Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Илюстрациите са дело на А. Ляптев — взети от руския оригинал.

[Настоящото електронно издание на „Незнайко в Слънчевия град“ е уникално по отношение на илюстрациите: събрани са илюстрациите както от българското издание, така и от руско електронно издание. Във всяко от двете издания има илюстрации, които ги няма в другото. Всяка илюстрация е съобразена да е на такова място между абзаците, че да има сюжетно съответствие с текста (което не е напълно спазено в българското хартиено издание).]

 

 

Издание:

Николай Носов. Незнайко в Слънчевия град.

Роман-приказка

Превод от руски — Искра Панова

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Здравка Тасева

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Емилия Димитрова

Дадена за печат на 3. III. 1960 година

Излязла от печат на 30. V. 1960 година

Поръчка № 75. Тираж 15 000. Формат 1/16 65/92

Печатни коли 19/25 и 1 портрет

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1960

 

Новинки детской литературы № 84

Н. Носов. Незнайка в Солнечном городе. Роман-сказка

Государственное Издательство Детской Литературы

Министерства Просвещения РСФСР

Москва, 1958

История

  1. — Добавяне
  2. — Две нови илюстрации (76, 77)

Глава девета
Радиолария

neznaiko-a18.png

Гъсеничният мотоциклет се различава от обикновения по това, че се движи не с колела, а с гъсенична верига. По същия начин се движи и гъсеничният трактор. За разлика от трактора, който има две гъсеници, мотоциклетът има само една, затова този, който го кара, трябва да пази равновесие, както при велосипед с две колела. Докато тракторните гъсеници са от метал, мотоциклетните са от гума. Това осигурява необходимата плавност при движение, голямата скорост и изключителната проходимост на тази машина. Гъсеничният мотоциклет върви и по най-лошия път, минава дори там, където няма път.

Всичко това нашите пътешественици узнаха от своя нов познат. Той се зарадва много, когато научи, че те отиват в Слънчевия град, съобщи им, че и той живее там и че се казва Симидко.

Увлечени в разговора със Симидко, пътниците бързо стигнаха хълма и поеха към билото. Нанагорнището беше толкова стръмно, че Шаренкия, който седеше отзад, почна да се изхлузва от седалището. Най-после той усети, че почти няма на какво да се крепи, и завика:

— Ей, ей! Стойте! Аз като че ли ще падна…

Едва успя да каже това, и падна. Симидко спря мотоциклета насред пътя и отърча на помощ. Незнайко и Карфичка изтичаха след него. Като видяха, че Шаренкия е здрав и читав, всички се зарадваха, а Симидко каза:

— Още едно голямо предимство на гъсеничния мотоциклет: тъй като той няма колела, седалището му е разположено ниско и при падане не можете да се ударите толкова силно, както когато падате от голям мотоциклет.

Сега нашите пътници пак бяха на една височинка и отново видяха кръговете, които бяха забелязали по-рано.

— Ах — завика Карфичка и дори запляска с ръце, — отгатнах! Тези кръгове по земята — това са нивите, които вашите машини орат.

— Съвсем вярно — потвърди Симидко. — Черните кръгове, които се виждат там надясно, са прясно разораните ниви. По тях още нищо не е поникнало. Там, където посевите са покълнали, кръговете са зелени. Червените кръгове са макови ниви, жълтите кръгове — поляни с цъфнали глухарчета.

— А белите? — запита Карфичка.

— И белите са поляни с глухарчета, но там глухарчетата вече са узрели, с пухчета.

— А за какво сеете глухарчета? Да не би да се ядат? — учуди се Незнайко.

— Не, глухарчетата не се ядат, разбира се, но от корените им добиваме гума, от стеблата им — различни пластмаси и влакнести вещества, от които се тъкат платове, а от семената им вадим масло.

— Кажете, моля — запита Шаренкия, — мен не ми е съвсем ясно: аз разбирам, че цветните кръгове са ниви, където растат… е, да речем, макове или глухарчета, но ето там в далечината цялата земя е като попръскана с капки — това какво е?

— Това, което ви прилича на малки капки, това са пак кръгли ниви, само че те са далече оттук и затова ви изглеждат малки.

— Добре, това е ясно — отвърна Шаренкия. — Но още по-далеч започва някаква бъркотия: някакви точици, петънца…

— И това са кръгли ниви, но те са още по-далеч оттук и затова изглеждат толкова мънички.

— Колко машини са били необходими, за да изорат толкова много ниви? — запита Карфичка.

— Десет машини — отговори Симидко.

— Десет машини! — учуди се Незнайко. — Не може да бъде!

— Уверявам ви — каза Симидко. — Всичко, което виждате наоколо си, е изорано от десетте машини, с които се разпореждам аз: „Рондоза“, „Спътница“, „Планетарка“… е, и другите там.

— Че тук сигурно има хиляда ниви?

— Не, не хиляда, а много повече. Ето, пресметнете сами: една машина изорава една кръгла нива за час. Ако работи десет часа дневно, машината ще изоре десет ниви. Всичките десет машини ще изорат сто ниви за един ден. За десет дни ще изорат десет пъти повече, тоест хиляда ниви. А тъй като ние за едно лято прибираме средно по три реколти, оранта продължава около сто дни. За сто дни следователно машините ще изорат десет пъти повече, тоест десет хиляди ниви.

— Десет хиляди ниви! — извика Незнайко. — Че това е повече, отколкото звездите на небето! И всичко сам ли вършите?

— Не, аз не съм сам. Ние сме петима. Работим на четири смени, а петият почива.

— Ех, все едно — махна с ръка Незнайко.

— Сега ще видите как работи една друга машина, още по-чудна от тази — отговори Симидко.

Пътешествениците отново се качиха на гъсеничния мотоциклет и след минута се намериха на върха на хълма, зад който се разкриваше широка долина. Тя вече не беше изпъстрена с отделни цветни кръгове, капки и точици. Един огромен кръг изпълваше цялата долина. Той започваше от полите на хълма и свършваше далеч някъде в началото на гората. Този кръг се състоеше сякаш от отделни пръстени и приличаше на планетата Сатурн, както я рисуват в книжките по астрономия. В центъра му се издигаше кръгла бяла сграда, опасана от широк черен пръстен. Черният пръстен на свой ред беше опасан от златожълт пръстен. След него идеше още по-широк зелен пръстен, а най-после още един и най-голям черен пръстен.

— Цялата тази нива е изорана от един радиокомбайн, който сее пшеница — каза Симидко. — Напролет той започна да обработва земята откъм центъра — около бялата сграда. Постепенно комбайнът обхващаше все по-широки кръгове. След няколко седмици в средата вече зазеленяха поникналите посеви, после пшеницата изкласи, след това почна да зрее, а комбайнът все ореше и ореше. Сега в центъра започна да работи друг комбайн, който прибира реколтата. Той също се движи в кръг и жъне пшеницата, щом тя узрее. Виждате ли черния пръстен около бялата сграда? Там пшеницата е вече пожъната. Жълтият кръг е пшеница, която сега зрее, а зеленият — още неузряла. Външният черен пръстен пък е разорана земя, където посевите още не са поникнали.

— А за какво е бялата сграда в центъра? — запита Карфичка.

— Това е елеватор и мелница в същото време. Там се изсипва овършаното зърно. Там то се смила и съхранява. На върха на елеватора е поставен радиомагнит. Виждате ли там куличката, която прилича на фар?

— А къде е самият радиокомбайн? — запита Незнайко.

— Радиокомбайна ли — ето го вляво, накрай нивата. Оттук той не се вижда добре, но ей сега ще се приближим до него.

Всички се качиха отново на мотоциклета, спуснаха се по хълма, минаха покрай разораната нива и спряха до комбайна, който приличаше на брониран автобус с някакви четвъртити ямички по покрива. Този автобус нямаше нито прозорци, нито врати, нито колела и при това беше едва ли не до половината зарит в земята. В предната му част се виждаше широк отвор, а отстрани — нож, който режеше земята, докато комбайнът се придвижваше. Две железни механични ръце като на снегочистачка безспирно загребваха отрязаните късове земя заедно с тревата и натикваха всичко това в отвора отпред. Над отвора имаше надпис: „Радиолария“.

— Обърнете внимание на следното нещо — каза Симидко. — Вие виждате, че късовете земя изчезват във вътрешността на комбайна — и повече нищо.

— Съвсем вярно, нищо повече не виждаме — потвърди Шаренкия.

— Какво става вътре? — запита Симидко и сам отговори: — Вътре земята се раздробява, смесва се с тор, с вещества за подхранване и със семена за посев. Освен това там се унищожават семената на бурените и личинките на вредните насекоми.

— Как се унищожават? — запита Незнайко.

— С помощта на ултразвук личинките се разрушават, а семената на бурените просто се опичат, след което загубват способността си да поникват. А сега погледнете машината отзад. Тук също виждате един широк отвор. От него се изсипва ситно натрошената пръст, която, както вече ви казах, е смесена със семена, вещества за подхранване и тор. Та където мине, комбайнът оставя след себе си изорана и засята земя. Машината му работи безспирно — и денем, и нощем, и в дъжд и в жега, и в студ, а това, разбира се, увеличава неговата производителност.

— Значи никой не наглежда работата на тази машина? — запита Незнайко.

— Не, и „Радиолария“ трябва да се наглежда, но това става от разстояние — каза Симидко. — Обърнете внимание на кристалното кълбо, което е отпред. Това е кълбовидният екран на един телевизионен предавател. В него се оглежда самият комбайн и всичко, което става наоколо. С помощта на телепредавател това отражение се предава в централната станция на радиокомбайните. Машинистът, който се намира в централната станция, вижда комбайна и всичко, което става наоколо, на един също такъв кълбовиден телевизионен екран. Чрез радиосигнали той може да спре комбайна и отново да го пусне в движение, да го накара да завие на една или друга страна, ако внезапно се наложи комбайнът да заобиколи някакво препятствие.

— А защо машинистът стои в централната станция? Не може ли да стои тук? — запита Карфичка.

— Ако машинистът управляваше само един комбайн, той можеше да стои тук, но той управлява шестнайсет комбайна, които работят по разни ниви около Града на слънцето. В централната станция има шестнайсет такива кълбовидни телеприемници и машинистът наблюдава едновременно работата на всичките шестнайсет комбайна.

— А къде се намира централната станция? — запита Карфичка.

— Централната станция се намира в Слънчевия град, на Западната улица.

— Виж ти, интересно! — засмя се Карфичка. — Излиза, че с такъв комбайн можеш да ореш, без да напускаш града.

— Да — потвърди Симидко. — И забележете, не с един комбайн, а с шестнадесет на шестнадесет различни места, и то далеч едно от друго.

— Интересно, какво ли вижда машинистът върху кълбовидния екран, както си седи в станцията? — запита Незнайко.

— Точно същото, което виждаме и ние с вас на това кристално кълбо. Ето, вижте, в него се оглежда предната част на комбайна с механизма му, цялата земя пред и около комбайна, цялото небе и дори ние с вас. Всичко това вижда и машинистът, както си седи в станцията. Погледнете, сега ще му дам знак да спре комбайна.

neznaiko-06.png

 

 

Симидко застана пред комбайна и вдигна ръка. Тутакси комбайнът спря, шумът на мотора стихна и нечий силен глас запита, сякаш избоботи от празна бъчва:

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило — извика Симидко, — исках да проверя дали действува апаратът.

— Телепредавателят е в ред — отговори гласът.

— Продължавайте работата си — каза Симидко и се дръпна настрана.

Моторът отново забръмча и комбайнът тръгна.

— Колко интересно! — каза Карфичка. — Значи тази машина не само вижда, но чува и разговаря.

— Разговаря и чува не машината, а машинистът — отвърна Симидко. — В машината има високоговорител и микрофон. Чрез микрофона се предават радиосигнали от комбайна в станцията и от станцията в комбайна. Ако машинистът включи радиовръзката, той ще чуе какво говорим ние тук с вас, а ние чрез високоговорителя ще чуем какво приказва той там.

— Нищо чудно — каза Шаренкия, — един вид телефон.

— А с какво работят тези комбайни — със спирт или може би с атомна енергия? — запита Незнайко.

— Нито със спирт, нито с атомна енергия, а с радиомагнитна енергия — отговори Симидко.

— Каква е пък тази енергия?

— Нещо като електрическа енергия, само че електричеството се предава по жици, а радиомагнитната енергия — направо по въздуха.

— Интересува ме още един въпрос — каза Незнайко. — Вие казвате, че машинистът вижда от централната станция всичко, което се оглежда в това кълбо, а пък аз също се оглеждам в него — значи той вижда и мене, така ли?

— Разбира се — потвърди Симидко.

Незнайко се замисли, какво ли ще стане, ако той вземе и се изплези на машиниста. Нали машинистът е толкова далеч, че нищо не може да му стори. И като се приближи до кълбото, Незнайко улучи един миг, когато никой не гледаше към него, и се изплези. Не стига това, ами направи и гримаса пред екрана.

— Фу, как не те е срам да се плезиш! — избоботи гласът от високоговорителя. Незнайко се засрами. Той се захили, за да скрие смущението си, и измънка:

— Исках да проверя дали машинистът ме вижда и излезе, че ме вижда.

— Вижда, вижда, сега вече можеш да не се съмняваш — отвърна Шаренкия. — Мен не ми е ясен само един въпрос: ето, аз разбирам каква е тази радиомагнитна енергия и как машината се управлява от разстояние, и как машинистът вижда и чува всичко, каквото поиска, разбирам как се натрошава пръстта в комбайна и как се смесва със семена, но откъде се вземат тези семена в него, а също и торът — това някак не мога да проумея.

— Е, че това се обяснява много просто — засмя се Симидко. — Два пъти в денонощие един камион докарва тук семена, вещества за подхранване и тор и ги изсипва в отворите, които са направени в горната част на комбайна.

— Тогава наистина няма нищо за чудене! — извика Шаренкия. — Виж, ако никой не насипваше семена в комбайна, а те се изсипваха непрекъснато от него сами — ето кое щеше да бъде истинско чудо!

С това разглеждането на комбайна завърши и нашите пътешественици тръгнаха да се връщат. Този път Симидко заобиколи хълма отстрани, за да не би Шаренкия пак да се изтърколи по нанадолнището.

neznaiko-a19.png