Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (10)

X
Магията

Всяка вечер до моста ме придружаваха двама души, които носеха стълбата, с помощта на която се качвах на площадката и която отместваха, след като ми подадяха пушката.

Когато пристигнахме на моста на втория ден, видяхме, че откъм Кедарнатх към нас се приближава един мъж, облечен в някаква бяла одежда, която падаше на дипли. На главата и гърдите му нещо проблясваше, а в ръката си носеше сребърен кръст, дълъг метър и осемдесет. Когато стигна до моста, мъжът коленичи и като постави кръста пред себе си, наведе глава. Постоял известно време в тази поза, той вдигна кръста високо, стана, направи няколко крачки напред и отново коленичи с наведена глава. И така премина през целия мост, като спираше на пет-шест крачки и правеше същите движения.

Когато мина покрай мен, човекът вдигна ръка за поздрав, но тъй като очевидно беше вглъбен в молитвите си, аз не заговорих. Видях, че това, което блестеше на главата и гърдите му, са сребърни кръстове.

Моите хора проявиха към странното видение същия интерес, какъвто и аз, и като го наблюдавахме как се изкачва по стръмната пътека към пазара в Рудрапраяг, те ме попитаха какъв е тоя човек и от коя страна е дошъл. Това, че е християнин, беше очевидно, а тъй като не го бях чул да говори, по дългата му коса, черната като смола пищна брада и чертите на лицето му, доколкото можех да ги видя, реших, че е от Северна Индия.

На следващата сутрин веднага щом с помощта на стълбата слязох от кулата и тръгнах към бънгалото, където прекарвах онази част от деня, когато не ходех из близки и далечни села, за да търся новини за човекоядеца, аз видях високата фигура в бялата одежда да стои на една голяма плоска скала, с поглед, обърнат към реката. Като се приближих, той напусна скалата и ме поздрави, а когато го попитах какво го носи из този край, отговори, че е дошъл от далечни земи, за да освободи населението на Гархвал от злия дух, който го измъчва. На въпроса ми как възнамерява да извърши този подвиг, той отговори, че ще направи едно подобие на тигър и след като с молитви накара злия дух да влезе в него, ще го хвърли в Ганг и водите на реката ще го завлекат в морето, откъдето вече никога не ще може да се върне и където няма да може да върши зло на хората.

Колкото и да се съмнявах в способността на този човек да постигне целта, която си беше поставил, не можех да не се възхищавам от неговата вяра и усърдие. Той пристигаше всяка сутрин, преди да напусна кулата, а когато се връщах вечер, го заварвах все така усърдно да прави своя тигър от бамбукови пръчки, въженца, хартия и евтино боядисано платно. Когато изображението беше почти готово, една нощ се изви страшна буря с проливен дъжд, от който фигурата буквално се разпадна и разлепи, но на следващата сутрин, без да губи ни най-малко кураж, той започна отново, като работеше и си пееше.

Най-сетне дойде великият ден, когато „тигърът“ — който беше голям колкото кон и не приличаше на нито едно известно досега животно — беше готов, съобразно изискванията на твореца му.

Едва ли има някой всред нашето планинско население, който да не изпитва истинско удоволствие от участието си в такова шествие. Когато „тигърът“, завързан за един прът, бе понесен надолу по стръмната пътека към малкия пясъчен плаж, след него вървяха над сто души, много от които биеха гонгове и надуваха дълги тръби.

На брега на реката тигърът бе отвързан от пръта. Човекът в белите одежди, със сребърните кръстове на главата и гърдите и около два метра дългия кръст в ръце коленичи на пясъка и с гореща молитва „накара“ злия дух да влезе в неговото творение; тогава „тигърът“, под звуците на залп от удари на гонг и шумно тръбене, бе хвърлен във водите на Ганг и забърза по своя път към морето, щедро засипан с дарове от бонбони и цветя.

На следващата сутрин познатата фигура не беше вече на скалата и когато попитах някои от мъжете, дошли да се изкъпят рано, откъде се е появил човекът с белите одежди и накъде е отишъл, те ми отговориха: „Кой може да ви каже откъде е дошъл един свят човек и кой смее да попита накъде е изчезнал?“

Тези мъже, които на челата си носеха знака на своята каста — бенка от екстракт на сандалово дърво — и които бяха нарекли странника „свят човек“, както и всички онези, които бяха взели участие в церемонията, бяха индуси.

Мисля, че в Индия, където няма нито паспорти, нито каквито и да било други документи за самоличност и където религията има такова важно значение за всички, разбира се, с изключение на малцината, които са надживели предразсъдъците, всеки човек, който носи тъмно оранжево наметало или паничката на просяк, или сребърни кръстове, на главата и гърдите, може да извърви цялото разстояние от прохода Кхибер до нос Коморин, без да го попитат дори веднъж накъде отива и с каква цел.