Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (3)

III
Ужас

Думата „ужас“ се употребява така често и в толкова много случаи за всекидневни и съвсем обикновени неща, че вече не е в състояние да изрази действителното си значение, когато става дума за истински ужас. Ето защо бих искал да ви дам известна представа за това какво означаваше ужас — и то истински ужас — за петдесетте хиляди души, които населяваха Гархвал, с територия от осемстотин квадратни километра, на която действуваше човекоядецът, и за шестдесетте хиляди поклонници, които всяка година минаваха по тези места, в периода от 1918 до 1926 година. Ще ви дам няколко примера, за да разберете какви основания имаха и местното население, и поклонниците да изпиват такъв ужас.

Никога не е имало полицейски час, който да е бил така строго прилаган и така абсолютно спазван, както полицейския час, въведен от леопарда-човекоядец от Рудрапраяг.

През часовете, когато слънцето изпращаше светлина на земята, животът в тази местност си течеше нормално. Мъжете извървяваха дълги разстояния до пазарите, за да купуват и продават стоки, или отиваха до отдалечени села, за да посетят свои роднини и приятели. Жените се изкачваха по склоновете на планината, за да косят трева за покриване на къщите или за храна на добитъка. Децата отиваха на училище или в джунглата, за да пасат кози или да събират съчки. А през лятото поклонници — поотделно или на големи групи — вървяха уморено към светите места в Кедарнатх и Бадринатх или пък се връщаха обратно.

Но щом слънцето започнеше да клони на запад и сенките се удължаваха, настъпваше внезапна и рязка промяна в поведението на цялото население. Мъжете, които преди това се бяха разхождали бавно из пазарите или до далечните села, сега изведнъж забързваха към къщи жените, понесли големи снопове слама, започваха да се препъват от бързина надолу по стръмните планински пътеки, обезпокоени майки започваха тревожно да викат децата си, които на връщане от училище се шляеха по улиците или пък закъсняваха с прибирането на козите или със събирането на сухи съчки, а местните жители, щом настигнеха уморени поклонници по пътя, настойчиво ги подканваха да побързат и да си намерят сигурен подслон за през нощта.

Когато вечерта се спуснеше, зловеща тишина обгръщаше цялата местност — всичко застиваше неподвижно и безмълвно. Цялото местно население се изпокриваше зад здраво залостените врати, като в много къщи за по-голяма сигурност си бяха направили и допълнителни врати. Поклонниците, нямали достатъчно късмет да си намерят място за пренощуване в някоя къща, се гушеха един до друг в заслоните. Но независимо от това дали бяха в къщи, или в заслони, те всички притайваха дъх от страх да не привлекат вниманието на човекоядеца.

Ето такъв ужас изпитваха жителите на Гархвал и поклонниците, минаващи оттам, в продължение на цели осем години.

А сега ще ви дам няколко примера, за да разберете причините за този ужас.

 

 

Едно четиринадесетгодишно момче, сираче, било наето да се грижи за стадо от четиридесет кози. То принадлежало към най-низшата каста и всяка вечер, когато се връщало със стадото от паша, получавало храна, след което го затваряли в едно помещение заедно с козите. Помещението се намирало на приземния етаж на двуетажна къща — част от дълга редица такива постройки — точно под стаята, в която живеел собственикът на козите. За да не се струпват върху него козите, когато спи, момчето преградило по-отдалечения ляв ъгъл на помещението.

Стаята била без прозорци и имала само една врата, след като приберял вътре момчето и козите, господарят затварял вратата и я залоствал, като поставял резето, прикрепено с къса верига за вратата върху скобата, забита в напречната летва. След това пъхвал една дървена пръчица в скобата, за да закрепи здраво резето. А от вътрешната страна, за по-голяма сигурност, момчето подпирало вратата с един камък.

Господарят му твърдеше, че през нощта, когато момчето било убито, вратата била залостена както обикновено и нямам никакви причини да поставям под съмнение истинността на подобно твърдение. В подкрепа на това говори и фактът, че по вратата имаше много дълбоки следи от ноктите на леопарда, и твърде вероятно е, че при опитите си да разцепи вратата с нокти, той е изместил дървената пръчица, с която резето е било закрепено, след което за него е било съвсем лесно да избута встрани камъка и да влезе в помещението.

Едва ли неканеният гост е разполагал с много място за маневриране в тясното помещение, в което били натъпкани четиридесет кози и на което единият край е бил преграден. Ето защо не може със сигурност да се каже дали леопардът е преминал разстоянието от вратата до ъгълчето на момчето върху гърбовете на козите, или под коремите им, защото в тази фаза на развитие на нещата всички кози трябва да са били вече станали на крака.

Най-правдоподобно е да приемем, че момчето не се е събудило — въпреки големия шум, който леопардът е вдигнал при опита си да разбие вратата и който сигурно са вдигнали и козите, когато леопардът е влязъл в помещението — и че то не е викало за помощ господаря си, отделен от момчето и надвисналата над него опасност само с един ред тънки дъски.

След като убил момчето в преградения ъгъл, леопардът го изнесъл през опразненото помещение, тъй като козите вече били избягали навън, тръгнал надолу по стръмния склон, прекосил няколко терасирани ниви и стигнал до дълбока клисура, осеяна с морени. В тази клисура няколко часа след изгрев слънце господарят намерил жалките останки от трупа на своя слуга.

Колкото и да е невероятно, нямало дори драскотина по нито една от четиридесетте кози.

 

 

Една вечер един човек отишъл при приятеля си в съседна къща, за да пушат заедно наргиле. Стаята имала формата на буквата Г и единствената й врата не се виждала от мястото, където двамата мъже пушели, седнали на пода с гърбове, опрени на стената. Вратата била затворена, но не била залостена, защото дотогава леопардът не бил вземал жертви в това село.

В стаята било тъмно и секунди след като домакинът подал наргилето на приятеля си, то паднало на земята и посипало дъжд от горящи въгленчета и тютюн. Като казал на приятеля си да бъде по-внимателен, защото в противен случай ще подпали одеялото, на което седели, той се навел напред, за да събере разпилените въгленчета, при което вратата попаднала в зрителното му поле. На фона на светлината на залязващия лунен сърп той видял как леопардът носи приятеля му към вратата.

Когато ми разказваше случката няколко дена по-късно, той рече:

— Говоря ви истината, сахиб, като ви казвам, че не чух приятеля ми — а той седеше на един лакът разстояние от мен — да си поеме дъх дори или пък да издаде някакъв друг звук, нито когато леопардът го е убил, нито когато го е грабнал да го изнесе навън. Нищо не можех да направя за него, затова изчаках леопарда да се отдалечи малко, след което пропълзях до вратата и бързо я затворих и залостих.

 

 

Жената на старейшината на едно село била болна от треска и той извикал две нейни приятелки да се грижат за нея.

Имало две стаи в къщата. Външната стая била с две врати — едната водела към малък двор, покрит с плочи, а другата — към вътрешната стая. Външната стая имала също така и един тесен прозорец, който бил отворен и на чийто перваз стоял голям месингов съд с вода за пиене за болната жена.

Освен вратата към външната стая нямало никакъв друг отбор в четирите стени на вътрешната стая.

Вратата, която водела към двора, била затворена и здраво залостена, а вратата, между двете стаи била широко разтворена.

Трите жени лежали на пода във вътрешната стая, като болната била в средата, а приятелките й — от двете й страни. Мъжът лежал във външната стая на едно легло близо до прозореца, а на пода до леглото му била поставена лампа така, че да хвърля светлина и във вътрешната стая. Пламъкът й бил съвсем намален за икономия на газта.

Около полунощ, когато обитателите и на двете стаи били вече заспали, леопардът се промъкнал през тесния прозорец — като по чудо успял да стори това, без да бутне месинговия съд, който почти изпълвал прозореца, след това заобиколил ниското легло, на което спял мъжът, влязъл във вътрешната стая и убил болната жена. Спящите в двете стаи хора се събудили едва когато тежкият месингов съд издрънчал на двора при опита на леопарда да вдигне и изнесе жертвата си през прозореца.

Когато увеличили пламъка на лампата, те видели, че болната жена лежи свита на кълбо под прозореца, а в гърлото й зеели четири огромни рани, оставени от зъбите на леопарда.

Тази история ми разказа един от съседите, чиято жена била една от болногледачките през онази нощ. Той завърши разказа си със следните думи:

— Жената беше много тежко болна от треска и сигурно щеше да умре, та добре, че леопардът е избрал нея.

 

 

Двама братя гуджари^[1] премествали стадото си от тридесет бивола от едно пасище на друго, а с тях била и дванадесетгодишната дъщеря на по-големия от братята.

Те били отскоро в тази местност и или не са знаели за леопарда-човекоядец, или пък, което е по-вероятно, са се надявали, че щом карат биволи, леопардът няма да нападне тях.

Близо до пътя, на едно възвишение от две хиляди и петстотин метра, имало тясна ивица равна земя, под която се простирала терасирана нива със сърповидна форма, с площ около един декар, необработвана от доста дълго време. Мъжете избрали това място за лагеруване и като насекли прътове от джунглата, която ги заобикаляла от всички страни, ги забили дълбоко в земята в дълга редица и завързали за тях биволите.

След като изяли вечерята, приготвена от момичето, тримата постлали одеялата си на тясната ивица между пътя и биволите и заспали.

Нощта била тъмна и някъде в ранните часове на утрото мъжете се събудили от звъна на звънчетата и от пръхтенето на уплашените биволи. Знаейки от дългогодишен опит, че това е сигурен признак за присъствието на хищник, мъжете запалили лампа и отишли при биволите, за да ги успокоят и да проверят дали някой от тях не е скъсал въжето, с което е бил завързан за кола.

Мъжете се забавили само няколко минути. Когато се върнали на мястото, където лежали, момичето, което оставили заспало, било изчезнало, а на одеялото, на което спало то, имало огромни кървави петна.

Когато съмнало, бащата и чичото тръгнали по-кървавата следа. Тя вървяла покрай завързаните биволи, сетне през тясната нива и след няколко метра надолу по стръмния склон ги довела до мястото, където леопардът бил изял своята жертва.

— Брат ми се е родил под нещастна звезда, сахиб, защото той няма син, а това беше единствената му дъщеря, която скоро щеше да се омъжи, и както той се надяваше, щеше да му роди наследник. А ето че леопардът дойде и я изяде.

 

 

Бих могъл да ви разкажа още много такива случаи, защото жертвите на леопарда бяха много и всяка от тях си имаше своята трагична история, но смятам, че това е достатъчно, за да се убедите, че населението на Гархвал имаше достатъчно основания да изпитва ужас от човекоядеца от Рудрапраяг, особено като се има пред вид, че гархвалците са много суеверни и че към ужаса им от физическия контакт с леопарда се прибавя още по-големия им ужас от свръхестественото, за което ще ви дам следния пример.

Една сутрин тръгнах от малкото едностайно бънгало на участъковия инспекторски пост в Рудрапраяг точно когато се пукваше зората и слизайки от верандата, забелязах в праха по земята, отъпкана от хиляди човешки крака, следи от леопарда-човекоядец.

Следите бяха съвсем пресни и показваха, че хищникът е слязъл от верандата само няколко минути преди мен, а от посоката, в която бяха обърнати, се виждаше, че след безрезултатното си идване до бънгалото, той се е отправил към пътя за светите места, който минаваше на около петдесет метра от бънгалото.

Беше невъзможно да проследя дирите на леопарда между бънгалото и пътя, тъй като земята беше камениста, но когато стигнах до портата, видях, че те водят към Голабрай. Голямо стадо овце и кози бе минало по пътя предишната нощ и в праха, който те бяха вдигнали, следите на леопарда се виждаха така ясно, сякаш бяха оставени върху току-що паднал сняг.

Аз вече доста добре познавах следите на леопарда-човекоядец и едва ли бих се затруднил да ги различа от следите на стотина други леопарди.

Много нещо може да се научи от следите на хищните животни — например пола им, възрастта им и размерите. Много внимателно проучих следите на човекоядеца още когато ги видях за първи път и разбрах, че е леопард с много големи размери и отдавна преминал разцвета на силите си.

От следите на човекоядеца онази сутрин аз разбрах, че той вървеше само на няколко минути пред мен и че се движеше с бавна, равна стъпка.

Пътят, по който нямаше никакво движение в този ранен утринен час, се виеше през няколко долчинки и тъй като не беше изключено в този случай леопардът да наруши правилото си да не излиза никога след настъпването на деня, аз с най-голяма предпазливост пропълзявах покрай всеки завой, докато най-сетне, след около километър и половина, стигнах до мястото, където леопардът бе напуснал пътя и тръгнал по една голяма пътека всред джунглата от гъсти храсти и дървета.

На около сто метра от мястото, където той бе напуснал пътя, имаше малка нива, посред която стърчеше ограда от тръни, направена от собственика на нивата, за да привлича пътуващите търговци да нощуват там, та животните им да я наторяват. В това заградено място беше стадото, минало по пътя предишната вечер. Когато се приближих, собственикът на стадото, един грубоват човек, чиято външност подсказваше, че вече близо половин век е пренасял и продавал стоки по този път, тъкмо отместваше тръните, които затваряха входа към ограденото място. В отговор на моите въпроси той ме осведоми, че не е видял леопарда, но че точно при изгрев слънце двете му овчарски кучета се разлаяли, а няколко минути по-късно от джунглата над пътя долетял лаят на какар^[2].

Попитах, стария търговец дали ще ми продаде една от своите кози и той се поинтересува за какво ми е необходима. Когато му казах, че ми трябва, за да я вържа за примамка на леопарда-човекоядец, търговецът излезе през отвора на оградата, постави отново тръните, взе цигарата, която му предложих, и седна на една скала край пътя.

Пушихме известно време, без да получа отговор на въпроса. Най-сетне човекът заговори:

— Ти, сахиб, си сигурно онзи, за когото ми разправяха, когато слизах надолу по пътя от моето село близо до Бадринатх, и ми става жално, като си помисля, че си напуснал дома си и си изминал толкова път напразно. Злият дух, който е причината за всички човешки жертви тъдява, не е никакво животно, което, както вие си мислите, може да бъде убито с куршуми или сачми, или по някакъв друг начин, използуван от вас или от другите преди вас; и в подкрепа на това, което казах, докато изпуша втората си цигара, ще ви разкажа следната история. Разказа ми я баща ми, който никога в живота си не е лъгал.

Когато баща ми бил млад, а аз не съм се бил още родил, един зъл дух като този, който сега причинява нещастие из тези земи, се появил в нашето село и всички решили, че това е леопард. Мъже, жени и деца били убивани по домовете им и се положили всички усилия, както сега, за да бъде убит звярът. Поставяли капани, прочути стрелци дебнели по дърветата и изпращали куршуми и сачми по леопарда; и когато всички тези опити да го убият се оказали безуспешни, страшен ужас обхванал хората и никой не смеел да напусне дома си между залез и изгрев слънце.

Тогава първенците от селото на моя баща и от околните села свикали всички мъже да присъствуват на заседанието на панчаята^[3] и когато мъжете се събрали, панчът^[4] се обърнал към тях и им казал, че са ги повикали, за да решат как да се отърват от човекоядеца леопард. Тогава един възрастен човек, току-що завърнал се от мястото за изгаряне на трупове, тъй като внукът му бил убит предишната нощ, станал и казал, че не леопард е влязъл в къщата и убил внука му, който спял до него, а някой от тяхната община, който, когато му се приисквало човешко месо и човешка кръв, приемал вида на леопард. Такъв човек не можело да бъде убит с вече използуваните методи, както било съвсем ясно, а само с огън. Подозренията му падали, казал старецът, върху дебелия садху^[5], който живеел в колибата близо до разрушения храм.

Вдигнала се голяма врява след тези негови думи. Някои се развикали, че старият човек се е побъркал от скръб по внука си, други пък твърдели, че е прав, и напомнили, че този садху бил пристигнал в тяхното село точно по времето, когато започнали убийствата. Освен това някой забелязал, че в деня след всяко убийство садхуто имал навик да спи по цял ден, излегнат в леглото си на слънце.

Когато въдворили ред, въпросът бил обсъден надълго и нашироко и накрая панчаятът взел решение да не предприема веднага мерки, а да се наблюдават всички бъдещи действия на дебелия садху. Тогава събраните мъже се разделили на, три групи, като първата група трябвало да започне наблюденията си от нощта, когато се очаквало следващото убийство, тъй като убийствата били извършвани на почти равни промеждутъци от време.

През нощите, когато първата и втората група били на пост, садхуто изобщо не напуснал колибата си.

Баща ми бил в третата група и когато се спуснала нощта, той заел поста си. Скоро след това вратата на колибата се отворила бавно, дебелият садху се появил и в следващия миг изчезнал в нощта. Няколко часа по-късно откъм колибата на въглищаря далече нагоре по планинския склон долетял сърцераздирателен писък, след което настъпила тишина.

Нито един човек от групата на баща ми не мигнал през цялата нощ, а когато бледата светлина на утрото заляла небето на изток, всички видели как дебелият садху се връща в къщи, а от ръцете и устата му капела кръв.

Когато влязъл в колибата си и затворил вратата, поставените на пост селяни се приближили и залостили вратата отвън, като прекарали веригата, която висяла на вратата, през скобата на гредата над нея. След това всеки от тях донесъл от купата в двора си голям наръч сено и когато слънцето изгряло, на мястото на колибата не било останало нищо друго, освен тлеещи въглени. И оттогава убийствата спрели.

Все още нито един садху не е заподозрян из този край, но когато това стане, ще се използува методът от времето на баща ми, а дотогава населението на Гархвал ще страда.

Попитахте ме дали ще ви продам една коза. Няма да сторя това, сахиб, защото нямам излишни. Но ако след като чухте тази история, вие все още искате козата, за да я завържете като примамка за това, което смятате, че е леопард-човекоядец, аз ще ви дам назаем една от моите овце. Бъде ли тя убита, ще ми платите цената й, но в случай че остане жива, не искам никакви пари. Целия ден днес и довечера ще си почивам тук, а утре, когато звездата Бхутия^[6] изгрее, трябва да съм вече на път.

Към залез слънце същата вечер аз се върнах към заграденото с тръни място и моят приятел търговецът в много добро настроение ми позволи да си избера от стадото му една тлъста овца, която, смятам, беше достатъчно едра, за да осигури храна на леопарда за две нощи. Завързах я в гъстите шубраци в джунглата близо до пътеката, по която хищникът беше минал дванадесет часа преди това.

На следната утрин станах рано. Излязох от бънгалото и отново видях следи от леопарда-човекоядец, там, където бе слязъл от верандата, а при портата открих, че е дошъл откъм Голабрай и след, като е идвал до бънгалото, се е отправил към пазара в Рудрапраяг.

Фактът, че леопардът търсеше човешка жертва, беше доказателство за това, че той не се интересуваше от овцата, която му бях оставил, ето защо не се изненадах, когато видях, че изобщо не е вкусил от нея. По всичко личеше, че тя е убита от него наскоро, след като я бях вързал.

— Иди си у дома, сахиб, и не си губи времето и парите — ме посъветва старият търговец на раздяла, като подсвирна на стадото си и тръгна надолу по пътя за Хардвар.

Подобна история, за щастие не с такъв трагичен край, се беше случила няколко години преди това близо до Рудрапраяг.

Обезумели от загубата на близки и приятели и убедени, че някакво човешко същество е причина за тяхната смърт, тълпа разярени мъже хванали един нещастен садху от село Котхги, в Дасджулапати, но преди да успеят да си излеят гнева и отмъщението върху него, Филип Мейсън, който тогава бил заместник-комисар на Гархвал и се бил разположил на лагер някъде наблизо, пристигнал на местопроизшествието. Като видял разярената тълпа, Мейсън — човек с голям опит — казал, че не се съмнява в това, че истинският виновник е хванат, но преди да го линчуват, законът изисквал да се установи вината му. За тази цел предложил да затворят садхуто и да го пазят най-строго и денем, и нощем. Тълпата се съгласила на това предложение и седем дни и седем нощи този садху бил строго охраняван от полицията и зорко пазен от доброволни стражи от местното население. На осмата сутрин, когато полицаите и доброволните стражи се сменявали, се разнесла вестта, че в някакво село на няколко километра оттам била нападната една къща и отвлечен човек.

Селяните не се възпротивили, когато още същия ден бил освободен нещастният садху, като само казали, че този път са хванали не когото трябва, но че следващия няма да има вече грешка.

В Гархвал всички жертви, взети от леопарди-човекоядци, се приписват на садхута, а в областта Найни Тал и Алмора — на бокхсарите^[7], които живеят в пояса, обрасъл във висока трева, с нездравословен климат в подножието на планините, и се препитават предимно с лов на диви животни.

Счита се, че садхутата убиват само от жажда за човешко месо и кръв, а бокхсарите — за да ограбят бижутата или пък други някои ценности, които жертвите им носят. Много повече жени, отколкото мъже са загинали от човекоядци в областта Найни Тал и Алмора, но този факт има по-достоверно обяснение от онова, което населението дава.

 

 

Твърде дълго съм живял всред тишина, за да имам богато въображение. Въпреки това обаче не бяха малко случаите през месеците, които прекарах в Рудрапраяг и дебнех леопарда всяка нощ — а веднъж двадесет и осем часа без прекъсване, и вардех мостове, кръстопътища и водещи към селата пътеки, убити животни или хора, — когато във въображението си представях леопарда като огромен звяр със светла козина, защото така ми се беше сторило, когато го видях за първи път: с тяло на леопард и глава на демон.

Демон, който, наблюдавайки ме през дългите нощи, се е тресял и превивал в зловещо тих сатанински смях над моите напразни опити да го надхитря и е облизвал челюсти, предвкусвайки момента, когато в миг на непредпазливост ще ме издебне и ще се възползува от дългоочакваната възможност да забие зъбите си в гърлото ми.

 

 

Може би ще попитате какво е правела властта през всичките тези години, докато човекоядецът от Рудрапраяг поставяше в опасност живота на населението на Гархвал. Не че защищавам властта, но след като прекарах десет седмици в този край, през което време извървях много стотици километри и посетих повечето от селата в застрашената зона, мога да твърдя, че властта наистина бе направила всичко, което беше по силите й, за да отстрани опасността. Бяха предлагани награди: местното население разправяше, че достигнали до десет хиляди рупии в брой и подаръци от две села, и това беше достатъчен стимул, който да накара всеки от четирите хиляди зарегистрирани притежатели на огнестрелно оръжие в Гархвал да убие човекоядеца. Най-добрите ловци бяха наети срещу щедро възнаграждение, като им бяха обещани и допълнителни награди, ако техните усилия се увенчаят с успех. Повече от триста специални разрешителни за носене на огнестрелно оръжие, освен съществуващите четири хиляди, бяха раздадени само за, да бъде ликвидиран човекоядецът. На войниците от гархвалските полкове, намиращи се в Лансдаун, се разрешаваше да взимат със себе си пушките си, когато отиваха в домашен отпуск, или пък офицерите им раздаваха ловни пушки. Чрез печата нееднократно бе отправян апел към всички ловци в Индия да помогнат за унищожаването на леопарда. Десетки капани, направени на принципа на спускаща се врата, със завързана коза за примамка, бяха поставяни на пътищата, които водеха към селата и по които минаваше човекоядецът. Патварите и другите държавни служители бяха снабдени с отрова, за да посипват труповете на убитите, и последно, но не и най-маловажно, тези служители често пъти с риск за живота си жертвуваха цялото си свободно време, за да преследват човекоядеца.

Резултатът от тези най-различни опити и обединени усилия беше едно леко нараняване от куршум, който наръби възглавничката на левия заден крак на леопарда и отнесе малко парченце от кожата на един от пръстите, и информацията, отбелязана в регистрите от заместник-комисаря на Гархвал, че отровата, която леопардът поглъщал при изяждане на заразените човешки трупове, не само не му причинявала болки, а, напротив, му действувала извънредно благоприятно и укрепващо.

В един доклад до властите са отбелязани три интересни случки, които ще ви разкажа накратко.

Първата е за двама млади офицери от английската армия, които пристигнали в Рудрапраяг през 1921 година в отговор на един апел, отправен към ловците в пресата, с твърдото намерение да застрелят човекоядеца. Не зная какви основания са имали да смятат, че леопардът преминава от единия бряг на реката Алакнанда на другия по висящия мост при Рудрапраяг, но във всеки случай те решили да съсредоточат вниманието си върху този мост и да застрелят леопарда, както преминава по него нощем. От двете страни на моста има кули, към които са закрепени носещите стоманени въжета, така че единият от ловците седял на стража на кулата на левия бряг, а другият — на кулата на десния бряг.

След като вече били стояли на пост на тези кули около два месеца, една нощ ловецът от левия бряг видял как леопардът излязъл на моста изпод свода на кулата, на която седял той. След като изчакал леопарда да премине известно разстояние по моста, той стрелял и в следния миг, когато леопардът се втурнал да бяга, ловецът от кулата на десния бряг изпразнил по него шестте патрона на пушката си. На следната сутрин намерили кървава следа по моста и по хълма, по който леопардът избягал, и тъй като смятали, че раната или раните са смъртоносни, много дни наред претърсвали местността. В доклада се казва, че в продължение на шест месеца след нараняването леопардът не е убил нито едно човешко същество.

Този случай ми бе разказан от хора, които бяха чули седемте изстрела и който бяха помагали в търсенето на ранения звяр. Двамата ловци смятали, пък такова беше мнението и на хората, които ми разказваха историята, че леопардът е бил ударен в гърба от първия куршум, а вероятно и в главата от някой следващ куршум, затова така дълго и упорито търсили ранения звяр. От полученото подробно описание на следите от кръвта аз дойдох до заключение, че ловците не са били прави да смятат, че са наранили леопарда в тялото и в главата, тъй като описаната кървава диря можеше да бъде само от нараняване в крака. И бях много доволен, когато по-късно разбрах, че моите изводи са били правилни и че куршумът, изстрелян от човека на кулата на левия бряг, само е наръбил възглавничката на левия заден крак на леопарда и отнесъл парченце кожа от единия пръст, и че човекът на десния бряг не е улучил нито веднъж.

Вторият случай е следният: след като били уловени и убити около двадесет леопарда в капани, направени на принципа на спускаща се врата, най-сетне в един от тези капани се хванал леопард, за който всички решили, че е човекоядецът. И тъй като вярващите индуси не искали да го застрелят, от страх да не би духовете на разкъсаните от човекоядеца хора да ги преследват и измъчват, изпратили да повикат един индус, по вероизповедание християнин, да стори това. Този християни живеел в село, отдалечено на около петдесет километра, и преди той да пристигне, леопардът изровил дупка под капана и избягал.

И третият случай: след като убил един човек, леопардът се скрил с плячката си в малка горичка, отделена от останалата част на джунглата. На следващата сутрин, когато започнали да търсят трупа на жертвата, видели как леопардът излиза от джунглата. След кратка гонитба го настигнали и забелязали да влиза в една пещера, чийто вход бил веднага затворен с трънливи храсти, затиснати с огромни камъни. Всеки ден огромна тълпа хора се събирала на това място. На петия ден, когато се били насъбрали около петстотин души, дошъл някакъв човек, чието име не се споменава, а само се казва, че бил „влиятелен човек“ и — цитирам доклада: „казал презрително, че няма никакъв леопард в пещерата“, при което отместил трънливите храсти, леопардът внезапно изскочил от пещерата и си пробил път невредим през насъбралата се тълпа от петстотин души.

Тези случки станали наскоро, след като леопардът започнал да напада хора и ако той е бил убит на моста или застрелян в капана, или оставен в пещерата, животът на няколкостотин души могъл да бъде спасен и населението на Гархвал щяло да си спести дълги години страдания.