Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Глава първа
Незнайко мечтае

neznaiko-01.png

Сигурно някои от вас вече са чели книгата „Приключенията на Незнайко и неговите другари“. В тази книга се разправя за една приказна страна, в която живеят късунделчета и късунделки, което ще рече мънички момченца и момиченца или както още ги наричат — дребосъчета. Тъкмо такъв късундел — дребосъче, беше и Незнайко. Той живееше в Града на цветята, на Улицата на камбанките, заедно с приятелите си Знайко, Забързанко Загубанко, с техниците Винтчо и Болтчо, с музиканта Гусльо, с художника Палитро, доктора Хапчев и още много други. В книгата се разказва как Незнайко и неговите другари предприемат пътешествие с въздушен балон, как отиват в Зеления град и в Града на змиите, какво виждат и научават там. Като се завърнаха от пътешествието си, Знайко и приятелите му се хванаха за работа: почнаха да строят мост през Краставичената река, тръстиков водопровод и водоскоци, каквито, бяха видели: в Зеления град.

Дребосъчетата успяха да построят всичко това, а после се заеха да прокарат по улиците на града електрическо осветление, поставиха си и телефони, за да могат да разговарят помежду си, без да излизат от къщи, а Винтчо и Болтчо под ръководството на Знайко направиха телевизор, за да могат дребосъчетата да гледат у дома си филми и театрални представления.

Както вече на всички е известно, Незнайко значително поумня след пътешествието, почна да се учи на четмо и писмо, прочете цялата граматика и почти цялата аритметика, зае се да решава задачки и дори искаше да изучава физика, която на шега наричаше физика-мизика, но тъкмо тогава, кой знае защо, му се отщя да учи. Има и такива дребосъчета — чудят се вече какво да обещаят, хвалят се наляво-надясно, че планини ще обърнат нагоре с краката, а всъщност — поработят няколко дни както трябва и после пак му отпущат края.

Разбира се, никой не казва, че Незнайко бе непоправим мързелан. По-точно би било да се каже, че той просто се бе отбил от правия път. Като се научи да чете както трябва, той почна да се заседява по цял ден над книгата, но четеше не това, което бе нужно, а това, което му беше по-интересно, най-вече приказки. Като се нагълта с приказки, той съвсем престана да върши каквото и да било и както се казва, потъна цял в мечти. Той се сприятели с едно момиченце — Карфичка, която се славеше с това, че също като него ужасно обичаше приказките. Незнайко и Карфичка се сгушваха в някое потайно кътче и почваха да си мечтаят за разни чудеса: за шапки невидимки, за хвърчащи килимчета, за бързоходни ботуши, за сребърни чинийки и златни ябълки, за вълшебни пръчици, за вещици и магьосници, за добри и лоши вълшебници. Друго не вършеха, само приказки си разказваха, но най-любимото им занимание беше да се препират кое е по-хубаво: шапка-невидимка или хвърчащо килимче, гусла самосвирка или бързоходни ботуши, и те спореха толкова разгорещено, че понякога стигаха до бой.

Веднъж те се препираха два дни поред и Незнайко успя да докаже на Карфичка, че най-хубавото нещо е вълшебната пръчица, защото оня, който я владее, може да получи всичко, каквото пожелае. Само да махне с вълшебната пръчица и да каже: „Искам да имам шапка-невидимка или бързоходни ботуши“ — и в миг шапката и ботушите ще се появят пред него.

Най-важното, казваше Незнайко, е това, че този, който има вълшебна пръчица, може да научава всичко без труд, тоест той дори няма защо да учи, а само трябва да замахне с пръчицата и да каже: „Искам значи да зная аритметика или френски език“ — и тутакси ще се научи да смята и ще заговори на френски.

След този разговор Незнайко заживя като омагьосан. Често се събуждаше нощем, сядаше в кревата и започваше да си говори нещо и да размахва ръце. Въобразяваше си, че размахва вълшебната пръчица. Доктор Хапчев забеляза, че с Незнайко става нещо нередно и му каза, че ако той не прекрати нощните си представления, ще трябва да го връзват за кревата с въженце и да му дават преди лягане рициново масло. Незнайко се уплаши от рициновото и се поумири малко.

Веднъж Незнайко срещна Карфичка на брега на реката. Те седнаха върху една голяма зелена краставица, каквито растяха в изобилие наоколо. Слънцето вече се бе издигнало високо и приличаше, но на Незнайко и Карфичка не им беше горещо, защото краставицата, върху която седяха като върху пейка, беше доста прохладна, пък и широките краставичени листа, разперени над главите им като грамадни зелени чадъри, ги пазеха от слънцето. Ветрецът тихо шумолеше в тревата и браздеше реката, която искреше на слънцето. Хиляди слънчеви блясъци се отразяваха от повърхността на водата и танцуваха по листата на краставицата, като ги озаряваха отдолу с някаква тайнствена светлина. Струваше ти се, че под листата, където седяха Незнайко и Карфичка, въздухът се вълнува и трепти, сякаш маха с безброй невидими крилца — и всичко изглеждаше някак необикновено, вълшебно. Но Незнайко и Карфичка не забелязваха никакво вълшебство наоколо си — те бяха свикнали с тази гледка, пък и всеки от тях бе зает с мислите си. На Карфичка много й се искаше да си поговорят за приказки, но Незнайко упорито мълчеше и лицето му беше толкова кисело и сърдито, че тя просто се страхуваше да му заговори.

Най-после Карфичка не издържа и запита:

— Какво става днес с тебе, Незнайко? Защо си такъв скучен?

— Днес още нищо не е станало с мене — отвърна Незнайко, — а съм скучен, защото ми е скучно.

— Ех, че обяснение! — засмя се Карфичка. — Скучен бил, защото му било скучно. Помъчи се да обясниш по-добре.

— Не разбираш ли — каза Незнайко, като разпери ръце, — в нашия град всичко е някак си не така както трябва. Няма, разбираш ли, никакви чудеса, няма нищо вълшебно… А какво е било в старо време! Едва ли не на всяка крачка са се срещали вълшебници, магьосници или най-малкото вещици. Не току-тъй в приказките се разказва за това.

— Разбира се, не току-тъй — съгласи се Карфичка. — Но вълшебници е имало не само в старо време, има ги и сега, само че не всеки може да ги срещне.

— А кой може да ги срещне? Да не би ти? — с насмешка запита Незнайко.

— Какво говориш? — размаха ръце Карфичка. — Нали знаеш, аз съм такава страхливка, че ей сега да ме срещне някой вълшебник, сигурно думичка няма да му кажа от страх. А пък ти — ти сигурно ще заговориш с вълшебника, защото си много храбър.

— Наистина аз съм храбър — потвърди Незнайко. — Само че не зная защо досега не съм срещнал нито един вълшебник.

— Защото само храброст не стига — каза Карфичка. — Аз четох в една книга, че трябва да се извършат три добри дела едно след друго, едва тогава идва вълшебникът и ти дава всичко, каквото му поискаш.

Дори вълшебна пръчица?

— Дори вълшебна пръчица.

— Гледай ти! — учуди се Незнайко. — А кое се смята за добро дело според тебе? Ако аз сутрин стана рано и се измия със студена вода и сапун, ще бъде ли това добро дело?

— Разбира се — каза Карфичка. — Ако някому е тежко и ти му помогнеш, ако някого оскърбят и ти го защитиш, това също са добри дела. Дори ако някой ти помогне на тебе и му благодариш, пак ще извършиш добро дело, защото винаги трябва да благодарим и да бъдем УЧТИВИ.

neznaiko-a02.png

 

 

— Че какво пък, според мен това не е трудно — каза Незнайко.

— Не, много е трудно — възрази Карфичка, — защото тези три добри дела трябва да се извършат едно след друго и ако помежду им се случи макар и едно лошо дело, нищо няма да излезе и всичко трябва да се почне отначало. Освен това доброто дело е добро само когато го извършиш безкористно, без да мислиш за някаква своя изгода.

— Е да, разбира се — съгласи се Незнайко. — Какво ще бъде това добро дело, щом го вършиш за изгода! Тогава ще си почина и днес, а утре почвам да върша добри дела, и ако всичко това е вярно, вълшебната пръчица скоро ще бъде в ръцете ми!

neznaiko-a03.png