Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man-eating Leopard of Rudraprayag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
mad71 (2010–2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Джим Корбет — Леопардът от Рудрапраяг

Английска. Първо издание.

Литературна група V. Тематичен номер 2614.

Рецензент: Бистра Алексиева

Редактор: Христо Кънев

Художник: Любен Диманов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Калина Цанева

Дадена за набор 15.III.74 г.

Подписана за печат 28.V.1974 г.

Излязла от печат VI.1974 г.

Формат: 84х108/32.

Печатни коли 10 1/2.

Издателски коли 7,98.

Цена 0,67 лв.

Издателство „Народна култура“ София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2 а.

История

  1. — Добавяне

XXII
Моята най-ужасна нощ

След случката на боровото дърво аз загубих следите на човекоядеца за няколко дена. Той не се върна в стръмната местност, а в огромните гори, които претърсих по високите части над обработваемата земя, не намерих следи нито от него, нито от самката, която бе спасила живота му. В тези гори аз се чувствах съвсем у дома си и ако имаше някъде наблизо леопарди, щях да ги открия, защото птиците и животните щяха да ми помогнат.

Тъй като е била възбудена и неспокойна, самката се е отдалечила очевидно доста много от своето леговище, когато е чула рева ми от върха на дървото, и след като се е срещнала с мъжкия леопард — с партньора, който аз й бях помогнал да си намери, — тя се е върнала заедно с него в своя район. Мъжкият леопард щеше скоро да поеме обратно сам и тъй като му ставаше все по-трудно и по-трудно да си намира човешки жертви поради мерките за безопасност, вземани от населението на левия бряг, той вероятно щеше да се опита да премине на десния бряг на Алакнанда, ето защо през следващите няколко нощи аз стоях на пост на моста при Рудрапраяг.

Както вече казах, три пътя водеха до моста на левия бряг на реката, като този, който идваше от юг, минаваше близо до къщичката на пазача. На четвъртата вечер чух как леопардът уби кучето на пазача — малко безобидно животинче, което имаше навика да изтичва навън и да ме поздравява винаги, когато минех оттам. Кучето лаеше рядко, но тази нощ то лая цели пет минути, след което лаят му изведнъж секна и се превърна в скимтене, последвано от виковете на пазача, който явно не смееше да излезе от къщата си. После всичко притихна. Тръните бяха отместени от сводестия вход и мостът беше отворен, ала въпреки това, макар да не вдигнах пръста си от спусъка през останалата част от нощта, леопардът не се опита да мине на другия бряг на реката.

След като убил кучето и го оставил да лежи на пътя, леопардът, както на следващата сутрин разбрах от оставените следи, дошъл до кулата. Още пет стъпки в същата посока, в която е вървял, и е щял да излезе на моста. Но тези пет стъпки той не е направил. Вместо това тръгнал надясно и след като повървял известно време по пътеката към пазара, се върнал и поел по пътя, който води към светите места на север. Изминах километър и половина нагоре по този път, след което изгубих следите му.

Два дена по-късно ми съобщиха, че предишната вечер била убита една крава на единадесетия километър нагоре по пътя към север. Предполагаха, че кравата е жертва на човекоядеца, тъй като една нощ преди това — нощта, когато бе убито кучето — леопардът се опитал да счупи вратата на една къща близо до мястото, където следващата нощ била убита кравата.

На пътя ме чакаха няколко мъже, които, знаейки добре, че в горещината пътят от Рудрапраяг е доста изморителен, бяха се сетили да ми донесат чашка чай. Седнахме в сянката на едно мангово дърво и докато пушехме и си пиех чая, те ми разказаха как кравата не се била върнала със стадото предишната вечер и как я намерили между пътя и реката, когато тръгнали да я търсят сутринта. Също така ми разказаха различни истории от последните осем години — как едва спасили кожата си при нападения на леопарда-човекоядец. За мен беше интересно да науча, че леопардът едва преди три години започнал да се опитва — и в някои случаи успявал — да чупи врати и да нахълтва в къщите, като преди това нападал хора само навън от къщите им или пък вътре, но само ако вратата е отворена.

— Сега — казваха те — проклетникът е станал толкова нагъл, че ако не успее да счупи вратата на къщата, изравя дупка в стената, направена от кал оттам грабва жертвата си.

На тези, които не познават нашите планинци и не разбират страха им от свръхестественото, ще им се стори невероятно как един народ, известен със смелостта си, спечелил най-големите отличия за храброст на бойното поле, може да позволи на някакъв леопард да се втурва с взлом в къщите му или да изравя дупки в стените, като в много от тези случаи наоколо е имало мъже с брадви, с големи криви ловджийски ножове, а понякога дори с огнестрелни оръжия. Известен ми е само един случай през тези осем години на оказана съпротива срещу човекоядеца, и то от жена. Тя спяла сама в къщи, а вратата оставила незалостена. Тази врата (също както вратата в случая с жената, която се отървала само е разкъсване на ръката) се отваряла навътре. Като влязъл в стаята, леопардът сграбчил жената за левия крак и докато я мъкнел през стаята, някакво сечиво за рязане на слама й попаднало подръка и с него тя нанесла удар на леопарда. Той обаче не пуснал крака на жената, а тръгнал заднишком към вратата и в момента, в който излизал, вратата се хлопнала. Дали жената я е блъснала, или сама се е затворила, не се знае, но важното е, че жената останала от едната страна на вратата, а леопардът — от другата. Той напрегнал цялата си огромна сила и откъснал крака от тялото на жената. Муканди Лал, по това време представител на Гархвал в Законодателния съвет на обединените провинции, бил на предизборна агитация и пристигнал на другия ден в селото. Прекарал цялата нощ в стаята, но леопардът не се върнал. В своя доклад до Съвета Муканди Лал изтъкнал, че само за една година този леопард взел седемдесет и пет човешки жертви, и отправил апел към властите да предприемат енергични мерки срещу човекоядеца.

Придружен от един от селяните, за да ми показва пътя, и от Мадхо Сингх, аз отидох до трупа. Кравата бе убита в една дълбока клисура на разстояние половин километър от пътя и на около стотина метра от реката. От едната страна на клисурата имаше огромни скали с гъсти храсти помежду им, а от другата страна растяха няколко малки дървета, които не бяха достатъчно големи, за да можеш да се качиш на тях. Под дърветата, на около тридесет метра от трупа, имаше една скала с малка дупка в основата си и в тази дупка реших да се скрия и да причакам леопарда.

И Мадхо Сингх, и селянинът се възпротивиха най-енергично на плановете ми да причакам леопарда на земята, но тъй като от пристигането ми в Рудрапраяг това беше първото убийство на животно на място, където с основание можех да очаквам, че леопардът ще се върне при плячката си сравнително рано — около залез слънце, — аз отхвърлих техните възражения и ги изпратих да се върнат обратно в селото.

Мястото ми беше сухо и удобно и понеже седях с гръб към скалата, а един малък храст прикриваше краката ми, бях сигурен, че леопардът няма да ме види и че ще успея да го застрелям, преди той да е забелязал моето присъствие. Бях се въоръжил и с електрически фенер, и с един нож, а на коленете ми лежеше моята вярна пушка, което ме караше да чувствувам, че в това усамотено място шансовете ми да убия леопарда са много по-големи от всеки друг път.

Седях неподвижно цялата вечер, с очи, вперени в скалите пред мен, и всяка секунда ме приближаваше все по-близо до момента, в които нищо неподозиращият леопард ще се върне спокойно при плячката си. Но моментът, който бях чакал, дойде и отмина. Предметите около мен започнаха да губят очертанията си и да изчезват мрака. Явно леопардът щеше да дойде малко по-късно, отколкото очаквах, но това не ме безпокоеше, защото имах електрически фенер, а трупът беше само на около тридесет метра от мен. Щях да стрелям извънредно внимателно и точно, а след това да проверя дали звярът не е само ранен.

Пълна тишина цареше в дълбоката клисура. През последните няколко дни горещото слънце бе изсушило и превърнало в прахан мъртвите листа, нападали по брега, където седях. Това ми вдъхваше увереност, защото сега бе вече тъмно и докато преди се осланях на очите си, сега трябваше да разчитам само на слуха си, и с палец върху бутончето на фенера и с показалец на спусъка седях, готов да стрелям в каквато и да било посока, откъдето и да долетеше дори най-малкият шум.

Това, че леопардът не се появяваше, обаче започна да ме безпокои. Нима беше възможно да ме е наблюдавал през всичките тези часове, скрит някъде сред скалите? Нима сега облизва челюсти, предвкусвайки как ще забие зъбите си в гърлото ми? Защото от доста дълго време не бе имал възможност да вкуси човешко месо. По друг начин не можех да си обясня защо не идва, така че, ако исках да се измъкна от клисурата здрав и читав, трябваше да наостря слух и да използувам ушите си както никога дотогава.

Напрягах слуха си, струва ми се, с часове, след което, забелязвайки, че започва да става необикновено тъмно, аз вдигнах очи нагоре и видях как гъсти облаци се стелят по небето и затулят една по една звездите. Наскоро закапаха едри капки и изведнъж царството на пълната тишина се превърна в хаос от шумове и движение — точно това, което беше чакал леопардът. Бързо свалих сакото, намотах го около врата си и здраво го завързах с ръкавите. Пушката беше вече излишна, но можеше да помогне при отбиване на нападение, така че я преместих в лявата ръка. След това извадих ножа от ножницата и го стиснах здраво в дясната ръка. Това беше остър афридски[1], нож и искрено се надявах, че ще ми служи така вярно, както е служил и на предишния собственик, защото, когато го купувах от един държавен магазин в Хангу на северозападната граница, заместник-управителят привлече вниманието ми към един надпис и трите резки над дръжката, като каза, че те означавали три убийства. Разбира се, такава реликва може да всява само ужас, но аз бях щастлив, че ножът е в ръката ми и го стисках здраво. А дъждът плющеше ли, плющеше.

Леопардите, имам пред вид обикновените горски леопарди, не обичат дъжда и в такива случаи винаги търсят подслон, но човекоядецът не беше обикновен леопард и никой не можеше да знае какво обича и какво не обича, какво може да направи и какво — не.

Когато Мадхо Сингх си тръгна, той ме попита колко дълго възнамерявам да остана при скалата, а аз отговорих: „Докато застрелям леопарда“, така че от него помощ не можех да очаквам, а от помощ имах голяма нужда в този момент. Да тръгна ли, или да остана, бяха въпросите, които ме измъчваха, а и двата варианта ми бяха еднакво неприятни. Ако до този момент леопардът не ме беше видял, щеше да бъде глупаво да си издам прикритието или да се натъкна евентуално на него при преодоляването на трудния терен нагоре към пътя. От друга страна, да остана още шест часа на същото място в очакване всеки миг да спасявам живота си с едно непознато за мен оръжие, щеше да представлява страшно напрежение за нервите ми, на което не знаех дали те можеха да издържат. Ето защо скочих на крака и като нарамих бойната пушка, тръгнах.

Не вървях дълго, само около петстотин метра; първата половина от това разстояние стъпвах по мокра глина, а втората — върху скали, чиято повърхност бе станала съвсем гладка от босите крака на планинците и копитата на добитъка. Не посмях да използувам фенерчето от страх да не би да привлека вниманието на човекоядеца и тъй като в едната си ръка носех пушката, а в другата — ножа, тялото ми се допираше до земята почти толкова често, колкото и краката ми, обути в гумени обувки. Когато най-сетне стигнах пътя, нададох с цяло гърло остър силен вик в смълчаната нощ и след малко видях как в селото далече горе на хълма се отвори една врата и как Мадхо Сингх и другият селянин изскочиха от нея с фенер в ръка.

Когато двамата ме доближиха, Мадхо Сингх ми каза, че не се е безпокоил за мен до започването на дъжда, но след това запалил фенера и се ослушвал непрекъснато, с ухо на вратата. И двамата искаха да ме придружат до Рудрапраяг, така че разстоянието от единадесет километра изминахме заедно, като Бачи Сингх вървеше пръв, следван от Мадхо Сингх, който носеше фенера, а последен бях аз.

На другия ден се върнах на мястото и видях, че трупът изобщо не беше докосван, но на пътя намерих следите на човекоядеца. Колко време след нас бе минал леопардът по пътя, не можах да разбера. Когато обръщам поглед назад към тази нощ, винаги си спомням за нея като за най-ужасната нощ в живота ми. Много, много пъти съм се страхувал, но никога не съм изпитвал такъв ужас, както тогава, когато неочаквано дойде дъждът и ми отне всички средства за самозащита, оставяйки ми само ножа на един убиец.

Бележки

[1] Нож, използуван от племето африди, най-силното от патанските племена, които населяват планините при северозападната граница на Пакистан. — Б.пр.