Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man-eating Leopard of Rudraprayag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
mad71 (2010–2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Джим Корбет — Леопардът от Рудрапраяг

Английска. Първо издание.

Литературна група V. Тематичен номер 2614.

Рецензент: Бистра Алексиева

Редактор: Христо Кънев

Художник: Любен Диманов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Калина Цанева

Дадена за набор 15.III.74 г.

Подписана за печат 28.V.1974 г.

Излязла от печат VI.1974 г.

Формат: 84х108/32.

Печатни коли 10 1/2.

Издателски коли 7,98.

Цена 0,67 лв.

Издателство „Народна култура“ София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2 а.

История

  1. — Добавяне

XII
Капанът

Сведенията, които получавах от съседните села, където леопардът се беше опитал да влезе с взлом в няколко къщи, и следите, които бях видял по пътищата, показваха, че човекоядецът е все още в района, и няколко дена след пристигането на Ибътсън ми съобщиха, че една крава била убита в село на три километра от Рудрапраяг и на около осемстотин метра от другото село, където една нощ стоях на пост в купата на ореховото дърво.

Когато пристигнах в селото, разбрах, че леопард е счупил вратата на една едностайна къщичка и убил и завлякъл до вратата една от няколкото крави, които били вътре, и понеже не могъл да я измъкне през вратата, оставил я на прага, след като си похапнал доста от нея.

Къщата беше в центъра на селото и проучил терена наоколо, видях, че ако пробием дупка в стената на съседната къща, която бе само на няколко метра, ще можем оттам да наблюдаваме трупа на кравата.

Собственикът на къщата, който също така беше собственик и на убитата крава, с готовност се съгласи на нашия план и когато се стъмни, ние затворихме здраво вратата на стаята и след като изядохме сандвичите и изпихме чая, който си бяхме донесли, застанахме на пост при дупката в стената. Пазихме на смени цялата нощ, но леопардът не се появи.

Като излязохме на следващата сутрин, местните хора ни разведоха из селото, което беше доста голямо, и ни показаха следи по врати и прозорци, оставени от човекоядеца в продължение на години при опитите му да грабне някого от обитателите на къщите. На една от вратите имаше много по-дълбоки следи от останалите — това беше вратата, която леопардът беше насилил, за да влезе в помещението, където са били момчето и четиридесетте кози.

След няколко дена ми съобщиха, че още една крава била убита в едно малко село на хълма на няколкостотин метра от бънгалото. И в този случай кравата е била убита вътре в една къща, после завлечена до вратата и отчасти изядена. Срещу вратата, на около десет метра, имаше една току-що направена купа, висока около пет метра, поставена върху дървена площадка на около четиридесет сантиметра над земята.

Новината за убийството научихме рано сутринта, така че имахме на разположение цял ден и съм сигурен, че чакалото, което построихме до вечерта, беше не само най-сполучливата, но и най-красивата конструкция, която някога е била правена с подобна цел.

Най-напред съборихме купата и направихме скеле от здрави пръти около дървената площадка. Върху това скеле построихме втора, по-малка площадка, на метър и двадесет над първата. След това около цялото скеле опънахме телена мрежа, с големина на дупките около пет сантиметра, като оставихме открито само разстоянието между долната платформа и земята. След това пъхнахме снопчета слама в дупките на мрежата и разпиляхме още малко слама около купата и под площадката, точно както си беше, преди да започнем да строим чакалото. Един от собствениците на купата, който бе отсъствал от селото един-два дена и се върна точно когато бяхме привършили работата си, не можеше да повярва, че някой изобщо е докосвал купата, докато сам не я опипа и докато не му показаха втората купа, която направихме в съседната нива от останалата слама.

При залез слънце ние се промъкнахме през дупката, която бяхме оставили в мрежата, и влязохме в чакалото, като здраво затворихме отвора след нас. Ибътсън е малко по-нисък от мен, така че той се настани на горната площадка и след като заехме удобна позиция и двамата направихме по една малка дупка в сламата, за да можем да стреляме. Тъй като нямаше да можем да разговаряме след появата на леопарда, уговорихме се този, който пръв го види, да стреля. Беше ясна лунна нощ, така че на нито един от нас не му беше необходимо да използува електрическото фенерче.

След вечеря селото притихна и към десет часа чух как леопардът заслиза по хълма зад нас. Като стигна до купата, той се поспря за няколко минути, след което започна да пълзи под площадката, на която седях. Когато стигна точно под мен, а само една дебела дъска отделяше мястото, на което се намирах от главата му, той отново се спря и стоя цяла минута, след което продължи да пълзи напред. И точно когато го очаквах да се покаже изпод площадката и да ми даде възможност за много удобен изстрел от един метър разстояние, нещо силно изскърца на площадката над мен. Леопардът скочи надясно, където не можех да го видя, и избяга нагоре по хълма. Изскърцването на дъските в този критичен момент се дължеше на това, че Ибътсън променил положението на тялото си, защото почувствал болезнено схващане и в двата крака. След уплахата, която бе изживял, леопардът изостави жертвата си и не се върна нито следващата, нито по-следващата нощ.

След две нощи още една крава бе убита на няколкостотин метра над пазара в Рудрапраяг.

Собственикът на тази крава живееше сам в доста отдалечена къща, която се състоеше само от една стая, разделена посредством преграда, скована от груби, различни по големина дъски, на кухня и стая за живеене. Някъде през нощта човекът се събудил от шум в кухнята, чиято врата бил забравил да затвори, и след малко на бледата светлина на луната, която влизала през отворената врата, той видял през широките пролуки в преграждащата стена как леопардът се опитва да откърти една от дъските.

rudraprajag-5.png

 

 

Дълго лежал човекът, облян в пот, докато леопардът опитвал дъска след дъска. Накрая, като не могъл да намери нито едно слабо място в дървената преграда, леопардът излязъл от кухнята и убил кравата му, завързана под един покрит с трева навес до стената на къщата. Той я убил и скъсал въжето, с което била завързана, замъкнал я на известно разстояние от навеса и я оставил на открито, след като си похапнал доста добре.

На самия връх на хълма, на около двадесет метра от мястото, където лежеше убитата крава, имаше едно доста голямо дърво, върху горните клони на което беше направена купа. Именно на това естествено чакало, от което склонът се спускаше отвесно надолу към долината, на дълбочина около двеста метра, ние с Ибътсън решихме да застанем на пост.

За да ни помогнат да убием човекоядеца, властите ни бяха изпратили няколко дена преди това един капан. Дълъг метър и половина и тежък около тридесет и шест килограма, това беше най-страшният капан, който бях виждал изобщо. Челюстите му, снабдени с осем сантиметра дълги зъби, се разтваряха на разстояние седемдесет и два сантиметра и се задвижваха с две силни пружини, за натягане на които беше необходима силата на двама мъже.

След като оставил трупа, леопардът тръгнал по една пътека през нива, широка около четиридесет метра, след това прескочил около един метър високата тераса към друга нива, граничеща с гъсто залесен склон. Точно на това един метър високо стъпало от горната към по-долната нива ние поставихме капана и за да сме сигурни, че леопардът ще стъпи върху него, от двете му страни сложихме няколко клончета тръни. На единия край на капана беше прикрепена къса, тринадесетмилиметрова верига, която завършваше с халка с диаметър осем сантиметра. През тази халка забихме здраво колче, с което прикрепихме веригата на капана към земята.

Когато приключихме с тези приготовления, Джийн Ибътсън се върна в бънгалото с хората ни, а Ибътсън и аз се качихме на купата. След като завързахме една пръчка пред нас и наслагахме по нея малко сено за прикритие, ние заехме удобна позиция и зачакахме леопарда, който бяхме сигурни, че този път нямаше да ни избяга.

С настъпването на вечерта тъмни облаци обгърнаха небето и тъй като луната нямаше да изгрее преди девет, дотогава за точността на изстрелите трябваше по необходимост да разчитаме само на електрическото фенерче. Това беше една тежка и неудобна батерийка и тъй като Ибътсън настояваше да стрелям аз, прикрепих я с известна трудност към моята пушка.

Час след като се стъмни, отекна яростен рев, от което разбрахме, че леопардът се е хванал в капана. Като запалих батерията, видях, че леопардът се е изправил на задните си крака, а от предните висеше капана. Прицелих се прибързано и 11,7-милиметровият ми куршум попадна в една брънка на веригата и я разкъса.

Освободен от колчето леопардът с няколко скока премина нивата, като мъкнеше капана пред себе си, а след него изхвърча куршумът и от лявата цев на пушката ми, а също и два смъртоносни куршума от пушката на Ибътсън, но нито един от тях не го улучи. При опит отново да заредя пушката си аз разместих някаква част на електрическото фенерче, след което то престана да работи.

Чули рева на леопарда и четирите изстрела, хората от пазара в Рудрапраяг и от съседните села наизскачаха от къщите си и с лампи и борови факли се стекоха от всички страни към отдалечената къща. Виковете ни да стоят настрана бяха безсмислени, тъй като те вдигаха такъв шум, че не можеха да ни чуят. Ето защо, докато се смъквах от дървото с пушка в ръка, а това беше доста рискован ход в тъмнината, Ибътсън запали и напомпа бензиновата лампа, която бяхме взели с нас на чакалото. Като ми подаде лампата, завързана за едно въженце, Ибътсън слезе при мен на земята и заедно тръгнахме в посоката, в която леопардът се изгуби. В средата на нивата имаше някаква издутина — оголена скала, която излизаше на повърхността. Приближавайки се към нея, Ибътсън държеше тежката лампа високо над главата си, а аз вървях до него с пушката, опряна на рамото ми и готова за стрелба. Зад скалата имаше малка вдлъбнатина, където, застанал право срещу нас, леопардът ръмжеше, готвейки се да скочи. Няколко минути след като куршумът ми уцели главата на леопарда, бяхме заобиколени от тълпа възбудени хора, които буквално танцуваха около трупа на техния враг, така дълго всявал ужас в душите им.

Животното, което лежеше мъртво пред мен, беше извънредно едър мъжки леопард, който предишната нощ се бе опитвал да откърти дъските на дървената преграда, за да нападне един човек, и който бе застрелян в местност, в която десетки човешки същества са били убити. Всички тези аргументи бяха достатъчно сериозна причина да повярваш, че той е човекоядецът. Но аз не можех да повярвам, че това е същото животно, което бях видял през нощта, когато пазех при тялото на жената. Вярно е, че нощта беше тъмна и бях видял съвсем неясно очертанията на някакъв леопард, но въпреки това бях убеден, че звярът, когото сега хората с такъв ентусиазъм завързваха за здравия прът, не е човекоядецът.

С Ибътсън начело, следван от мъжете, които носеха леопарда, и от тълпа от около няколкостотин души, ние тръгнахме към бънгалото, минавайки през пазара.

Като вървях, препъвайки се надолу по хълма, на края на шествието, в което бях единственият човек, който не вярваше, че леопардът-човекоядец от Рудрапраяг е мъртъв, аз си спомних една история, случила се недалеч от зимната ни къща, когато бях момче, и която по-късно намерих преразказана в една книга със заглавие „Смели дела“ или може би „Най-смелите дела“. Историята е за двама мъже: Смийтън, от индийското гражданско ведомство, и Брейдууд, от отдела „Горско стопанство“. Една тъмна бурна нощ, когато все още нямало влакове, двамата пътували с пощенска кола от Морадабад до Каладхунги и при един завой на пътя връхлетели върху един слон самец. Слонът убил кочияша и двата коня и преобърнал колата. Бредууд имал пушка. Извадил я от калъфа, сглобил я и я заредил, а в това време Смийтън се качил на колата и свалил здравата газена лампа от мястото й. След това, държейки над главата си лампата, която едва-едва мъждукала, пристъпил към слона, за да освети главата му и даде възможност на Брейдууд да отправи смъртоносен изстрел. Трябва да признаем, че има голяма разлика между слона самец и леопард, но даже така да е, малцина са онези, които биха имали смелостта да се приближат до обезумелия от болка леопард — както после разбрахме, капанът бе почти откъснал лапата му и тя се държеше само на едно тънко парченце кожа — и да държат лампата над главата му, като разчитат единствено на изстрела, отправен от приятеля им.

За пръв път от толкова години всички къщи на пазара бяха отворени през нощта, а жени и деца стояха по вратите. Шествието напредваше бавно, защото на всеки няколко метра носачите слагаха леопарда на земята, та да могат децата да се трупат около него и да го видят по-добре. На другия край на улицата ескортът ни изостави и нашите хора занесоха леопарда тържествено в бънгалото.

След като се поизмихме в лагера, Ибътсън и аз се върнахме в бънгалото и по време на вечерята и дълго след това разисквахме какви са аргументите, „за“ и „против“ твърдението, че убитият леопард е човекоядецът. Накрая, без да можем да постигнем съгласие, защото всеки държеше на своята теза, решихме на другия ден да одерем кожата на хищника и да я изсушим, а на по-следващия ден да вдигнем лагера и да тръгнем към Паури, тъй като Ибътсън трябваше да се върне там, за да си гледа работата, пък аз бях твърде уморен след такъв дълъг престой в Рудрапраяг.

От ранна утрин до късна вечер една след друга пристигаха тълпи хора от близки и далечни села, за да видят леопарда, и тъй като повечето от тези хора твърдяха, че в убитото животно са познали човекоядеца, у Ибътсън растеше убеждението, че прави са те, а не аз. По мое настояване обаче Ибътсън отстъпи по следните два пункта: първо, към населението той се обърна с предупреждение да взема и за в бъдеще предохранителни мерки срещу човекоядеца, и второ, накарах го да изчака и да не праща телеграма до властите, че сме убили човекоядеца.

Легнахме си рано вечерта, защото на другата сутрин щяхме да тръгваме на разсъмване. Станах още по тъмно и тъкмо закусвах — една съвсем лека закуска, — когато чух глъчка по пътя. Тъй като беше твърде необичаен този шум, аз извиках по посока на гласовете, за да попитам какво правят на пътя тези хора по това време. Като ме видяха, четирима мъже се изкачиха по пътеката към лагера и ми съобщиха, че са изпратени от селския патвари да ми съобщят, че една жена е била убита от човекоядеца от другата страна на реката, на около километър и половина от моста Чатвапипал.