Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Глава деветнадесета
В театъра

neznaiko-a45.png

Незнайко и Карфичка излязоха на улицата и повлякоха Шаренкия към градинката до Дома на архитектите. Насред градинката имаше водоскок, а наоколо — маси и столове. Сигурно бяха ги сложили там, за да могат архитектите да поседнат и подишат чист въздух в почивките между две заседания.

Незнайко и Карфичка домъкнаха Шаренкия при водоскока и взеха да пръскат лицето му с вода. Шаренкия мигом се разбуди и каза:

— Какво е пък това? Защо ме миете? Ще обядваме ли?

— Точно така! Измий се и ще обядваме — каза Незнайко и извади вълшебната си пръчица.

И тримата се измиха на водоскока и седнаха край една маса, върху която само след едно замахване на вълшебната пръчица се разстла чудодейно месалче, отрупано с разни ястия.

Пътешествениците се наобядваха и щяха да се върнат на заседанието в архитектурния комитет, но тогава на улицата се разнесе музика. Незнайко, Карфичка и Шаренкия хукнаха към изхода на градинката и видяха две дребосъчета, които вървяха по улицата и свиреха на някакви необикновени музикални инструменти. През рамото на едното дребосъче висеше на ремък нещо като буренце, двете дъна на което бяха обсипани с бели копченца. Дребосъчето натискаше копчетата с пръст и буренцето издаваше звуци досущ като хармоника или акордеон. Другият музикант държеше в ръце една тръбичка с клапи. Той натискаше с пръсти клапите и тръбичката свиреше като че ли от само себе си. Тонът й беше чист и нежен като на флейта, а мелодията беше толкова весела, че ти се искаше да я слушаш безспир.

neznaiko-a46.png

 

 

И тримата — и Незнайко, и Карфичка, и Шаренкия — тръгнаха, без да си кажат нито дума, след музикантите. А музикантите все вървяха и свиреха. Свършеше ли една мелодия, тутакси започваха друга. Минувачите приветливо ги поглеждаха и им правеха път. Виждаше се, че в Слънчевия град обичат хубавата музика и я слушат с удоволствие.

След някое време музикантите спряха и този с буренцето каза:

— Стой, братче, налягането спадна. Трябва да напомпаме въздух.

Той извади от джоба си една велосипедна помпа, прикрепи я към буренцето и почна да го помпа. На Незнайко много му се искаше да узнае що за инструмент е това и запита:

— Кажете, моля ви се, какво е това буренце, на което свирехте?

— Това не е буренце, а пневматична хармоника — каза музикантът.

— А защо я помпате с въздух?

— А как без въздух? — учуди се музикантът. — Без въздух няма да свири.

Той веднага отвинти дънцето на бурето и го показа на Незнайко. То беше покрито с множество дупчици, към които бяха прикрепени тънки металически пластинки.

— Ето вижте: въздухът, който минава през тези дупчици, кара металните пластинки да трептят и те издават звуци. За да минава въздухът през обикновената хармоника, меховете непрестанно трябва да се разтягат. Но когато свирите на пневматична хармоника, не е нужно да разтягате мехове, тъй като се напомпва предварително въздух в специален резервоар. Ето вижте резервоара.

— А това пък е пневматична флейта, която също работи със сгъстен въздух — рече другият музикант, като показа своята флейта на пътешествениците. — Когато един музикант свири на обикновена флейта, той трябва през цялото време да духа в нея, докато не го заболи главата. А с пневматичната флейта мога да свиря цял ден, без да ме заболи главата. По-рано ние свирехме на прости флейти, но сега вече те излязоха от употреба.

Музикантите пак засвириха и тръгнаха по-нататък. Незнайко и неговите спътници поеха след тях. Те слушаха музиката и наблюдаваха дребосъчетата по улицата. Беше време за обед, затова много момченца и момиченца седяха край масите и обядваха на чист въздух. Мнозина от тях не си отиваха, след като се нахранеха, а оставаха край масите и почваха да играят на шах, на дама и на други игри. Някои дребосъчета пък четяха вестници и списания или разглеждаха книжки с картинки.

Трябва да кажа, че жителите на Слънчевия град имаха твърде общителен характер. Ако някой прочетеше нещо смешно в своята книжка, отиваше, щом се насмееше сам, при другите дребосъчета и им прочиташе това място на глас, за да се посмеят всички. Ако някой откриеше смешна картинка в списанието си и прихнеше да се смее, останалите, без да се стесняват, се струпваха около него да погледнат картинката и също се смееха…

Денят преваляше. Слънцето не приличаше толкова силно и на улицата излизаха все повече момченца и момиченца. Все по-често се срещаха музиканти. Момченцата свиреха главно на пневматични хармоники, флейти и тръби, а момиченцата — на музикални тамбурини. Музикалният тамбурин е кръгличък инструмент, нещо като сито. На едната му страна има дайре, а на другата са обтегнати струни като на арфа. Освен това тамбуринът има отстрани звънчета, които звънят на разни гласове.

Отвред долиташе музика и това беше много удобно, тъй като всеки можеше да си стои на мястото и да слуша, колкото си ще.

Незнайко и неговите спътници се спряха до едно здание с голяма полукръгла арка в стената, от която се спущаше красива завеса. Те видяха, че няколко момченца почнаха да изнасят столове от вътрешността на помещението и да ги редят на улицата пред завесата.

— За какво са тези столове? Какво ще има тук? — запита Незнайко.

— Естраден театър — отговори едно от момченцата. — Сядай тук на стола и ще видиш.

— Да седнем, а? — запита Незнайко Карфичка и Шаренкия.

— Да седнем — съгласиха се те. И тримата седнаха на първия ред пред самата завеса. Редовете се запълниха постепенно със зрители. На улицата скоро се стъмни. Иззвъня звънец. От двете страни на арката пламнаха ярки фенери и пред осветената завеса излезе едно дребосъче в новичък, грижливо изгладен чер костюм с бяла вратовръзка във вид на пеперудка. Артистите много обичат да носят такива вратовръзки, защото това ги отличава от обикновените прости дребосъчета. Черните му коси бяха гладко вчесани и блестяха при светлината на насочените към него фенери.

— Здравейте! — извика черничкото дребосъче. — Започваме естрадното представление. Позволете да ви се представя. Аз съм конферансие. Казвам се Хопчо. Ще ви съобщавам кои артисти ще излизат пред вас. Сега ще чуете знаменития артист трансформатор на име Козуначко.

neznaiko-a47.png

 

 

Незнайко и Шаренкия прихнаха от смях, щом чуха това смешно име. Завесата се вдигна и иззад кулисите излезе един артист в бял костюм, с флейта в ръце. Той беше дебеличък, кръгличък и лицето му беше зачервено и кръгличко като козуначе.

— Гледай, истинско козуначе! — зашепна Шаренкия на ухото на Незнайко.

И двамата се затресоха от смях. В това време артистът се поклони на публиката и засвири на флейта. Незнайко и Шаренкия престанаха да се смеят. Много им хареса изпълнението на Козуначко, на когото те започнаха да гледат с уважение.

Козуначко завърши своя номер и напусна сцената, но едва успя да излезе, и иззад кулисите се показа друг артист в тъмносин костюм, с блестяща медна тръба в ръце.

— Защо Козуначко си отиде толкова скоро? — запита Незнайко.

— Колко си чуден! — засмя се Карфичка. — Та това е Козуначко.

— Ами! — размаха ръце Незнайко. — Козуначко беше в бял костюм.

— А сега се е преоблякъл в син — отговори Карфичка.

— Глупости, той не може така бърже да се преоблече! — продължаваше да спори Незнайко.

Докато те се препираха, артистът посвири на тръба и след това се скри зад кулисите, но веднага се появи отново, вече в зелен костюм и с хармоника в ръце.

— А този кой е? — учуди се Незнайко. — Да не би да кажеш, че този и той е Козуначко?

— Естествено, че е Козуначко — отговори Карфичка. — Разбираш ли, това е артист, който може много бърже да се преоблича. Нали чу как Хопчо каза: „артист трансформатор“? Кой според тебе е трансформатор?

— Трансформатор? Не зная. Зная само, че толкова бърже не може да се преоблече човек. Поне да сменяше просто сакото си, а той сменя и панталоните.

— А ти не гледай панталоните. Погледни лицето му и ще видиш, че това е все същият Козуначко.

Незнайко се вгледа по-внимателно и забеляза, че артистът в зеления костюм имаше същото кръгло и румено лице като Козуначко.

— Наистина е Козуначко! — възкликна Незнайко. — Гледай, Шарко, това е Козуначко.

— Какъв Козуначко? — учуди се Шаренкия.

Незнайко започна да обяснява на Шаренкия, че това е един и същ артист. Шаренкия отначало не разбираше за какво става дума, а когато разбра, се засмя високо. През това време Козуначко се явяваше ту в едно, ту в друго облекло и свиреше на разни музикални инструменти. Сега той менеше не само дрехите, но дори и лицето си. Отначало той беше голобрад, после си залепи дълги мустаци, след това дълга брада, подир нея си сложи и перука с къдрава червеникава коса. Сетне брадата му изчезна и той оплешивя, а носът му стана дълъг, червен и смешно изкривен настрани. Като гледаше тези превращения, Незнайко така се кискаше, че дори не забеляза как завърши изпълнението на артиста трансформатор и Хопчо обяви, че след него ще пее певицата Звездица.

И ето на сцената излезе певицата Звездица. Тя беше облечена в дълга до пода бяла рокля, с бяла пухкава яка и дълги полупрозрачни ръкави.

Като видя певицата, Незнайко се закикоти гръмогласно.

— А ръкавите! Гледай ръкавите! — зашепна той на Шаренкия. — Представи си, в рокля се облякъл!

— Кой се е облякъл в рокля? — не разбра Шаренкия.

— Ами Козуначко.

— Нима това е Козуначко!?

— Ами кой друг? Разбира се, че е Козуначко.

— Аз мислех, че това е певицата Звездица.

— Каква ти Звездица? Нали той е трансформатор!

— А-а-а… — извика Шаренкия и се разсмя високо. — Гледам аз — откъде се взе изведнъж тази певица! А излиза, че това е Козуначко! Ама че номер!

В това време оркестърът засвири и певицата запя. Незнайко и Шаренкия се запревиваха от смях. Те съвсем не очакваха, че гласът на Козуначко ще се окаже толкова тъничък. Всички наоколо се сърдеха и ги молеха да не шумят, а Незнайко се задавяше от смях и казваше на Шаренкия:

— Гледай ги тия глупаци! Те си мислят, че това е наистина певица.

Когато песента свърши, всички шумно заръкопляскаха, а Незнайко завика с цяло гърло:

— Браво, Козуначко!

— Стига вече с твоите глупости! — рече му Карфичка. — Нима не виждаш, че това не е Козуначко?

— Че кой е тогава? — учуди се Незнайко.

— Това е певицата Звездица. Не чу ли как Хопчо я представи?

— Тю! — плюна Незнайко от яд. — Гледам аз, че лицето й съвсем не е като на Козуначко… Слушай, Шарко, това не е Козуначко.

— Как да не е Козуначко? — учуди се Шаренкия.

— Ами така, просто не е Козуначко и толкоз.

— Че кой може да е тогава?

Иди разбери! Някаква си певица Звездица.

— Ето ти на! — сърдито изръмжа Шаренкия. — Ту е Козуначко, ту не е Козуначко! Съвсем объркаха публиката! Ще полудееш с тези хора!

В това време певицата запя нова песничка, но Незнайко вече не слушаше. Сега, когато знаеше, че пред него стои истинска певица и няма никакви фокуси с преобличания, пеенето престана да му се струва интересно. От скука той почна да се върти на стола си и да се прозява така, че едва не си разчекна устата. Най-после си измисли развлечение: допираше длани до ушите си и тутакси ги отдръпваше. От това вместо песен той чуваше нещо като жабешко квакане. Певицата с тревога поглеждаше към него, понеже той седеше отпред на най-личното място. Как да е, тя допя песента, после си отиде и вече не се върна. Незнайко се зарадва, но тогава излезе Хопчо и обяви:

— А сега ще чуете известния певец на име Тропчо.

На сцената излезе певецът Тропчо, облечен с хубав кафяв костюм. От страничния му джоб се подаваше крайчецът на дантелена носна кърпа, а на шията му се белееше също такава вратовръзка пеперудка, каквато носеше Хопчо. Тропчо учтиво се поклони на публиката и запя с мек, приятен глас. Всички замряха от възторг. А когато пеенето свърши, вдигна се цяла буря: едни ръкопляскаха, други тропаха с крака, трети крещяха „браво“. Карфичка също ръкопляскаше с всичка сила и викаше „браво“. Шумът продължи дотогава, докато певецът не запя отново.

— Ето ти сега! — сърдито заръмжа Незнайко. — Същинско наказание! Преди малко пищя Звездицата, а сега пък тоя Тропчо ще ни вади душата!

— Колко си чуден, Незнайко — каза Карфичка. — Всички харесват пеенето, само на теб, кой знае защо, не ти харесва.

— Ами! — махна Незнайко с ръка. — Всички искат да покажат, че разбират много от пеене, затова се преструват, че им харесва.

— Не е вярно! — отвърна Карфичка. — Аз например съвсем не се преструвам. Мен наистина ми харесва леенето на Тропчо.

— „Тропчо, Тропчо!“ — подигра й се Незнайко, като направи гримаса. — Кажи си направо, че си се влюбила в този Тропчо!

— Аз?! — изчерви се Карфичка.

— Ти! — мрачно тръсна Незнайко.

— Да съм се влюбила?

— Влюбила си се.

— Ах, ти… Ах, ти…

Карфичка не намираше думи, с които да изрази негодуванието си, и замахна с юмруче, за да перне по главата Незнайко, но овреме се сдържа, обърна му гръб и каза презрително:

— Една дума още да ми кажеш за любов — и ще видиш какво ще стане! Няма да ти говоря вече, така да знаеш!

А концертът продължаваше. След Тропчо излязоха фокусници, акробати, танцьори и клоуни. Това бяха все много весели номера, но Карфичка не се усмихна нито веднъж, докато ги гледаше. Тя се обиди не на шега. Представете си! Как само посмя да каже, че тя се е влюбила в някого! Настроението й се развали и номерата на артистите вече не й доставяха никакво удоволствие. Затова пък Незнайко и Шаренкия се смееха до припадане, тоест в края на представлението те паднаха от столовете, а Шаренкия дори си удари главата в крака на стола, поради което на главата му изскочи цицина.

С това представлението завърши и след няколко минути нашите пътешественици вече се носеха в автомобила с копчета обратно към хотела. За първи път минаваха през града нощем и затова не можеха да откъснат поглед от дивната картина, която се откриваше пред очите им. Високо над тях тъмнееше нощното небе, но наоколо беше светло като ден. Отначало им се струваше, че светлината струи някъде отгоре, след това започна да им се струва, че светлината иде някъде отдолу. В действителност светлината струеше отвред, защото и къщите, и вестникарските будки, и будките с газирана вода, и дори бордюрите на тротоарите — всичко беше боядисано със светещи бои.

Жителите на Слънчевия град боядисваха стените в жълти, светлосини, бледозелени, нежнорозови и така наречените телесни цветове. Стрехите, корнизите, балконите и рамките на прозорците бяха боядисани със сочни рубиненочервени, изумруднозелени, яркосини, виолетови и кафяви бои. Колоните обикновено биваха боядисвани с бял или леко жълт светещ разтвор. Денем тези бои с нищо не се отличаваха от обикновените несветещи бои, но притежаваха способността да поглъщат слънчевите лъчи и да натрупват светлинна енергия. Щом се свечереше, те почваха да изпускат разноцветни лъчи. Тези лъчи се сливаха помежду си така, че от боядисаните стени, колони, корнизи и други предмети струеше мека, спокойна, приятна за очите светлина и от улични лампи нямаше никаква нужда.

Не само сградите, но дори автомобилите и автобусите в Слънчевия град, които се движеха като река по платното на улицата, бяха боядисани със светещи бои. Като прибавим още, че и картините, които украсяваха стените на много къщи, бяха нарисувани със светещи бои, може вече да си представите какъв изумителен изглед имаше Слънчевият град нощно време.

neznaiko-a48.png