Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (15)

XV
За риба

Уморен и обезсърчен, аз напуснах арената на моето поражение късно през есента на 1925 година и се върнах, за да продължа своите усилия, освежен и изпълнен с надежди, рано през пролетта на 1926 година.

При това мое второ посещение в Гархвал за преследване на човекоядеца отидох с влак до Котдвара, а оттам до Паури пеша, като по този начин пътувах осем дена по-малко. В Паури към мен се присъедини Ибътсън и заедно тръгнахме за Рудрапраяг.

По време на моето тримесечно отсъствие от Гархвал човекоядецът бе убил още десет души, като през този период изтръпналото от ужас местно население не бе направило никакъв опит да убие леопарда.

Последната от тези десет жертви бе едно малко момче, убито на левия бряг на Алакнанда два дена преди пристигането ми в Рудрапраяг. Бяха ни съобщили телеграфически в Паури за това убийство и макар да пътувахме с най-голямата възможна бързина, с огорчение разбрахме от селския патвари, който ни очакваше в инспекторското бънгало, че предишната нощ леопардът бил довършил жертвата си и не оставил от малкото момченце нито парче, край което да можем да причакаме звяра.

Момчето било убито в полунощ в едно село на шест километра и половина от Рудрапраяг. И тъй като не можеше да се очаква леопардът да е преминал реката веднага след като се е нахранил, необезпокояван от никого, незабавно след пристигането си взехме мерки да затворим и двата висящи моста.

През зимата Ибътсън бе въвел една много ефикасна информационна система в целия район, където действуваше човекоядецът. Ако бъдеха убити куче, коза, крава или човешко същество, или при опит за разбиване на врата, новината за случилото се достигаше до нас посредством тази система и по този начин можехме да следим движението на човекоядеца. До нас, разбира се, достигаха и стотици неверни слухове за въображаеми нападения на човекоядеца, в резултат на което изминавахме напразно огромни разстояния, но това беше съвсем естествено, защото в района, където от дълги години върлува човекоядец, всеки е готов да подозира и собствената си сянка и всеки шум през нощта се приписва на човекоядеца.

Един от тези слухове беше за един човек на име Галту, жител на село Кунда, разположено на десния бряг на Алакнанда, на единадесет километра и половина от Рудрапраяг. Галту излязъл от селото една вечер с намерение да прекара нощта в кошарата си, която била на километър и половина от селото. Когато синът му отишъл в кошарата на следващата сутрин, той намерил одеялото на баща си наполовина вътре и наполовина навън от вратата на кошарата, а наблизо, на една ивица рохкава почва, открил, както предполагал, следи от влачене на труп, а до тях и следи от лапите на човекоядеца. Връщайки се в селото, синът вдигнал тревога и шестдесет души тръгнали да търсят трупа, а в това време четирима били изпратени в Рудрапраяг, за да ни съобщят. Ние с Ибътсън тъкмо претърсвахме склона на левия бряг на реката и тъй като бях убеден, че леопардът е на нашия бряг на реката и че слухът, че Галту е убит, е неверен, Ибътсън изпрати един патвари да придружи четиримата мъже обратно до Кунда с инструкцията той лично да претърси местността и да ни докладва. На другия ден вечерта получихме доклада на изпратения от Ибътсън патвари, придружен със скица на следите, оставени в меката почва близо до вратата на колибата. В доклада се казваше, че двеста души претърсвали околността през целия ден, но не могли да намерят останките на Галту и че търсенето продължава. На скицата имаше шест кръга, като вътрешният беше голям колкото чинийка, а външните пет, големи колкото чаена чашка, бяха подредени на еднакво разстояние около вътрешния. Всички кръгове бяха начертани с компас. Пет дена по-късно, тъкмо когато Ибътсън и аз тръгвахме, за да заемем поста си на кулата на моста, някакво шествие се приближи до бънгалото, начело на което вървеше един разгневен човек, който шумно протестираше срещу това, че е арестуван и доведен в Рудрапраяг, защото не бил извършил никакво нарушение. Разгневеният човек беше Галту. След като го успокоихме, той ни разказа историята си. Оказа се, че тъкмо когато тръгвал от къщи същата вечер, в която се смяташе, че е убит от човекоядеца, пристигнал неговият син и му казал, че е платил сто рупии за чифт волове, които, Галту твърдеше, не стрували повече от седемдесет рупии. Лекомисленото прахосване на толкова пари така го разгневило, че след като прекарал нощта в кошарата, той станал рано на следващата сутрин и отишъл в селото, където живеела една от омъжените му дъщери, на около шестнадесет километра. Когато се завърнал в селото си тази сутрин, селският патвари го арестувал и той искаше да знае какво престъпление е извършил, че го третират по този начин. Трябваше да мине известно време преди Галту да може да погледне случката откъм смешната й страна, но след това той се смя от сърце, както и цялата насъбрала се наоколо тълпа, на това как такава важна личност като селския патвари и двеста души негови приятели са търсили останките му цели пет дни, докато той е успокоявал гнева си в едно село, отдалечено на шестнадесет километра.

Ибътсън не беше склонен да лежи цяла нощ на брулената от вятъра кула на висящия мост при Рудрапраяг и тъй като разполагахме с дървен материал и дърводелци, той нареди да направят дървена платформа в свода на кулата, където стояхме на пост и петте нощи, които Ибътсън можа да прекара в Рудрапраяг.

След заминаването на Ибътсън леопардът уби едно куче, четири кози и две крави. Кучето и козите бяха изядени още същата нощ, но стоях на пост по две нощи при труповете и на двете крави. Когато седях на пост втората нощ до трупа на първата крава, леопардът дойде, но тъкмо когато вдигнах пушката си и се приготвих да включа електрическото фенерче, с което се бях снабдил, някаква жена в съседната къща потропа на вратата, преди да я отвори, и за нещастие подплаши леопарда.

През този период нямаше никакви човешки жертви, но една жена и бебето й бяха тежко ранени. Леопардът разбил вратата на стаята, в която тя спяла с бебето си, и като я захапал за ръката, се опитал да я измъкне навън от стаята. За щастие жената била много смела и нито припаднала, нито загубила присъствие на духа. Когато леопардът бил вече излязъл заднишком от стаята, мъкнейки я след себе си, тя хласнала вратата след него и се отървала само с тежко разкъсване на ръката и няколко дълбоки рани в гърдите, а бебето — само с една рана в главата. Прекарах следващите две нощи в тази стая, но леопардът не се върна.

Един ден, към края на март, се връщах от посещение в едно село, разположено на пътя към светите места в Кедарнатх, когато, приближавайки се до мястото, където пътят минава близо до река Мандакини, при един водопад, дълбок три-четири метра, видях група мъже, седнали на една скала на издадената част на водопада от другата страна на реката, въоръжени с триъгълна мрежа, прикрепена към бамбуков прът. Бученето на водата правеше всякакъв разговор невъзможен, затова се отбих от пътя и седнах на скалите на водопада откъм моята страна, за да си почина и да изпуша една цигара, тъй като бях изминал доста голямо разстояние този ден, а пък исках и да видя какво правят тези хора.

Изведнъж един от мъжете скочи на крака и когато посочи възбудено към кипящите бели пенливи води в дъното на водопада, двамата мъже, които държаха дългия прът, приближиха мрежата до водопада. Голям пасаж от риби махсири^[1] на големина от два до двадесет килограма правеше опити да прескочи водопада. Една от тези риби, тежка около пет килограма, много добре избягна водопада, но когато падаше, беше изкусно хваната в мрежата. След като я извадиха от мрежата и сложиха в кошницата, мъжете отново поставиха мрежата близо до падащите струи вода. Наблюдавах риболова около час, за което време те хванаха четири еднакво големи риби — всяка от тях приблизително по пет килограма.

Още при предишното ми посещение в Рудрапраяг пазачът на инспекторското бънгало ми бе казал, че през пролетта, преди да придойдат водите от разтопените снегове, имало много риба и в Алакнанда, и в Мандакини, така че при второто си посещение се бях върнал с четириметрова въдица за сьомга, направена от разцепен бамбук, с макара от двеста и петдесет метра силиконов конец, няколко здрави шнура и богат асортимент саморъчно направени месингови примамки за рибата, с размери от два и половина до пет сантиметра.

На следващата сутрин, тъй като нямаше никакви новини за човекоядеца, аз тръгнах за водопада, нарамих въдицата и всички други рибарски принадлежности.

Сега обаче никакви риби не прескачаха водопада, както предишния ден, и мъжете от другата страна на реката седяха в кръг около малък огън и пушеха наргиле, което преминаваше от ръка на ръка, като ме наблюдаваха с интерес.

Под водопада имаше вир, широк тридесет-четиридесет метра, заграден от двете страни с отвесни скали, и дълъг около двеста метра. Към стотина метра от дължината му се виждаше от мястото, на което стоях — там, където реката се вливаше във вира. Водата в този красив и величествен вир бе кристално чиста.

Стената от отвесни скали, която стърчеше от водата в началото на вира, беше висока около четири метра на разстояние от двадесет метра, след което постепенно се издигаше все нагоре и нагоре, за да достигне тридесет метра височина. Беше невъзможно да сляза до водната повърхност от тази страна на вира, откъдето бях аз, нито пък беше възможно, а и нямаше смисъл, да вървя по брега подир рибата, която евентуално би се хванала на въдицата ми, тъй като върху тази висока скална стена имаше много дървета и храсти, а при излизането си от вира реката се спускаше стръмно и се превръщаше в буен пенлив поток, забързан за срещата си с река Алакнанда. Изваждането на риба от този вир щеше да бъде трудна и рискована работа, но реших да не се тревожа за това предварително и да мисля как да преодолея тази трудност, когато рибата клъвнеше, защото дори още не бях сглобил въдицата си.

Откъм моята страна водата бе дълбока и изпълнена с милиони малки мехурчета, а някъде в средата на вира се виждаше дъно, покрито със ситни камъчета, на дълбочина от метър и двадесет до метър и осемдесет. Над това каменисто дъно, от което всяко камъче се виждаше в прозрачната вода, плуваха срещу течението няколко различни по големина риби — от килограм и половина до към пет килограма.

Наблюдавах ги, седнал на скалите на четири метра над водата, а в ръката си държах една петсантиметрова примамка, към която бях прикрепил една-единствена здрава тройна кукичка. В този момент пасаж от малки пъстърви изскочи от дълбоката вода и се понесе в луд бяг по покритото с дребни камъчета дъно, преследван ожесточено от три едри махсира. Използвайки вдигнатия, прът за ловене на сьомга така, както нашият приятел Харди никога не е предвиждал, че може да се използува, аз метнах примамката, но поради това, че бях прекалено възбуден, не прецених добре разстоянието, в резултат на което примамката удари в скалата на отсрещния бряг на вира, на около шестдесет сантиметра над водата. Падането й във водата обаче съвпадна с пристигането на малките рибки при скалата и тя едва бе докоснала водата, когато първият махсир я захапа.

Хвърлянето на въдица с дълъг конец от голяма височина изисква голямо напрежение, но здравият прът издържа на напрежението и подсилената тройна кукичка се заби здраво в устата на едрата риба. В първите две-три секунди рибата като че ли не разбираше какво точно й се е случило и застанала в отвесно положение във водата, с обърнато към мен бяло коремче, поклащаше глава ту насам, ту натам. В следващите секунди обаче, вероятно уплашена от ласкавата примамка, която се клатеше над нея и я удряше по главата, тя се гмурна с плясък във водата и се понесе главоломно надолу по течението, от което малките пъстърви, легнали на покритото с дребни камъчета дъно, се разбягаха на всички страни.

Още с първото си гмуркане рибата издърпа около петдесет метра конец от макарата и след като се спря за секунда, измина още петдесет метра. Имаше все още много метри конец на макарата, но рибата вече бе отишла зад завоя и застрашително приближаваше края на вира. Започнах ту да отпускам, ту да опъвам конеца, в резултат на което накрая успях да обърна главата й срещу течението, а след това я издърпах внимателно покрай завоя в зоната на тези сто метра, които можех да наблюдавам.

Точно под мен издадени над водната повърхност скали образуваха дупка, пълна със застояла вода, в която успях да издърпам рибата след половинчасова оспорвана борба.

Сега вече бях изправен пред трудността, за която споменах по-горе, но тъй като не виждах по какъв начин мога да я преодолея, бях вече решил, макар с неохота, да прережа конеца и да пусна рибата. Тъкмо в този момент обаче някаква сянка се появи върху скалата до мен. Надвесен над скалата, новодошлият надникна в застоялата вода, каза, че рибата е много едра, и без да си поеме дъх, веднага попита какво смятам да правя с нея. Когато му отговорих, че е невъзможно да я издърпам нагоре по тези стени от скали и че по тази причина единственото разрешение е да я пусна, той рече:

— Почакай, сахиб! Ей сега ще доведа брат си.

Братът — едно високо и тъничко момче с игриви очи — бе чистил обора до този момент, ето защо го изпратих да отиде по-нагоре и да се измие в потока, за да не се подхлъзне от гладката скала, а през това време се посъветвах с по-големия брат.

От мястото, на което стояхме, започваше пукнатина, широка двайсетина сантиметра, която прорязваше отвесно цялата лицева част на скалата и свършваше на тридесет сантиметра над водата в една издатина, широка около петнадесет сантиметра. Най-накрая решихме момчето, което в този момент се върна с измити ръце и крака, по които все още лъщяха капчици, да се спусне до издатината в скалата, по-големият брат да слезе по пукнатината дотам, откъдето може да хване лявата ръка на малкия си брат, а аз да легна на скалата и да държа по-големия брат за другата ръка. Преди да пристъпим към изпълнението на плана, попитах двамата братя дали знаят как да хванат рибата и дали могат да плуват, в отговор на което те се изсмяха и казаха, че ловят риба и плуват в реката от деца.

Планът ни имаше един недостатък, а именно, че аз не можех да държа въдицата и в същото време да представлявам брънка в тази верига от ръце и човешки тела. Но, разбира се, трябваше да се поеме някакъв риск, затова сложих пръта на въдицата на земята, хванах конеца в едната си ръка и когато братята заеха местата си, аз се проснах на скалата и като протегнах другата си ръка надолу, хванах ръката на по-големия брат. Тогава много внимателно издърпах рибата от скалата, като държах конеца ту с лявата си ръка, ту със зъбите. Сега вече нямаше съмнение, че момчето знае как да се справи с рибата, защото още преди тя да бе стигнала до скалата, то вече бе пъхнало палеца си в хрилете й от едната страна и пръстите си — от другата, като по такъв начин я бе сграбчило здраво за гърлото. До този момент рибата бе доста кротка, но щом като я хванаха за гърлото, тя заудря яростно с опашка и в течение на няколко секунди ми се струваше, че и тримата ще полетим с главата надолу в реката.

И двамата братя бяха боси и когато вече нямаше нужда да държа конеца и можех да помагам и с двете ръце, те се обърнаха с лице към скалата и започнаха да се изкачват на пръсти, а аз теглех здраво нагоре.

Щом най-сетне рибата беше изтеглена, попитах братята дали ядат риба и когато те отговориха най-енергично, че ядат, разбира се, стига да хванат, аз им казах, че ще им дам рибата, която току-що бяхме изтеглили — много хубав махсир, който тежеше около четиринадесет-петнадесет килограма, ако ми помогнат да изтегля още една риба за моите хора. И те без колебание се съгласиха.

Тройната кукичка се бе забила дълбоко в обвитата с жилава кожа долна устна на рибата и докато режех тъканта, за да я извадя, братята наблюдаваха с интерес. Когато освободих кукичката, те попитаха дали могат да й хвърлят един поглед. Три кукички в една — никога не били виждали такова нещо в тяхното село. Парченцето огънат месинг, разбира се, играе ролята на тежест. Каква стръв се използува за тези кукички? Защо ли рибите искат да ядат месинг? И наистина ли е месинг или някаква втвърдена стръв? След като братята разгледаха подробно, коментираха и се възхищаваха на примамката и въдицата с трите винтови удължения, аз ги накарах да седнат и да гледат как ще хвана втората риба.

Най-големите риби във вира бяха в подножието на водопада, но там в кипящата бяла пяна на водата, освен махсири имаше и няколко много едри гунча^[2]. Тази риба захапва много лесно примамката или друга смъртоносна стръв, но тя също така в деветдесет на сто от случаите е причина за загубване на рибарски принадлежности из нашите планински реки, защото има лошия навик да се гмурва на дъното на вира, след като е захапала кукичката, и да пъха главата си под някоя скала, откъдето във всички случаи е много трудно да я измъкнеш, а много често и невъзможно.

Нямаше друго по-удобно място за хвърляне на въдица от мястото, от което направих първия си опит, ето защо заех удобна позиция с пръта в ръка и примамката, готова за хвърляне.

Рибите по покритото с дребни камъчета дъно се бяха разпръснали от тактическите ми маневри да изтощя рибата и от движенията ни по предната част на скалата, но скоро започнаха да се връщат. Не беше минало много време и възклицанието на двамата братя, които възбудено сочеха с пръсти, привлякоха вниманието ми към една едра риба, която плуваше надолу по течението, там, където свършваше каменистото дъно и започваше дълбоката част на вира. Рибата за нещастие се обърна и изчезна в дълбоките води още преди да съм хвърлил въдицата, но малко по-късно пак се появих и когато вече навлезе в плитчините, хвърлих въдицата; тя попадна неточно, тъй като конецът беше мокър. Хвърлих още веднъж, като този път изработих великолепно операцията и по място, и по време — примамката докосна водната повърхност точно там, където исках. Почаках секунда, за да потъне примамката, след което започнах да навивам конеца, оставяйки достатъчно голям луфт за въртенето на примамката. И както теглех конеца с малки придърпвания, рибата изведнъж се стрелна напред и в следващия миг, с кукичката, здраво врязана в устата й, тя изскочи над водата, след което с плясък падна обратно и се понесе лудо надолу по течението. Това предизвика бурно оживление всред зяпачите, защото и групата на другия бряг наблюдаваше всички мои действия със същия интерес, както двамата братя.

Тъй като макарата продължаваше да се върти и конецът да се размотава, братята, които сега стояха от двете ми страни, ме предупреждаваха да внимавам да не изпусна рибата в края на вира, откъдето реката изтича под стръмен наклон. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, защото е невъзможно да спреш първия луд порив за бягство на такава риба, без да счупиш или откъснеш металическата част, за която беше прикрепена кукичката. Но когато останаха по-малко от петдесет метра конец на макарата — дали късметът ни проработи, или просто рибата се уплаши от бягството надолу, — тя изведнъж се спря и макар да продължаваше да оказва отчаяна съпротива, аз успях да я издърпам от другата страна на завоя и да я вкарам в локвата застояла вода в подножието на скалата.

Изтеглянето на втората риба не беше така трудно, както изтеглянето на първата, защото всеки от нас знаеше точно къде да застане и какво да прави.

И двете риби бяха еднакво дълги, но втората беше малко по-тежка от първата и когато по-големият брат тръгна тържествено към селото си, метнал на рамо първата риба, завързана с въженце, изплетено от трева, малкото момче помоли да му разреша да ме придружи до инспекторското бънгало и да носи и рибата, и въдицата. А тъй като аз също някога съм бил такова хлапе, а по-големият ми брат тогава ходеше за риба, не беше необходимо момчето да прибавя към молбата си: „Ако ми разрешите да нося и рибата, и въдицата, сахиб, и ако вървите на известно разстояние след мен, всички, които ме срещнат по пътя и на пазара, ще мислят, че аз съм хванал такава огромна риба, каквато никога не са виждали.“