Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (18)

XVIII
Непредпазливост

Когато една новина засяга всички, тя се разпространява неимоверно бързо и през тези десет дена не остана нито един човек в Гархвал, който да не знаеше за отравянето на човекоядеца и за надеждите ни, че е затворен в пещерата. Ето защо беше съвсем естествено хората да станат по-непредпазливи и леопардът, след като се е съвзел след отравянето и се е измъкнал от пещерата от друг изход, е намерил и първия човек, действувал непредпазливо.

Имахме целия ден на разположение, тъй като аз се бях върнал съвсем рано от посещението си при пещерата, и след закуска взехме пушките си, метнахме се на верните коне на Ибътсън и тръгнахме за селото, където, както ни съобщиха, била убита жената.

След доста бърза езда по пътя за светите места ние се отбихме по една планинска пътека, която минаваше през хълма по диагонал, и на километър и половина нагоре по нея — точно там, където тя пресичаше пътеката, идваща от селото, намерихме следи от отчаяна съпротива и голяма локва кръв.

Старейшината и роднините на убитата ни чакаха в селото и ни показаха мястото, където леопардът е грабнал жената в момента, когато е затваряла вратата на къщата след себе си. Оттук леопардът я е влачил по гръб около стотина метра — до пресечката с другата пътека, където я е пуснал за момент и след жестока борба я е убил. Жителите на селото бяха чули писъците на жената, когато леопардът я влачил по земята и когато тя се съпротивявала, за да спаси живота си, но били твърде изплашени, за да й помогнат.

Когато жената е била вече мъртва, леопардът я е вдигнал и понесъл през едно пусто място, после през открита клисура, широка около сто метра, и след това още двеста метра нагоре от другата страна на хълма. Нямаше следи от влачене на трупа, но лесно се ориентирахме по кървавата диря, която ни заведе до едно равно място, метър и двадесет широко и шест метра дълго. От горната страна на тази тясна ивица земя се издигаше отвесен насип, висок два метра и половина, на който растеше закърняла мушмула, а от по-ниската й страна склонът изведнъж се спускаше стръмно надолу. Точно там растеше храст диви рози, който достигаше чак горе до насипа и задушаваше мушмулата. Свита между отвесния насип и розовия храст, с глава, опряна на насипа, лежеше жертвата — една възрастна, побеляла жена на седемдесет години. Беше съвсем разсъблечена, а голото й тяло бе обсипано с бели венечни листенца, нападали от розовия храст над нея.

Леопардът трябваше да плати с живота си за тази тъжна картина и след кратко съвещание Ибътсън тръгна обратно за Рудрапраяг да вземе необходимото, като поведе със себе си и свободния кон, а аз потеглих с пушка в ръка да се опитам дали не бих могъл да открия човекоядеца още през деня.

Не познавах тази част от местността и трябваше най-напред да проуча терена. Още докато бях в селото, забелязах, че от клисурата планинският склон се издига стръмно на височина от хиляда и двеста до хиляда и петстотин метра и че пояс от гъсти дъбови и борови гори обгръща около шестстотин метра от височината на върха под него се простираше около осемстотин метра широка ивица планински ливади, покрити с ниска трева, а под тях — джунгла от ниски дървета и храсти.

Като вървях все в края на джунглата — там, където започваха планинските ливади, аз прекосих разклонението на хълма и се озовах пред широка падина, която се простираше осемстотин метра надолу и стигаше до пътя за светите места и която вероятно се бе образувала при свличане на земни пластове преди много, много години. Над тази падина — около сто метра широка в горната си част и около триста там, където граничеше с пътя — имаше открита местност. Почвата в падината бе влажна и там растяха няколко големи дървета, под които имаше гъсти храсти. В горния край на падината стърчеше около сто метра дълга стена от надвиснали скали, високи от шест до дванадесет метра. В средата на тази скална стена се намираше дълбока пукнатина, широка около метър и половина, по която се стичаше малко поточе. Над скалите имаше тясна ивица джунгла от ниски дървета и храсти, а над нея — планински пасища.

Проучих терена много предпазливо, защото не исках леопарда, който, бях убеден, се криеше в падината, да ме усети, преди да настъпи удобен за мен момент. Трябваше най-вече да разбера приблизително коя част на падината бе избрал за свое скривалище и за да си изясня това, реших да се върна обратно при трупа.

В селото ни бяха казали, че се съмнало наскоро, след като жената била убита и тъй като на леопарда е било необходимо известно време, за да извърши убийството, да пренесе жертвата си на около четиристотин метра и да изяде част от нея, беше логично да се предположи, че той е напуснал мястото, където беше скрил трупа, когато е било вече съвсем светло. Хълмът, на който лежеше трупът на жената, се виждаше като на длан от селото, по чиито улици по това време трябва вече да е имало някакво движение. Следователно леопардът, след като е оставил плячката си, се е придвижвал съвсем естествено под някакво прикритие, там, където това е било възможно. Само на базата на това предположение — тъй като теренът беше твърде каменист, за да намеря следи от стъпките му, аз тръгнах да го търся, следвайки посоката, в която предполагах, че е вървял.

Когато бях изминал около осемстотин метра и хората от селото вече не можеха да ме виждат, тъй като бях доста близо до падината, с голямо задоволство констатирах, че наистина съм вървял по следите на леопарда, стъпка по стъпка, защото на завет при един храст, около който почвата беше рохкава, намерих мястото, където той беше лежал няколко часа. Следите от стъпките му, оставени, когато е напуснал това място, показваха, че е влязъл в падината на около петдесет метра под стената от надвиснали скали.

Половин час лежах на мястото, на което бе лежал и леопардът, и наблюдавах малкото пространство пред мен, покрито с дървета и гъсти храсти, надявайки се, че с някое незначително движение той ще издаде скривалището си.

Бях стоял така нащрек около няколко минути, когато някакво размърдване в сухите листа привлече вниманието ми. Веднага след това се показаха два дългокраки дрозда, които усърдно обръщаха листата и търсеха личинки и червейчета. Поведението на тези птици дава много точна информация за движението на хищниците в джунглата, ето защо се надявах, че по-късно ще мога да използувам тази двойка, за да открия точно къде се намира леопардът.

Все още не виждах и не чувах нищо, което да потвърди, че леопардът се намира в падината, но въпреки това бях сигурен, че е там, и след като не ми се удаде да създам удобна за стрелба ситуация по един начин, реших да опитам друг способ.

Без да излиза на открито, за леопарда имаше само два пътя за отстъпление от падината: единият — надолу, към пътя за светите места, или нагоре по склона. Първият вариант не беше изгоден за мен, но ако можех да го накарам да тръгне нагоре, той непременно щеше да се изкачи по пукнатината в скалите, за да търси убежище в гъстите храсти над тях, а това щеше да ми даде възможност да го улуча.

Влязох в падината малко по-надолу от мястото, където смятах, че се намира леопардът, и започнах да го пресичам бавно, на зигзаг, като с всеки нов завой набирах и височина. Засега нямаше нужда да наблюдавам пукнатината в скалите, защото двата дрозда бяха все още на земята на няколко стъпки долу от мен, а те щяха да вдигнат тревога, щом леопардът започнеше да се движи. Бях се изкачил на около четиридесет метра по-високо чрез тези маневри на зигзаг и бях стигнал на десет метра от скалите, малко наляво от пукнатината, когато дроздовете хвръкнаха уплашени и като кацнаха на един нисък дъб, започнаха да подскачат възбудено по клоните и да надават тревожни сигнали с чистите си, звънливи гласчета, които в планината се чуват на осемстотин метра разстояние. Като хванах пушката в готовност да стрелям всеки момент, аз застанах неподвижно и след около минута отново тръгнах бавно напред.

Тук почвата бе мокра и хлъзгава и тъй като следях пукнатината в скалите, преди да успея да направя и две крачки, гумените ми обувки се подхлъзнаха по мократа земя и докато се мъчех да възстановя равновесие, леопардът скочи нагоре по пукнатината и вдигна от храстите над скалите цяло ято фазани „калидж“, които връхлетяха върху главата ми.

И вторият ми опит пропадна и макар да можех лесно да върна леопарда обратно до мястото, от което бе тръгнал, нямаше да има никаква полза от това, защото пукнатината в скалите не се виждаше отгоре, докато не се приближиш съвсем до нея, а много преди да успеех да сторя това, леопардът щеше да е избягал далече долу в падината.

С Ибътсън се бяхме уговорили да се срещнем в два часа след пладне на голия склон на клисурата. Малко преди уречения час той се върна от Рудрапраяг, придружен от няколко души, които носеха необходимите неща: храна, нещо за пиене — във вид на чай, нашия стар приятел петромакса — този път щях да го нося аз, ако станеше нужда, две резервни пушки и патрони, макарата с въдичарския конец, голям запас от цианид и капана.

Седнахме в клисурата край едно бистро поточе, обядвахме, сварихме си по чашка чай и след това отидохме при трупа на старата жена.

Ще ви дам пълно описание на положението на трупа, за да можете да следите действията ни и последвалите ги събития.

Трупът лежеше на около метър и половина от по-близкия край — този откъм клисурата — на равната ивица земя, която бе метър и двадесет широка и шест метра дълга. Горната й страна бе защитена от висок насип, а долната завършваше със стръмнина и пълзящ розов храст. Закърнялата мушмула бе твърде малка, за да направя на нея чакало, затова решихме да разчитаме само на капана от пушки, който смятахме да направим, на отровата и на капана със зъбчатите челюсти. Стигнали до такова решение, ние незабавно започнахме необходимите приготовления.

Най-напред поставихме отрова в трупа, от който леопардът — по липса на време, бе ял съвсем малко, като се надявахме, че този път ще изяде толкова, колкото е необходимо, за да се отрови. След това се наведох над трупа така, както смятах, че леопардът ще застане, когато започне да яде, а Ибътсън в това време нагласи мерника и върза здраво в това положение своя 6,5-милиметров манлихер, който имаше чувствителен спусък, и моята 11,7-милиметрова скорострелна пушка за две фиданки на около петнадесет метра от трупа — откъм пътеката за селото.

Леопардът можеше да дойде при трупа, откъдето си иска, тъй като наоколо нямаше никакви непреодолими препятствия, но най-естествено бе да се приближи, пред вид мястото, където го оставих да се крие, по останалите четири метра и половина от дължината на равната ивица земя. Ето защо на тази част от ивицата решихме да поставим огромния капан, като най-напред събрахме от земята всички сухи листа, всички клечици и всички стръкчета трева.

Изкопахме дупка с необходимите размери, изнасяйки пръстта на известно разстояние, после поставихме в нея капана и след като натегнахме мощните пружини, които затваряха челюстите, и нагласихме точно — доколкото смеехме да пипаме — металната пластинка, която задействуваше капана, ние покрихме целия капан със слой зелени листа, посипахме го с малко пръст и накрая сложихме обратно сухите листа, клечиците и стръкчетата трева точно както си бяха преди. Така изкусно поставихме капана в земята, че и на самите нас ни беше трудно да определим точното му положение.

След това взехме макарата от въдицата, завързахме единия край на здравия копринен конец за спусъка на една от пушките, запримчихме го за приклада й, сетне направихме клуп, който достигаше на около три метра от трупа, а свободния край на конеца върнахме обратно, за да го запримчим за приклада на другата пушка и завържем за спусъка й. После прерязахме конеца, за което много съжалявах, защото беше нов и много хубаво качество. Новия край на конеца пък завързахме около кръста на убитата жена, прекарахме го през клупа на три метра от трупа, като по този начин опънахме добре конеца, който свързваше спусъците и на двете пушки, и направихме здрав възел, след което се наложи да прережа конеца още един път.

Когато прегледахме за сетен път „творението“ си — което ни се видя чудесно, — изведнъж ни дойде на ум, че ако леопардът реши да направи кръг и се приближи към трупа откъм пътеката за селото, тогава той можеше да избегне и пушките, и капана и за да му попречим да стори това, изпратихме един човек до селото да донесе лом, а през това време отсякохме пет трънливи храста от един гъсталак наблизо. На тази част от равната ивица земя, която беше откъм селото и клисурата, изкопахме пет дупки, дълбоки метър и половина, и в тях посадихме храстите, като отъпкахме добре пръстта около тях и ги закрепихме здраво, за да изглеждат колкото може по-естествени. Сега вече бяхме доволни, защото никакво животно, по-голямо от плъх, не можеше да се приближи до трупа и да яде, от която и да е част от него, без да срещне смъртта в една или друга форма. Ето защо махнахме предпазителите на пушките и се върнахме в селото.

На петдесет метра от селото, близо до мястото, където при пристигането си бяхме видели локвата кръв, имаше едно голямо мангово дърво с широко разперени клони. В това дърво си направихме чакало от дъски, донесени от селото, и го застлахме с дебел пласт оризова слама с много приятен аромат, тъй като възнамерявахме да прекараме нощта в него, защото можеше да се наложи да доубием леопарда, ако попаднеше в капана.

Малко преди залез слънце заехме позиция чакалото, което беше достатъчно дълго, за да се изтегнем, и достатъчно широко, за да легнем и двамата един до друг. Разстоянието от чакалото до трупа през клисурата беше двеста метра по права линия, а надморската височина на мястото, където лежеше трупът — с тридесет метра по-голяма от тази на чакалото.

Ибътсън се опасяваше, че с монтирания към пушката му телескопичен мерник няма да може да се прицели съвсем точно, затова извади от калъфчето един много силен бинокъл, а в това време аз заредих моята 7,15-милиметрова пушка. Бяхме решили Ибътсън да съсредоточи вниманието си върху онази част от хълма, по която очаквахме да дойде човекоядецът, а аз да наблюдавам общо целия хълм и ако зърнехме някъде леопарда, аз трябваше да рискувам и да стрелям дори ако се наложеше да се прицелвам на максималното разстояние, за което беше пригодена пушката ми, а именно триста метра.

Докато Ибътсън дремеше, аз пушех и наблюдавах как сенките, които хвърляха планините от запад, бавно пълзят нагоре по хълма пред нас и когато лъчите на залязващото слънце заляха в пурпур и злато върха на хълма, Ибътсън се събуди и взе бинокъла си, а аз вдигнах пушката си, защото беше настъпил часът, когато можехме да очакваме появата на леопарда. Имаше още около четиридесет и пет минути дневна светлина и ние ги използувахме, за да разгледаме най-внимателно — аз с очи, каквито малко щастливци притежават, а Ибътсън с бинокъла си — всяка педя от доста голямата част от хълма, която се виждаше от чакалото, но не забелязахме нито птици, нито животни да се движат по него.

Когато светлината съвсем намаля и беше невъзможно вече да се стреля, аз оставих пушката си, а малко по-късно и Ибътсън постави обратно бинокъла в калъфа. Един от шансовете да убием леопарда бе отлетял, но оставаха още три, така че нямахме основание да се отчайваме.

Скоро след като се стъмни, започна да вали и аз прошепнах на Ибътсън опасенията си, че това може да провали всичко, защото, ако допълнителната тежест от насъбралата се от дъжда вода върху чувствителната метална пластинка, така внимателно нагласена, не задействуваше капана, свиването на конеца при намокрянето, колкото и незначително да е, щеше непременно да дръпне чувствителния спусък на пушката на Ибътсън и тя щеше да изгърми. Някъде по-късно, а дъждът все още не беше спрял, Ибътсън ме попита колко е часът. Имах ръчен часовник със светещ циферблат и току-що му бях казал, че е осем без петнадесет, когато един след друг се разнесоха страшни яростни ревове откъм мястото, където беше трупът: леопардът, прочутият леопард-човекоядец от Рудрапраяг, най-сетне бе попаднал в капана.

Със стремглав скок Ибътсън се озова на земята, а аз се спуснах долу от един клон и просто имахме късмет, че при слизането не си счупихме някой крайник. Намерихме бързо петромаксовата лампа, скрита в една нива със сладки картофи, и докато Ибътсън я запалваше, аз дадох израз на страховете и съмненията си и признавам, заслужавах това, което Ибътсън ми каза в отговор: „Ти си ужасен песимист. Най-напред си помисли, че няколко капки дъжд ще задействуват пружините на капана и ще накарат пушката ми да гръмне, а сега пък си мислиш, че след като леопардът престана да реве, сигурно се е измъкнал от капана.“ Точно това си мислех аз и от това се страхувах, защото при другия случай, когато бяхме хванали леопард в капана, той надаваше рев след рев и непрекъснато ръмжеше, а този леопард, след един-единствен изблик на ярост, който ни накара да слезем светкавично бързо от чакалото, сега мълчеше подозрително.

Ибътсън е голям специалист по всички видове лампи и за много кратко време запали петромакса и го напомпа, и като прогонихме всякакви съмнения — защото сега вече и на Ибътсън мълчанието на леопарда му се струваше подозрително, — тръгнахме по скалистия склон и бързахме колкото ни държат краката. Заобиколихме доста от далеч, за да избегнем капана от пушки и евентуално нападение на разярения леопард, и приближихме трупа от горната страна. Когато стигнахме на високия насип и погледнахме надолу, видяхме дупката в земята, но капанът не беше там и точно когато започнахме да храним известни надежди, ярката светлина на петромакса освети капана, но празен, на десетина метра надолу по склона на хълма. Трупът вече не лежеше с глава, опряна на насипа, и от един поглед ставаше ясно, че е изядена доста голяма част от него.

Толкова горчиви бяха мислите ни, че нямахме никакво желание да ги изразим, ето защо слязохме мълчаливо до дървото и се качихме на чакалото. Вече нямаше нужда да стоим будни, затова, като натрупахме върху нас част от сламата, понеже нямахме никакви завивки, а нощта беше студена, ние легнахме да спим.

При първите проблясъци на утрото накладохме огън под дървото и възварихме вода; едва след като изпихме по няколко чаши чай и се стоплихме на огъня, тръгнахме към трупа, придружени от селския патвари, неколцина от моите хора и от хората на Ибътсън, както и доста селяни.

Подчертавам факта, че бяхме двамата с Ибътсън и че с нас беше и селският патвари и още няколко души, защото, ако бях сам, не зная дали щях да се осмеля да разкажа това, което ще чуете сега.

Дори убиецът на старата жена, бил той демон или звяр, да бе присъствал и наблюдавал нашите приготовления, трудно би могъл човек да си обясни как той в такава тъмна и дъждовна нощ бе избягнал пленничеството и смъртта в една или друга форма. Дъждът, макар ситен, беше размекнал достатъчно земята, за да можем да възстановим и проследим всяко движение на човекоядеца през изтеклата нощ.

Леопардът бе дошъл оттам, откъдето бяхме очаквали, че ще дойде. Когато е стигнал до равната ивица земя, той я е заобиколил от долната й страна и се е приближил до плячката си откъм страната, където бяхме поставили храстите. Измъкнал е три от тези храсти, като по този начин е направил достатъчно голяма пролука, за да мине, а след това, захапвайки трупа, го е издърпал около четиридесет-петдесет сантиметра към пушките, отпускайки по такъв начин копринения конец. Едва тогава е започнал да яде, при което не е докоснал копринения конец, завързан около тялото на жената. Не бяхме счели за нужно да поставяме отрова в главата и врата на трупа, а тях той бе изял най-напред, след което много внимателно бе подбирал, изяждайки месото между многобройните дози отрова, поставени на различни места.

След като е задоволил глада си, леопардът е изоставил плячката, за да търси подслон от дъжда, и тогава се е случило онова, от което се бях страхувал. Тежестта на дъждовната вода, насъбрала се върху точно нагласения капан, е натиснала чувствителната пластинка, която задвижваше капана, и е освободила пружините тъкмо в момента, когато леопардът е прескачал капана, и големите челюсти са се срещнали при коленната става на задния му крак. Точно тук започваше най-голямата трагедия, защото, когато пренасяли капана от Рудрапраяг, носачите го изпуснали и един от зъбците, дълги осем сантиметра, се счупил, а коленната става на левия заден крак на леопарда попаднала между челюстите на капана точно там, където липсващият зъб образува дупка в иначе плътно прилепващите челюсти. Ако не беше счупен този зъб, леопардът щеше да е здраво хванат в капана, без да има каквато и да било възможност да се освободи, понеже кракът му трябва да е бил силно притиснат, след като в стремежа си да се освободи, е могъл да измъкне тридесет и шест килограма тежкия капан от дупката, в която го бяхме заровили, и да го влачи десетина метра надолу по склона. А сега вместо леопарда челюстите на капана стискаха здраво само един кичур косми и малко парченце кожа, което по-късно, и то доста по-късно, имахме удоволствието да поставим обратно на мястото му.

Колкото и невероятно да изглежда поведението на леопарда, то всъщност бе точно такова, каквото трябваше и да се очаква от един хищник, който в продължение на осем години е убивал хора. Да заобиколи откритата местност и да се приближи до трупа под прикритие, да отстрани препятствието от трънковите храсти, които бяхме поставили върху кървавата диря, оставена от него сутринта, да издърпа плячката към себе си, за да може по-удобно да се нахрани, и да се откаже от онези части от тялото на убитата, в които бяхме поставили цианид, а цианидът, който леопардът беше вече веднъж опитал, има доста силна миризма — всички тези действия бяха съвсем нормални и естествени.

Считам, че обяснението, което дадох за освобождаването на пружините на капана, е правилно. А това, че леопардът се е намирал точно над капана в момента, в който допълнителната тежест на дъждовната вода го е задействувала, е чисто и просто съвпадение.

След като демонтирахме капана и изчакахме роднините на старата жена да вдигнат онова, което бе останало от нея за кремация, ние тръгнахме пеша към Рудрапраяг, а хората ни вървяха зад нас. По някое време през нощта леопардът бе идвал до манговото дърво, защото открихме следи от стъпките му близо до дървото, където беше локвата кръв, сега измита от дъжда. Тръгнахме по тези следи. Отначало те вървяха по пътеката, после по пътя за светите места, а оттам шест километра и половина по пътя към портата на инспекторското бънгало, където леопардът, след като е ровил с нокти земята в основата на страничните колони на портала, се е върнал отново на пътя, вървял е още километър и половина до мястото, където моят стар приятел пътуващият търговец бе построил лагера си, и е убил една от козите му, ей така, просто за удоволствие.

Не е необходимо да казвам на онези от вас, които някога са носили ловна пушка на рамото си, в която и да е страна на света, че тези непрекъснати неуспехи и разочарования далеч не ме обезкуражаваха, а, напротив, дори засилваха решимостта ми да упорствам, докато не дойде великият ден или великата нощ, когато, захвърлил всякакви капани и отрови, ще имам възможността да използувам пушката си за целта, за която оръжията служат, а именно, да отпратя един смъртоносен куршум в тялото на човекоядеца точно там, където трябва.