Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician’s Gambit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

МАГЬОСНИЧЕСКИ ГАМБИТ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Magician’s Gambit, David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 2500.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 9

На следващата сутрин бурята вече беше преминала, ала те останаха в пещерата още един ден, изчаквайки да утихне вятърът, кобилата да се възстанови, пък и новороденото жребче трябваше да укрепне. Гарион намираше, че вниманието на малкото животно го тревожи. На което и място в пещерата да отидеше момъкът, кротките очи винаги го следваха, а жребчето непрекъснато се сгушваше до него. Останалите коне също го наблюдаваха с някакво нямо уважение. В крайна сметка това беше твърде объркващо.

На сутринта, когато се подготвиха за тръгване, пътешествениците внимателно заличиха всички следи на своя престой в пещерата. Почистването стана спонтанно — не в резултат на нечие предложение или след някакво обсъждане — просто без никакъв коментар всички се включиха в него.

— Огънят продължава да гори — притесняваше се Дурник.

— Ще угасне от само себе си, когато излезем — увери го Улф. — Мисля, че не би могъл да го угасиш — независимо от усилията, които ще положиш.

Дурник сериозно кимна.

— Вероятно имаш право.

— Затвори вратата, Гарион — рече леля Поул, когато изведоха конете на каменния ръб пред пещерата.

Някак срамежливо Гарион улови края на огромната желязна врата и го дръпна. Макар че Барак с цялата си огромна мощ бе опитал — без никакъв успех — да помръдне вратата, тя започна да се движи с лекота веднага щом я докосна Гарион. Едно-единствено подръпване я накара тихо и плавно да се затвори. Двата твърди ръба се срещнаха със силно, глухо бръмчене и оставиха само тъничка, едва видима линийка на мястото, където се докосваха.

След като заобиколиха планинския скат, пътешествениците отново се качиха на конете и започнаха да се спускат сред повалени обли камъни и участъци мръсен лед, достигайки първите ниски храсти и недорасли дървета на няколко мили под прохода. Макар че вятърът все още беше студен, небето над главите им беше синьо; само няколко пухкави облака се носеха по него и им изглеждаха необичайно близо.

Гарион яздеше до господин Улф. Умът на момъка беше крайно объркан от онова, което се бе случило в пещерата, и той отчаяно желаеше да си изясни нещата.

— Дядо — подхвана младежът.

— Да, Гарион? — отвърна старецът, отърсвайки се от полудрямката.

— Защо леля Поул се опита да ме спре? Искам да кажа тогава, с жребчето?

— Защото беше опасно — отговори Улф. — Много опасно.

— Защо пък да е било опасно?

— Когато се опитваш да постигнеш нещо невъзможно, влагаш прекалено много енергия; и ако продължаваш с опитите си, това може да се окаже фатално.

— Фатално ли?

Улф кимна.

— Даваш от себе си всичко, на което си способен, не ти остава никаква сила и сърцето ти не е в състояние да бие.

— Не знаех — изрече изумено Гарион.

Улф се наведе, за да премине под някакъв нисък клон.

— Очевидно.

— Но нали самият ти непрекъснато повтаряш, че няма нищо невъзможно?

— Само в рамките на разумното, Гарион. Само в рамките на разумното.

Няколко минути продължиха да яздят безмълвно, шумът от копитата на конете им бе заглушен от мъха, който покриваше земята под дърветата.

— Може би трябва да науча повече неща по този въпрос — рече накрая Гарион.

— Тази мисъл не е лоша. Какво искаш да узнаеш?

— Ами всичко.

Господин Улф се засмя.

— Боя се, че това ще ти отнеме доста дълго време.

Сърцето на Гарион се сви.

— Толкова ли е сложно?

— Не. Всъщност е много просто, ала най-простите неща се обясняват най-трудно.

— В това няма никакъв смисъл — отвърна Гарион малко раздразнено.

— О, така ли? — Улф го изгледа развеселен. — Нека тогава ти задам един прост въпрос. Колко е две и две?

— Четири — бързо отговори Гарион.

— А защо?

Гарион се обърка за миг.

— Просто е така — отговори неубедително той.

— Но защо?

— Не е нужно да се пита защо. Просто си е така.

— Човек задава въпроса „защо“ към всичко, Гарион.

— Добре тогава. Защо две и две прави четири?

— И аз не зная — призна Улф. — Мислех си, че може би ти знаеш.

Преминаха край мъртъв дънер, който стърчеше изкривен, грозно бял на фона на наситено синьото небе.

— Въобще ще стигнем ли донякъде с този разговор? — попита Гарион. Сега изпитваше още по-голямо объркване.

— Всъщност смятам, че стигнахме доста далеч — отвърна Улф. — Какво точно искаше да узнаеш?

Гарион зададе въпроса си по възможно най-директния начин, доколкото позволяваха силите му:

— Какво представлява вълшебството?

— Веднъж ти казах. Вълшебството е необходимата Воля и необходимата Дума.

— Но това в действителност нищо не означава.

— Добре, нека опитаме другояче. Вълшебството е да извършиш нещо с ума си, а не с ръцете си. Повечето хора не го използват, защото е много по-лесно да се работи по другия начин.

Гарион се намръщи.

— Не ми изглежда трудно.

— Така е, защото нещата, които извършваше ти, се получаваха импулсивно. Никога не си сядал да обмислиш как ще постигнеш целта си — просто ги вършеше.

— Нима така не е по-лесно? Искам да кажа — защо просто не правя нещата, вместо да ги обмислям?

— Защото спонтанното вълшебство е само нискокачествена магия — изцяло неконтролируема. Всичко би могло да се случи, ако просто безотговорно изтървеш силата на ума си. Тя не притежава свое чувство за добро и зло. Представите за доброто и злото идват от тебе, не от вълшебството.

— Искаш да кажеш, че когато изгорих Ашарак, съм го направил аз, а не вълшебството? — попита Гарион и почувства, че при тази мисъл му прилошава.

Господин Улф сериозно кимна.

— Може би ще ти помогне, ако си спомниш, че ти беше и човекът, който даде живот на жребчето. Тези две неща взаимно се уравновесяват.

Гарион погледна през рамо към жребчето, което подскачаше след него като кученце.

— Искаш да кажеш, че вълшебството може да извършва или добри, или лоши неща?

— Не — поправи го Улф. — Само по себе си то няма никаква връзка с доброто и с лошото в света. Вълшебството не може да ти помогне да решиш как ще го използваш. Можеш да постигаш каквото си искаш чрез него — е, почти всичко. Можеш да сринеш върховете на планините, да забиеш дърветата с клоните в земята и корените към небето, можеш да накараш облаците да имат зелен цвят, ако това ти харесва. Ала ти трябва да решиш не дали можеш да извършиш нещо, а дали би трябвало да го извършиш.

— Ти каза, че мога да извърша почти всичко — бързо отбеляза Гарион.

— Сега ще стигна и дотам — рече Улф и замислено погледна към прелитащия ниско над главата му облак — обикновен наглед старец с избеляла туника, който се взираше в небето. — Има едно нещо, което е абсолютно забранено. Не можеш никога да унищожаваш неща, каквото и да било — никога.

Гарион се почувства напълно объркан.

— Но аз унищожих Ашарак, нали?

— Не. Ти го уби. Между двете има разлика. Ти го подпали и той изгоря и умря. Да унищожиш нещо означава да го разградиш стъпка по стъпка в същата последователност, както когато е създавано. Ето това е забранено.

— Ами какво ще се случи, ако все пак опитам да го сторя?

— Силата ще се обърне срещу самия теб и за миг ще изчезнеш от лицето на земята.

Гарион примигна и изведнъж целият изстина при мисълта как едва не бе преминал забранената граница в срещата си с Ашарак.

— Как бих могъл да правя тази разлика? — попита той с притихнал глас. — Искам да кажа: как да обясня, че съм искал да убия някого, а не да го унищожа?

— Това не е област, в която би могъл да експериментираш — каза Улф. — Ако наистина искаш да убиеш някого, забий меча си в тялото му. Да се надяваме, че не ще ти се налага да го правиш твърде често.

Спряха край малък поток, който едва-едва течеше между покрити с мъх камъни, и оставиха конете да се напият с вода.

— Разбери, Гарион — обясни Улф, когато пак тръгнаха. — Върховната цел на вселената е да създава различни неща. Тя няма да ти позволи да унищожаваш зад гърба й всичко, което с толкова труд и усилия е сътворила. Когато убиеш някого, всичко, което си сторил в действителност, е следното: ти само си го променил. Той вече не е жив, а мъртъв. Ала е все още във вселената. Ако искаш да го унищожиш, то трябва със силата на волята си изцяло да прекъснеш съществуването му. Когато почувстваш, че ти остава още мъничко и ще кажеш на нещо „изчезни“ или „махни се“, или „престани да съществуваш“, ти се приближаваш до мига на самоунищожението. Това е основната причина, поради която винаги трябва да контролираме чувствата си.

— Не знаех, че е така — призна Гарион.

— Сега вече знаеш. Не се опитвай да унищожиш дори едно-единствено речно камъче.

— Речно камъче ли?

— Вселената не прави разлика между речното камъче и човека. — Старецът го изгледа някак строго. — Вече няколко месеца, откак леля ти се опитва да ти обясни защо е необходимо да контролираш себе си, а ти й се противопоставяш на всяка крачка.

Гарион сведе глава.

— Просто не знаех каква е била целта й — извини се той.

— Така е, защото не слушаше. Това е голям твой недостатък, Гарион.

Гарион поаленя.

— Ами какво се случи с тебе първия път? Как откри че можеш… ами… че можеш да го правиш? — бързо попита момъкът, за да смени темата.

— Беше глупаво — отговори Улф. — Първия път става винаги нещо такова.

— Какво беше?

Улф сви рамене.

— Исках да преместя една голяма скала. Ръцете и гърбът ми не бяха достатъчно силни, ала умът ми беше. След това нямах никакъв друг избор, освен да се науча как да използвам тази сила, защото след като веднъж човек я освободи, тя остава свободна завинаги. Това е мигът, в който животът ти се променя и трябва да се научиш да се контролираш.

— Винаги опираме до това, нали?

— Винаги — изрече Улф. — Всъщност не е така трудно, както ти звучи. Погледни Мандорален. — Старецът посочи рицаря, който яздеше до Дурник. Двамата водеха оживен спор. — Ето, Мандорален е достатъчно добър човек — почтен, откровен, безкрайно благороден — ала нека бъдем честни, в ума му никога не се е зараждала оригинална мисъл — никога досега. Той се научава как да контролира страха, а това го принуждава да мисли — вероятно за пръв път през целия му съзнателен живот. Това е болезнено за него, ала той го прави. Щом Мандорален може да се научи да контролира страха с ограничения си ум, значи и ти ще можеш да се научиш да управляваш чувствата си. В края на краищата ти си доста по-умен от него.

Силк, който разузнаваше местността пред тях, се върна и съобщи:

— Белгарат. На около миля пред нас има нещо и смятам, че би било добре да видиш какво е. — След тези думи двамата със Силк поеха в галоп напред между дърветата.

Гарион се замисли върху онова, което му беше казал старецът. Най-много го измъчваше отговорността, която нежеланият от него талант стоварваше върху плещите му.

Жребчето подскачаше край момъка, изчезвайки от време на време в галоп между дърветата, след което се втурваше обратно; малките му копита топуркаха по влажната земя. То често спираше и се взираше в Гарион с очи, изпълнени с доверие и любов.

— Я престани — казваше Гарион. И кончето хукваше отново.

Принцеса Се’недра приближи коня си до неговия и по пита:

— За какво си приказвахте с Белгарат?

Гарион сви рамене.

— За много неща.

Веднага последва мъничко, едва видимо стягане на мускулчетата около очите й. През месеците, откакто се познаваха, Гарион се беше научил да улавя тези почти невидими сигнали за опасност. Нещо му подсказа, че принцесата търси повод за свада, и с проницателност, която го изненада, Гарион успя да разгадае източника на нейната неизразена досега с думи войнственост. Събитията в пещерата я бяха разтърсили дълбоко, а Се’недра не обичаше сътресенията. Онова, което още повече бе влошило нещата, беше, че жребчето не й обръщаше внимание, макар тя да го галеше и да искаше да го превърне в свой личен любимец. Ала кончето я пренебрегваше напълно, съсредоточаваше цялото си внимание върху Гарион и дори забравяше собствената си майка, освен в случаите, когато беше гладно. А Се’недра ненавиждаше да бъде пренебрегвана дори повече, отколкото мразеше сътресенията. Гарион унило осъзна колко малки са шансовете му да избегне свадата.

— Е, не бих желала да си пъхам носа в личен разговор — заяви тя язвително.

— Разговорът не беше личен. Приказвахме си за вълшебства и за различните начини как да избягвам злополуките. Не искам да правя повече грешки.

Момичето превъртя чутото през ума си, търсейки нещо в него обидно. Мекият отговор на Гарион, изглежда, я ядоса още повече.

— Не вярвам във вълшебства — отряза категорично тя. В светлината на събитията, случили се наскоро, изявлението й беше очевиден абсурд и тя го осъзна в мига, когато думите излетяха от устата й. Очите й станаха още по-сурови.

— Добре. — Гарион въздъхна примирено. — Имаш ли нещо специално наум, за което искаш да се караме, или просто желаеш да се накрещиш?

— Да крещя ли? — Гласът й подскочи няколко октави нагоре. — Аз да крещя?

— Е, може би да пискаш — предположи той, надявайки се тонът му да прозвучи колкото е възможно по-обидно. Свадата очевидно беше неминуема и Гарион твърдо реши да дразни Се’недра до кръв, та ако ще е, да е.

— Да пискам ли? — изпищя Се’недра.

Пререканието им продължи около четвърт час, докато Барак и леля Поул не дойдоха при тях и не ги разделиха. Като цяло резултатът не беше твърде задоволителен. Гарион беше прекалено загрижен за други неща, за да вложи сърце в обидите, с които засипа момичето, а пък раздразнението на Се’недра лиши хапливите й забележки от фината им острота. Към края всичко се сведе до досадно повторение на фрази като „разглезено изчадие“ и „глупав селяк“ — ехото ги подхвърляше до безкрайност по склоновете на заобикалящите ги планини.

Господин Улф и Силк се върнаха и се присъединиха към тях.

— За какво бяха всички тези крясъци? — попита Улф.

— Децата си играеха — отвърна леля Поул, измервайки Гарион с изпепеляващ поглед.

— Къде е Хетар? — попита Силк.

— Отзад — рече Барак и се обърна да погледне към товарните коне. Ала високият алгар не се виждаше никъде. Барак се намръщи. — Току-що беше тук. Може би е спрял да отмори коня си, или нещо от тоя род.

— Без да се обади? — възрази Силк. — Това не е в неговия стил. При това той никога не би оставил товарните коне, без да се погрижи за тях.

— Сигурно си е имал някаква причина — намеси се Дурник.

— Ще се върна да го потърся — предложи Барак.

— Не — каза господин Улф. — Ще изчакаме няколко минути. Нека не се разпръскваме из тези планини. Ако наистина е необходимо някой да се върне, ще го сторим всички заедно.

Зачакаха. Вятърът люлееше клоните на боровете и издаваше печални, подобни на въздишка звуци. След няколко мига леля Поул изрече отсечено, почти сърдито:

— Идва. — В гласа й се бе промъкнала стоманена нотка. — Забавлявал се е.

Хетар се появи далеч назад по пътеката. Яздеше в лек галоп, дългият кичур на темето му плющеше на вятъра. Когато приближи, всички чуха как си свирука — просто така, без някаква мелодия. Водеше два коня.

— Какво си направил? — попита Барак.

— Двама мурги ни преследваха — отвърна Хетар, сякаш това обясняваше всичко.

— Можеше да ме повикаш да дойда и аз — рече Барак и в гласа му прозвуча лека обида.

Хетар сви рамене.

— Бяха само двама. Яздеха алгарски коне, затова го приех като лична обида.

— Струва ми се, че винаги откриваш някаква причина да приемаш всичко като лична обида, когато са замесени мурги — каза рязко леля Поул.

— Ами така ми действа.

— Не ти ли хрумна да ни кажеш къде отиваш?

— Бяха само двама — повтори Хетар. — И не се забавих много, нали?

Тя пое дълбоко дъх и очите й засвяткаха опасно.

— Остави, Поул — обърна се към нея господин Улф.

— Но…

— Няма да успееш да го промениш. Тогава защо трябва да се вълнуваш? Освен това постъпката му ще охлади желанието им да ни преследват. — Старецът се обърна към Хетар, без да обръща внимание на опасния поглед, който му хвърли леля Поул. — От групата на Брил ли бяха?

Хетар поклати глава.

— Не. Мургите на Брил бяха от юг и яздеха мургски коне. Тези двамата бяха северни мурги.

— Има ли някаква видима разлика между тях? — любопитно попита Мандорален.

— Доспехите им са малко по различни, пък и южняците не са толкова високи, а лицата им са по-плоски.

— Откъде са взели алгарски коне? — попита Гарион.

— Те нападат хергелетата — мрачно отвърна Хетар. — Алгарските коне се ценят високо в Ктхол Мургос и някои мурги имат навика да се промъкват в Алгария и да ги крадат.

— Тези специално не са в много добра форма — отбеляза Дурник, оглеждайки двете изморени животни, които бе довел Хетар. — Яздили са ги дълго и безмилостно, имат и белези от камшици.

Хетар мрачно кимна.

— Още една причина, поради която мразя мургите.

— Зарови ли ги? — попита Брак.

— Не. Оставих ги на такова място, че другите мурги, решили да ни последват, непременно да ги намерят. Труповете ще вразумят всеки, който мине по този път.

— Има признаци, че и други са минавали през тази местност — намеси се Силк. — Открих следите на цяла дузина конници напред.

— Е, това можеше да се очаква — каза господин Улф и се почеса по брадата. — Ктучик е разпръснал кролимите си навсякъде, а и Таур Ургас контролира тази територия. Сигурен съм, че биха искали да ни спрат, стига да можеха. Смятам, че трябва да се спуснем в Долината колкото е възможно по-бързо. Стигнем ли дотам, няма да имаме повече неприятности.

— Няма ли да ни проследят в Долината? — попита Дурник и нервно се огледа.

— Не. Мургите не влизат в Долината — не биха го сторили за нищо на света. Духът на Алдур е там, а мургите отчаяно се боят от него.

— Колко дни път остават до Долината? — попита Силк.

— Четири или пет, ако яздим непрекъснато — отговори Улф.

— Тогава по-добре да тръгваме.