Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (8)

VIII
Втората жертва

Не разполагах с никакви снимки или каквито и да било други средства, за да идентифицирам човекоядеца по оставените от него следи, така че, докато не ми се удадеше възможност сам да си набавя тази информация, реших да се отнасям с подозрение към всички леопарди в местността и да застрелям всеки, който ми се изпречи на пътя.

Купих две кози още в деня на пристигането ми в Рудрапраяг. Едната от тях завързах на следващата вечер на километър-два надолу по пътя към светите места, а другата преведох през Алакнанда и я завързах на една пътека, която минаваше през джунгла с ниска гъста растителност, където намерих следи от голям мъжки леопард. Когато на следващата сутрин отидох да проверя какво е станало, видях, че козата на отвъдния бряг е убита и малка част от нея изядена. Козата без съмнение бе убита от леопард, но някакво друго, по-малко животно, навярно златка, бе яло от нея.

След като денят не ми донесе никакви новини за човекоядеца, реших през нощта да го причакам близо до убитата коза и в три часа след пладне заех позиция между клоните на едно малко дърво на около петдесет метра от трупа. През трите часа, които прекарах на дървото, не забелязах никакви признаци в поведението на другите животни или птици, които да подсказват, че леопардът е някъде наоколо, и тъй като вече се здрачаваше, аз се смъкнах от дървото, срязах въжето, с което беше вързана козата и което леопардът не се беше опитал да скъса предишната нощ, и тръгнах за бънгалото.

Както вече признах, по онова време твърде малък беше опитът ми с леопарди-човекоядци, но в замяна на това пък бях срещал няколко пъти тигри-човекоядци, така че от момента, в който слязох от дървото, до пристигането ми в бънгалото се движех, вземайки всички необходими мерки, за да се предпазя от внезапно нападение, и добре, че сторих това.

Когато излязох рано на следващата сутрин, близо до вратата на бънгалото намерих следи от голям мъжки леопард. Те ме заведоха до една гъсто залесена клисура, която пресичаше пътеката близо до мястото, където лежеше козата. Никой не бе докоснал трупа през нощта.

Леопардът, който ме бе проследил, беше очевидно човекоядецът, ето защо през останалата част от деня извървях огромно разстояние — докато можех, да се държа на краката си — и предупреждавах жителите на селата, които посетих, и всички, които срещах по пътищата, че човекоядецът е на отсамния бряг на реката и че трябва да вземат необходимите мерки.

Този ден не се случи нищо, но на следващия, тъкмо когато довършвах закуската си след една дълга утрин, прекарана в търсене из джунглата отвъд Голабрай, някакъв много разтревожен човек се втурна в бънгалото и ми каза, че жена била убита от човекоядеца през изтеклата нощ в селото на хълма над бънгалото — на същия този хълм и почти точно на мястото, откъдето можеше да се обгърне с птичи поглед цялата местност от осемстотин квадратни километра, в която действуваше човекоядецът.

За няколко минути събрах всичко, което ми беше необходимо — резервна бойна и ловна пушка, патрони, въже и доста дълго парче въдичарски конец, и тръгнах нагоре по стръмния склон, придружен от селянина и двама от моите хора. Беше зноен ден и макар че разстоянието не беше голямо — не повече от пет километра, — изкачването на хиляда и триста метра височина под лъчите на палещото слънце беше много изморително и аз пристигнах в селото, окъпан в пот.

Скоро научих какво се беше случило от мъжа на убитата жена. След като се навечеряли на светлината на огъня, жената събрала съдовете от трапезата и ги изнесла при вратата, за да ги измие. Като стигнала вратата, тя седнала на прага и в този миг се чул трясък от разпилени по земята съдове. На бледата светлина на огъня мъжът не могъл да види какво става и след като не получил никакъв отговор на настойчивите си викове, се спуснал към вратата, затворил я и я залостил.

— Каква полза — казваше той — да рискувам живота си само за да си възвърна един труп?

Логиката му беше здрава, макар безсърдечна, и на мен ми се стори, че причината за скръбта, която показваше външно, е не толкова смъртта на съпругата, колкото загубата на сина и наследника, когото бе очаквал да се роди след няколко дена.

Вратата, при която леопардът сграбчил жената, се отваряше към един тесен път, който на протежение на петдесет метра минаваше между два реда къщи. Когато хората чули шума от падналите на земята съдове, последвани от настойчивите викове на мъжа, всички врати към уличката мигновено се затворили. Следите по земята показваха, че леопардът е влачил нещастната жена по цялото протежение на уличката, след което я е убил и замъкнал на около стотина метра надолу по хълма в една малка клисура, която граничеше с някакви терасирани ниви. Там той се е нахранил и там намерихме клетите останки от жената.

Тялото лежеше в клисурата до ръба на една тясна терасирана нива, на другия край, на която на около четиридесет метра имаше уродливо закърняло орехово дръвче, в чиито оголени безлистни клони, на метър и нещо от земята, някой бе направил купа, висока два метра. В тази купа реших да се скрия и да чакам.

Недалеч от трупа започваше тясна пътека, която слизаше в клисурата. На тази пътека имаше следи от леопарда, убил жената, и те бяха идентични със следите на леопарда, който, две нощи преди това, ме бе проследил от трупа на козичката до бънгалото в Рудрапраяг. Това бяха следи на необикновено голям мъжки леопард, отдавна преминал разцвета на силите си, с някакъв малък недостатък на лявата задна лапа, където един куршум, изстрелян четири години преди това, бе деформирал и наръбил възглавничката.

Взех от селото два здрави бамбукови пръта, дълги два метра и половина, и ги забих в земята близо до перпендикулярния насип, който отделяше нивата, където беше трупът, от нивата под нея. Прикрепих здраво резервната си бойна и ловна пушка за тези бамбукови пръти, завързах здрави копринени въдичарски конци за спусъците, направих клуп върху предпазителите, след което вързах здраво конците за два пръта, забити в склона на хълма на другия край на пътеката и малко над нея. Ако леопардът дойдеше по пътеката, която бе използувал предишната нощ, имаше голяма вероятност да опъне конците и да се застреля. От друга страна, ако той ги избегнеше или пък дойдеше от другаде и аз стрелях по него, докато похапва от плячката си, можеше с голяма сигурност да се очаква, че ще падне в капана, поставен на най-естествения му път за отстъпление. В тъмнината на нощта нямаше да мога да виждам нито леопарда, поради защитния му цвят, нито трупа, по който нямаше никакви дрехи, ето защо, за да мога да се ориентирам в каква посока да стрелям, взех от клисурата плоча от бяла скала и я поставих на ръба на нивата, на разстояние една педя от тялото, откъм близката до мен страна.

Уверил се, че всичко е направено както трябва, аз се настаних удобно в купата, като извадих от сламата, за да натрупам малко зад гърба си и отпред до кръста. Тъй като бях с лице към трупа и с гръб към дървото, вероятността леопардът да ме забележи, когато и да дойде, беше много малка, а аз бях съвсем сигурен, че той ще дойде през нощта, макар да се говореше, че никога не се връщал при плячката си. Дрехите ми бяха още мокри от трудното изкачване, но сравнително сухото ми сако щеше да ме предпази от студения вятър. И така аз се настаних на мекото и удобно място в сеното и се приготвих да стоя на стража цяла нощ. Изпратих хората си обратно и им казах да не напускат къщата на старейшината, докато не ги повикам или до изгрева на слънцето на следващата сутрин. От насипа се бях качил направо на купата и не виждах какво може да попречи на човекоядеца да стори същото.

Слънцето вече залязваше и аз се любувах на гледката към долината на река Ганг, зад която се издигаха заснежените върхове на Хималаите, синкаво розови в светлината на залязващото слънце. И почти не забелязах как на небето угасна денят и дойде нощта.

Думата „тъмнина“, когато я използуваме за определение на нощите, е относителен термин и няма твърд критерий: това, което за едни е „тъмно като в рог“, за други може да е само „тъмно“, а за трети — „не много тъмно“. За мен, а аз съм прекарал толкова голяма част от живота си на открито, нощта никога не е тъмна, освен ако небето не е покрито с гъсти облаци. Не искам да кажа, че нощем виждам толкова добре, колкото и денем, но наистина виждам достатъчно добре, за да се ориентирам, в каквато и да е джунгла, следователно, в каквато и да е местност. Поставих белия камък близо до трупа само като спомагателна предпазна мярка, защото се надявах, че светлината на звездите и допълнителните отражения от покритата със сняг планинска верига ще осветят достатъчно добре местността, за да мога да стрелям.

Но не ми провървя; нощта едва-що се бе спуснала, когато светкавица раздра небето, последвана от далечен гръм, и само след няколко минути тъмни облаци покриха небесния свод. Точно в момента, когато закапаха първите едри капки проливен дъжд, чух как един камък се търкулна в клисурата, а миг по-късно — как някой събира точно под мен разпиляната по земята слама. Леопардът беше дошъл; и докато аз седях на проливния дъжд и леденостуденият вятър свиреше през мокрите ми дрехи, той си лежеше на сухо и удобно в сламата в подножието на дървото. Това бе една от най-свирепите бури в живота ми и точно когато беше в разгара си, видях как някой върви с фенер в ръка в посока към селото и се удивих на смелостта на този човек. Едва няколко часа по-късно разбрах, че човекът, който не се побоя нито от леопарда, нито от бурята, е трябвало да измине повече от четиридесет километра от Паури, за да ми донесе електрически фенер за нощна стрелба, който властите ми бяха обещали. Ако този фенер бе пристигнал само три часа по-рано, може би… Но излишно е да съжалявам, защото кой би могъл да каже дали четиридесетте души, които загинаха впоследствие, щяха да живеят по-дълго, ако леопардът не беше впил зъбите си в гърлото им? А дори и ако фенерът бе пристигнал навреме — нима мога със сигурност да твърдя, че щях да убия леопарда онази нощ?

Скоро дъждът спря, след като ме измокри до кости, и облаците бяха започнали да се разкъсват, когато изведнъж белият камък изчезна в тъмнината и след малко чух, че леопардът яде. Предишната нощ бе лежал в клисурата и бе ял от онази страна; в очакване, че той ще направи същото и тази нощ, бях поставил камъка до трупа откъм по-близката до мен страна. Очевидно дъждът бе изровил и запълнил с вода малки локвички в клисурата и за да ги избегне, леопардът е застанал на отсамната страна, поради което затуляше ориентира ми. Това съвсем не бях предвидил. Тъй като обаче познавах добре навиците на леопарда, бях сигурен, че не след дълго камъкът отново ще се покаже. И наистина десет минути по-късно камъкът отново се появи и почти непосредствено след това дочух, някакъв шум под мен и видях как леопардът — някакво светло жълтеникаво петно — изчезна под купата слама. Светлият цвят на козината му вероятно се дължеше на напредналата му възраст, но и досега не мога да намеря обяснение за шума от стъпките му — наподобяваше тихото шумолене на женска копринена дреха и причината в никакъв случай не беше стърнището на нивата, защото нямаше такова, нито пък разпиляната по земята слама.

След като измина необходимият интервал от време, вдигнах бойната пушка и я насочих към камъка, с намерение да стрелям, щом като той отново се скрие от погледа ми. Но все пак човек не може дълго да държи опряна на рамото си такава тежка пушка и когато се уморих, я отпуснах надолу, за да си починат изтръпналите ми мускули. Секунди след това камъкът отново изчезна от погледа ми. През следващите два часа това се случи още три пъти и когато чух, че леопардът за четвърти път се приближава до купата сено, в момент на отчаяние се наведох и стрелях по неясно очертаната фигура под мен.

Тясната тераса, която нарекох с обикновеното име „нива“, бе само половин метър широка на това място и когато разгледах земята на следващата сутрин, намерих дупката от куршума в средата на тази площ от половин метър с малко разпиляна наоколо козина, отскубната от врата на леопарда.

Повече не видях леопарда тази нощ и при изгрев слънце събрах хората си и тръгнахме надолу по стръмния склон към Рудрапраяг, а в това време мъжът на убитата жена и приятелите му отнесоха клетите останки за кремация.