Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (20)

XX
Преследването на един глиган

Старият пътуващ търговец бе пристигнал в ограденото с тръни място късно предишната вечер. Той карал сол и нерафинирана индийска захар от пазара в Хардвар за селата оттатък Бадринатх и тъй като овцете и козите му били тежко натоварени, а последният преход бил много дълъг, пристигнал твърде късно при ограденото място и нямал време да запълва пролуките в оградата, в резултат на което няколко кози се измъкнали навън и една от тях била убита от леопарда близо до пътя в ранните часове на утрото. Лаят на кучетата го събудили, когато се съмнало, търговецът видял най-хубавата си коза — красиво животно със стоманено сив цвят на козината, голямо почти колкото шотландско пони — да лежи мъртва близо до пътя, убита от човекоядеца просто за развлечение.

Поведението на човекоядеца от предишната нощ показваше до каква степен се променят навиците на един леопард, когато стане човекоядец и живее в тесен контакт с човешки същества в течение на няколко години.

Беше логично да предположим, че човекоядецът е получил страшен шок и се е уплашил, когато челюстите на капана са захапали крака му — фактът, че бе мъкнал тежкия капан цели десет метра и бе ревал с такава ярост, доказваше това. Би трябвало да се очаква обаче, че щом се измъкне от капана, човекоядецът ще се оттегли в някакво тихо място, колкото може по-далече от хората, и ще остане там, докато огладнее, а това значи не по-малко от няколко дена. Той обаче съвсем не е постъпил така, а е останал очевидно близо до трупа и след като е видял, че се качваме на дървото, ни е изчакал да заспим и се е приближил да проучи обстановката. За щастие Ибътсън бе взел необходимите мерки за безопасност и бе оградил платформата с телена мрежа от всички страни, защото случвало се е и друг път леопард-човекоядец да убие ловците, които го причакват, за да го застрелят. В централните провинции в момента има един леопард-човекоядец, който досега е убил и изял — разбира се, поотделно — четирима индуски ловци, опитали се да го застрелят. Когато за последен път чух за този хищник, той вече беше взел около четиридесет човешки жертви и благодарение на навика си да изяжда онези, които идват с намерението да го застрелят, си живее спокойно и тихо, като разнообразява менюто си от човешко месо с диви и домашни животни.

След посещението си до манговото дърво, човекоядецът е тръгнал по пътеката към селото и е вървял по нея до пресечката й с планинската пътека. Тук, на мястото, където бяхме намерили локвата кръв, той е свил надясно, вървял е по планинската пътека около километър и половина, после около шест километра и половина по пътя за светите места и е навлязъл в най-гъсто населената част на района, в който действуваше. Когато е дошъл в Рудрапраяг, той е минал през главната улица на пазара, а осемстотин метра по-нагоре е ровил с нокти земята при портала на инспекторското бънгало. Дъждът, паднал през нощта, бе размекнал глинестата почва по пътя и следите от стъпките му се виждаха съвсем ясно в меката глина. Следите показваха, че капанът не е наранил сериозно нито един крайник на леопарда.

След закуска тръгнах по следите при портала на бънгалото и те ме отведоха до лагера на пътуващия търговец. От един завой на пътя, на стотина метра от лагера, леопардът е съгледал излезлите вън от оградата кози и като е пресякъл пътя от външната към вътрешната страна на завоя и пропълзял, прикривайки се, нагоре по хълма, той е издебнал животните, които са пасели в това време, убил е сивата коза и дори без да си даде труд да изпие кръвта й, се е върнал на пътя.

В обграденото с тръни място двете овчарски кучета на пътуващия търговец, завързани за здрави колчета с къси дебели вериги, пазеха трупа на умрялата коза и грижливо подредените пакети със стока. Тези огромни и силни черни кучета, които пътуващите търговци използуват навсякъде из нашите планински райони, се различават от овчарските кучета в Англия и Европа. По време на прехода те следват стадото неотклонно, но техните задължения — които изпълняват много старателно — започват едва когато пътуващият търговец спре някъде да лагерува. Нощем пазят лагера от диви животни — веднъж две такива кучета убиха един леопард, — а през деня, когато търговецът пасе стадото си някъде другаде, пазят лагера от неканени гости. Зарегистриран е случай, когато едно такова куче убило някакъв човек, който се опитал да вземе пакет от лагера, поверен на кучето.

Тръгнах по следите на леопарда от мястото, където се е върнал на пътя след убийството на козата. Те ме заведоха до Голабрай, оттам повървях още километър и половина и стигнах до мястото, където пътят пресичаше една дълбока клисура, в която следите се губеха. Разстоянието, което леопардът бе изминал от манговото дърво до клисурата, беше около тринадесет километра. Тази дълга и на пръв поглед безцелна разходка от трупа до тази клисура сама по себе си беше нещо, което обикновен леопард никога и при никакви обстоятелства не би направил, както не би убил и козата, ако не беше гладен.

На една скала край пътя, на около четиристотин метра оттатък клисурата, седеше старият пътуващ търговец, предеше вълна и наглеждаше стадото си, което пасеше по открития склон на хълма. Като пусна вретеното и вълната в огромния джоб на дебелото си наметало, той взе предложената от мен цигара и ме попита дали съм минавал край лагера му. Отговорих, че съм минал оттам и че съм видял какво е направил злият демон, и добавих, че би било разумно да продаде кучетата си на камиларите при следващото си отиване до Хардвар, защото очевидно те не са достатъчно смели. В отговор на моите думи той поклати глава, сякаш в знак на съгласие с това, което бе чул. А после каза:

— Сахиб, дори стари и опитни хора като мен правят понякога грешки и после страдат от тях, както тази нощ страдах аз, когато загубих най-хубавата си коза. Моите кучета са смели като тигри и са най-добрите кучета в целия Гархвал, оскърбление е да казват за тях, че трябва да ги продам на камиларите. Лагерът ми, както сте забелязали, е съвсем близо до пътя и от страх да не би кучетата да сторят зло на някой случаен минувач през нощта, аз ги завързах с вериги извън ограденото с тръни място, вместо да ги пусна на свобода, както правя обикновено. И вие сте видели последствията от това. Но не обвинявайте кучетата, сахиб, защото те в стремежа си да се откъснат и да спасят козата, са врязали така дълбоко нашийниците във вратовете си и са си направили такива рани, които дълго няма да заздравеят.

Както си приказвахме на билото на хълма, изведнъж на отсрещния бряг на Ганг се появи някакво животно. По цвета на козината и големината му отначало помислих, че е хималайска мечка, но когато заслиза надолу по хълма към реката, видях, че е голям глиган. Преследваше го цяла глутница селски кучета, а след тях тичаше тълпа момчета и мъже, всички въоръжени с различни по големина пръти. Последен вървеше някакъв човек, въоръжен с пушка. Когато достигна билото, той вдигна пушката си и ние видяхме едно облаче дим, а след малко чухме и глухия гърмеж на пушка, която се пълни откъм дулото. Единствените живи същества, които изстрелът можеше да нарани, бяха момчетата и мъжете, но тъй като всички продължаваха да тичат, очевидно ловецът не беше улучил никого от тях.

Глиганът трябваше да преодолее доста дълго разстояние по полегатия тревист склон, осеян тук-таме с храсти, после — скалист пресечен терен, а под него отново пояс от гъсти шубраци, които стигаха чак до реката.

Докато тичаше по скалистия пресечен терен, глиганът нещо се обърка и той, и кучетата се изгубиха заедно в шубраците. В следващата минута обаче всички кучета, с изключение на водача на глутницата — едно голямо куче със светъл косъм на козината, — изскочиха обратно от шубраците. Когато момчетата и мъжете стигнаха до това място, те, изглежда, започнаха да подканят кучетата да се върнат в гъсталака, но кучетата нямаха никакво желание да сторят това, тъй като вероятно бяха вече разбрали какво може да направи един глиган с бивните си зъби. Пристигна и човекът с пушката и веднага всички го наобиколиха.

За нас, седнали на високия хълм като на някаква трибуна, сцената, която се разиграваше на отсрещния склон, приличаше на ням филм, тъй като реката течеше между нас и шумът й заглушаваше всичко, така че единственото, което чухме, беше глухият гърмеж на старата пушка.

Ловецът очевидно, също както кучетата, нямаше никакво желание да влиза в гъстите шубраци, защото изведнъж се отдели от групата и седна на една скала, сякаш искаше да каже: „Аз все пак направих нещо, а сега е ваш ред.“ Изправени пред такава двойна опозиция — тъй като и кучетата все така упорито отказваха да се изправят лице с лице срещу глигана, макар някои от тях да бяха наказани с бой, — момчетата, а след малко и мъжете започнаха да хвърлят камъни в шубраците.

Докато ставаше всичко това, ние видяхме как глиганът изскочи от долния край на гъсталака на една тясна ивица пясък. С няколко бързи стъпки той излезе на открито, постоя неподвижен няколко секунди, направи още няколко крачки, спря се отново и като се затича малко, се хвърли във водата. Дивите свини са изключително добри плувци и не си прерязват гърлата с копитата, както обикновено се смята.

Течението на реката беше силно, ала няма по-сърцати животни от нашите диви свини, когато за последен път зърнах глигана, реката го бе вече отнесла на около четиристотин метра, но той плуваше енергично и приближаваше нашия бряг. Не се съмнявам, че го е достигнал благополучно.

— Можехте ли оттук да улучите глигана с вашата пушка, сахиб? — попита търговецът.

— Да, можех — рекох аз. — Глиганът беше на разстояние един изстрел, но аз не съм донесъл тази пушка в Гархвал, за да стрелям по глигани, които бягат да спасят живота си, а за да застрелям това, което ти считаш за зъл демон, а аз зная, че е леопард.

— Постъпете както искате, сахиб — отговори той. — А сега, тъй като вие си отивате и може би вече никога няма да се срещнем, приемете благословията ми, пък времето ще покаже кой е прав — вие или аз.

Съжалявам, че не видях повече търговеца, защото той беше величествен старец, горд като Луцифер и безкрайно щастлив, когато леопарди не убиваха най-хубавите му кози и когато смелостта на кучетата му не се поставяше под съмнение.