Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man-eating Leopard of Rudraprayag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
mad71 (2010–2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Джим Корбет — Леопардът от Рудрапраяг

Английска. Първо издание.

Литературна група V. Тематичен номер 2614.

Рецензент: Бистра Алексиева

Редактор: Христо Кънев

Художник: Любен Диманов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Калина Цанева

Дадена за набор 15.III.74 г.

Подписана за печат 28.V.1974 г.

Излязла от печат VI.1974 г.

Формат: 84х108/32.

Печатни коли 10 1/2.

Издателски коли 7,98.

Цена 0,67 лв.

Издателство „Народна култура“ София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2 а.

История

  1. — Добавяне

XX
Преследването на един глиган

Старият пътуващ търговец бе пристигнал в ограденото с тръни място късно предишната вечер. Той карал сол и нерафинирана индийска захар от пазара в Хардвар за селата оттатък Бадринатх и тъй като овцете и козите му били тежко натоварени, а последният преход бил много дълъг, пристигнал твърде късно при ограденото място и нямал време да запълва пролуките в оградата, в резултат на което няколко кози се измъкнали навън и една от тях била убита от леопарда близо до пътя в ранните часове на утрото. Лаят на кучетата го събудили, когато се съмнало, търговецът видял най-хубавата си коза — красиво животно със стоманено сив цвят на козината, голямо почти колкото шотландско пони — да лежи мъртва близо до пътя, убита от човекоядеца просто за развлечение.

Поведението на човекоядеца от предишната нощ показваше до каква степен се променят навиците на един леопард, когато стане човекоядец и живее в тесен контакт с човешки същества в течение на няколко години.

Беше логично да предположим, че човекоядецът е получил страшен шок и се е уплашил, когато челюстите на капана са захапали крака му — фактът, че бе мъкнал тежкия капан цели десет метра и бе ревал с такава ярост, доказваше това. Би трябвало да се очаква обаче, че щом се измъкне от капана, човекоядецът ще се оттегли в някакво тихо място, колкото може по-далече от хората, и ще остане там, докато огладнее, а това значи не по-малко от няколко дена. Той обаче съвсем не е постъпил така, а е останал очевидно близо до трупа и след като е видял, че се качваме на дървото, ни е изчакал да заспим и се е приближил да проучи обстановката. За щастие Ибътсън бе взел необходимите мерки за безопасност и бе оградил платформата с телена мрежа от всички страни, защото случвало се е и друг път леопард-човекоядец да убие ловците, които го причакват, за да го застрелят. В централните провинции в момента има един леопард-човекоядец, който досега е убил и изял — разбира се, поотделно — четирима индуски ловци, опитали се да го застрелят. Когато за последен път чух за този хищник, той вече беше взел около четиридесет човешки жертви и благодарение на навика си да изяжда онези, които идват с намерението да го застрелят, си живее спокойно и тихо, като разнообразява менюто си от човешко месо с диви и домашни животни.

След посещението си до манговото дърво, човекоядецът е тръгнал по пътеката към селото и е вървял по нея до пресечката й с планинската пътека. Тук, на мястото, където бяхме намерили локвата кръв, той е свил надясно, вървял е по планинската пътека около километър и половина, после около шест километра и половина по пътя за светите места и е навлязъл в най-гъсто населената част на района, в който действуваше. Когато е дошъл в Рудрапраяг, той е минал през главната улица на пазара, а осемстотин метра по-нагоре е ровил с нокти земята при портала на инспекторското бънгало. Дъждът, паднал през нощта, бе размекнал глинестата почва по пътя и следите от стъпките му се виждаха съвсем ясно в меката глина. Следите показваха, че капанът не е наранил сериозно нито един крайник на леопарда.

След закуска тръгнах по следите при портала на бънгалото и те ме отведоха до лагера на пътуващия търговец. От един завой на пътя, на стотина метра от лагера, леопардът е съгледал излезлите вън от оградата кози и като е пресякъл пътя от външната към вътрешната страна на завоя и пропълзял, прикривайки се, нагоре по хълма, той е издебнал животните, които са пасели в това време, убил е сивата коза и дори без да си даде труд да изпие кръвта й, се е върнал на пътя.

В обграденото с тръни място двете овчарски кучета на пътуващия търговец, завързани за здрави колчета с къси дебели вериги, пазеха трупа на умрялата коза и грижливо подредените пакети със стока. Тези огромни и силни черни кучета, които пътуващите търговци използуват навсякъде из нашите планински райони, се различават от овчарските кучета в Англия и Европа. По време на прехода те следват стадото неотклонно, но техните задължения — които изпълняват много старателно — започват едва когато пътуващият търговец спре някъде да лагерува. Нощем пазят лагера от диви животни — веднъж две такива кучета убиха един леопард, — а през деня, когато търговецът пасе стадото си някъде другаде, пазят лагера от неканени гости. Зарегистриран е случай, когато едно такова куче убило някакъв човек, който се опитал да вземе пакет от лагера, поверен на кучето.

Тръгнах по следите на леопарда от мястото, където се е върнал на пътя след убийството на козата. Те ме заведоха до Голабрай, оттам повървях още километър и половина и стигнах до мястото, където пътят пресичаше една дълбока клисура, в която следите се губеха. Разстоянието, което леопардът бе изминал от манговото дърво до клисурата, беше около тринадесет километра. Тази дълга и на пръв поглед безцелна разходка от трупа до тази клисура сама по себе си беше нещо, което обикновен леопард никога и при никакви обстоятелства не би направил, както не би убил и козата, ако не беше гладен.

На една скала край пътя, на около четиристотин метра оттатък клисурата, седеше старият пътуващ търговец, предеше вълна и наглеждаше стадото си, което пасеше по открития склон на хълма. Като пусна вретеното и вълната в огромния джоб на дебелото си наметало, той взе предложената от мен цигара и ме попита дали съм минавал край лагера му. Отговорих, че съм минал оттам и че съм видял какво е направил злият демон, и добавих, че би било разумно да продаде кучетата си на камиларите при следващото си отиване до Хардвар, защото очевидно те не са достатъчно смели. В отговор на моите думи той поклати глава, сякаш в знак на съгласие с това, което бе чул. А после каза:

— Сахиб, дори стари и опитни хора като мен правят понякога грешки и после страдат от тях, както тази нощ страдах аз, когато загубих най-хубавата си коза. Моите кучета са смели като тигри и са най-добрите кучета в целия Гархвал, оскърбление е да казват за тях, че трябва да ги продам на камиларите. Лагерът ми, както сте забелязали, е съвсем близо до пътя и от страх да не би кучетата да сторят зло на някой случаен минувач през нощта, аз ги завързах с вериги извън ограденото с тръни място, вместо да ги пусна на свобода, както правя обикновено. И вие сте видели последствията от това. Но не обвинявайте кучетата, сахиб, защото те в стремежа си да се откъснат и да спасят козата, са врязали така дълбоко нашийниците във вратовете си и са си направили такива рани, които дълго няма да заздравеят.

Както си приказвахме на билото на хълма, изведнъж на отсрещния бряг на Ганг се появи някакво животно. По цвета на козината и големината му отначало помислих, че е хималайска мечка, но когато заслиза надолу по хълма към реката, видях, че е голям глиган. Преследваше го цяла глутница селски кучета, а след тях тичаше тълпа момчета и мъже, всички въоръжени с различни по големина пръти. Последен вървеше някакъв човек, въоръжен с пушка. Когато достигна билото, той вдигна пушката си и ние видяхме едно облаче дим, а след малко чухме и глухия гърмеж на пушка, която се пълни откъм дулото. Единствените живи същества, които изстрелът можеше да нарани, бяха момчетата и мъжете, но тъй като всички продължаваха да тичат, очевидно ловецът не беше улучил никого от тях.

Глиганът трябваше да преодолее доста дълго разстояние по полегатия тревист склон, осеян тук-таме с храсти, после — скалист пресечен терен, а под него отново пояс от гъсти шубраци, които стигаха чак до реката.

Докато тичаше по скалистия пресечен терен, глиганът нещо се обърка и той, и кучетата се изгубиха заедно в шубраците. В следващата минута обаче всички кучета, с изключение на водача на глутницата — едно голямо куче със светъл косъм на козината, — изскочиха обратно от шубраците. Когато момчетата и мъжете стигнаха до това място, те, изглежда, започнаха да подканят кучетата да се върнат в гъсталака, но кучетата нямаха никакво желание да сторят това, тъй като вероятно бяха вече разбрали какво може да направи един глиган с бивните си зъби. Пристигна и човекът с пушката и веднага всички го наобиколиха.

rudraprajag-9.png

 

 

За нас, седнали на високия хълм като на някаква трибуна, сцената, която се разиграваше на отсрещния склон, приличаше на ням филм, тъй като реката течеше между нас и шумът й заглушаваше всичко, така че единственото, което чухме, беше глухият гърмеж на старата пушка.

Ловецът очевидно, също както кучетата, нямаше никакво желание да влиза в гъстите шубраци, защото изведнъж се отдели от групата и седна на една скала, сякаш искаше да каже: „Аз все пак направих нещо, а сега е ваш ред.“ Изправени пред такава двойна опозиция — тъй като и кучетата все така упорито отказваха да се изправят лице с лице срещу глигана, макар някои от тях да бяха наказани с бой, — момчетата, а след малко и мъжете започнаха да хвърлят камъни в шубраците.

Докато ставаше всичко това, ние видяхме как глиганът изскочи от долния край на гъсталака на една тясна ивица пясък. С няколко бързи стъпки той излезе на открито, постоя неподвижен няколко секунди, направи още няколко крачки, спря се отново и като се затича малко, се хвърли във водата. Дивите свини са изключително добри плувци и не си прерязват гърлата с копитата, както обикновено се смята.

Течението на реката беше силно, ала няма по-сърцати животни от нашите диви свини, когато за последен път зърнах глигана, реката го бе вече отнесла на около четиристотин метра, но той плуваше енергично и приближаваше нашия бряг. Не се съмнявам, че го е достигнал благополучно.

— Можехте ли оттук да улучите глигана с вашата пушка, сахиб? — попита търговецът.

— Да, можех — рекох аз. — Глиганът беше на разстояние един изстрел, но аз не съм донесъл тази пушка в Гархвал, за да стрелям по глигани, които бягат да спасят живота си, а за да застрелям това, което ти считаш за зъл демон, а аз зная, че е леопард.

— Постъпете както искате, сахиб — отговори той. — А сега, тъй като вие си отивате и може би вече никога няма да се срещнем, приемете благословията ми, пък времето ще покаже кой е прав — вие или аз.

Съжалявам, че не видях повече търговеца, защото той беше величествен старец, горд като Луцифер и безкрайно щастлив, когато леопарди не убиваха най-хубавите му кози и когато смелостта на кучетата му не се поставяше под съмнение.