Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Глава двадесет и трета
Съвестта пак тревожи Незнайко

neznaiko-16.png

Инженер Заварко, с когото се запознаха нашите пътешественици, беше необикновено дребосъче. Главната му особеност се състоеше в това, че той вършеше всичко със страшна бързина. Ръцете, краката и езикът му се движеха извънредно бързо. Най-често той не ходеше, а тичаше и почти никога не стоеше спокойно. Ако нямаше накъде да тича и с кого да разговаря, той непрекъснато се въртеше на вси страни или скачаше на място от нетърпение. А пък ако трябваше да пътува с автомобил, той се носеше с голяма скорост, като при това винаги тръгваше внезапно и спираше най-неочаквано. Мислите прелитаха в главата му със скоростта на светлината, а както всеки вече знае, тя изминава по триста хиляди километра в секунда. Той вземаше решения, без да се замисля, и ги изпълняваше светкавично, а щом престанеха да му харесват по една или друга причина, мигновено се отказваше от тях, без да ги изпълнява докрай.

Всички, които се срещаха със Заварко, изпадаха под влиянието на неговата дейна природа и вършеха всичко, което му хрумнеше, като забравяха собствените си планове и намерения.

Кубчо, който имаше по-спокоен характер, си мислеше, че ще може да отиде с нашите пътешественици на улица „Творчество“ и да им покаже къщите на Любеничко. Но Заварко заяви безцеремонно, че по-късно ще се намери време за това и веднага следобед той откара всички да видят мебелната фабрика, където се произвеждаха най-различни мебели.

В мебелната фабрика пътешествениците останаха твърде учудени от това, че столовете, масите, шкафовете, диваните и леглата се правеха не от дърво, а от различни пластмаси.

Производственият процес беше много прост. Предварително приготвената пластмаса влизаше в отвора на една формовъчна машина, където една преса натискаше пластмасата, и после от машината изскачаше готов стол, маса или креват. Изготвянето на шкафове, бюфети или дивани изискваше не една, а две-три и дори повече формовъчни машини. Едната машина моделираше самия шкаф, другата — вратичките и поличките на шкафа, третата — чекмеджетата, и т.н.

Пластмасите бяха с най-различни цветове и отсенки. Имаше една така наречена дървопластмаса. Изготвените от нея мебели не се отличаваха по нищо от дървените. Имаше също и металопластмаса, която напълно заменяше метала. Освен мебели от металопластмаса се правеха полилеи, брави, рамки за картини и огледала. Най-после имаше и мека като пух еластопластмаса, от която се приготвяха дюшеци и матрици, а така също и възглавнички и меки облегала за дивани и кресла.

Фабриката произвеждаше не само проста, но и комбинирана мебел като например комбиниран диван креват, който в едно и също време служеше и за диван, и за креват, маса хладилник, стол прахосмукачка, креват библиотечка, кресло велосипед и други. Ала нашите пътешественици харесаха най-вече напомпените или тъй наречените пневматични мебели. Шкафовете, масите, креслата и диваните се правеха от гума и се напомпваха с въздух. Тези мебели бяха много удобни за превоз, защото достатъчно беше да се изкара въздухът от тях, и цяла мебелирана стая се вместваше в едно куфарче. Най-изящни бяха пневматичните кресла, дивани и легла, защото при надуването си те добиваха изпъкнали, заоблени и гладки форми, които подканяха човека да седне или да полегне върху тях.

След като разгледаха мебелната фабрика, нашите пътешественици отидоха на кино, а после на театър.

На другия ден Заварко и Кубчо ги взеха от хотела рано сутринта и всички заедно отидоха във фабриката за телевизори и радиоапарати. Главното нещо, което видяха тук, беше производството на големите плоски, стенни, широкоекранни телевизори. Трябва да кажем, че всички кинотеатри в Слънчевия град имаха такива стенни телевизори с широки екрани и затова във всички кинотеатри филмите се прожектираха направо от телевизионната студия. Това беше много удобно, защото не бе нужно всяка вечер да се развозват стотици киноленти по всички кинотеатри, да работят стотици киномеханици, както и да се изготвят всичките тези ленти. Достатъчно беше да се изготви една кинолента и да се извърти тя за предаване в телевизионната станция, и филмът можеше да се гледа във всички кинотеатри.

Такива телевизори, само че по-малки по размери, се намираха и в много жилища, но жителите на Слънчевия град нямаха навика да гледат кино у дома си. Те бяха много общителни и обичаха да гледат филми, като се събираха заедно. От това филмът им се струваше някак си много по-хубав и по-интересен.

Освен стенните телевизори тази фабрика произвеждаше и телевизори за маса, както и радиоапарати от най-различни системи, като се започне от големите стенни радиоли и радиошкафове и се завърши с микроскопичните джобни високопискачки и копчеподобните високошептачи.

После Заварко откара пътешествениците във фабриката за домашни потреби, където се произвеждаха различни прахосмукачки, перални автомати, механични метли, изтривалки, преси за сок, херметични гърнета и пневматични тенджери. Пътешествениците най-много харесаха автоматичната самоуправляваща се електрическа ютия. Особеното на тази ютия беше това, че тя гладеше бельото автоматично, без никаква странична помощ. За тази цел предната част на ютията имаше две електрически очи, които представляваха две малки телевизорчета — с тяхна помощ ютията като че виждаше какво трябва да глади. Малко под очите ютията имаше един ламаринен електрически нос. Щом бельото почваше да прегаря, ютията усещаше с носа си миризмата на опърлено, изключваше се автоматично и иззвъняваше.

След това пътешествениците отидоха в книжната фабрика, където се изготвяха най-различни книги: малки и големи, тънки и дебели, картинни книжки и книжки играчки във вид на параванчета, хармонички, макарички, сборничета с увлекателни приказки, разкази, приключения, ребуси, фокуси, скрити картинки, както и движещи се говорещи картинки.

Тук работеха десетки печатарски машини. Достатъчно беше да се пъхнат в отвора на такава машина ръкописът на писателя и направените от художника рисунки — и тутакси из другия отвор почваха да се сипят готови книжки с картинки. Печатането ставаше с електричество: специален пулверизатор пръскаше печатарско мастило във вътрешността на машината и то прилепваше към наелектризираната хартия точно по онези места, където трябваше да се намират буквите и картинките. С това се обясняваше бързото изготвяне на книгите.

По-късно Незнайко и неговите спътници разгледаха и фабриката за музикални инструменти, и кукления комбинат, където се изработваха кукли за куклените театри, и автомобилния завод, и много други предприятия. По цял ден те обикаляха със Заварко и Кубчо разни интересни предприятия, а вечер отиваха на кино, на театър, на концерт или гледаха спортни игри и състезания. Понякога в тези обиколки вземаше участие и Плъхчо, с когото се бяха запознали във фабриката за облекло. Както вече споменахме, Плъхчо беше актьор и добре знаеше в кой театър има най-интересни постановки, та винаги можеше да посъветва пътешествениците кое представление да предпочитат.

Общо взето, те си живееха много весело. Единственото нещо, което разваляше настроението на Незнайко, беше споменът за милиционера Свирулкин. В деня, когато за първи път вестниците поместиха съобщения за изчезването на милиционера, Незнайко изпита голям страх, че скоро Свирулкин ще бъде намерен. Ала на другия ден вестниците съобщиха, че въпреки непрекъснатите търсения милиционерът Свирулкин не е намерен никъде. Незнайко се зарадва и поуспокои. Но вечерта съвестта му се пробуди, както й беше обичаят, и започна да го кори:

„Какво мога да направя? — оправдаваше се Незнайко. — Аз не съм виновен, че милиционерът е изчезнал.“

„Ти не си виновен, това е вярно — съгласяваше се съвестта. — Но нали се радваше, че той е изчезнал! Бива ли да се радва човек, на чуждото нещастие?“

„А тебе какво ти влиза в работа това? — възмущаваше се Незнайко. — Защо си завираш носа там, където не те канят?“

„Как така — какво ми влиза в работа? — чудеше се съвестта. — Аз искам да бъдеш добър и винаги ще те укорявам, ако постъпваш лошо.“

Незнайко се засрами и се закле пред самия себе си, че вече няма да се радва на чуждото нещастие. Но на следното утро той пак се разтревожи и с трепет взе вестника от страх да не би да прочете в него, че милиционерът Свирулкин е намерен най-после и е разказал на всички как Незнайко със своята вълшебна пръчица е разрушил стените на милиционерското управление. Като прочете, че Свирулкин още не е намерен, Незнайко въздъхна с облекчение и едва не заскача от радост; вечерта пак се укори за това, но на следното утро пак се зарадва. Така лека-полека той престана да обръща внимание на укорите на съвестта си и нищо вече не помрачаваше дните му. А освен това новите приятели не позволяваха на нашите пътешественици да скучаят. Кубчо и Заварко едва не се скараха заради тях. На Кубчо много му се искаше да продължи своя разказ за архитектурата и да им покаже къщите на Любеничко, но Заварко не го оставяше зъб да обели и не пущаше пътешествениците една крачка да направят без него… Кубчо много се ядосваше, че е запознал Незнайко, Карфичка и Шаренкия със Заварко.

— Ако знаех, че така ще стане, нямаше да те запознавам с тях — каза той на Заварко.

Веднъж му хрумна да отиде да вземе Незнайко и неговите приятели по-рано и да ги отведе от хотела, преди още да е дошъл Заварко. И наистина на следното утро той се събуди на разсъмване и веднага се завтече към хотела. Но какво беше неговото учудване, когато видя, че пътешествениците са вече излезли!

— Пак Заварко ме е изпреварил! — разсърди се Кубчо. — Само да ми падне! Просто не зная какво ще го направя…

Кубчо излезе намръщен на улицата и изведнъж видя Заварко, който пристигна със своя скачащ автомобил.

— Закъде си полетял? — попита го загриженият Кубчо.

— Как така закъде? — учуди се Заварко. — За Незнайко и Карфичка.

— Че тях ги няма, някой вече ги е отвел!

— Кой ги е отвел? — Заварко дори скочи от учудване.

— Отде да знам! — разпери ръце Кубчо.

— А-а — завика Заварко и се удари по челото. — Зная! Това е Плъхчо! Да не мръдна оттук, ако този Плъх не ги е отмъкнал нанякъде.

И наистина така беше. Плъхчо отдавна придумваше нашите пътешественици да се разходят заедно с него в Слънчевия парк, като ги уверяваше, че там е много по-интересно, отколкото по разни фабрики и заводи. Ала Заварко не искаше и да чуе за парка и по всякакъв начин спъваше осъществяването на това намерение. Накрая Плъхчо реши да прибегне до хитрост, като пристигна при пътешествениците по-рано от обикновено и ги отведе в Слънчевия парк.

Този парк се намираше в източната покрайнина на Слънчевия град и заемаше доста голяма площ. Той се състоеше от няколко части или както ги наричаха — градчета: Спортно градче, където се провеждаха разни спортни игри и състезания; Водно градче с плувни басейни, кули за скачане във водата и пристанище за лодки; Театрално градче, в което имаше разни театри, кина, а също така и цирк; Шахматно градче, където можеше да се играе на дама и на шах, и най-после Весело градче — с разни увеселителни изненади.

Всяко едно от тези градчета беше уредено по свой начин. Най-интересна беше уредбата на Шахматното градче. Цялата площ на градчето беше разделена на големи квадратни клетки и представляваше нещо като грамадна дъска за шах. Тук всички къщи, будки и павилиони бяха построени във вид на шахматни фигури: топове, царици, офицери, коне и др. Всички огради наоколо бяха направени във вид на пионки, а до всеки вход стояха по два черни или бели коня.

Сред цветята, които тук растяха също в шахматен ред, се издигаха масички, където желаещите можеха да играят на шах или на дама. В парка имаше много шахматисти и шахматистки. Шахматистите обикновено бяха облечени в костюми на квадрати, а шахматистките — в роклички, украсени с разноцветни шахматни фигури. Те изнасяха сказки за шахматната игра, разказваха разни интересни случки из живота на знаменитите шахматисти и участвуваха в шахматните турнири, на които се стичаха много зрители — дребосъчета; най-после те провеждаха и сеанси на едновременна игра с любителите, тоест с обикновени момченца и момиченца, които обичаха да играят на шах.

neznaiko-a54.png

 

 

При тези сеанси един шахматист играеше едновременно с няколко играчи на няколко дъски. Имаше специалисти, които играеха в едно и също време на десет или петнадесет дъски, а най-добрият шахматист, който се казваше Фигура и беше шампионът на Слънчевия град, можеше да играе едновременно на двадесет дъски, без дори да гледа към тях. Само му съобщаваха кой какъв ход е направил, той го записваше в бележника си и казваше с какъв ход да се отговори. На тези сеанси на едновременна игра се събираха множество зрители — дребосъчета.

Все пак най-интересното нещо в Шахматното градче бяха шахматните автомати. Шахматният автомат е машина, направена като обикновено дребосъче — с ръце, крака, дори и с глава. Във вътрешността на този автомат е поставен запомнящ изчислителен електронен уред, който е съединен чрез електрически жици с квадратите на шахматната дъска. Когато играе с обикновено дребосъче, автоматът избира с помощта на електронния уред най-добрите насрещни ходове, които водят към победа, и премества фигурите на шахматната дъска. В това няма нищо чудно, тъй като шахматната игра има своя теория и винаги може предварително да се пресметне как трябва да се преместят фигурите, за да се спечели играта.

Конструктори на тези шахматни автомати са най-добрите шахматисти, затова подобна шахматна машина може да бъде надвита само от някой шахматен шампион, и то не винаги. Имало е случаи; когато сам конструкторът е губил играта с конструирания от самия него автомат. Това става, защото конструкторът може да се умори, да заболее или от разсеяност да не направи този ход, който е нужен, докато автоматът никога не се уморява и винаги действува бързо и сигурно — стига, разбира се, да не бъде повреден.

В един от павилионите на Шахматното градче беше поставен голям шахматен автомат, който можеше да играе едновременно на тридесет и две дъски. Автоматът се намираше в средата на една пръстеновидна маса, върху която бяха разположени тридесет и две шахматни дъски. Пред тези дъски седяха дребосъчета, които желаеха да играят с автомат. Като направеше ход на една дъска, автоматът леко се завърташе и правеше ход на друга дъска, после пак се завърташе и по този начин се въртеше непрекъснато, като предприемаше ход след ход. Всичко това ставаше толкова бързо, че някои играчи не успяваха да направят насрещния си ход. В такъв случай автоматът се спираше и чакаше, докато не направеха хода.

Нашите пътешественици попаднаха в Шахматното градче и дълго наблюдаваха играта на този голям шахматен автомат. Най-после на Карфичка й омръзна да гледа, но затова пък Незнайко тъкмо тогава се увлече. Като видя, че един от играчите загуби партията си и стана от масата, Незнайко седна на неговото място и каза, че и той иска да играе. Карфичка запротестира и заяви, че не може да търпи да играят пред нея на шах. Шаренкия заяви, че и той не може да понася шаха, но Незнайко упорствуваше и не искаше да си върви. Тогава Плъхчо каза, че те с Карфичка и Шаренкия ще отидат на разходка във Веселото градче, а Незнайко може да поиграе на шах и след това да се присъедини към тях.

Така и направиха.

neznaiko-a55.png