктите му се обагриха с кръвта на моето семейство. Полша, която ненавиждаше евреите, бе нападната от Германия, която също ги ненавиждаше. Но аз много по-късно си дадох сметка, че Втората световна война е започнала и че цялото ми семейство се намира в центъра на конфликта.

Още в първите дни на войната разбрах, че аз не съм човек на действието. Как може един музикант да реагира на бомбардировачите? Направо се парализирах от страх и по време на първата бомбардировка останах на пианото, защото открих, че нямам сили да помръдна. Пианото сякаш ме закриляше повече от скривалището, в което бягаха да се крият жена ми, децата и съседите. Чувах приближаващите самолети и воя на сирените, оповестяващи въздушна тревога, знаех какво се прави в такива случаи, но нямах сили да се затичам. Вместо това сядах на пианото и обикновено свирех втората част на Бетовеновата соната за пиано N32. От неговите трийсет и две сонати това е най-последната част на последната му соната.

Ти, Джак, не си виждал нападната страна. Не можеш да разбереш хаоса, отчаянието и паниката, които заливат улиците. Според мен затова модерната музика и модерното изкуство са толкова грозни. След края на първата бомбардировка съпругата ми Соня ме откри на пианото — продължавах да свиря, почти в несвяст, обсебен от музиката. Толкова се бях уплашил, че от страх си бях напикал панталоните. Въобразявах си, че моята музика е по-силна от бомбите и ще ме спаси, ще ме обвие в защитен пояс, ще кръжи над мен и ще ме пази. Соня беше много мила с мен: „Всичко ще се оправи, съпруже. Нека да ти помогна. Облегни се на мен.“ По време на въздушното нападение нито веднъж не помислих нито за Соня, нито за синовете си. Нито веднъж! Дотогава и за миг не бях помислял, че съм страхливец, най-долен и презрян страхливец. Сега дори Соня знаеше този факт.

Саул Юнгерман, бащата на Соня, беше човек на действието. Той умееше да разсъждава хладнокръвно, когато е притиснат от обстоятелствата и положението изглежда безнадеждно. Беше изчел „Моята борба“ на Хитлер и бе проследил внимателно неговия възход в Германия. Той беше богат фабрикант, който притежаваше цяло състояние в четири страни, и тогава ни каза, че знае много добре какви цели преследва Хитлер. Той ни нареди да бягаме на изток, и то колкото е възможно по-скоро, за да изпреварим германската армия. Двамата му синове — Марек и Стефан — отказаха да напуснат Варшава, тъй като техните съпруги бяха градски момичета, отгледани и свикнали с удобствата на варшавския живот. Децата им бяха вече на училищна възраст и смятаха, че дори германците да спечелят войната, те не могат да забранят на децата им да ходят на училище. Сега е лесно човек да се подиграва на тяхната наивност, но, Джак, не забравяй, че по онова време Треблинка, Аушвиц и Маутхаузен не говореха нищо на света. Нито един от семейството на Соня, които останаха във Варшава, не оцеля. Нито един.

Въпреки че цяла Варшава бе обляна в кръв, обсипана с рани и обзета от смут, Саул Юнгерман успя да уреди нашето прехвърляне по река Висла с шлеп, а после с волски коли и каруци на двайсет километра от Варшава в една ферма, където ни чакаха две коли с униформени шофьори. Тази акция стана възможна не заради богатството на Сониния баща. Много богаташи умряха от глад във варшавското гето. Той просто имаше план в случай, че дойде най-лошото, и без много да се хвали, го осъществи. Спяхме денем, а нощем пътувахме. На четвъртата нощ прекосихме границата и навлязохме в територия под контрола на Червената армия. Саул смяташе, че тук семейството му ще бъде на сигурно място, тъй като Рибентроп и Молотов бяха сключили нацистко-съветския пакт за ненападение. Братът на жена му имаше фабрика там и той знаеше за нашето пристигане. На пети септември семейство Шпигел ни прибра. Настанихме се в прекрасна къща с огромен роял, който бе специално настроен за моето пристигане. Градът, който ни даде убежище, беше в Украйна. Наричаше се Кироницка.

Колелото на съдбата се върти и най-неочаквано те докосва. Това е същото място, от което са родом твоят Велик евреин Макс Русов и жена му Естер. Но съдбата ни се разкрива бавно и само когато тя пожелае. Настанихме се там и всеки ден, докато свирех на пианото, под прозореца ми на улицата се събираха тълпи от любители на музиката. Отначало в Кироницка всичко вървеше добре. Населението беше почти изцяло еврейско — някъде около двайсет хиляди — и ни приеха много радушно. От Варшава всеки ден пристигаха все по-лоши и по-лоши новини, които научавахме от радиото. На седемнайсети септември Съветският съюз нападна Полша от изток.

Аз започнах да давам уроци по музика и някои от учениците ми се оказаха много талантливи, но това не беше животът, за който бях мечтал. Тъст ми предприе още няколко изпълнени с опасност пътувания до Варшава. Донесе ни храна и лекарства. Никога не бях виждал по-смел човек. Разказа ни и какви страшни неща ставали във Варшава. През ноември еврейските гета вече били заградени с бодлива тел, а на евреите било наредено да носят Давидовата звезда. Не успяхме да разубедим Саул Юнгерман да не рискува вече с тези пътувания до Полша. Той смяташе себе си повече за полски патриот, отколкото за евреин.

Въпреки че тогава не знаехме, още при пристигането ни в Кироницка моята Соня е била бременна с третото ни дете. Ала то, клетото, и не подозираше какъв свят го чака отвън и продължаваше да си расте в нея. Много се притеснявахме за нашите близки в Полша и все пак бяхме благодарни на съдбата, че успяхме да избягаме. Третият ми син, Йонатан, се роди през юни. Ако знаех какво ще се случи, щях още тогава да го хвърля в реката. Щях да дам отрова на близнаците, на Соня, а след това и на себе си.

През юни 1941-ва германците обявиха война на Съветския съюз. На двайсет и втори юни цивилното население на Кироницка преживя и първото масирано въздушно нападение. Три седмици по-късно, след една кратка окупация от унгарските войски, аз чух по улиците най-страшните думи, които някога са стигали до слуха ми: „Германците са тук.“

Германците са тук. И в този миг животът на евреите се промени изцяло. Тъй като Съветският съюз беше съюзник на германците, ние се бяхме отпуснали, защото смятахме, че сме в пълна безопасност. От Варшава, а после и от други селища на Полша пристигаха слухове за съдбата на евреите, но ние не им вярвахме. В края на краищата, и германците са хора, си казвахме тогава. Същата година започнах редовно да посещавам синагогата за сутрешните молитви. Но един ден германците я подпалиха и тя изгоря до основи заедно със стоте евреи, които са били вътре. Ако през тази сутрин на Соня не й беше прилошало, и аз щях да загина с тях. Сега смятам, че онези, които изгоряха в синагогата, са били големи щастливци.

И тогава пристигна Гестапо — същински зверове, но красиви по начин, от който кръвта ти се смръзва. Геният и гордостта на Гестапо бе, че всички до един бяха дипломирани садисти. Не можеше да се разчита на тяхната състрадателност, защото бяха свръхчовеци. В Кироницка живееше един украински търговец, който притежаваше най-голямата къща в града и германците му я взеха за щабквартира на хауптщурмфюрера Рудолф Крюгер. Търговецът се наричаше Кузак и той, разбира се, заяви, че семейството му е едно от най-издигнатите в цяла Украйна и че те трябва да се отнасят с нужното уважение към името Кузак. Крюгер побърза да се съобрази с протеста му и веднага обеси клетия Кузак на една греда, стърчаща от покрива на собствената му къща. Оставиха тялото да виси седмици наред за назидание. Чак когато трупът започна да се разлага, Крюгер заповяда да го свалят и да го хвърлят в канала.

Разбира се, във войната си срещу евреите германците влязоха в много излишни и съвършено ненужни разходи. Затова трябваше да наложат тежки данъци на еврейското население. В това отношение потърсиха помощта и на украинците. Ако украинците някога забравят тази грозна глава от тяхната история, това означава, че Бог е бил дълбоко заспал през цялата война. Вместо да носят обичайната жълта лента на ръката си, евреите от Кироницка трябваше да носят бяла с широчина десет сантиметра и синя еврейска звезда. Всички евреи трябваше да предадат златото и среброто си в канцеларията на Юденрата[1]. Така двамата със Соня се простихме с венчалните си халки. Всички електрически уреди и кожени стоки бяха конфискувани, както и всички книги на немски език. Зависехме изцяло от благоволението на престъпници, убийци и крадци. Ние, избраният народ.

Някои нещастници евреи дочули, че ако приемат християнството, ще могат да избегнат ужасната съдба на своите сънародници. Един петък се състоя масово покръстване, където двайсет еврейски семейства, с изключение само на неколцина от по-възрастните им членове, приеха християнството. Гестапо обаче ги чакаше с готов подарък за кръщенето. Всички бяха заведени под строй в християнското гробище и разстреляни с картечница. Жените и децата също. По-късно един от членовете на Юденрат, който бе имал възможност да опознае Крюгер по-отблизо, го запитал защо. Крюгер му отвърнал шеговито: „Ако вкараш свиня в катедрала, от нея пак ще излезе само шунка и бекон, а на катедралата нищо й няма.“ Този член на Юденрата бях аз.

Юденрат. Джак, ти не знаеш тази дума, нали? Тя е срамът, с който живея. На никого не съм казвал, че съм бил член на Юденрата. На никого, ти си първият.

Крюгер избра комитет от евреи, който трябваше да отговаря за всички чисто еврейски дела в новото гето. Отказът да участваш в него, при условие, че си поканен, означаваше бърза и сигурна смърт. Присъединяването пък означаваше да сътрудничиш на германците в унищожението на собствения ти народ. Когато германците се нуждаят от работна ръка за поправянето, да речем, на мост, тогава Юденратът представя на Крюгер списък с имената на евреи. Щом германците решат, че трябва да намалят броя на обитателите на гетото, тогава Юденратът решава кои евреи да бъдат арестувани, натоварени на камиони и отведени в незнайна посока, за да не ги видим повече. И като вършех тази мръсна работа, аз си въобразявах, че по този начин спасявам живота на Соня и децата. И това беше така. Въпросът е: защо ги спасих?

Юденратът се оглавяваше от един хирург на име Исак Вайнбергер. Той беше един вечно умислен търпелив човек, който вярваше, че и нацистите са хора и че с тях трябва да се говори и те да бъдат убеждавани в правотата на едно или друго начинание. Именно той настояваше тъст ми Саул Юнгерман да стане член на Юденрата. Саул веднага видя опасностите, които криеше този пост, но и мъдро прецени, че по този начин може да бъде от полза за семейството си. Именно Саул настоя да участвам в Юденрата. Първоначално ме уплаши, като ми сподели под най-строга тайна, че нацистите планират да изтребят всички евреи в света. Изсмях се на думите му. Дори му отвърнах, че войната кара хората да си измислят и преувеличават. Саул свали очилата си, избърса ги и ми каза, че винаги се е възхищавал на моя талант, но това не ми пречило да разсъждавам като истински глупак. Намирахме се в нашата квартира в гетото, децата играеха край мен, жена ми и тъща ми приготвяха вечерята и нещо си говореха. „Те са трупове — подшушна ми Саул Юнгерман. — Те са трупове, не го забравяй!“

На трийсети август германците поискаха от Юденрата да им състави списък на всички еврейски интелектуалци. В него влизаха двеста и седемдесет учители, трийсет и четири аптекари, сто и двайсет лекари и трийсет и пет инженери. Аз също фигурирах в списъка като музикант. На следващия ден сто души от въпросния списък бяха подбрани още призори и натоварени на камиони. Помахаха на разплаканите си семейства и изчезнаха от лицето на земята. С изключение на един.

Казваше се Лаубер и беше един от трийсет и четиримата аптекари от списъка. Върна се в гетото една нощ. Той разказа на останалите съпруги какво се е случило с техните мъже, след като камионите потеглили. Откарали ги на петдесет километра от селището в едно бобено поле, раздали им лопати и им заповядали да копаят. Изкопали огромен ров, след което ги накарали да се съблекат чисто голи и да наклякат по ръба на ямата. А после картечният огън ги спасил от бремето на тази война. Избраниците се върнали при Бога на избрания народ.

Никой не повярва на този Лаубер. Но Гестапо го откри. Изведоха го навън заедно с жена му, децата, възрастните родители и още две други семейства, които живееха в същата къща, и ги отведоха в еврейското гробище. Там ги разстреляха. Тогава всички разбраха, че Лаубер не ги е излъгал. Жена му умряла, докато му се карала, задето се е върнал.

Хауптщурмфюрер Крюгер беше един жесток простак, който демонстрираше обноски и се правеше на човек с изисканост, която не притежаваше. Говореше на доктор Вайбергер за любовта си към Вагнер, но не можеше да назове името на нито една от ариите, които обичаше да свири с уста. Вайнбергер му споменал за мен и веднага ми наредиха да свиря пред група офицери, които заминаваха за фронта. Докато те се хранеха, аз свирех и слушах какво си говорят за войната и многобройните си успехи на руския фронт. Разговаряха като съвсем нормални хора, но след една-две чашки започнаха да говорят като нацистки войници. През вечерта, за която ти говоря, изядоха повече месо, отколкото евреите от гетото бяха виждали. След това се оттеглиха в библиотеката за по една пура с коняк. Всички, с изключение на един, който се доближи до пианото и остана да слуша. „Продължаваш да свириш като небесен ангел. Дори и в тези времена.“ Вдигнах глава и видях моя приятел Хайнрих Бауман. Седна до мен и двамата продължихме да свирим. Той започна с Моцарт, аз му отвърнах с Шопен. Докато свирехме, Бауман ме разпита каквото можа за мен и семейството. Каза ми да внимавам не за друго, а само защото съм евреин. След вечерята ме върна в гетото с личния си джип. Навсякъде войниците му козируваха. Беше от редовната армия, а не есесовец. У дома се запозна със Соня и дори целуна заспалите ми синове. Поклони се на Саул Юнгерман и на тъща ми, когато отиде да се запознае с тях. В един чувал ни остави брашно, месни консерви и царевица. Когато си тръгна, хер Бауман ме целуна и се извини от името на целия немски народ. „Ние с теб обаче все още принадлежим към братството на музикантите“, рече ми той. Беше убит при Сталинград.

Един добър германец ли? Не. Хер Бауман се сражаваше в армията на Хитлер. В най-добрия случай може да се каже, че е като мен, който бях член на Юденрата. Имаше и няколко германци, които не можаха да ми простят членството в Юденрата. Те знаеха, че и аз съм като тях — по различен начин, но все пак си приличахме. Човек, който танцува с врага и оставя да го води.

Джак, мислиш ли, че би могъл да хвърлиш дъщеря си Лия в крематориум? Разбира се, че не. Любовта ти към нея е твърде силна, нали? Ами ако погладуваш една година? Ами ако с глад и физически тормоз те прекърша? Ако избия всички хора, които обичаш, и издевателствам над теб, докато се предадеш? Ами ако всекидневно те унижавам, ако напълня косата ти с въшки и хляба ти с буболечки? Ами ако реша да пробвам доколко ще издържиш там, където цивилизацията свършва и започват нечовешките лишения, когато духът го няма, защото душата ти е разръфана. Ето, това направиха с мен, Джак. В края на войната аз бях в състояние да хвърля и самия Месия в крематориума и бих го направил само за една чаша супа. Можех да предам Рут, Шайла, Марта, Соня, синовете си, Лия — всички без изключение можех да ги хвърля в пещта, без дори да се замисля. Това е номерът, Джак. Прекършиш ли човека, ти го притежаваш. Дай да те пречупя така, както те пречупиха мен, и аз ти обещавам, че ти ще хвърлиш Лия в огъня, ще я обесиш собственоръчно, ще гледаш как я изнасилват сто души, как й прерязват гърлото и как хвърлят разрязаните й телеса на изгладнелите улични песове. Думите ми те разстройват, така ли? Съжалявам. Казвам ти само онова, което знам, защото съм го видял с очите си. Но и ти знаеш, че е възможно да хванеш Лия и да я удушиш със собствените си ръце, ако видиш как светът се разпада, а Бог е скрил лице в шепите си и тогава ти си мислиш, че убивайки я, за сетен път доказваш неизмеримата си любов към нея. Лично аз бих убил Лия още тази вечер, ако знаех, че й предстои да преживее онова, през което минах аз, Джак. А аз обичам дъщеря ти повече от всеки друг на тази земя.

Не, не защото ми напомня за моите непрежалими синове. Нито пък ми напомня за Шайла. Тя е много по-спокойна и уравновесена от майка си. Не, твоята Лия докосва у мен една струна, която отдавна смятах за мъртва. Тя ми напомня за Соня, моята обична съпруга.

Станах един от любимците на Крюгер. Аз му свирех на пиано, докато се храни, и това, изглежда, му бе достатъчно, за да се смята за културен и издигнат човек. Лесно се напиваше и тогава започваше да плаче. Единственият му син Вилхелм се върна от руския фронт, за да отпразнува деветнайсетия си рожден ден. Двамата се напиха и ме накараха цяла нощ да им свиря немски народни песни. После ме изгониха като куче, защото по предварително нареждане в стаята цъфнаха две украински курви. На следващия ден десет еврейски младежи бяха подбрани и откарани на петнайсет километра от селището в едно поле, което извежда към реката. Казали им да тичат към реката и който се добере до водата, да смята, че е свободен. Крюгер и сина му застанали в средата на полето с две мощни ловджийски пушки. Когато евреите се затичали, бащата и синът започнали да стрелят по тях. Славели се като отлични стрелци. Независимо че някои от евреите тичали на зиг-заг, други пък се понесли като вихър, нито един не стигнал реката. Крюгер ми разказа случката още същата вечер, когато ми заповяда да свиря само Хайдн.

Хванаха един стар правоверен равин на име Небенщал, че се моли, и Гестапо веднага се зае да го унижи публично. Накараха го да плюе върху свещената Тора, докато плюнка не му остана. След това му заповядаха да се изпикае върху нея. После пък да се изходи, но той не можа, защото с дни нищичко не бе хапвал. Донесоха му хляб. Самун след самун. Натъпкаха го в гърлото му. Бяха толкова нетърпеливи, че той се задуши от сухия хляб, след което го оставиха да умре на улицата. Останалите евреи се спуснаха да грабят кой колкото може от недоизядения хляб, който още стърчеше от устата на мъртвия равин. Друг равин пък измъкна осквернената Тора и тържествено я зарови в еврейското гробище.

През октомври Крюгер поиска от Юденрата да направи още един списък, този път на хиляда евреи. Гетото пак трябваше да се свие. Ние избрахме най-нисшите между нас — най-бедните, най-презрените евреи; сиромасите и гладните са лесни жертви, както и престарелите, особено ако не са от знатен род. И този път опазихме нашите семейства и семействата на нашите приятели. При всеки нов валс с врага затъвахме все по-надълбоко в поквара. След като подборът бе направен и камионите напуснаха града, нацистите ни възнаградиха с допълнителни количества храна. За един самун хляб в повече продавахме чедата на Израел в нещо много по-лошо от робство.

Един ден тъст ми ме заведе насила във фабриката за дрехи, в която работеше. Шефът бе напуснал града заедно с руснаците и Саул трябваше да поеме неговите задължения. Фабриката изпълняваше поръчки на германците. Шиеха шинели за войската. Саул ме сложи до един майстор-шивач и нареди на човека да ме научи да шия. Бях бесен и му се разкрещях, че аз съм пианист и не ми е мястото сред селяните. Саул ме хвана и ме разтърси. Беше стар, ала силен. Научи се да шиеш, викна ми той. „Научи се да вършиш нещо, от което германците ще имат полза.“ Той знаеше, че нацистите биха изпратили и самия Бетовен в газова камера, ако не умее да шие ризи за войниците им на Източния фронт. Така станах и музикант, и шивач.

Майката на Соня се казваше Гизела. Тя бе много мила, отзивчива жена и всички я обичаха. Но съпругът й направо я подлудяваше с рисковете, които поемаше. Саул умееше да подкупва украинската и еврейската полиция. Намираше начин да подкупи дори и Гестапо. Така успя да организира нелегалното внасяне на храна в гетото. Въпреки че добре знаеше какво го чака, ако бъде разкрит, Саул Юнгерман успя тайно да се свърже с партизаните, които от време на време нападаха германските патрули. Един евреин доносник на име Фелдман обаче съобщи на Гестапо, че Саул се е снабдил незаконно с оръжие. Това не беше вярно, но, така или иначе, то означаваше смърт за Саул Юнгерман. Жена му Гизела беше откарана в щаба на Гестапо заедно с него. Сигурно щяха да приберат и Соня и синовете ми, но те били навън от къщата, търсели да купят отнякъде мляко. Обзет от ужас, тръгнах да ги диря и най-накрая ги открих скрити в канализацията на гетото.

Същата вечер имах ангажимент да свиря на вечеря в къщата на Крюгер. Той се правеше, че не знае къде е тъст ми. Преди да събера кураж да го попитам, той ме освободи. Когато Соня разбра, че не съм научил нищо за родителите й, тя ми се разсърди. Опитах се да й обясня, но нищо не помогна.

И други членове на Юденрата дойдоха да ме питат какво е станало със Саул и Гизела. Решихме всички заедно да отидем в кабинета на Крюгер, за да си даваме кураж един на друг. Доктор Исак Вайнбергер оглави делегацията ни, тъй като беше шеф на Юденрата. Дори нацистите го уважаваха, тъй като лекуваше и членове на Гестапо. Когато се изправихме пред самия Крюгер, той удари Вайнбергер с една пръчка и продължи да го налага, докато ние, останалите, го молехме да спре. Разкрещя се, че ще организира специална акция за членовете на Юденрата и техните мръсни еврейски семейства, ако не се научим да го уважаваме. След това се доближи до мен и ми изрева в лицето, че аз стоя зад това посещение и той много добре го знае. „Така значи, рече ми той, искаш да видиш тъст си ли?“ Аз не му отговорих, защото си бях глътнал езика от страх. Само успях да кимна. Той ми отвърна, че знае много добре как се постъпва със свине, че дядо му бил свинар и че всички свине свършват по един и същ начин. След което ме заведе в кланицата извън гетото и ме покани да вляза. Там се помещаваха центърът за разпит и затворът на Гестапо. Отвсякъде долитаха човешки викове и вопли, но жива душа не се виждаше. Крюгер вървеше бързо и аз го следвах. Цялата сграда миришеше на кръв и мърша, но не можех да кажа дали човешка или животинска. Стигнахме до една врата и Крюгер попита патрула отпред: „Юнгерман става ли за свиждане?“, като се надяваше, че няма да го разбера. Патрулът се ухили и каза: „Да, става и още как.“ Пристъпих в мрака. Крюгер запали лампа. Бяха обесили Саул Юнгерман на касапски ченгел, който бе промушен през едната му плешка. В първия миг не познах лицето му, защото бе смачкано и напълно обезобразено. Но той бе още жив и изхвръкналите му очи гледаха втренчено към противоположния ъгъл на стаята. Проследих погледа му и видях Гизела, която беше вързана за краката и висеше с главата надолу чисто гола. Беше изкормена. Огромен прорез зееше по дължината на цялото й тяло — от гърлото до чатала. Вътрешностите й се точеха надолу и закриваха лицето. Докато гледах, Крюгер излезе от стаята. Чух, че повърна в коридора.

Същата вечер, докато се хранеше, ме накара да му изсвиря „Четирите годишни времена“ на Вивалди.

Въпреки че Соня не спря да ме разпитва, не й казах какво съм видял в кланицата. Казах й, че родителите й са били откарани с конвой. Не казах и на другите членове на Юденрата. Не исках да засилвам страха у хората. Беше ясно, че всички сме в ръцете на обезумели касапи. Соня започна да се самоуспокоява с мисълта, че са изпратили родителите й в трудов лагер. Аз побързах да насърча тези мисли у нея. Отчаянието беше нашият хляб насъщен и от него имахме в изобилие.

През юли се проведе още една акция и петстотин евреи бяха закарани в кланицата. След това изпратиха целия еврейски доброволен отряд от пожарникари някъде извън града и ги накарали да изкопаят масов гроб. След това клетите евреи пак трябвало да се съблекат голи, тъй като дрехите им се ползваха за шиенето на немски униформи. Един млад евреин на име Волински се нахвърлил срещу германец. Имал у себе си нож, който успял да скрие предварително. Ножът се забил в гърлото на гестаповеца, който се задавил от собствената си кръв, но въпреки това се затичал след Волински и успял да го промуши със щика си. Всичко станало за секунда. „В чест“ на Волински още на следващия ден германците нарочиха други петстотин евреи за изтребление. Знам, защото с останалите членове на Юденрата стояхме цяла нощ, за да съставим списъка. Гледахме да избираме най-бедните и беззащитни евреи. Все хора, които не познавахме и с които не са ни свързвали роднински връзки.

Цял живот съм бил маниак на тема чистота. Но в гетото хигиена няма. Подобно на останалите, и аз трябваше да живея като в кочина. Нощем императорите на мрака, тоест плъховете, плъзваха навред. Чувахме ги как обръщат тенджери и гърнета в отчаяното си търсене на остатъци от храна. Най-доброто място за плъховете беше гробището. Там те се угояваха, като глозгаха останалото по кокалите месо на умрелите от глад евреи. Дървениците бяха другата напаст. Бяха толкова много, че често събуждахме децата посред нощ и излизахме да спим на улицата под открито небе. Зиме нямахме избор и тогава трябваше да се борим с дървениците, хлебарките и въшките. Най-безценната течност беше водата. Дори и мръсна, тя беше същинско съкровище. Веднъж един възрастен евреин останал насаме за миг и затворил очи, за да благослови къшея хляб, който се канел да изяде, но не щеш ли, един плъх изскочил от близкия килер и грабнал хляба от ръцете му. Евреинът толкова се ядосал, че замахнал с обувката си и го убил, нарязал го на парчета и го сготвил на огъня, след което лакомо го излапал. Не след дълго пристигнал равинът не да го укори, че яде мръсна храна, а за да го попита какъв вкус има въпросната гад. Голямо беше отчаянието на евреите от Кироницка.

Един криминален престъпник на име Бергер стана началник на еврейската полиция, след като първият й шеф бе застрелян на улицата от германците, задето не бил изпълнил някаква заповед достатъчно бързо. Този Бергер беше едър и силен като бик. Беше обикновен работник — хамалин на гарата, освен това пияница и простак. Бергер навлече униформата и тръгна въоръжен с една палка. Доставяше му удоволствие да сплашва по-образованите евреи, като безпричинно ги налагаше. Някои от евреите се страхуваха повече от него, отколкото от немските войници.

Един ден се връщам по главната улица на гетото от фабриката, където цял ден бях преправял кожени палта в топли униформи за германските войници на Източния фронт. Бях капнал от умора и се чувствах съвсем отчаян. Крачех бавно към къщи с наведена глава, като гледах да не привличам внимание, защото това е най-добрият начин да оцелееш. Но не щеш ли, край мен се надигна врява. Викове, хора пищят, плачат. Вдигам глава и виждам двама гестаповци, мъкнат две момчета еврейчета, които били внесли храна в гетото незаконно. Едното момче беше на десет години, другото — на девет. Братя. Децата плачеха, а германците ги биеха. На единия от площадите имаше готово скеле и примки, където бесеха евреи, поляци и украинци, позволили си да разгневят някой германец. Нацистите много обичат да бесят хора ей така, за назидание. В същия миг спря един джип и от него излезе Крюгер.

И двете момчета плачеха гръмогласно, докато ги караха към бесилката, но аз реших, че най-лошото няма да се случи, защото бяха съвсем деца. Бяха се опитали да внесат в гетото незаконно няколко рибни консерви и една бутилка водка — неща, които се продаваха на баснословни цени. Като на игра качиха децата на трикраките столчета, вързаха им ръцете на гърба и нахлузиха примките на врата им. Гледката беше страшна, а насъбралите се евреи само стенеха. В този миг някой извика името ми. Крюгер. Беше ме забелязал и ми заповяда да изляза напред. „Те са още деца“, казах аз с наведена глава и той ме шибна с камшика си за езда през лицето. Усетих вкус на кръв в устата си. В този миг тълпата отново се разшумя, един мъж си проби път и застана отпред. Беше Бергер — надутият грубиян от еврейската полиция. „Това са моите синове — извика той. — Синовете на вашия покорен слуга Бергер, който сам ще ги пребие от бой. Кълна се пред Всевишния.“

„Това не са момчета или синове — обърна се Крюгер към насъбралите се. — Това са врагове на Райха, които трябва да си получат заслуженото, трябва да бъдат наказани най-строго.“ После се пресегна да провери дали примките са добре стегнати. И двете момчета се разпищяха, молеха баща си да ги спаси. Той напираше да стигне до тях, но удар с приклад го повали на земята. Ала Бергер беше силен като вол и полудял от страх. Писъците на децата му го изправиха отново на крака, той залитна и викна към децата си да не се безпокоят. Продължи да им говори на идиш, да ги уверява, че Йехова ще им помогне. Но през тези години Йехова очевидно е бил в отпуск, взел си е дълга ваканция, за да не чува воплите на своя избран народ. Във всеки случай не е бил в Източна Европа, Джак, в това съм сигурен.

Отново чувам, че Крюгер споменава името ми. Изрече го спокойно, почти приятелски, така че тълпата да не чуе. „Ти си член на Юденрата, водач на своя народ — прошепна ми той. — сега е моментът да вземеш едно трудно решение, да изпълниш задължението си като достоен служител на Райха. Вие, евреите, сте една паплач, дето знаете само да паразитствате и да пиете кръвта на работещите. Ти трябва да отървеш Райха от тези вредители. Хайде, пианисте, ти ще обесиш тези малки гадове.“

Бергер започна да се моли за живота на децата си, а немските войници се опитваха да го накарат да млъкне. Ала той беше силен като животно. Издрапа напред на четири крака, но трима гестаповци скочиха изневиделица и го сграбчиха. Тогава Крюгер ми вика, и това, Джак, бяха думите, които пречупиха нещо в мен: „Ако не ги обесиш сега, тогава аз още утре ще обеся твоята красавица Соня и всичките ти сладки дечица на същата тази бесилка.“ При тези думи всичките ми колебания изчезнаха на мига. Приближих се до момчетата, докато бащата ме гледаше с неизмерима омраза, и ритнах столчетата под краката им. Извърнах се да си вървя, но Крюгер препречи пътя ми. Накара ме да гледам гърчовете на детските тела, докато агонизираха. А те, младите тела, умират бавно, Джак, не като старите.

Бергер изрева от мъка. Никога не бях чувал вопъл, изпълнен с толкова болка. Взеха да го теглят и както разбрах по-късно, закарали го в щабквартирата на Гестапо. Оттам само курвите излизаха живи. Когато се прибрах вкъщи, казах на Соня какво съм направил. Тя ме прегърна и в желанието си да ме утеши обсипа лицето ми с целувки. Шептеше ми да не се тревожа, да не страдам, че това е изпитание, изпратено ни свише, но че ние ще оцелеем, ще им покажем, че идваме от жилавия корен на народ, който в продължение на три хиляди години е бил преследван. Че те могат да правят каквото си искат с плътта ни — да ни измъчват, да ни избиват, но душите ни не могат да вземат. „Не могат да ни лишат от това, което сме, съпруже“ — каза ми тя, докато ме притискаше към гърдите си и ме целуваше. Соня излезе права за себе си. Но по отношение на Джордж Фокс сбърка.

Същата нощ Крюгер пак ме помоли да му изсвиря нещо от Хайдн, но аз му изсвирих нещо от Телеман, ала нещастният идиот така и не разбра. Не е грях да си некултурен. Грях е да се правиш на културен. Тази нощ, докато забавлявах Крюгер, си представих как свиря пред кралска публика в Лондон, и то така блестящо, че дори сдържаните англичани се изправят на крака да ме аплодират. Никога не съм твърдял, че не съм участвал в обесването на две невинни деца. Тяхната кръв оплиска пръстите ми, с които свирех Телеман.

Щом настъпи есента и времето стана по-студено, чудовището Крюгер започна да нервничи. Имаше дни, в които въобще не излизаше от къщата. Друг път се разбесняваше и вилнееше със седмици. Откриха, че някакво еврейско семейство скрило златото и диамантите си под един надгробен камък в християнското гробище и Крюгер ги преби до смърт с една каменна статуя от черквата. Сред тях беше и едно двегодишно момиченце.

В един от дните си на маниакална депресия Крюгер пристигна във фабриката, където работех. Всеки еврейски шивач получаваше сърдечен пристъп само при вида на пристигащия Крюгер. В очите на хората от гетото той беше самият Ангел на смъртта. Това властване със средствата на терора бе издълбало дълбоки бръчки дори по лицето на Крюгер. Страните му бяха хлътнали, сякаш гниеше отвътре. Посочи ме с пръст и ми направи знак да изляза. Какво можех да направя? Нали бях негов роб. Последвах го, разбира се.

Настани ме на задната седалка на джипа си. Изплю се върху Давидовата ми звезда, за да ми напомни какво мисли за всички евреи. Стана ми смешно — нима имах нужда от това напомняне? Минахме с колата му по улиците на Кироницка и спряхме пред едно сиропиталище, пълно с невръстни дечица. Същият месец в гетото се очакваха да пристигнат много евреи от Унгария, които никой не искаше. Евреите от Кироницка се отнасяха ужасно с тези от Унгария, изключение правеха само няколко по-видни личности. Сред хората само по-видните личности оправдават Божията идея за сътворението на човечеството. Но през онзи ден в сиропиталището самото понятие човечество беше докрай извратено.

Натовариха на камионите над сто деца — най-малките, най-беззащитните. Дванайсет от тях не бяха дори еврейчета. Четири носеха непростимата вина, че са се родили полячета. Осем бяха украинчета. Повечето бяха едва проходили. Много от тях обаче бяха толкова слаби, че нямаха сили и да плачат. Джипът на Крюгер вървеше начело на конвоя. Излязохме от града. Пътувахме цял час и се качихме доста високо в планината. Стигнахме един мост над дълбока клисура. На десет метра под нас бушуваха водите на пълноводна река. Войниците започнаха с най-малките, едва проходилите. Хващаха ги за краката и ги пъхаха — всяко в отделен чувал от зебло. Повечето плачеха, някои се дърпаха, трети бяха полуживи и въобще не протестираха. Крюгер извади една хубава ловджийска пушка и ми каза, че в Бавария често излизал на лов за елени и глигани. Прикладът й беше инкрустиран.

Докато пътувахме към моста, немските войници не спряха да пият. Когато стигнахме, до един бяха пияни. Грабнаха чувалите с нежелани деца и започнаха да ги хвърлят от моста долу в реката. Мостът се разлюля от зловещия ужас на тази гледка. Онези дечица, за които не бяха стигнали чували, се разбягаха панически. Викаха майките си. Никой не знаеше какво става и това беше единственото човешко нещо в тази неописуема картина. Крюгер зареди пушката си и се прицели. Успяваше да улучи горе-долу всеки трети подхвърлен от моста чувал. Той се славеше като отличен стрелец дори в средите на есесовците. Уцели едно от падащите бебета три пъти, преди то да цопне във водата. Точността му бе възторжено приветствана с гръмогласни възгласи. В друг момент успя да уцели петнайсет деца едно след друго, после пропусна едно бебе. След време обаче тази игра му омръзна и той внимателно прибра пушката си в калъфа. Извика на войниците да побързат и те хвърлиха последните двайсет-трийсет деца в пропастта, без дори да си дадат труд да ги пъхнат първо в чувалите.

Същата вечер Крюгер поиска от мен да му изсвиря нещо успокояващо, което да го разтовари от тежките задължения на службата му. Изсвирих му Двайсет и първи концерт от Моцарт, защото в него има много скрита красота. Той изведнъж се разплака и аз разбрах, че пак е пиян. Разприказва се, но не за онези клети деца, а за непосилните си задължения. За да бъде добър войник, трябвало да изпълнява дословно всяка заповед на фюрера с настървение и безпощадност. За него било по-лесно да е мек и отстъпчив, защото винаги бил такъв в цивилния си живот. Всички му разправяли, че разглезва децата си, особено дъщеря си Бригита. В цивилния си живот бил банкер и единственият му проблем бил, че раздавал прекалено много кредити. Не можел да откаже дори на отявлени пияници и непрокопсаници. Цял час продължи да ми разказва с монотонен глас колко мекушав човек е, как обичал да бере диви цветя за дъщеря си Бригита, как обичал да рита топка с двамата си синове, как винаги играел вратар и ги пускал лесно да му вкарват голове. Аз продължавах да свиря Моцарт и да си гледам пианото. Той продължаваше да плаче и да пие, да плаче и да пие. След това изпадна в несвяст и аз излязох от къщата му на пръсти. Джак, ако има Бог, тези сирачета трябва да пресрещнат Крюгер на онзи мост, който извива снага над зиналата паст на ада. Тогава Бог трябва да му обърне гръб, както обърна гръб на своя избран народ през годините, за които ти говоря. Адът трябва да бъде неговият вечен живот.

Всеки ден срещах все повече и повече прегладнели по улиците. Първо краката им се надуваха, а после придобиваха особен цвят на лицата си. Движеха се някак особено, като че под вода. Започнах да познавам обречените, онези, които щяха да умрат след ден-два. Ходеха обвити в невидима аура и издаваха тежък дъх. Хората ги избягваха, заобикаляха ги отдалеч. Но тъй като бях член на Юденрата, шивач във фабриката и личен пианист на Крюгер, в сравнение с другите, членовете на моето семейство бяха добре нахранени. Живеехме в смрад и мръсотия, но малцина в гетото можеха да се похвалят със запаси като нашите. Разбира се, бях благодарен за това и най-вече задето моята красива Соня и моите синове бяха живи.

Но не щеш ли, един млад, буен и силен евреин на име Склар посрещнал нацистите, дошли да арестуват родителите му, с буркан солна киселина. Плиснал киселината в лицето на командира им. Той ослепя и половината му лице бе обезобразено. Склар бил убит на място от другите германци, родителите му получили по един куршум в главата. Крюгер заповяда тялото му да бъде обесено на публично място и подпалено. Но такова скромно отмъщение не можеше да задоволи неговата кръвожадност. Ослепелият нацист бе върнат в родния си град Дюселдорф, след което Крюгер свика Юденрата на нощно съвещание и поиска триста евреи да бъдат обесени по уличните стълбове в Кироницка за назидание и като ответна мярка заради ослепелия войник на Райха. Юденратът разгласи намерението на Крюгер сред евреите на града и тръгна да пита има ли доброволци. Но, разбира се, рядко се намират доброволци за собствената си смърт.

В Юденрата се измъчвахме от страшни терзания. Решихме да дадем имената само на старците с успокоителното основание, че те са вкусили достатъчно от живота. Сетне отидохме в болницата и подбрахме най-болните. След това дойде ред на лудите и тогава дори си казахме, че им правим услуга, тъй като те и без това не разграничават живота от смъртта. Крюгер бе нашият черен бог, на когото трябваше да служим безпрекословно, и затова най-съвестно продължихме да му избираме евреи за избиване. Но при всичките ни усилия не успяхме да наберем нужния брой. Крюгер се разкрещя, че щом е така, ще избеси всички нас заедно със семействата ни. И тогава, за голям наш късмет, на гарата пристигна група унгарски евреи. За този късмет след време платихме солено. От всички улични лампи, от стърчащи греди и специално издигнати бесилки увиснаха телата на триста евреи — въздаяние за един ослепял нацист. Крюгер ги остави да висят, докато труповете се разложиха.

След тежкия ден на голямото бесене, след този изтощителен линч Крюгер си поръча Вагнер. Вагнер, антисемитът. Но Крюгер е тъп човек и неговите музикални желания тази вечер не бяха продиктувани от някаква тънка ирония. Отново се напи и пак се раздрънка: „Ти знаеш ли цената? Цената, която плащам. Ти нямаш никаква представа.“ Продължих да свиря, без да му обръщам внимание. Продължих да свиря Вагнер, докато същата нощ триста евреи прекосиха Червено море и се озоваха в Обетованата земя. Триста евреи, които не измениха на създателя си, се поклащаха от ледения вятър, спуснал се от покритите със сняг планини край Кироницка. Много добре знам цената, хер Крюгер, мислех си аз. Много добре знам цената, защото аз съм ги избирал тези жертви.

Юденрат. Трудно произнасям това име на глас. Срамът, който ме обзема, е толкова голям и непреодолим, че се задушавам от отчаяние. Във варшавското гето председателят на Юденрата се самоуби. Но за това е нужна смелост, която ми липсваше. Какво щеше да стане със Соня и синовете ми, ако аз си прережа вените или се нагълтам с отрова? Знам за четири семейства, които заедно решиха и се самоотровиха. За да умрат по собствена воля. Докато аз, аз чаках нацисткият звяр да огладнее и да се заоглежда кръвожадно. Кой си е мислел, че един ден този звяр ще хвърли око на моята Соня?

Бях си поставил за цел единствено да запазя живи Соня и децата, а целият останал свят да върви по дяволите. Един ден обаче затвориха фабриката по донос за очакван саботаж. Оказа се, че тревогата е фалшива, но въпреки това ни изпратиха по домовете със заплахи, че ще ни отнемат допълнителните дажби. Върнах се в претъпкания апартамент, където живеехме с още няколко семейства, включително и от новодошлите унгарци. За децата ми се грижеше една възрастна еврейка от провинцията. Попитах я къде е жена ми, докато поех бебето в ръце, а другите двама синове се покатериха на скута ми и взеха да претърсват джобовете ми за храна. Трудно ми е да произнеса имената им, Джак. Когато Соня се върна, изглеждаше много изненадана, че съм си у дома. И много засрамена. Попитах я къде е била. Било заради украинската полиция или германските войници, които непрекъснато патрулираха из улиците, за всяка хубава жена беше опасно да излиза навън. Тя допря пръст до устните ми и рече: „Моля те, съпруже, не питай.“

Същата нощ, сред заспалия град и хъркането на непознати — само едно одеало ни делеше от другите, протегнах ръка, за да придърпам Соня към себе си. Исках да се утеша с тялото й. Исках да забравя всичко, докато я любя. Тя както винаги ме целуна, след което ми каза, че никога повече не можем да се любим, че тя ме е опозорила, опозорила е нашите семейства и че никога повече не бива да я взимам в обятията си. Разплака се неутешимо в мрака и с последни сили ме помоли да й простя. Преди месец чудовището Крюгер отишло при нея и й заповядал веднага да се яви в къщата му, защото според него от нея щяла да излезе прилична курва. Взел надълго и нашироко да й обяснява как не вярвал в законите за чистота на расата, изобретени от самите нацисти, но се съобразявал с тях заради кариерата си. Тя се разтреперила и го помолила да не я кара да върши това. Но тъй като Крюгер е цар точно на тези мръсотии, той се изсмял в лицето й и й казал, че ще застреля собственоръчно съпруга и децата й на улицата, а после ще я доведе да живее в къщата му като слугиня. Но изведнъж се отегчил от собствените си обяснения, тези увещания му се сторили смешни и той я изнасилил на канапето до пианото. Задължил я всеки ден да се явява в къщата му. Соня го помолила да не ми казва за това нейно падение. Крюгер благоволил да й обещае. „Всеки път, скъпи, той ме изнасилваше, защото насилието е това, което му харесва“ — каза ми Соня. След това додаде, че не можем да се любим, тъй като Крюгер я е заразил със сифилис. Моята Соня. Нейното страдание и срам тази вечер в обятията ми беше еднакво непоносимо и за двама ни. Но на сутринта ние отново се врекохме един на друг във вечна любов. Казахме си, че могат всичко да ни отнемат, но не и нашата любов един към друг, която ще остане вечна.

В гетото е така. Тъкмо решиш, че вече си чул, видял и преживял най-лошото, което може да се случи на евреин, и те изненадва нещо толкова страшно, че човек безпомощно се затваря в себе си. Молех се да нямам чувства и мисли. Да нямам въображение. И молитвите ми се сбъднаха. Научих, че злото е бездънно. Обзелото ме отчаяние ме парализира напълно.

Сега, като ти разказвам всичко това, Джак, аз непрекъснато се питам как ли звучи то в твоите уши. Дали не си мислиш, че преувеличавам? Дали не изпускам някои важни подробности, които да те убедят в истинността на тези събития? Дали да не премълча някои детайли, които ще ти се сторят твърде зловещи и неправдоподобни? Дали ми вярваш? Кажи ми, Джак? Кажи нещо. Твоите очи. Винаги съм мразел очите ти. Очите на Крюгер. Очите на Германия. Ха! Очите на моя зет.

Епидемия от коремен тиф. После от холера. Времето застудя, а това означаваше краят на гетото. И на германците не им провървя на руския фронт. Както винаги, майка Русия започна да изяжда армиите на своите похитители. Самодоволството изчезна от немските физиономии.

Изхвърляха умрелите през нощта на улицата като сутрешен боклук.

Крюгер взе да ми приказва като на стар приятел. Имаше нужда да говори, затова избра мен. Не искаше да участвам в разговора, само да поклащам глава, докато пръстите ми се движат по клавишите. Научих се да кимам състрадателно, с разбиране към незавидната му участ и бремето на командирския му пост. Тогава ми каза нещо интересно. Чудовището Крюгер ми каза, че никога няма да проумея какво означава да имаш цял град под контрола си, да го владееш. Знаел, че градът се управлява единствено чрез силата на чистия терор, но научил, че и терорът имал граница. Точно тогава, докато ми говореше, свирех Дворжак. Докато се блъскаше над тази дилема, разля коняка си. Всеки човешки живот в Кироницка му принадлежал, можел да го отнеме безнаказано. Той, Крюгер, можел да заповяда всеки един да бъде убит. В квартирата на Гестапо непрекъснато измъчваха мъже и жени, докато издъхнат. Знаел всичко — как се забиват гвоздеи под ноктите и че болката е непоносима. Всяка част от тялото се използвала за определен вид болка. Забиване на ножицата дълбоко в ноздрите, в ушите, в ануса. Изтръгване на скротума. Всеки отвор в тялото можел да се превърне в тунел и проводник на онова, което той наричаше „изтънчена болка“. Можел да накара всеки език да проговори, след което да го изтръгне. Разбрал, че човешката болка вече не го трогва. Можел да заповяда убийството и на хиляда души, но и това не му стигало, чувствал се като че е убил муха с пантоф. Дъщеря му се беше разболяла от пневмония, а синът му носел само слаби бележки. Споделяше ми как си мечтаел жена му поне да умеела да готви по-добре, как някога играел вратар в училищния отбор. После добавяше „няма да продължи дълго“, но не уточняваше какво. Затова тази нощ предпочел Моцарт пред Бетовен. Идиотът въобще не разбра, че свиря Дворжак.

На следващия ден имаше нова акция. Подбраха две хиляди евреи, откараха ги пред масовия гроб, специално изкопан от еврейската пожарна команда, и ги разстреляха в снега. Но този път се случи нещо необичайно. Разстреляха и всички членове на пожарната команда.

Вечерта аз вече свирех на пианото, когато Крюгер се прибра пиян. Свирех Брамс. Приближи се и се надвеси над мен. Не го беше правил преди. Нежно докосна рамото ми, сякаш бяхме добри приятели. След това завря пръстите си в лицето ми. Направи го изненадващо и с демонстративна грубост. „Тази миризма — каза той, — това е миризмата на Соня. Позната ли ти е? Тя ми принадлежи. Завинаги. Аз съм собственикът на тази миризма. Чуваш ли ме, чифутино? Аз притежавам тази миризма. Така мирише моята курва.“ За миг като че се засрами от казаното. После ми се ядоса. Удари ме по лицето и аз паднах на пода. Изправих се и отново засвирих. Той плисна коняка в лицето ми. Разкрещя се, че мрази евреите повече от Хитлер дори и че ще помогне на своя фюрер да ги изтреби до крак. После ми каза, че само аз го разбирам. Че само аз съм му приятел. Че обича Соня повече от гадната си жена. Но се бои за дъщеря си. Страхува се и за себе си — да не попадне в плен на руснаците. Прилоша му. Повърна до пианото. Но скоро всичко щяло да свърши. Много скоро. Пак повърна и падна в безсъзнание, цопна в собствения си бълвоч. Извиках иконома украинец и заедно го занесохме в спалнята му. Излязох навън. Беше нощ. Оттогава не съм свирил Брамс. Не мога. За мен Брамс умря, а аз го обожавах.

Има нещо, което трябва да знаеш за Соня и мен. След като научих за Крюгер, помислих си, че това ще отрови любовта помежду ни. Самата тя смяташе, че ще ми опротивее. Аз пък, че никога повече няма да мога да я погледна в очите. Но това не се случи. Тези изпитания сякаш закалиха още повече нашата любов и ние се вкопчихме един в друг, сякаш не можехме един без друг. Обещахме си, че Крюгер няма да успее да омърси най-красивото ни чувство. Нашите тела и нашите съдби бяха негови, но ние принадлежахме един на друг.

Соня. Соня. Соня.

Това беше почти всичко. През февруари, насред зимата, гетото в Кироницка трябваше да бъде премахнато. Бяха останали по-малко от хиляда евреи, които трябваше да се натоварят на влака. Крюгер дойде да се сбогува със Соня и мен. Не го каза, но на лицето му се изписа съжаление, задето си отиваме. Той беше влюбен в моята Соня — това беше повече от ясно. Соня обаче го гледаше с омраза и отвращение и това го нараняваше. Това чудовище Крюгер беше голям самотник. И тъй като аз живях в самота четирийсет години, добре знам какво е изпитвал. Влакът вървя два дни, след това изведнъж спря насред нищото в студения мрак. През тази нощ умря нашето бебе Йонатан и това сякаш прекърши силата на Соня. Много хора, повечето старци, умряха от измръзване. Влакът потегли отново. Нямаше никаква вода, нито пък други условия. Живеехме сред собствените си изпражнения и тази воня ни унижаваше, хвърляше ни в черно отчаяние. Плачът на децата, хленчещи за вода. Не знам дали можеш да си представиш, Джак. Едва ли. Аз още нося това пътуване с влака у себе си. Но то сломи окончателно Соня. Прекърши я. Толкова бяхме преживели, а сега и влака. Моята красива Соня умря, преди германците да успеят да я хвърлят в газовата камера. Когато портите на Аушвиц се отвориха пред нас, Соня вече си бе изгубила ума. Беше ги изпреварила. Трябваше със сила да разтворят пръстите й, за да измъкнат мъртвото бебе Йонатан.

Ето моята татуировка, Джак. Германците обичат списъци, каталози, във всичко трябва да цари ред. Поради таланта ми като музикант те ме знаеха и очакваха. Пренасочиха ме към редицата на живота. Отделиха Соня и близнаците към редицата на смъртта. Момчетата застанаха от двете страни на майка си, сякаш да я закрилят. Знаеха, че майка им е полудяла, но като че тогава в тази редица обречени евреи те възмъжаха. Те трябваше да изпроводят майка си до прага на смъртта. И двамата ми помахаха за сбогом. Скришом, за да не видят германците. И тримата изчезнаха от взора ми, потънаха във вечността. Опитах се да уловя погледа на Соня, но очите й бяха празни. Останах загледан в нея, докато излезе от живота ми, но продължавам да я виждам и досега след всичките тези години на ужас, след всичко преживяно и разбирам защо някога я наричаха най-красивата жена в Европа.

Докато обличах униформените дрехи на лагера, някой ме удари отзад и аз се строполих на пода. Получих ритник в стомаха, после в лицето. Настана суматоха и аз си помислих, че германският патрул ще ме убие още тук, в съблекалнята. Оказа се, че това е Бергер, евреинът грубиян от Кироницка. Онзи, чийто деца бяха откраднали храна и бяха обесени за това престъпление. Единственото нещо, което Бергер си спомняше, бе, че аз съм ритнал столчетата под бесилките на двамата му синове. „Този евреин е мой“ — изрева той.

Бергер беше член на спецкомандите, един от онези омразни евреи, които трябваше да изваждат труповете от газовите камери и да ги превозват до крематориума. Всеки ден успяваше да ме намери, за да ми нанесе поредния побой. Сред прокълнатите той беше нещо като крал. Нещо като Крюгер. Най-накрая дойде и ме отведе нанякъде. Удари ме, изви ръцете зад гърба ми и ми сложи белезници. Движеше се свободно из помещенията на лагера. Постовете го виждаха от вишките, но той беше като официалния портиер — всички го знаеха. Подкара ме към едно място, откъдето се чуваше еврейска песен — ода за Всевишния. Беше тъмно и въздухът бе пълен с черен дим. Изведнъж започна едно пищене, което не може да се сравни с никакъв друг звук на земята. После настана тишина. Бергер ме удари още веднъж и аз паднах. Ритна ме да стана и взе да ме бута пред себе си към едно място, където се бяха събрали други евреи. После минахме през една врата и той ми заповяда да върша каквото прави и той. Стояхме пред купчина трупове на евреи, стотици трупове. Повечето бяха на жени, деца и старци. Помагах му да ги махнем оттам. Аз работя, а Бергер ме налага. Хващах ги за краката и ги влачех. Някои от тях бяха съвсем леки. Тъкмо влачех един труп, когато Бергер ме спря и ми посочи нещо. Поглеждам — това бе Соня. После ме накара да ровя около нея, докато намеря и синовете си. Открих ги и ги довлякох в краката му. Тогава ми подаде клещи и ми заповяда да извадя всички златни зъби от устата на Соня. Първо той отвори устата й и изтръгна първия зъб. Аз стоях като вцепенен, не можех да помръдна, но той ме удари с клещите по главата. Отворих устата на Соня. Извадих един зъб. Тогава Бергер грабна клещите от мен и на бърза ръка извади всичките й зъби. Този Бергер, той също беше луд и също невинен. По-късно срещнах един евреин, който работеше в администрацията и който ме бе слушал навремето, когато изнасях концерти. Беше голям почитател на музиката. Като разбра, че Бергер ме кара да работя денонощно, този непознат за мен евреин, който си знаеше работата, вписа номера на Бергер в колонките на смъртта. Един ден дойдоха да го вземат, а после, когато вадеха труповете от газовата камера, аз бях на смяна.

Всичко останало в Аушвиц е като в Аушвиц. Можеш да прочетеш, има цели книги за този лагер. Всичко, което пише там, ми е минало през главата. Работех. Страдах. Гладувах. Веднъж за малко да умра от дизентерия. За да оцелея, докато работех, мислено си свирех музиката, която обичам. Събирах големите композитори на света в главата си и те свиреха най-хубавите си творби за мен. Затънал в смрад и мръсотия, всяка нощ, облечен в смокинг, аз мислено вечерях с Бетовен, Бах, Моцарт, Шопен, Лист, Хайдн, Пучини, Римски-Корсаков, Малер, Щраус, Чайковски и много други. Всяка вечер се обличах бавно — ризата, ръкавелите, папийонката. Обикалях мислено най-големите ресторанти на Европа и си поръчвах само специалитети. Живеех мислено в друг свят, подхранван от неизчерпаемата красота на музиката, и затова оцелях. Сред омерзението и смрадта аз чувах вълшебни мелодии. Направих това, което си бях обещал да не правя: оцелях. И заради това оцеляване намразих себе си.

През зимата на 1945-а ни изкараха от Аушвиц, защото руснаците напредваха. Трябваше да вървим през дълбоки преспи сняг, без храна, без почивка. Който паднеше по пътя, изритваха го встрани и получаваше куршум в главата. Тези куршуми сигурно са били като подаръци. Бях в Дахау, когато американците освободиха лагера. Първоначално нищо не си спомнях. По-късно ми показаха купчина голи тела. Виждал си ги тези снимки. Купища от мъртви плашила. Човекът, който ми показа снимката, беше доктор и я беше направил сам. Докато фокусирал апарата си, му се сторило, че гръдният ми кош се повдигнал леко. Проверил пулса ми и веднага ме откарал в медицинската палатка. Лявата ми ръка беше измръзнала с начало на гангрена. Отрязаха малкия ми пръст. Безименния го движа, макар че ми е съвсем безчувствен. Винаги съм съжалявал, че онзи доктор бе решил да снима точно моята купчина с трупове. Трябваше да си остана там. Така щях да отида при Соня.

Срещнах Рут в лагера за разселване, където търсеше оцелели свои роднини. Беше чула за някакъв евреин, който питал дали в лагера има хора от Кироницка. Оженихме се и аз провалих живота на тази добра жена. Целувам я, но тя знае, че копнея за Соня. Когато се любим, аз често шептя името на Соня. Родиха се Шайла и Марта, но аз пак бях недоволен, защото това не бяха моите изгубени синове. Не ги обичах. Разочароваха ме, защото не бяха моето старо семейство. Джак, не можех да обичам Рут. Опитвах се, но не успявах. Не можех да обичам Шайла, нито Марта. Обичах само своите духове. Вечер си лягах, изпълнен с любов единствено към тях. Събудих се чак след като Шайла скочи от моста.

Това е, Джак.

Бележки

[1] Еврейски съвет