Метаданни
Данни
- Серия
- Белгариада (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Magician’s Gambit, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Здравка Евтимова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 61 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
МАГЬОСНИЧЕСКИ ГАМБИТ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Magician’s Gambit, David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 2500.00 лв.
История
- — Добавяне на анотация
ГЛАВА 27
Зад черната врата бе струпано неизмеримо богатство. Лъскави жълтици — безчет, безброй — бяха изсипани на купчини по пода; небрежно разпилени сред монетите блестяха пръстени, гривни, верижки и корони. Кървавочервени златни слитъци от ангаракско злато бяха подредени край стените, между тях се виждаха отворени сандъци, препълнени с диаманти с големината на юмрук, които искряха като лед. В средата на стаята имаше голяма маса, отрупана с рубини, сапфири и смарагди, големи колкото яйца. Нанизи от перли — розови, розово-сиви и дори черни, придържаха алените завеси покрай стените.
Белгарат пристъпваше като дебнещо животно. Възрастта изобщо не му личеше. Очите му виждаха всичко. Той не обърна никакво внимание на богатствата, прекоси покрития с меки килими под и влезе в следващата стая. Тя бе пълна със свитъци и книги. Масите бяха отрупани с различни стъклени апарати за химически експерименти и странни машини от месинг и желязо, целите от зъбци, колела, скрипци и вериги.
В третата стая имаше масивен златен трон, зад който бяха окачени завеси от черно кадифе. Върху облегалката на трона бе преметната хермелинова наметка, а на седалката бяха оставени скиптър и тежка златна корона. Вградени в пода камъни очертаваха географска карта и доколкото Гарион можеше да прецени, това беше картата на целия свят.
— Що за място е това? — прошепна Дурник със страхопочитание.
— Ктучик се забавлява тук — отвърна леля Поул с отвращение. — Има много пороци и обича да си ги подрежда.
— Не е тук — измърмори Белгарат. — Хайде да отидем на следващото ниво.
Следващата стая беше пълна с ужаси. В средата й имаше уред за измъчване, по стените висяха камшици и железни бухалки. Ужасни инструменти от бляскава стомана лежаха педантично наредени на една маса до стената — куки, шипове и ужасни триони, по чиито зъби все още имаше парчета кости и плът. Цялата стая вонеше на кръв.
— Вървете със Силк, татко — каза леля Поул. — В другите стаи сигурно има неща, които Гарион, Дурник и Релг не бива да виждат.
Белгарат кимна и двамата със Силк излязоха през една врата. След малко се върнаха през друга. На драснианеца, изглежда, му беше прилошало.
— Тоя Ктучик практикува някои доста екзотични извращения — отбеляза той и потрепера.
Лицето на Белгарат беше студено.
— Продължаваме към върха — тихо каза вълшебникът. — Той е на най-горното ниво. Мислех си, че е там, ала трябваше да съм сигурен.
Когато приближиха върха, Гарион почувства особена топлина в цялото си тяло. Като че ли някаква безкрайна песен го привличаше напред. Белегът върху дланта на дясната му ръка започна да го изгаря с топлината си.
В първата стая на последното ниво имаше олтар от черен камък. От стената над него, потънал в зли мисли, се взираше стоманеният образ на Торак. Дълъг крив нож, покрит със засъхнала кръв, лежеше на олтара, кървави петна бяха попили дълбоко в порите на скалата. Сега Белгарат се движеше бързо, лицето му беше напрегнато, стъпките му бяха придобили котешка гъвкавост. Вълшебникът погледна през една открехната врата зад олтара, поклати глава и отиде до съседната врата. Докосна я леко, после кимна доволно и се засмя.
— Тука е! Колко дълго чаках този миг!
— Не се бави, татко — нетърпеливо каза лепя Поул. Очите й светеха със стоманен блясък, белият кичур над челото й искреше като скреж.
— Не искам да се намесваш, когато влезем, Поул — напомни й той. — И ти също, Гарион. Това е двубой между Ктучик и мен.
— Добре, татко — отвърна леля Поул.
Белгарат отвори вратата и влязоха. Стаята беше обикновена, почти празна. Върху каменния под нямаше килими, кръглите прозорци, обърнати към тъмнината, не бяха покрити със завеси. Прости свещи горяха върху свещници, закрепени по стените, а в средата имаше най-обикновена маса, наведен напред, с гръб към вратата, до масата седеше мъж в черна одежда с качулка и се взираше в желязно ковчеже. Гарион почувства как цялото му тяло започна да пулсира в отговор на онова, което се намираше в ковчежето, и песента, която звучеше в ума му, го изпълни изцяло.
Малко момче с тъмноруса коса стоеше до масата и също се взираше в ковчежето. Беше със зацапана ленена риза и мръсни обувки. От него се излъчваше сладостна невинност, която вълнуваше сърцето. Очите му бяха сини, големи, доверчиви — то беше най-красивото дете, което Гарион беше виждал.
— Какво те задържа толкова много, Белгарат? — Попита мъжът край масата, без дори да си даде труд да се обръща. Гласът му прозвуча сухо. Той затвори ковчежето с тихо изщракване. — Вече почти бях започнал да се тревожа за теб.
— Забавиха ме няколко незначителни неща, Ктучик — отговори Белгарат. — Надявам се, че не съм те накарал да ме чакаш прекалено дълго.
— Не си. Имах друга работа. Влезте. Влизайте всички.
Ктучик се обърна да ги погледне. Косата и брадата му бяха много дълги, жълтеникавобели. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, хлътналите му очи проблясваха. Лицето му бе изпълнено с древна, дълбока злоба. Жестокостта и високомерието бяха заличили всяка следа от почтеност и човечност, ужасяващият егоизъм го беше изкривил във вечна подигравателно-презрителна гримаса. Очите му се преместиха към леля Поул.
— О, Поулгара! — Той се поклони подигравателно. — Както винаги прекрасна. Значи най-после дойде, за да се подчиниш на волята на моя господар? — Похотливата му усмивка беше противна…
— Не, Ктучик — отговори студено тя. — Дойдох, за да видя как ще възтържествува справедливостта.
— Справедливост ли? — изсмя се презрително той. — Такова нещо не съществува, Поулгара. Силните правят каквото искат, слабите се подчиняват. Моят господар ме научи на това.
— А осакатеното му лице не те ли научи на нещо друго?
Лицето на първожреца потъмня за миг, ала той овладя моментното си раздразнение.
— Би трябвало да ви предложа да поседнете и храна и напитки да се освежите — продължи той със същия сух глас. — Ала се страхувам, че няма да останете толкова дълго. — Очите му огледаха всички от групата, спирайки се внимателно на всеки един. — Струва ми се, че компанията ти е понамаляла, Белгарат — отбеляза Ктучик. — Да не си изгубил някой по пътя?
— Всички са добре, Ктучик — увери го Белгарат. — Убеден съм, че ще ти бъдат благодарни за загрижеността.
— Всичките ли? — провлечено изрече Ктучик. — Виждам Ловкия крадец и Човека с двата живота, виждам и Слепеца, ала останалите ги няма. Къде е Ужасната мечка, къде е Рицаря закрилник? Ами Повелителя на конете и Стрелеца къде са? Ами дамите? Къде са те — Кралицата на света и Майката на Загиналия народ?
— Всички са добре, Ктучик — отговори Белгарат. — Всички са добре.
— Невероятно. Бях сигурен, че си изгубил поне един или двама. Възхищавам се на предаността ти към делото, старче — да запазиш непокътнато през всичките тези хилядолетия едно пророчество, което щеше да се сгромоляса с гръм и трясък, ако един-единствен предшественик бе умрял в подходящия момент. — За миг очите му станаха унесени. — А — каза той, — разбирам. Оставил си ги долу да пазят. Не беше необходимо, Белгарат. Заповядал съм да не ни безпокоят.
После очите на първожреца се спряха върху Гарион.
— Белгарион — изрече почти учтиво той. Въпреки песента, продължаваща тържествено да звучи във вените му, Гарион почувства смразяващ студ, когато го докосна злата сила от ума на първожреца. — По-млад си, отколкото очаквах.
Гарион предизвикателно се взря в него и съсредоточи волята си, за да е готов за всякакъв изненадващ ход от страна на стареца.
— Нима ще изправиш волята си срещу моята, Белгарион? — Ктучик като че ли се забавляваше. — Вярно, ти изгори Чамдар, но той беше глупак. Ще откриеш, че с мен ще ти е малко по-трудно. Кажи ми, изпита ли удоволствие, когато го направи?
— Не — отвърна Гарион, все още поддържайки готовността си за схватка.
— След време ще се научиш как да се наслаждаваш на тези неща — изрече Ктучик със зла усмивка. — Да наблюдаваш как врагът ти се гърчи и надава писъци, притиснат в хватката на твоя ум, е едно от най-сладките удоволствия на властта. — После той отново погледна Белгарат и попита насмешливо: — Значи най-накрая дойде да ме унищожиш?
— Щом настояваш да го кажа — да. Очаквам този миг от много време, Ктучик.
— Нима? Ние с тебе много си приличаме, Белгарат. Очаквах с почти същото нетърпение тази среща, както и ти. Да, ние много си приличаме. При по-други условия дори можеше да бъдем приятели.
— Съмнявам се. Аз съм обикновен човек и някои от твоите развлечения са твърде изтънчени за вкуса ми.
— Спести ми тези глупости, моля те. Знаеш много добре, че и за двама ни не съществуват никакви ограничения.
— Може би. Но аз предпочитам да подбирам приятелите си малко по-внимателно.
— Ставаш отегчителен, Белгарат. Кажи на другите да дойдат по-близо. — Ктучик язвително повдигна вежда. — Не искаш ли те да гледат, докато ме унищожаваш? Само си помисли колко сладък вкус ще има възхищението им после.
— Добре им е там, където са — каза Белгарат.
— Не бъди досаден. Не би ми отнел възможността да изразя почитта си към Кралицата на света, нали? — Гласът на Ктучик беше подигравателен. — Копнея да зърна финото й съвършенство преди да ме убиеш.
— Съмнявам се, че би проявила интерес към теб, Ктучик. Но ще й предам твоите почитания.
— Настоявам, Белгарат. Просто една малка молба, която лесно можеш да задоволиш. Ако не я повикаш ти, ще го сторя аз.
Очите на Белгарат се свиха, после той изведнъж се разсмя.
— Значи това било — тихо изрече вълшебникът. — Чудех се защо ни позволи да стигнем дотук толкова лесно.
— Всъщност това сега няма никакво значение — почти измърка Ктучик. — Ти направи последната си грешка, старче. Доведе я в Рак Ктхол, а всичко, от което имах нужда, беше единствено това. Твоето пророчество умира тук и сега, Белгарат — и се надявам, че и ти ще умреш с него. — Очите на първожреца триумфално заблестяха и Гарион почувства как злата сила в ума на Ктучик страшно се насочва навън, водена от ужасна цел.
Белгарат размени бърз поглед с леля Поул и лукаво намигна.
Очите на Ктучик изведнъж се разшириха — умът му бе прелетял в по-долните нива на мрачната му кула и бе открил, че са празни.
— Къде е тя? — диво попита той. Гласът му се извиси до писък.
— Принцесата нямаше възможност да дойде с нас — любезно отговори Белгарат. — Ала ти изпраща извиненията си.
— Лъжеш, Белгарат! Не би посмял да я изоставиш. Няма място в света, където животът й би бил в безопасност.
— Дори и в пещерите на Улго?
Лицето на Ктучик побеля.
— Улго ли?
— Ох, Ктучик. — Белгарат поклати глава с престорено съжаление. — Боя се, че си допуснал сериозна грешка. Планът ти не беше лош, но защо не ти хрумна да провериш дали принцесата наистина е с нас, преди да ни допуснеш толкова близо до себе си?
— Един от останалите също ще свърши работа — увери го Ктучик с пламнали от ярост очи.
— Няма — засмя се Белгарат. — Те са недостъпни за силата ти. Единственият уязвим е Се’недра, ала тя е в Пролгу — под закрилата на самия УЛ. Можеш да опиташ да стигнеш и там, ала не бих те посъветвал да го направиш.
— Проклет бъди, Белгарат!
— Защо просто не ми дадеш Кълбото, Ктучик? — каза Белгарат. — знаеш, че ако потрябва, мога да го взема и насила.
Ктучик стисна зъби, овладя се и каза:
— Хайде да не избързваме, Белгарат. Какво ще спечелим, ако взаимно се унищожим? Ктхраг Яска ни принадлежи. Бихме могли да си поделим света.
— Не искам половината свят, Ктучик.
— Значи го искаш целия? — По лицето на Ктучик се плъзна разбираща усмивка. — И аз исках това — в самото начало, — но бих се съгласил да взема и половината.
— Всъщност аз не искам нищо от света.
Изражението на Ктучик стана отчаяно.
— А какво искаш, Белгарат?
— Кълбото — неумолимо отговори вълшебникът. — Дай ми го, Ктучик.
— Защо не обединим силите си и с помощта на Кълбото не унищожим Зедар?
— И защо да го правим?
— Ти го мразиш толкова, колкото и аз. Той предаде твоя учител и ти открадна Ктхраг Яска.
— Той предаде себе си, Ктучик, и смятам, че понякога тази мисъл не му дава мира. Но планът му да открадне Кълбото беше умен. — Белгарат замислено погледна малкото момче, което стоеше до масата, вперило очи в желязното ковчеже. — Чудя се къде ли е намерил това дете — бавно изрече той. — Невинността и чистотата не са точно едно и също нещо, разбира се, ала са много близки. На Зедар му е струвало много усилия да отгледа това напълно невинно дете. Само като си помисля за всичките недостатъци, които е трябвало да потиска…
Малкото русокосо момче, сякаш усетило, че приказват за него, погледна към двамата старци. Очите му бяха изпълнени с безкрайно доверие.
— Всичко се свежда до факта, че Ктхраг Яска — Кълбото — продължава да е в моите ръце — каза Ктучик, облегна се назад и сложи ръката си върху ковчежето. — Ако се опиташ да ми го вземеш, ще се бия с тебе. Никой от двама ни не знае със сигурност какъв ще бъде изходът от този двубой. Защо да рискуваме?
— Каква полза имаш ти от Кълбото? — сви рамене Белгарат — Дори ако то се подчини на волята ти — какво ще сториш? Нима ще събудиш Торак, за да му го предадеш?
— Бих могъл да помисля и за това. Но Торак спи от отдавна и светът се развива твърде добре без него. Струва ми се, че все още няма смисъл да го тревожим.
— Което означава, че Кълбото ще остане в твои ръце, така ли?
— Все някой трябва да го държи в ръцете си — каза Ктучик. — Защо да не съм аз?
Седеше все така отпуснат на стола и по нищо не личеше, че ще нанесе първия си удар. Но го нанесе.
Ударът дойде мълниеносно. Не приличаше на надигаща се вълна, а на блестящо острие и звукът, който се разнесе след него, беше не познатото бучене в ума, а гръмотевичен грохот. Гарион разбра, че ако нападението беше насочено срещу него, щеше да го убие. Ала не момъкът беше мишената. Цялата сила на удара се изсипа срещу Белгарат. В един ужасен миг Гарион видя дядо си потънал в грозна сянка — по-черна от самата нощ. След това сянката се пръсна като счупена чаша от фин кристал, разпилявайки късове мрак. Белгарат все още стоеше гордо изправен срещу стария си враг.
— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш, Ктучик? — попита той и нанесе ответен удар.
Изпепеляваща синя светлина изведнъж заобиколи кролима, затвори го отвсякъде, смазвайки го със силата си. Столът, на който седеше първожрецът, се пръсна на трески, сякаш върху него бе паднала огромна тежест. Ктучик се сгромоляса на пода и започна да отблъсква с ръце горещото синьо сияние. После стана, олюля се и започна да бълва пламъци. В един изпълнен с ужас миг Гарион си спомни Ашарак, който бе изгорял в Леса на дриадите — ала Белгарат отпъди пламъците. И макар винаги да бе твърдял, че Волята и Думата нямали нужда от жест, сега вдигна ръка и запрати срещу Ктучик страшна светкавица.
Вълшебникът и магьосникът стояха един срещу друг в средата на стаята, заобиколени от ослепителни светлини и вълни от пламък и мрак. Умът на Гарион се вцепени. Момъкът долавяше, че схватката им е видима само отчасти — те си разменяха удари, които очите му не можеха да доловят, които умът му дори не можеше да си представи, а въздухът пращеше и съскаше. Странни образи се появяваха и изчезваха, потрепвайки отвъд последните предели на видимото — огромни лица, грамадни ръце и неща, чиито имена Гарион не знаеше. Самата кула се разтрепери, когато двамата старци разкъсаха обвивката на реалността, за да сграбчат оръжията на въображението и измамата.
Без да се замисля, Гарион започна да съсредоточава волята си, събирайки цялата сила на ума си. Ала трябваше да спре. Мощта на нанесените удари се насочваше с грохот срещу него и останалите. Забравили всякаква мисъл, погълнати от омраза един към друг, Белгарат и Ктучик бяха освободили могъщи сили, които можеха да убият всички в стаята.
— Гарион! Не се намесвай! — викна леля Поул толкова сурово, че той се запита дали наистина гласът е нейният. — Те са на границата на допустимото. Ако се включиш, ще унищожиш и двамата. — Тя махна с ръка към останалите с рязък жест. — Отдръпнете се — всички, всички! Въздухът около тях е жив.
Изпълнени със страх, мъжете отстъпиха към стената. Разстоянието между вълшебника и магьосника вече беше само една крачка. Очите им пламтяха, силата им се мяташе напред-назад на огромни вълни. Въздухът около тях пращеше, дрехите им димяха.
Изведнъж погледът на Гарион попадна върху малкото момче. То стоеше и наблюдаваше битката със спокойни, неразбиращи очи. Нито се взираше изумено, нито потрепваше при ужасните звуци и гледки. Гарион се напрегна — искаше да се хвърли напред и да измъкне детето на сигурно място, ала в този момент малкото момче се обърна към масата и съвсем спокойно премина през внезапно появилата се стена от зелен пламък, който изригна пред него. Стигна до масата, изправи се на пръсти, повдигна капака на желязното ковчеже, на което злорадо се бе наслаждавал Ктучик, и извади един кръгъл полиран сив камък. Гарион отново почувства странната пареща топлина — сега тя беше почти изгаряща — и в ушите му отново зазвуча натрапчивата песен.
И чу как леля Поул ахна.
Стиснал сивия камък в двете си ръце, малкото момче се обърна и тръгна направо към Гарион; очите му бяха изпълнени с доверие. Полираният камък отразяваше проблясващите светлини на ужасната схватка, бушуваща в средата на стаята, ала във вътрешността му имаше и друга светлина — наситен лазурен блясък — сияние, което нито потрепваше, нито се променяше, светло излъчване, което ставаше все по-силно, колкото по-близо идваше момчето до Гарион. Детето спря, вдигна камъка да му го подаде, усмихна се и изрече една-единствена фраза:
— Така трябва.
Моментна представа изпълни ума на Гарион — образ на ужасен страх. Той знаеше, че гледа направо в ума на Ктучик. В ума на Ктучик имаше картина — картина, изобразяваща как Гарион държи сияещия камък в ръка и тази картина ужасяваше кролима. Гарион усети как вълни от страх се разливат към него самия. Хладнокръвно и много бавно момъкът вдигна дясната си ръка към камъка, който му подаваше детето. Белегът върху дланта му копнееше да докосне сивото блестящо кълбо, песента в ума му се засили до могъщо кресчендо. И докато протягаше ръката си, почувства внезапната, лишена от мисли, животинска паника, обземаща Ктучик.
— Изчезни! — изкрещя отчаяно кролимът, насочил цялата си ужасна сила към камъка в ръцете на малкото момче.
В един изпълнен с ужас миг мъртва тишина изпълни кулата. Дори лицето на Белгарат, измъчено в ужасната схватка, беше изумено и невярващо.
Синята светлина в сърцето на камъка се сви… а след това отново пламна неудържимо.
Ктучик, обзет от неописуем ужас, стоеше неподвижен, с разчорлена коса и брада, с отворена уста.
— Не исках да кажа това! — изхленчи той. — Не, не… аз…
Ала нова, още, по-изумителна сила вече беше навлязла в кръглата стая. Силата не излъчваше светлина, нито се опита да проникне в ума на Гарион. Тя по-скоро сякаш се стремеше да измъкне нещо навън, притегляйки Гарион, след което обгърна ужасения Ктучик от всички страни.
Първосвещеникът на кролимите изпищя, после започна да се разширява, след това се сви, след това отново стана огромен. По лицето му се появиха пукнатини, сякаш внезапно се беше превърнал в камък — и камъкът започна да се разпада под напора на ужасната сила, която клокочеше у него. Във вътрешността на тези отблъскващи пукнатини нямаше плът, кръв и кости, а лумнала в пламъци енергия. Ктучик започна да свети, все по-ярко и по-ярко.
— Помогнете ми! — изрева пронизително първожрецът и с дълъг отчайващ писък завърши последната си дума: — Неее!
После със страшен тътнещ звук ученикът на Торак се разпадна на парчета и потъна в нищото.
Захвърлен към пода от този ужасен вихър, Гарион се блъсна в стената и падна, като в последния миг хвана малкото момче и го прегърна. Кръглият камък издрънча в стената. Гарион посегна да го улови, ала ръката на леля Поул притисна китката му.
— Не! — каза Поулгара. — Не го докосвай. Това е Кълбото.
Ръката на Гарион замръзна.
Малкото момче се измъкна от прегръдката на момъка, затича след търкалящото се Кълбо, хвана го и засмяно викна:
— Така трябва.
— Какво стана? — измърмори Силк, изправи се бавно и разтърси глава.
— Ктучик причини собствената си гибел — отговори леля Поул и също се изправи. — Опита се да унищожи Кълбото — хвърли бърз поглед към Гарион. — Ела да помогнем на дядо ти.
Белгарат лежеше почти в центъра на експлозията, която бе унищожила Ктучик. Беше зашеметен, с изцъклени очи, с опърлени коси и брада.
— Стани, татко — настойчиво го подкани леля Поул.
Кулата започна да трепери, базалтовият връх, от който бе увиснала, се разлюля. Оглушителен тътен отекна в сърцето на земята. Парчета скала и хоросан заваляха като градушка от стените.
— Къде сте? — изрева отнякъде гласът на Барак.
— Тук, горе — викна Силк.
— Бягайте! — изкрещя Барак. — Кулата се отцепва от скалата. Храмът се сгромолясва. Опитайте отгоре, там има цепнатина.
— Татко! — остро каза леля Поул. — Ставай!
Белгарат неразбиращо се взря в нея.
— Вдигни го — извика тя на дотичалия Барак.
Разнесе се ужасен раздиращ звук и кулата започна да се отцепва от скалата под напора на разтърсваната в конвулсии земя.
— Насам! — викна Релг и посочи задната стена на кулата, където камъните се пукаха и разпадаха на парчета. — Можете ли да пробиете стената? Зад нея има пещера.
Леля Поул бързо вдигна поглед, съсредоточи се върху стената, вдигна показалец и заповяда:
— Избухни!
Каменната стена се разхвърча като стена от слама, блъсната от ураган.
— Откъсва се! — изкрещя Силк и посочи разширяващата се пукнатина между кулата и скалата.
— Скачайте! — изкрещя Барак. — Бързо!
Силк прескочи пукнатината и се обърна да хване Релг, който сляпо го беше последвал напред. Дурник и Мандорален, хванали леля Поул от двете страни, също прескочиха в пещерата. Зловещо скърцащата пукнатина зейна по-широко.
— Скачай, момче! — викна Барак на Гарион и като вдигна все още зашеметения Белгарат, се засили с тежки стъпки към отвора в стената.
„Детето! — извика гласът в ума на Гарион. Вече не звучеше сухо и незаинтересовано. — Спаси детето, иначе всичко, което се случи досега, е безсмислено!“
Гарион ахна. Беше забравил за малкото момче. Обърна се, грабна детето и затича към дупката.
Оттласна се с цялата мощ на мускулите и волята си и прегърнал малкото момче, буквално прелетя над ужасно зейналата пролука.
Детето, стиснало Кълбото на Алдур в ръце, му се усмихна и попита:
— Трябва ли?
Подът на пещерата подскачаше, земята се люлееше, трус след трус отекваха по цялата дължина на базалтовия връх. Огромни късове от стените на Рак Ктхол се откъсваха и прелитаха край отвора на пещерата, проблясвайки в червената светлина на току-що изгрялото слънце.
— Всички ли са тук? — попита Силк и бързо се огледа. После, доволен, че другарите му са в безопасност, добави: — Я по-добре да се дръпнем от отвора. Тук е малко нестабилно.
— Веднага ли тръгваме надолу? — попита Релг леля Поул. — Или да почакаме, докато трусовете престанат?
— По-добре да тръгваме — обади се Барак. — Ей сега ще дойдат мургите.
Леля Поул погледна Белгарат, който все още не беше дошъл на себе си, и каза категорично:
— Тръгваме. Трябва да минем да вземем и робинята от Марагор.
— Тя сигурно вече е умряла — възрази Релг. — Или земетресението я е затрупало.
Леля Поул го изгледа. Погледът й беше твърд като кремък.
Никой жив човек не можеше да издържи този поглед за дълго. Релг сведе очи и начумерено каза:
— Добре де.
После се обърна и ги поведе към тъмните пещери.