Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Глава трета
Мечтата на Незнайко се сбъдва

neznaiko-a05.png

Веднъж Незнайко си седеше в къщи и гледаше през прозореца. Този ден времето беше отвратително. Небето все се мръщеше, слънцето не се показа нито веднъж от сутринта, дъжд се лееше безспирно. Разбира се, и дума не можеше да става за разходка и затова Незнайко изпадна в мрачно настроение.

Както е известно, времето различно действуваше върху жителите на Града на цветята. Знайко например казваше, че му е все едно дали ще вали дъжд или сняг, защото и най-лошото време не му пречи да седи в къщи и да си гледа работата. Доктор Хапчев твърдеше, че той харесва лошото време повече от хубавото, защото лошото време закалява организма на дребосъчетата и те боледуват по-малко. Поетът Цветец разправяше, че за него най-голямото удоволствие било да се качи в проливен дъжд на тавана, да легне върху сухите листа и да слуша как дъждовните капки чукат по покрива.

„Наоколо вилнее бурята — казваше Цветец. — Страшно е носа си да подадеш навън, а на тавана е топло и удобно. Сухите листа миришат чудесно, дъждът барабани по покрива… От това на душата ти става хубаво и ти се иска да съчиняваш стихове…“

Но повечето дребосъчета не обичаха дъжда. Дори имаше едно момиченце, на име Капчица — щом почнеше да вали дъжд, и тя заплакваше. Когато я питаха защо плаче, тя отговаряше:

— Не зная защо. Аз плача винаги, когато вали дъжд.

Разбира се, Незнайко не се разкисваше толкова лесно както плачливата Капчица, но лошото време разваляше и неговото настроение. Така беше и сега. Той с тъга гледаше полегатите струи на дъжда, теменужките, които се мокреха под прозореца, кученцето Бобчо, което обикновено стоеше вързано пред къщи, а сега се бе завряло в колибката си и само надничаше навън, като си подаваше крайчеца на носа през отвора.

„Горкият Бобчо! — мислеше си Незнайко. — Цял ден стои вързан и не може дори да си поскача на воля, а сега заради дъжда трябва да седи в тази тясна колибка. Ще трябва да го пусна да се поразходи, когато престане да вали.“

А дъждът все валеше и на Незнайко започна да се струва, че няма да престане никога, а ще вали вечно, че слънцето се е скрило завинаги и никога няма да надникне иззад облаците.

„Какво ще стане тогава с нас? — мислеше си Незнайко. — Ами че земята ще прогизне от толкова много вода. Такава кал ще стане навред, че нито човек ще може да изгази, нито кола да мине. Всички улици ще бъдат залепи с кал. В калта ще затънат и къщите, и цветята, и дърветата, а после ще почнат да потъват й дребосъчетата. Ужасно!…“

Докато Незнайко си представяше всички тези ужаси и мислеше колко трудно ще се живее в това кално царство, дъждът полека-лека престана, вятърът разгони облаците и слънцето най-после се показа. Небето се проясни. Веднага светна. Едри, още неотронени дъждовни капки затрептяха, заблещукаха като сребро по листенцата на тревата, по венчетата на цветята. Всичко наоколо сякаш се подмлади, зарадва се, заусмихва се.

Най-после Незнайко дойде на себе си.

— Слънце! — развика се той, като видя, че слънцето ярко сияе. — Слънце! Слънце!

И изтича на двора.

След него изтичаха и останалите дребосъчета. Всички се разскачаха, разпяха се, заиграха на гоненица. Дори Знайко, който казваше, че му е все едно какво има на небето — слънце или облаци, скачаше от радост из двора.

А Незнайко в миг забрави дъжда и калта. Струваше му се, че вече никога облаци няма да покрият небето и слънцето ще грее безспирно. Той забрави Бобчо, но после се сети и го отвърза от веригата. Бобчо също заподскача из двора. Той лаеше от радост и хващаше дребосъчетата със зъби за краката, но не ги хапеше, защото никога не хапеше свои хора, а само чужди. Такъв му беше характерът.

Като се повеселиха, дребосъчетата отново се заеха с работа, а някои се запътиха към гората за гъби, защото след дъжд винаги има много гъби.

Незнайко не отиде в гората, а седна на една пейка край беседката и зачете книжка. През това време Бобчо, който сега можеше да тича накъдето си ще, откри една дупка в стобора, промъкна се през нея на улицата и като зърна един минувач с пръчка в ръка, реши да го ухапе. Известно е, че кучетата ужасно не обичат някой да държи пръчка в ръка. Увлечен в книжката си, Незнайко не чу, че от улицата се раздаде лай. Но скоро лаят се засили. Незнайко дигна очи от книжката и едва сега си спомни, че бе забравил да върже Бобчо отново. Той изтича на улицата и видя, че Бобчо лае яростно по един минувач, като се мъчи да го заобиколи и да го захапе отзад за крака. Минувачът се въртеше на място и усилено се бранеше от Бобчо с една пръчка.

— Назад, Бобчо! Назад! — развика се изплашен Незнайко.

neznaiko-02.png

 

 

Но като видя, че Бобчо не слуша, изтича, хвана го за нашийника и го отмъкна настрана.

— Ах, ти змийче! На теб приказват, а ти не слушаш!

Незнайко замахна с ръка, за да перне Бобчо по челото, но като видя, че горкото кученце замига и страхливо зажумя, му дожаля и вместо да го удари, го повлече назад към двора. Той го върза за веригата и се върна тичешком на улицата, за да види дали Бобчо не е ухапал минувача.

Изглежда, минувачът се беше много изморил от борбата с Бобчо, затова бе приседнал на пейката зад вратата и си почиваше. Едва сега Незнайко го разгледа както трябва. Той беше облечен в дълъг халат от хубав тъмносин плат, по който бяха извезани златни звезди и сребърни полумесеци. На главата си носеше черен калпак със също такива украшения, обут беше в червени обувки с извити нагоре носове. Не приличаше на жителите от Града на цветята, защото имаше дълги бели мустаци, и дълга, едва ли не до коленете бяла брада, която му закриваше почти цялото лице, също като на Дядо Мраз. В Града на цветята никой нямаше такава дълга бяла брада, защото всичките жители бяха голобради.

— Да не ви е ухапало кучето? — загрижено попита Незнайко, като разглеждаше с любопитство чудното старае.

— Бива си го кучето — каза дългобрадият. — Бива си го кутренцето, голяма драка е. Хм!

Той изправи тоягата между коленете си и се опря на нея с две ръце, като поглеждаше под око, Незнайко, който също седна на крайчеца на пейката.

— Това е кучето на Патронко, викат му Бобчо — каза Незнайко. — Патронко ходи с него на лов. А през свободното си време Бобчо седи вързан, за да не ухапе някого. Не ви ли ухапа?

— Не, пиленце. Малко остана да ме ухапе, но: не можа.

— Това е лошо — каза Незнайко. — Искам да кажа — не е лошо, дето Бобчо не ви е ухапал, а е лошо това, че сигурно ви е изплашил. Аз съм виновен за всичко, аз го отвързах, а после забравих да, го вържа отново. Извинете ме!

— Е, извинявам те — каза белобрадият. — Виждам, че си добро дете.

— Не, аз само искам да съм добър, тоест по-рано исках. Дори добри дела вършех, но сега престанах.

Незнайко махна с ръка и се загледа в червените обувки на събеседника си. Той забеляза, че обувките му се закопчават с токи във вид на полумесец със звезда.

— А защо сега престана? — запита старчето.

— Защото всичко това е глупост.

— Кое е глупост — добрите дела ли?

— Не, вълшебниците. Кажете, моля ви се, тези токички на обувките ви позлатени ли са или са чисто злато?

— Чисто злато… Защо смяташ, че вълшебниците са глупост?

Незнайко взе да разказва как е мечтал за вълшебна пръчица, как Карфичка му казала, че трябва да върши добри дела и как от тях нищо не излязло, защото той можел да върши добри дела само заради, вълшебната пръчица, а не безкористно.

— Да, но ти каза, че си пуснал Бобчо да се поразходи, нима и това си извършил заради вълшебната пръчица — запита старчето.

— Ами! — махна с ръка Незнайко. — Съвсем бях забравил за вълшебната пръчица. Просто ми дожаля, че Бобчо седи вързан през цялото време.

— Значи ти си извършил това от добра воля.

— Разбира се.

— Ето ти едно добро дело.

— Удивително! — извика Незнайко и дори се засмя от радост. — Сам не забелязах как съм извършил добро дело.

— А след това ти извърши още едно добро дело — каза старчето.

— Че кога?

— Нали ме отърва от кучето, това да не е лошо дело. Или може би ти постъпи така заради вълшебната пръчица?

— Не! Дори не си спомних за вълшебната пръчица.

— Виждаш ли? — зарадва се старецът. — После ти извърши трето добро дело, когато дойде да видиш дали не ме е ухапало кучето и ми се извини. Това е хубаво, защото винаги трябва да бъдем внимателни един към друг.

— Чудо на чудесата! — засмя се Незнайко. — Три добри дела — и трите едно след друго! Откак се помня, такова чудо не ми се е случвало. Никак няма да ми е чудно, ако днес срещна и някой вълшебник!

— И не се учудвай, ти го срещна вече.

Незнайко погледна подозрително старчето.

— Да не би да кажете сега, че сте вълшебник?

— Да, аз съм именно вълшебник.

Незнайко ококори колкото можеше очи, като се мъчеше да види дали вълшебникът не се смее, но брадата така плътно закриваше лицето му, че беше невъзможно да се разбере дали се усмихва или не.

— Сигурно се шегувате с мен — недоверчиво каза Незнайко.

— Съвсем не се шегувам. Ти извърши три добри дела и можеш да ми поискаш, каквото си пожелаеш… Хайде, кое ти харесва повече: шапка-невидимка или бързоходни ботуши? Или може би искаш хвърчащо килимче?

— А вие имате ли хвърчащо килимче?

— Разбира се! И килимче имам, всичко имам.

Старецът изтърси от широкия ръкав на халата си едно завито на тръба килимче, чевръсто го разгъна и го постла на земята пред Незнайко.

— А ето бързоходни ботуши, ето шапка-невидимка…

При тези думи той измъкна от другия си ръкав шапка и ботуши и ги сложи до килимчето. А после по същия начин се появиха гусла самосвирка и чудодейно месалче, и разни други тайнствени предмети.

neznaiko-a06.png

 

 

Постепенно Незнайко се убеди, че пред него стои истински вълшебник, и запита:

— А вълшебна пръчица имате ли?

— Защо да нямам? И вълшебна пръчица имам, заловя дай!

И вълшебникът извади от джоба си малка пръчица, червеникавокафява на цвят, и я подаде на Незнайко.

Незнайко взе пръчицата.

— А тя истинска ли е? — запита той, защото все още не му се вярваше, че неговата мечта се сбъдва.

— От истинска по-истинска, можеш да не се съмняваш — увери го вълшебникът. — Щом не постъпваш лошо, всичките ти желания ще се изпълняват, стига само да махнеш с пръчицата. Но извършиш ли три лоши дела, вълшебната пръчица ще загуби вълшебната си сила.

От радост Незнайко се задъха и сърцето му затупка двойно по-бързо, отколкото бе нужно.

— Тогава ще изтичам да кажа на Карфичка, че сега си имаме вълшебна пръчица! Нали тя ме научи как да се сдобия с пръчица — каза Незнайко.

— Тичай, тичай — отвърна вълшебникът, нека се порадва и Карфичка. Зная аз, че и тя отдавна мечтае за вълшебна пръчица.

Вълшебникът помилва Незнайко по главата и този път Незнайко успя да зърне на доброто му лице широка, приветлива усмивка.

— Тогава довиждане! — каза Незнайко.

— Бъди здрав! — отговори засмян вълшебникът.

Незнайко притисна към гърдите си вълшебната пръчица и се втурна да бяга. Той реши да стигне до дома на Карфичка по най-късия път и зави по една уличка, но тогава си спомни, че е забравил да поблагодари на вълшебника за чудесния подарък, и презглава се завтече назад. Изтича до ъгъла, но видя, че улицата беше пуста. Вълшебника го нямаше нито на пейката, нито някъде наоколо. Той беше изчезнал заедно с хвърчащото килимче и другите вълшебни предмети, сякаш бе потънал в земята или се бе разтопил във въздуха.

neznaiko-a07.png