Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (16)

XVI
Смъртта на едно козле

Ибътсън се върна от Паури на тридесет и първи март и когато закусвахме на следващата сутрин, пристигна съобщение, че през нощта, близо до едно село на северозапад от Рудрапраяг и на около километър и половина от мястото, където убихме леопарда в капана, хората чули на няколко пъти продължителен рев на леопард.

На осемстотин метра северно от селото по склона на високата планина се простираше доста обширна камениста и пресечена местност с огромни скали, пещери и дълбоки дупки, в които — местните жители разказваха — техните деди копаели медна руда. Цялата тази местност беше покрита с ниска джунгла — на места много гъста, на места проходима, която свършваше на около осемстотин метра от терасираните ниви над селото.

Отдавна подозирах, че човекоядецът използува тази местност за скривалище при посещенията си в района на Рудрапраяг, и много често се бях изкачвал на възвишения, от които се откриваше широка гледка, с надеждата, че ще зърна леопарда да се пече на утринното слънце, излегнал се на някоя скала, защото в места с по-студен климат леопардите имат такъв навик, а той създава условия за използуването на един от най-широко разпространените начини за убиване на леопарди, тъй като единственото нещо, необходимо в случая, е малко търпение и точна стрелба.

С Ибътсън обядвахме рано, след което потеглихме веднага, въоръжени със 7,15-милиметровите си пушки. Придружаваше ни един от хората на Ибътсън, който носеше късо въже. В селото купихме един млад козел, тъй като леопардът беше убил всичките кози, купени от мен до този момент.

От селото започваше камениста козя пътека, която отиваше право нагоре по склона до края на пресечената местност и там завиваше наляво, после вървеше около сто метра напряко по отсамната страна на възвишението, след което продължаваше оттатък разклонението на хълма. От горната страна на тези сто метра от пътеката имаше разпръснати храсти, а от долната започваше обрасъл с трева стръмен склон. След като завързахме козела за едно колче, здраво забито в земята при завоя на пътеката, на около десет метра под джунглата от ниски дървета и храсти, ние слязохме надолу по хълма около сто и петдесет метра и стигнахме до едно място с няколко големи скали, зад които се скрихме. Това беше най-гласовитото козле, което някога бях срещал, и докато се чуваше пискливото му пронизително врещене, нямаше нужда да го наблюдаваме, защото беше вързано здраво и леопардът не можеше да го отвлече.

Огненочервеното кълбо на слънцето беше слязло съвсем ниско над покритите със сняг планини над Кедарнатх, когато заехме позиция зад скалите, и половин час по-късно и десет минути след като сенките бяха обгърнали и нас, козлето престана да се обажда. Като пропълзях по скалата и надникнах през пролуките в тревата, видях, че то беше наострило уши и гледаше към храстите. По едно време тръсна глава и отстъпи назад, колкото му позволяваше въжето.

Леопардът без съмнение беше дошъл, привлечен от врещенето на козлето, и фактът, че не бе скочил върху него, преди още то да го усети, показваше, че той подозираше нещо. На тази светлина Ибътсън можеше да се прицели по-точно, защото пушката му имаше телескопичен мерник, ето защо му направих място и когато той залегна и вдигна пушката си, аз му прошепнах да разгледа по-внимателно храстите, към които гледаше козлето, защото бях сигурен, че ако то може да види леопарда — а по всичко личеше, че го вижда, — тогава и Ибътсън би трябвало да го види с мощния си телескоп. След като постоя няколко минути с око на телескопа, Ибътсън поклати глава, свали пушката и ми направи място да погледна и аз.

Козлето стоеше в същото положение, в което го бях видял преди, и като се ориентирах по погледа му, насочих телескопа към храста, към който то гледаше.

През такъв телескоп можеше да се забележи дори потрепването на клепач, дори най-малкото движение на ухото или мустаците, но макар да се взирах в продължение на няколко минути, аз също не можах да видя нищо.

Когато отделих око от телескопа, забелязах, че започваше бързо да се стъмва и че сега козелът се мержелее като някакво неясно очертание от червени и бели петна на фона на тъмния хълм. Имахме доста път, а и да оставаме повече, беше както безполезно, така и опасно, ето защо станах на крака и казах на Ибътсън, че е време да тръгваме.

Изкачихме се при козлето, което, откакто бе спряло да врещи, не бе издало ни звук, и го отвързахме от колчето. Слугата на Ибътсън го поведе и тръгнахме към селото. Младият козел очевидно никога преди това не бе имал въже около врата си и упорито отказваше да бъде воден, затова казах на слугата да махне въженцето, тъй като от опит знаех, че когато освободиш една коза, след като е била вързана в джунглата, дали от страх, или от нужда от компания, тя върви по петите ти като куче. Този козел обаче беше явно на друго мнение по въпроса и щом като слугата махна въженцето от врата му, той се обърна и хукна нагоре по пътеката.

Не ми се щеше да изоставям козела, който вършеше работата си толкова добре — веднъж вече бе примамил леопарда, а можеше и пак да го направи. Освен това само преди няколко часа бяхме платили доста голяма сума за него, ето защо и ние се втурнахме след него по пътеката, за да го настигнем. На завоя обаче той сви наляво и изчезна от погледа ни. Като вървяхме все по пътеката, както бе направил и козелът, ние стигнахме до разклонението на хълма, откъдето се виждаше доста голяма част от склона, покрит с ниска трева, и тъй като козелът не се виждаше никъде, помислихме, че е хукнал към селото по някаква пряка пътека, и решихме да се връщаме. Аз вървях напред и когато вече бяхме изминали половината от стотината метра от пътеката, граничещи от горната страна с разпръснати храсти, а от долната — със стръмен тревист склон, видях нещо бяло на пътеката пред мен. Беше вече почти тъмно и едва като приближих предпазливо до белия предмет, разбрах, че това е козлето, проснато напряко на тясната пътека — единственото положение, в което можеше да се намира, без да се търколи по стръмния склон. Капки кръв се стичаха от гърлото му, а когато допрях ръката си до бедното животно, мускулите все още потръпваха.

Сякаш човекоядецът — защото никой друг леопард не би убил козлето и не би го оставил на пътеката — с това искаше да ни каже: „Ето, вземете си вашия козел, щом толкова ви трябва. И тъй като е вече тъмно, а имате още доста път, ще видим кой от вас ще доживее да се върне в селото.“

Мисля, че нямаше да можем и тримата да стигнем живи до селото, ако у себе си нямах пълна кутия кибрит (Ибътсън тогава не пушеше). Запалвахме клечка, озъртахме се предпазливо наоколо и правехме бързо по няколко крачки, след което отново запалвахме клечка и така вървяхме, препъвайки се надолу по каменистия склон, докато най-сетне стигнахме близо до селото, откъдето можеше да ни чуят. В отговор на настойчивите ни викове наизскачаха хора да ни посрещнат с фенери и борови факли в ръце.

Оставихме козлето там, където го беше оставил леопардът и когато се върнах на сутринта, намерих следи от човекоядеца, който ни беше проследил до селото, а жертвата беше непокътната и лежеше точно както я бяхме оставили.