Николай Носов
Незнайко в Слънчевия град (21)

Глава двадесета
Как Незнайко и неговите другари се срещнаха с инженер Заварко

На следното утро Карфичка се събуди най-рано от всички. Докато Незнайко и Шаренкия спяха, тя изтича на улицата да купи вестник, върна се и седна да го прочете. Отначало тя четеше спокойно, но изведнъж на лицето й се изписа уплаха. Тя припна към стаята, където спяха Незнайко и Шаренкия, и завика:

— Ставайте по-скоро! Във вестника пише за нас.

— Ами! — учуди се Незнайко, като се събуждаше. — Та ние май още нищо хубаво не сме извършили.

— Че тук не пише нищо хубаво. На, чети!

Незнайко взе вестника и зачете поместената в него бележка. Ето какво беше написано там:

„На «Източна» улица, недалеч от «Компотна» уличка, двама неизвестни минувачи взели маркуча за поливане на цветя и почнали да го използуват не по предназначение, като вместо да поливат цветята, поливали минувачите. Явилият се на местопроизшествието милиционер Свирулкин задържал единия от нарушителите на реда и го изпратили в милиционерското управление. Малко след това в помещението на милицията станало срутване. Срутили се стените и таванът на стаята, в която се намирали милиционерът Свирулкин и задържаният от него нарушител. Нито единият, нито другият е бил намерен сред развалините на разрушеното здание и досега е загадка къде се намират. Въпреки усилените търсения нито милиционерът Свирулкин, нито нарушителят на реда, чието име засега е неизвестно, е бил открит. Милиционерът Караулкин, който по това време се е намирал там, изпълнявайки служебните си задължения, не е могъл да даде показания за причините на срутването, понеже в този момент е бил в друго помещение. Взети са всички мерки, за да бъдат намерени изчезналият нарушител на реда и милиционерът Свирулкин. Води се следствие, за да се изяснят причините на срутването.“

— И ще изяснят, че ти с твоята вълшебна пръчица си срутил зданието, но съвсем няма да те похвалят за това — каза Карфичка на Незнайко.

— Значи трябва да мълчим и никому да не казваме, че аз имам вълшебна пръчица — отговори Незнайко.

— Да, но милиционерът е видял вълшебната пръчица у теб — каза Карфичка.

В това време на вратата се почука. Незнайко си помисли, че милицията иде за него, и се приготви да се скрие под масата, но вратата се отвори и в стаята влезе Кубчо.

— Здравейте, драги приятели! — развика се той, като се усмихна широко. — Колко се радвам, че ви открих! Къде изчезнахте вчера?

— Ние не изчезнахме — отговори Незнайко. — Просто Шаренкия задряма на заседанието и ние го изведохме на улицата, за да се поразведри.

— Ах, значи такава била работата! — възкликна Кубчо. — А пък аз се изплаших и не знаех какво да правя. Нали още не съм изпълнил обещанието си да ви разправя за нашата архитектура и да ви покажа зданията на Любеничко.

— Е, дребна работа! — махна с ръка Незнайко.

— Не, не, не е дребна работа, ние сме свикнали да изпълняваме обещанията си. Аз се разтревожих толкова много поради това, че дори не мигнах през нощта. После реших на всяка цена да ви намеря на сутринта и едва тогава можах да заспя спокойно.

— А как успяхте да ни откриете? — запита Незнайко.

— Ами аз знаех, че вие сте пристигнали от друг град, и затова реших да телефонирам във всички хотели и да питам дали са отседнали там Незнайко, Шаренкия и Карфичка. И ето в този хотел ми казаха, че Карфичка живее тук.

— Вие сте много досетлив — похвали го Карфичка.

— Голяма работа! — изпръхтя Шаренкия. — Всяко магаре може да се досети за това!

— Добре щеше да бъде, ако беше се досетил да бъдеш малко по-учтив — каза Карфичка.

— Шаренкия има право — засмя се Кубчо. — Наистина всеки би се сетил да постъпи така. А сега смятам, че можем да тръгнем за улица „Творчество“ и да погледаме зданията на архитект Любеничко.

Всички излязоха от стаята. В коридора Шаренкия спря Незнайко и му каза шепнешком:

— Каква е сега пък тази история? Та няма ли да закусваме днес?

— Стига с твоите закуски! — сърдито му отговори Незнайко. — Не мога аз пред Кубчо да устройвам закуски. Никой не трябва да знае, че имам вълшебна пръчица. Разбра ли?

Пътешествениците слязоха по стълбата, излязоха от хотела и се озоваха на улицата. Но Незнайко плахо се огледа. Много се страхуваше да не би да срещне милиционера Свирулкин. Като видя, че наблизо няма нито един милиционер, Незнайко въздъхна с облекчение. Но в това време до тротоара спря автомобил и от него стремително изскочи едно дребосъче в светлосив спортен костюм с къси панталонки. На главата си то носеше блестящ кръгъл калпак с наушници, който приличаше и на каска, и на шлем, каквито носят мотоциклетистите. Незнайко помисли, че идва милиционер, и изстина от страх. Ала дребосъчето не му обърна внимание, втурна се към Кубчо и завика:

— Здравей, Кубчо! Ето ти приятна среща! Ха-ха-ха! Къде отиваш?

— А, здравей, приятелю! — радостно отговори Кубчо. — Разхождам се със своите приятели. Отиваме на улица „Творчество“. Запознай се, моля: ето това е Карфичка, това е Незнайко, а това е Шаренкия.

— Много ми е приятно да се запозная! — завика дребосъчето и почна гръмогласно да се смее.

Личеше, че наистина му е приятно да се запознае с пътешествениците. То бързо се обърна към Карфичка и с такава сила й стисна ръката, че от очите й едва не бликнаха сълзи. Също така стремително то се доближи до Незнайко и Шаренкия, здрависа се с тях и каза:

— Аз се казвам Заварко. Инженер Заварко.

Шаренкия прихна, като чу това чудно име.

— Какво е пък това име Заварко? — учуди се той. — Сигурно искахте да кажете Преварко?

— Ха, ха, ха! — високо се разсмя Заварко и приятелски тупна Шаренкия по рамото.

— А ти, Шарко, трябва първо да мислиш и после да говориш — каза Карфичка. — И ти сигурно би се обидил, ако някой почне да твърди, че името ти не е Шаренкия, а Прешаренкия.

— Прешаренкия! Няма такова име — отговори Шаренкия.

— И Преварко няма — строго каза Карфичка.

— Не, вие грешите — възрази Заварко, като продължаваше да се смее. — Аз имам един познат, който се казва наистина Преварко, но това дребосъче съвсем не прилича на мен. Съществуват всякакви имена, уверявам ви. И някои от тях са дори много смешни. Ха-ха-ха! Що се отнася до мен — обърна се той към Шаренкия, — моето име наистина е Заварко, но ако ви прави удоволствие, можете да ме наричате и Преварко.

— Само това оставаше! — възмути се Карфичка. — Той ще ви нарича Заварко, както си е редно. Няма защо да го глезите!

— Моите приятели за първи път идват в Слънчевия град — каза Кубчо. — Те са пристигнали тук от Града на цветята.

— Ах, така ли? — извика Заварко. — Значи вие сте наши гости? Че какво още стоим тук? Вие отивахте на улица „Творчество“, нали? Качвайте се. И аз ще потегля с вас, а по пътя, ако искате, ще се отбием във фабриката за готово облекло и ще я разгледаме. Всички майстори там са ми познати.

С един скок Заварко се намери в автомобила и седна зад кормилото. Неговият автомобил имаше аеродинамична форма и по външния си вид напомняше леко сплескано яйце, поставено на четири колела. Тъпият му край сочеше напред, а острият — назад. В горната част на каросерията имаше два овални отвора, където се намираха седалищата за шофьора и за пътниците. Над седалищата се издигаше кръгъл покрив, подобен на чадър. Пред колелата стърчаха буфери, които приличаха на ботуши.

 

 

С едно натискане на копчето Заварко отвори и четирите вратички на автомобила и покани нашите приятели да се качат. Шаренкия не чака дълго да го молят и седна отпред до шофьора, а Карфичка, Кубчо и Незнайко се наместиха отзад.

Щом пътниците се настаниха, четирите вратички се хлопнаха автоматично. Заварко натисна някакъв педал, моторът изквича и колата се стрелна напред с такава сила, че Шаренкия, който не очакваше това, едва не излетя навън. Той се вкопчи за ръчката, която стърчеше пред него върху таблото, и загледа уплашено пред себе си. Колата се носеше с главозамайваща скорост, като изпреварваше по пътя всички автомобили, а някои от тях дори прескачаше с помощта на специално приспособление за скачане.

Това приспособление имаше твърде просто устройство. Към оста на всяко едно от четирите колела беше прикрепен по един железен ботуш с пружини. Когато не бяха включени, тези пружинени ботуши свободно стърчаха с токовете напред като буфери, което улесняваше амортизацията, т.е. смекчаваше удара в случай на сблъскване. Но щом приспособлението се включеше, четирите пружинени ботуша се завъртяваха около оста заедно с колелата. При това въртене ботушите се опираха с токовете си в земята и отскачаха от нея, в резултат на което отхвърлената нагоре машина прелиташе над всяка пречка, която срещаше по пътя си. Червените светофари на кръстопътищата също не бяха препятствие за тази кола, тъй като тя свободно прескачаше напречните улици, като прелиташе над главите на минувачите и потоците на автомобилния транспорт.

Учуден от странните скокове на колата, Шаренкия искаше да изкаже удивлението си, но овреме се сепна, тъй като си спомни своето правило. Все пак той беше отворил вече уста и затова запита:

— Кажи, моля ти се, Заварко, защо носиш къси панталони?

— С къси ми е по-прохладно — отговори Заварко.

— А защо си сложил калпак с наушници? Горещо е с него.

— Вижда се, че ти нищо не разбираш от каране на кола. Това съвсем не е калпак с наушници, а шлем. Отвън този шлем е облечен със защитна стоманена мрежа, а отвътре — с памук. Ако стане катастрофа и аз се пльосна на паважа, както съм с калпака, главата ми няма да пострада, а пък ако пльосна без шлем, то… ха-ха-ха!

От смях Заварко не можа да продължи.

— Нямаш ли случайно още един шлем със себе си? — запита загрижен Шаренкия.

— Не. Друг шлем нямам.

Шаренкия боязливо се сгуши и погледна назад. Той вече съжаляваше, че беше седнал отпред. Почна да му се струва, че при сблъскване би било по-безопасно да седи отзад.

В това време колата се приближи до реката, но вместо да потегли по крайбрежната улица, се прехвърли през преградата и цопна право във водата. Шаренкия изквича от страх и отвори вратичката, за да скочи от колата, но Заварко успя да го сграбчи за яката.

— Пусни ме! Потъваме! — викаше Шаренкия, като се мъчеше да се отскубне.

— Ама ние съвсем не потъваме, а плаваме — успокояваше го Заварко. — Коли с такава конструкция пътуват не само по суша, те плават и по вода.

— Да, но ако плават, могат и да потънат — отговори Шаренкия, който почна да идва на себе си.

— Това, разбира се, е вярно — отвърна със смях Заварко. — Но не се страхувайте. Под всяко седалище на колата има спасителни пояси.

Шаренкия незабавно повдигна седалището, взе един спасителен пояс и го надяна.

— Че ние още не потъваме — каза Незнайко.

— Нищо — отговори Шаренкия. — Когато почнем да потъваме, ще бъде вече късно.

— Но това не е всичко — каза Заварко. — Моята кола е пригодена не само за плаване по вода, но и за полети във въздуха.

При тези думи той натисна едно копче върху таблото. Раздаде се бръмчене. Незнайко и Карфичка погледнаха нагоре и видяха, че кръглият покрив, който одеве те бяха помислили за чадър, се беше превърнал в перка, която се въртеше с бясна скорост. В същия миг колата плавно се устреми нагоре, направи остър завой и се понесе над водата.

— А па-парашутите също ли са под седалищата? — запита Шаренкия, като заекваше от страх.

— Парашути няма, защото никакви парашути не са ни нужни.

— А защо не са нужни? — запита разтревожен Шаренкия.

— Защото ако скочите с парашут, той тутакси ще се заплете в перката и тя ще ви нареже на късчета заедно с парашута. При катастрофа е по-добре да се скача без парашут.

— Но без парашут можеш да се удариш в земята.

— Защо в земята? Та ние летим над водата, а и да пльоснеш във водата — не боли.

— Е, добре тогава — каза Шаренкия. — Да паднеш във водата не е толкова страшно.

— Разбира се — съгласи се Незнайко. — Само не забравяй да се умиеш, когато паднеш във водата. Това няма да ти навреди.

Всички се засмяха, защото наистина вече беше време Шаренкия да се умие.

Автомобилът се беше вдигнал нависоко и целият град се виждаше като на длан. Зрелището беше много красиво. Покривите на къщите светеха на слънцето като седеф и се преливаха във всички цветове на дъгата. Керемидите им приличаха на рибени люспи.

— От какво са направени вашите покриви, от рибени люспи ли? — запита Незнайко.

— Не — каза Заварко. — Вие вземате за рибени люспи слънчевите батерии, тоест фотоелементите, които са прикрепени към покривите на къщите. Във фотоелементите слънчевата енергия се превръща в електрическа, която се натрупва в специални акумулатори и служи за осветление и отопление на помещенията, движи асансьорите и ескалаторите, върти моторите на вентилаторите и т.н. Излишната електроенергия се отправя във фабриките и заводите, както и в централната електростанция, където се превръща в радиомагнитна електроенергия, а тя вече може да се препраща, където щете, без помощта на жици.

— А защо слънчевите батерии са прикрепени върху покривите? — запита Незнайко.

— От това място по-добро няма — каза Заварко. — Първо — покривите винаги са празни; там никой не се качва и мястото, все едно, си стои неизползувано, второ — покривите винаги са изложени на слънце; върху тях падат най-голямо количество слънчеви лъчи.

Като повъртя автомобила си над реката, Заварко реши да слезе. Колата остро пикира и цопна във водата, като вдигна цял сноп пръски около себе си. Заварко описа няколко кръга и зигзази по водата, за да покаже маневрената годност на колата си, после зави към брега. Незнайко, Карфичка и Шаренкия не знаеха дали да се радват на това или да съжаляват, защото никак не можеха да решат кое е по-безопасно: да се возят със Заварковата кола по земята, да плават по водата или да летят във въздуха.