Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (17)

XVII
Отравяне с цианид

Като се връщах към бънгалото след посещението при убитото през нощта козле, в селото ми съобщиха, че трябвало да отида незабавно в Рудрапраяг, тъй като току-що били получили новината, че през изтеклата нощ човекоядецът взел нова човешка жертва. Хората, от които научих това, не знаеха подробности относно мястото на убийството, но следите на човекоядеца показваха, че след като ни е проследил до селото, е тръгнал обратно по козята пътека и при завоя е свил вдясно. Това ме накара да предположа — и както се оказа по-късно, съм бил прав — че след безуспешния си опит да убие едного от нас, леопардът е хванал човешка жертва някъде по-високо горе в планината.

В бънгалото заварих Ибътсън да разговаря с някакъв човек на име Нанд Рам. Селото на Нанд Рам било на около шест километра и половина от мястото, където причаквахме леопарда предишната нощ. На осемстотин метра от това село и на отсрещния склон на дълбока клисура един човек от най-низшата каста, на име Гавия, бил разчистил малко място всред гората и си построил къща, в която живеел с майка си, жена си и трите си деца. При изгрев слънце Нанд Рам чул женски плач и ридания откъм къщата на Гавия и когато извикал да попита какво се е случило, те му отговорили, че „главата на семейството“ бил отвлечен от човекоядеца половин час преди това. Като чул тези думи, Нанд Рам тръгнал с бързи стъпки към бънгалото на инспекторския пост, за да съобщи новината.

Ибътсън бе вече заповядал да оседлаят арабската и английската кобила и след като се нахранихме добре, тръгнахме заедно с Нанд Рам, да ни показва пътя. Нямаше пътища по този склон на планината, а само кози пътеки и тъй като едрата английска кобила с мъка се справяше с острите завои по тези тесни пътеки, изпратихме конете обратно и продължихме трудното и стръмно изкачване пеша.

Когато пристигнахме на усамотената горска полянка, двете отчаяни жени, които, изглежда, все още хранеха надежди, че „главата на семейството“ може да е още жив, ни показаха точно на кое място близо до вратата на къщата е седял Гавия, когато леопардът го нападнал. Човекоядецът очевидно бе сграбчил нещастния човечец за гърлото така, че да не може да издаде никакъв звук и го е убил едва след като го е замъкнал на около стотина метра. След това е пренесъл трупа на още четиристотин метра до една долчинка, заобиколена с гъсти храсталаци. Писъците на жените и виковете на Нанд Рам очевидно не са дали възможност на леопарда да се нахрани спокойно, тъй като бе изял само врата и челюстите и бе отхапал малко от едното рамо и от бедрото.

Наоколо нямаше дървета, от които да можем да наблюдаваме трупа, ето защо поставихме цианид на трите места, от които леопардът бе ял, и тъй като скоро щеше да се стъмни, заехме позиция на едно възвишение на няколкостотин метра, откъдето се виждаше долчинката, в която лежеше трупът. Леопардът несъмнено се криеше някъде в гъстите храсталаци, но макар да лежахме неподвижно в нашето прикритие и да наблюдавахме цели два часа той не се появи. Когато падна здрач, запалихме фенера, който бяхме взели със себе си, и се върнахме в бънгалото.

Следващата сутрин станахме много рано и едва започваше да се развиделява, когато стигнахме до възвишението, откъдето се виждаше трупът. Но нищо не забелязахме и нищо не чухме и един час след изгрева на слънцето отидохме при трупа. Леопардът не бе дори докоснал нито едно от трите места, където бяхме поставили отровата, а бе ял от другото рамо и от другия крак, след което бе пренесъл тялото на известно разстояние и го бе скрил под някакви храсти.

И тук нямаше дървета, от които да можем да наблюдаваме трупа, затова след дълги спорове накрая решихме Ибътсън да слезе до едно село на около километър и половина надолу по хълма, където имаше голямо мангово дърво, на което можеше да си направи чакало и да прекара нощта, а аз да стоя на пост на около четиристотин метра от трупа, над пътеката, която водеше към селото и на която предишния ден бяхме намерили следи от човекоядеца.

Дървото, което си избрах, за да причакам леопарда, беше рододендрон, чието стъбло бе отсечено очевидно много отдавна на височина около четири метра и половина над земята. От отсечения ствол бяха израснали дебели клони и седнал на стария дънер, заобиколен от всички страни със зеленина, аз имах удобно място и чудесно прикритие.

Срещу мен се издигаше стръмен хълм, покрит с гори и гъсти храсти от папрати и нискостеблен бамбук. Една доста отъпкана пътека опасваше склона на хълма в посока от изток към запад, а на около три метра под нея растеше рододендронът, на който седях.

От дървото можех да наблюдавам непрекъсната десетметрова отсечка от пътеката, която наляво от мен пресичаше един дол и на отсрещния склон продължаваше на същата височина, а надясно и триста метра по-надолу минаваше малко под храстите, в които лежеше трупът. Нямаше никаква вода в дола, там където пътеката го пресичаше, но тридесет метра по-надолу и непосредствено под дървото — на около три-четири метра от корените му — имаше няколко вирчета, от които водеше началото си малкото изворче, което по-надолу се превръщаше в поток и снабдяваше селяните с вода за пиене и напояване.

Тези десет метра от пътеката, които можех цялостно да наблюдавам, сключваха прав ъгъл с една друга пътека, която се спускаше по хълма от къщата на убития Гавия, на около триста метра над мен. На тридесет метра нагоре по тази пътека имаше завой, от който започваше падина, която завършваше при долната пътека. Точките, в които тази падина започваше на горната пътека и свършваше на долната, обаче бяха извън моето зрително поле.

Беше светла лунна нощ и не се нуждаех от електрическо фенерче, така че, ако леопардът дойдеше по хоризонталната пътека или се спуснеше по пътеката откъм къщата, както — от следите се виждаше — бе направил предишната нощ, имах удобна позиция за стрелба от около шест до дванадесет метра.

Повървях с Ибътсън известно разстояние надолу по хълма и малко преди залез слънце заех мястото си на дървото. След няколко минути три фазана калидж — един мъжкар и две женски — слязоха по склона и след като си пийнаха вода от изворчето, се върнаха обратно по същия път. И на отиване, и на връщане те минаха покрай дървото, на което седях, без да ме забележат, а това беше сигурно доказателство, че прикритието ми е чудесно.

Тишина цареше в ранните вечерни часове, но към осем часа откъм храстите, където беше трупът, се разнесе лаят на какар. Леопардът беше дошъл и бях сигурен, че за да се приближи до трупа, той не бе използувал нито една от пътеките, които наблюдавах. След като полая няколко минути, какарът притихна и отново настъпи тишина. В десет часа той отново се обади. Следователно леопардът бе стоял около два часа при трупа — достатъчно дълго, за да се нахрани добре и да се отрови няколко пъти. Имах премного основания, за да храня такива надежди, защото за втората нощ бяхме поставили много големи дози цианид, заровени дълбоко в месестата част на трупа.

Седях, без да мигна, и наблюдавах с широко отворени очи склона на хълма, който се разстилаше пред мен, а луната светеше така ярко, че виждах ясно всяко стръкче трева. Най-сетне, към два часа през нощта, аз чух как леопардът заслиза по пътеката, която идваше откъм къщата. Бях разпилял малко сухи листа по нея, както и по долната пътека, за да бъда предупреден за приближаването на леопарда, и това, че той ходеше така непредпазливо върху тях и не правеше никакви опити да пристъпва тихо, показваше, че нещо става с него. Разбира се, аз също се надявах, че през следващите няколко секунди ще имам възможност да забия и един куршум в тялото му.

На завоя леопардът спря за малко, после се отби от пътеката, спусна се в долчинката по посока на долната пътека и когато стъпи на нея, отново се спря.

Бях седял неподвижно вече няколко часа, с ръце върху пушката на коленете ми, и тъй като бях сигурен, че леопардът ще мине по пътеката, реших да го изчакам да излезе пред мен и когато вече няма да има никаква опасност той да види движенията ми, да вдигна пушката и да го улуча, където си искам. Наблюдавах пътеката няколко секунди, като всеки миг очаквах да видя главата му през пролуките в клоните на дървото и когато напрежението вече ставаше непоносимо, изведнъж чух как той неочаквано, със скок, напусна пътеката и тръгна по диагонал през хълма точно към моето дърво. За секунда си помислих, че по някакъв тайнствен начин той е усетил присъствието ми на дървото и тъй като миризмата на трупа не му се е понравила, е решил да си набави друга човешка жертва. Скоро обаче разбрах, че се бе отбил от пътеката не за да ме нападне, а за да слезе по най-краткия път до изворчето, защото мина покрай дънера на дървото, без да спира, и в следващите секунди го чух как жадно и шумно лочеше вода.

От поведението на леопарда по склона на хълма и от начина, по който пиеше вода, ми стана ясно, че се е отровил, но тъй като нямах никаква представа какъв е ефектът от цианида, не знаех колко време е необходимо, за да подействува отровата. Десет минути след като леопардът спря да пие вода — тъкмо когато бях почнал да храня надежди, че е умрял при изворчето, — го чух да се изкачва по склона от другата страна на клисурата и когато стигна до пътеката, която опасваше разклонението на хълма, изведнъж настъпи тишина.

Не можах дори да го зърна — нито когато слизаше по пътеката към долчинката, нито когато прекоси хълма в посока към дървото, на което седях, нито когато пиеше вода, нито пък когато се изкачваше по склона от другата страна на клисурата. Случайно или нарочно той се бе прикривал и движил из тъмните места, в които не проникваше ни лъч от лунна светлина.

Сега вече нямах никаква надежда да го застрелям, но това нямаше значение, ако отровата действуваше така ефикасно, както лекарят от Найни Тал твърдеше.

Останах на поста си на дървото през цялата нощ, наблюдавах пътеката и се вслушвах във всеки шум. Ибътсън дойде при мен по изгрев слънце и докато си запарим по чашка чай, предвкусвайки удоволствието от горещото питие, аз му разказах какво се бе случило през нощта. Когато отидохме при трупа, видяхме, че леопардът е изял целия крак, от който две нощи преди това бе само отхапал и в който бяхме пъхнали доза отрова, и че освен това бе изял и другите две дози цианид — едната в лявото рамо, а другата в гърба.

Налагаше се да претърсим цялата местност, ето защо селският патвари, дошъл с Ибътсън, се върна обратно, за да събере хора. Около пладне той дойде с двеста души, които се наредиха в една линия един до друг и започнаха с викове и удряне с тояги по храстите да претърсват склона на хълма в посоката, в която леопардът се бе отдалечил.

На осемстотин метра от мястото, където той утоли жаждата си и по права линия в посоката, в която изчезна, се издигаха няколко големи скали, в подножието, на които имаше дълбока пещера, с отвор достатъчно голям, за да влезе един леопард. Близо до входа на тази пещера леопардът бе издраскал дълбоко с ноктите си земята и бе повърнал пръстите на краката на своята жертва, погълнати цели.

Намериха се веднага доброволци, които с готовност донесоха големи камъни от склона на планината и когато си тръгнахме, пещерата беше така плътно затворена, че леопардът, който може би се криеше в нея, не можеше в никакъв случай да се измъкне.

На следващата сутрин аз се върнах при пещерата с едно руло телена мрежа с дупки два и половина сантиметра в диаметър с много железни колчета за палатка, и след като отместих камъните, затворих много добре входа на пещерата с телената мрежа. През следващите десет дена ходех до пещерата и сутрин, и вечер и тъй като нямаше никакви новини за човекоядеца от селата на левия бряг на Алакнанда, с всеки изминат ден все повече и повече се надявах, че при следващото ми отиване до пещерата ще имам вече някакви доказателства, че леопардът е умрял вътре.

На десетата сутрин, когато се върнах от пещерата, където мрежата си стоеше непокътната, Ибътсън ме посрещна с новината, че една жена била убита през нощта в село на осем километра от бънгалото и около километър и половина над пътя от Рудрапраяг за Бадринатх.

Беше очевидно, че цианидът не е най-ефикасната отрова за един звяр, за който се носеше славата, че арсеникът и стрихнинът укрепват здравето му. А нямаше съмнение, че леопардът е изял цианида и че е влязъл в пещерата, защото намерих косми по скалата, там, където при влизането е отъркал гърба си.

Това, че цианидът не постигна желания резултат, можеше да се обясни с прекалено голямата доза отрова, а бягството на леопарда от пещерата — със съществуването на друг изход някъде нагоре по хълма. Но дори това да беше така, вече и аз — който наблюдавах действията на леопарда само от няколко месеца — не се учудвах, че населението на Гархвал, което в продължение на цели осем години бе живяло в най-опасна близост с него, придаваше свръхестествени сили на този звяр или дух и се надяваше, че единствено огънят ще ги спаси от злия демон.