Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (4)

IV
Пристигането

За първи път чух по-големи подробности за човекоядеца от Рудрапраяг през една от паузите на „Йомените от гвардията“ от Джилбърт и Съливан, представяна в театър „Шалей“ в Найни Тал през 1925 година.

И преди това бях чувал, че в Рудрапраяг има леопард, който разкъсва хора, и бях чел съобщения в пресата за този звяр, но след като знаех, че има над четири хиляди зарегистрирани притежатели на огнестрелно оръжие в Гархвал и цяла армия от страстни ловджии в Лансдаун, което е само на около сто и двадесет километра от Рудрапраяг, си мислех, че всички те се надпреварват — кой да застреля леопарда и че при тези обстоятелства един чужденец би бил неканен гост там.

Ето защо бях изненадан, когато, пиейки с един приятел на бара в „Шалей“ същата вечер, чух как Майкъл Кийн, тогава първи секретар на правителството на обединените провинции, а по-късно губернатор на Асам, разказваше на една група мъже за човекоядеца и се опитваше да ги убеди да тръгнат да го преследват. Молбата му не бе посрещната с ентусиазъм, ако можеше да се съди по забележката на един от групата, която получи одобрението на всички останали. А забележката беше: „Да тръгна да преследвам човекоядеца, който е убил стотици хора? За нищо на света!“

На следващата сутрин посетих Майкъл Кийн и научих всички подробности, които ме интересуваха. Той не беше в състояние да ми каже точно къде действува човекоядецът и предложи да замина за Рудрапраяг и да се свържа с Ибътсън. А когато се върнах в къщи, намерих на масата си писмо от Ибътсън.

Ибътсън, сега сър Уилям Ибътсън, а напоследък и съветник на губернатора на обединените провинции, бил назначен неотдавна в Гархвал като заместник-комисар и една от първите му грижи била да направи всичко възможно, за да отърве местното население от човекоядеца. И именно това била причината да ми пише.

Приготвих се набързо и тръгнах през Раликхет, Адбадри и Каранпраяг на десетия ден вечерта пристигнах в бънгалото на инспекторския пост близо до Награсу. Когато потеглих от Найни Тал, не знаех, че за да нощувам в бънгалото, е трябвало да се снабдя предварително с разрешение и тъй като пазачът имал нареждане да не пуска никого без такова разрешение, шестимата гархвалци, които носеха багажа ми, слугата ми и аз извървяхме още две мили надолу по пътя за Рудрапраяг, докато намерим подходящо място да разположим лагера си за през нощта.

Хората ми се занимаваха с донасянето на вода и сухи съчки, а слугата ми насъбра камъни, за да направи огнище; през това време аз взех брадва и отидох да насека трънливи храсти, та да направя ограда, която да ни закриля през нощта, тъй като още преди шестнадесет километра бяхме предупредени, че навлизаме в територията на човекоядеца.

Наскоро, след като запалихме огньовете, за да приготвим вечерята, много тревожен вик долетя до нас от едно село високо на планинския склон. Някакъв човек ни питаше какво правим навън по това време и ни предупреждаваше, че ако останем там, един или двама от нас ще бъдат разкъсани от човекоядеца. След като добрият самарянин отправи предупреждението си, за което вероятно се бе подложил на риск, тъй като вече беше тъмно, Мадхо Сингх^[1], когото вече сте срещали и другаде, ми каза от името на всички:

— Да останем тук, сахиб, защото имаме достатъчно газ в лампата, за да ни свети цялата нощ, а вие имате и пушка.

Наистина в лампата е имало достатъчно газ за през цялата нощ, защото, когато се събудих сутринта, видях, че тя още гори, а заредената ми пушка лежи напреки на леглото ми. Но набързо направената ограда от трънливи храсти бе такова несигурно прикритие и бяхме така уморени от десетдневния поход, че ако леопардът ни беше посетил през нощта, щеше много лесно да си вземе жертва.

На следващия ден пристигнахме в Рудрапраяг и ни беше оказан топъл прием от хората, на които Ибътсън бе наредил да ни посрещнат.