Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Глава двадесет и седма
Във властта на ветрогоните

neznaiko-a61.png

Докато във вестниците се разгаряше спор — трябва ли или не трябва милицията да води борба с ветрогоните, милиционерите сами поведоха тази борба. Работата е там, че щом на улицата се случеше подобно произшествие, тутакси наоколо се събираше тълпа дребосъчета. Обикновено любопитните бяха толкова много, че запълваха не само тротоарите, но и платното на улицата. Това спираше движението на автотранспорта и дежурният милиционер, ще не ще, трябваше да се намесва, за да освобождава задръстената улица.

Веднъж се случи следното. По улицата едно срещу друго идеха две дребосъчета — Супчо и Милинко. И двете бяха облечени по най-последна мода, тоест с широки жълто-зелени панталони и сака с тесни ръкави. Те не искаха да си направят един другиму път, в резултат на което единият от тях настъпи другия (кой кого — това вече не е известно в подробности). Щом стана това, те почнаха да се ругаят взаимно. Веднага се насъбра тълпа.

Движението на транспорта спря, дотича милиционерът Ботушкин и почна да моли всички да се разотидат, но никой не се разотиваше… В това време Супчо удари Милинко с юмрук по врата и после му направи синина под окото. Тогава милиционерът Ботушкин хвана Супчо за яката и го помъкна към милиционерското управление. По пътя Супчо се опита да избяга и ухапа милиционера, за ръката. Ботушкин се разсърди много и когато дойде в управлението, извади от шкафа една дебела книга, която се съхраняваше там от незапомнени времена и в която бяха записани всички стари закони, и прочете в нея, че за всеки удар по врата в старо време се полагало едно, денонощие арест, за синина под окото — три денонощия, за ухапване по ръката — също три денонощия. Ботушкин реши да приложи този древен закон. Той каза на Супчо, че го арестува поради всичките му престъпления за седем денонощия, и го отведе в една отделна стаичка — такава стаичка имаше при всяко милиционерско управление и тя се наричаше неизвестно защо „хладилник“. Произходът на това название сега вече никому не беше известен. Самото название се бе запазило, а откъде идеше то — това, както се казва, бе потънало в мрака на миналото. Всъщност в тази стая не беше студено, макар че едно време в нея може би е била поддържана ниска температура. Единственото нещо, по което тази стая се отличаваше от другите помещения на управлението, беше това, че тя се затваряше с ключ и тогава от нея нямаше как да се излезе.

Милиционерът Ботушкин остави Супчо в „хладилника“, донесе му вечеря от гостилницата, прибра се в къщи и си легна. Но тогава с него се случи същата история, която често се случваше с Незнайко. Накратко казано, почна да го гризе съвестта. Взе да му се струва, че той няма право да спи спокойно и изобщо да бъде на свобода, докато друго дребосъче седи затворено и не може отникъде да излезе. Като се мъчи така до полунощ, Ботушкин се върна в управлението и освободи Супчо от „хладилника“, Ала щом се прибра пак в къщи, съвестта отново почна да го укорява. Тя му доказваше, че той е престъпил закона, като е пуснал на свобода един ветрогон, който би трябвало да седи заключен седем денонощия.

По-късно същата история почна да се повтаря и с други милиционери. Всички те по примера на милиционера Ботушкин отначало затваряха задържаните ветрогони в „хладилника“, ала след това почваха да се измъчват от угризения. Сломени от укорите на съвестта си, милиционерите пускаха на свобода затворниците, но след това пак почваше да ги мъчи съмнението — правилно ли са постъпили, като са нарушили закона.

След такава постъпка мнозина милиционери губеха съня и апетита си и не си намираха място от мъка, а един милиционер тъй дълбоко се разкая, след като пусна на свобода нарушителя, че сам себе си арестува и се успокои едва след като излежа четири денонощия в „хладилника“.

След случая със Супчо милиционерът Ботушкин обмисли всичко, което се беше случило с него, и изнесе по телевизията доклад, в който доказваше, че не е хубаво ветрогоните да бъдат затваряни в „хладилника“. Вместо това те трябва да се осмиват във вестниците и списанията, та се поместват за тях карикатури, да се съчиняват разни стихчета и разказчета за техните лудории — и тогава те веднага ще се поправят и ще поумнеят. Това предложение се хареса на всички. Тутакси във вестниците се появиха множество карикатури и смешни рисунки. Ветрогоните биваха рисувани в най-широки жълто-зелени панталони и в сака с такива тесни ръкави, каквито просто не може да има. Носовете им правеха съвсем дребнички, а горната им устна удължаваха толкова много, че бе страшно да ги гледа човек. Във всеки вестник можеше да се намери някакво забавно разказче от ветрогонския живот и трябва да кажем, че читателите много обичаха да четат всички тия писания; имаше читатели, които особено много харесваха илюстрованите разказчета за лудориите на ветрогоните, тъй като всичко това им се струваше много смешно.

Въпреки че обсипваха с насмешки от всички страни ветрогоните, техният брой не намаляваше. Главното зло, разбира се, не беше в това, че дребосъчетата намъкваха глупави жълто-зелени панталони и сака с идиотски ръкави. Главното зло се заключаваше в това, че те възприемаха маниерите, обичаите и държането на ветрогоните. Така много дребосъчета, на които по-рано и на ум не би дошло да направят някоя пакост, сега преспокойно плюеха от петия етаж по главите на минувачите, като си въобразяваха, че това е наистина твърде остроумно. Някои вземаха от библиотеките книги, късаха страниците им и си правеха книжни лястовици. Не ги беше грижа, че след това книгата вече не ставаше за четене. Появиха се и запалянковци по играта на шамари. Намериха се дори такива „дейци“, които почнаха да играят не само на шамари, но и на юмруци, ритници и „слагане на марки“. Дори установиха тарифа, според която едно „слагане на марка“ се равняваше на два ритника, пет юмрука или десет шамара. Всеки, който загубеше играта, имаше право да получи от победителя „една марка“ вместо десет шамара, пет юмрука или два ритника.

Изобщо ветрогоните бяха — както вече казахме — такава пасмина, която обичаше да причинява неприятности на другите дребосъчета. Някои ветрогони скоро разбраха, че като се забавляват на улицата, не могат да причинят неприятности изведнъж на голям брой жители, и затова стана тяхна заветна мечта да се вмъкнат в помещение, където са събрани повече дребосъчета, и там да устроят бъркотия. Този замисъл успяха да осъществят неколцина ветрогони, които се вмъкнаха в една концертна зала и изнесоха пред многобройната публика концерт с разстроени и изпочупени музикални инструменти. Това беше такава дива музика, че никое ухо не можеше да я търпи. Но ветрогоните пуснаха слух, че най-модната музика вече била такава и се наричала какофония.

Тази какофония почна да се разпространява из града и скоро изникнаха още няколко оркестъра, които свиреха на изпочупени и разстроени инструменти. За особено моден се смяташе по това време какофоничният оркестър „Ветрофон“. Той не беше голям и в него участвуваха всичко на всичко десет дребосъчета. Едно от тези дребосъчета свиреше на консервена кутия, друго пееше, трето пищеше, четвърто врещеше, пето грухтеше, шесто мяукаше, седмо квакаше, а останалите издаваха разни други звуци и удряха върху тиган.

Любителите на музиката идваха на тези модни концерти, слушаха и се връщаха у дома си с изтерзани до болка уши, като проклинаха до девето коляно всяка какофония, ветрогония и отгоре на всичко своето собствено съществувание.

И театърът не избягна новите влияния. Трябва да отбележим, че във всичко това много голямо значение имаше модата. Щом един от най-видните театрални режисьори се наконти в моден костюм с широки жълто-зелени панталони и пъстра баретка с пискюлче, той незабавно заяви, че театърът не е музей, че не бива да изостава от живота и че ако сега всичко в живота става не тъй, както трябва, то и в театъра всичко трябва да се обърне нагоре с краката. Ако по-рано зрителите са седели в залата, а пък актьорите са играели на сцената, то сега трябва да стане обратното — зрителите да седят на сцената, докато актьорите играят в залата. Този режисьор, чието име сякаш нарочно беше Фокус, именно така направи със своя театър. Фокус нареди столове на сцената и настани там зрителите, но тъй като всички не можеха да се поберат на сцената, една част от публиката той настани в зрителната зала, а актьорите накара да играят сред публиката.

— Тъй ще бъде дори още по-чудновато! — радваше се режисьорът Фокус. — По-рано зрителите седяха на едно място, докато актьорите играеха на друго, а сега актьорите ще играят направо сред зрителите.

Разбира се, никой от актьорите, които играеха сред публиката, не можеше да се върти с такава бързина, че всички да виждат лицето му. Поради това едни виждаха само лицето на актьора, други — само тила му. Същата дивотия се получи и с декорациите. Едни зрители виждаха и актьорите, и декорациите, други не виждаха нито тях, нито актьорите, тъй като декорациите бяха обърнати към тях с опакото си и закриваха актьорите. За да не скучае никой при такова неинтересно зрелище, режисьорът Фокус накара няколко актьора да тичат по време на представлението из залата, като обсипват зрителите с разноцветни стружки и ги удрят по главата с плюскала и балончета.

neznaiko-18.png

 

 

Публиката не хареса твърде тия театрални фокуси, но режисьорът Фокус каза, че тъкмо туй е хубавото, защото ако по-рано се е смятало за хубаво такова представление, което се е харесвало на зрителите, то сега, когато всичко е наопаки, за хубаво пък трябва да се смята онова представление, което не се харесва никому. Такива разсъждения никого не убеждаваха и публиката често напускаше представлението дълго време преди края му. Но това не тревожеше режисьора Фокус. Той каза, че ще измисли някакъв нов фокус и тогава всички ще седят като заковани на столовете си. И той наистина го измисли: намаза преди представлението всички пейки със смола, за да прилепнат по тях зрителите и да не могат да си отидат. Това помогна, но само един път, защото след това никой вече не стъпи в театъра на Фокус.

Отначало Незнайко, Карфичка и Шаренкия не забелязваха промените, които бяха станали в Слънчевия град, тъй като в парка, където тримата се губеха по цели дни, известно време всичко си вървеше постарому. Ала скоро ветрогоните се появиха и там. Те взеха да скитат по алеите, блъскаха посетителите и ги наричаха с разни нехубави имена, удряха ги с буци кал и си деряха гърлата с някакви дивашки песни. Във Водното градче те пробиха с карфици всички гумени лодки, в Шахматното градче счупиха всички шахматни автомати. Карфичка, която веднага забелязваше всяко неприлично държание, сега се чудеше как по-рано не бе видяла какъв лош народ има в този парк.

— По-добре да не идваме вече тук — каза тя на Незнайко и Шаренкия. — Просто ще се разхождаме по улиците, както по-рано.

Те почнаха да се разхождат по улиците и едва тук забелязаха колко се е изменил животът в града. Рядко вече можеше да се срещнат весели и радостни лица. Всички се, чувствуваха сякаш не на мястото си, вървяха като ударени и плахо се оглеждаха наоколо си. И имаше защо да се плашат, тъй като по всяко време и иззад всеки ъгъл можеше да изскочи някой ветрогон и да препъне минувача, да му плисне канче вода в лицето или пък да се промъкне крадешком зад него и да изпищи внезапно над ухото му, или още по-лошо — да го ритне или да му стовари юмрук по врата.

В града нямаше вече това весело оживление, което се наблюдаваше по-рано. Минувачите значително намаляха. Никой не се спираше да подиша чист въздух или да поговори с приятеля си. Всеки гледаше да се промъкне незабелязано по улицата и по-скоро да се шмугне у дома си. Мнозина престанаха да обядват в гостилниците, където можеше да ги оскърби всеки ветрогон, който би се запилял тъдява. Повечето предпочитаха да си получават закуските, обедите и вечерите по кухненските асансьори и да се хранят у дома си в спокойна обстановка. Мнозина дори престанаха да ходят на театър, концерт и прочее, защото се страхуваха да не попаднат сред какофонична музика, или пък на представление, където удряха с балончета посетителите по главите или ги залепяха със смола за столовете.

Животът в Слънчевия град вече не беше тъй интересен, както по-рано. И скоро се случи нещо, след което нашите пътешественици решиха да се върнат в Града на цветята. Веднъж те се разхождаха край брега на реката и Шаренкия предложи да се повозят на гумена лодка. Те отидоха на лодкарския пристан, избраха една лодка и стигнаха с нея почти до средата на реката, но в това време отзаде им доплува един ветрогон и проби лодката с карфица. Издутата лодка спадна и нашите пътешественици щяха да се удавят. Разбира се, успяха да ги спасят, но и тримата се бяха измокрили до кости.

Ала премеждията им не свършиха с това. Както обикновено, вечерта те отидоха на театър. Точно тогава трябваше да се състои така нареченият новомоден синтетичен спектакъл. Този спектакъл се наричаше синтетичен за това, защото той обединяваше в едно цяло всички най-нови постижения на концертното и театралното изкуство. Докато един голям какофоничен оркестър терзаеше ушите на слушателите, те трябваше да гледат някакво дълго представление с декорации, по които беше нарисувано нещо неразбираемо, да слушат актьори, които изобразяваха неизвестно кого, и да бъдат обсипвани със стружки и бити по главите с плюкала и балончета.

Докато театралните дейци обсипваха Незнайко, Карфичка и Шаренкия със стружки и ги биеха по главите с балони, тримата търпяха, без да кажат дума, тъй като знаеха, че в театъра без това не може. Ала по-нататък дойдоха нови режисьорски фокуси, с които те още не бяха свикнали. Един от тези фокуси се състоеше в това, че през антрактите зрителната зала не се осветяваше както обикновено, а наопаки — гасяха светлините, така че зрителите бяха принудени да седят през целия антракт в пълна тъмнина. И ето че когато след първото действие светлината в залата угасна, някой събра от пода цяла шепа стружки и ги изсипа във врата на Карфичка. В същото време точно същия фокус направиха и с Незнайко. Що се отнася до Шаренкия, някой му изля във врата чаша студена вода. Кой направи това, не можа да се разбере, защото беше тъмно. Карфичка, Незнайко и Шаренкия много се обидиха от тези безцеремонни обноски и решиха да напуснат театъра, но когато се опитаха да станат, усетиха, че са се залепили за столовете. Те се отлепиха с много труд и се отправиха към изхода, но когато излизаха от театъра, някой дръпна Карфичка за плитката и на всичкото отгоре й стовари един тежък юмрук в тила.

neznaiko-a62.png