Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Илюстрациите са дело на А. Ляптев — взети от руския оригинал.

[Настоящото електронно издание на „Незнайко в Слънчевия град“ е уникално по отношение на илюстрациите: събрани са илюстрациите както от българското издание, така и от руско електронно издание. Във всяко от двете издания има илюстрации, които ги няма в другото. Всяка илюстрация е съобразена да е на такова място между абзаците, че да има сюжетно съответствие с текста (което не е напълно спазено в българското хартиено издание).]

 

 

Издание:

Николай Носов. Незнайко в Слънчевия град.

Роман-приказка

Превод от руски — Искра Панова

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Здравка Тасева

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Емилия Димитрова

Дадена за печат на 3. III. 1960 година

Излязла от печат на 30. V. 1960 година

Поръчка № 75. Тираж 15 000. Формат 1/16 65/92

Печатни коли 19/25 и 1 портрет

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1960

 

Новинки детской литературы № 84

Н. Носов. Незнайка в Солнечном городе. Роман-сказка

Государственное Издательство Детской Литературы

Министерства Просвещения РСФСР

Москва, 1958

История

  1. — Добавяне
  2. — Две нови илюстрации (76, 77)

Глава двадесет и първа
Незнайко и неговите спътници посещават фабриката за готово облекло

neznaiko-14.png

Като слезе на твърда земя, автомобилът отново се понесе по улиците и след няколко минути спря пред кръгло десететажно здание, боядисано в много красив телесен цвят.

— След мен! — завика Заварко. — Пристигнахме! Той изскочи светкавично от колата и се спусна към входа като в атака. Докато Кубчо, Незнайко и Карфичка слизаха от колата и помагаха на Шаренкия да се освободи от спасителния пояс, Заварко успя да влезе няколко пъти във входа и да изскочи пак навън.

— Какво се запънахте там? — викаше той и размахваше ръцете си като криле на вятърна мелница. — След мен!

Най-после нашите пътешественици излязоха от колата и се запътиха към входа.

— По-смело! — командуваше Заварко. — С мен можете да не се страхувате от нищо. Всички майстори тук са ми познати.

Приятелите прекрачиха прага и се озоваха в голяма кръгла зала с блестящ под от бели плочки и със също такива бели стени и тавани. Отвред се носеше приглушеното бръмчене на становете и мекото шумолене на платовете, които се тъчаха. В това време към нашите пътешественици се приближи едно дребосъче в чистичък, хубаво изгладен син работен комбинезон, с големи бели копчета отпред и с отворена яка, изпод която се показваше бяла вратовръзка. Дребосъчето беше дребничко, набитичко, но раменете му бяха тесни, затова то сякаш се разширяваше в средата, а нагоре и надолу се стесняваше като риба или вретено.

— Здравей, Плъхчо — каза Заварко на вретенообразното дребосъче. — Доведох ти, посетители. Покажи ни, братче, как ни шиете дрехите тук.

Вместо да отговори, Плъхчо изведнъж застана в театрална поза и издекламира, като тресеше юмруци:

— Аз моля ви, след мен! И всички тайни тук ще ви открия!

После властно протегна ръка напред, направи страшна гримаса и извика със страшен глас:

— Напред, другари, почва се борба-а-та!

Шаренкия трепна, като чу този сърцераздирателен вик, и се скри зад гърба на Кубчо.

— Този да не е луд? — запита той уплашено.

Но Плъхчо съвсем не беше луд. Работата е там, че той беше не само майстор във фабриката за готови дрехи, но и актьор в един театър. Щом останеше сам, той се вдълбочаваше в някоя роля и после не можеше веднага да дойде на себе си, когато го питаха нещо, затова често отговаряше на събеседника си по актьорски, сякаш се намираше на сцената.

Като видя какво силно впечатление направиха неговите актьорски способности на Шаренкия, Плъхчо се усмихна самодоволно и поведе пътешествениците към средата на залата, където стоеше висок, заострен на върха цилиндър. Той беше направен от неръждаема стомана и пръскаше сини отблясъци. Около него се виеше спирална стълбичка, която завършваше горе с площадка. Към цилиндъра бяха прикрепени от всички страни жици, метални тръбички с манометри, термометри, волтметри и други измервателни уреди.

Плъхчо застана до цилиндъра и заговори, но вече не с театралния, а с обикновения си глас. При това; той изпъстряше речта си с множество нищо незначещи изрази като „така да се каже“, „ако може така да се изразя“ и „извинете за израза“.

— Пред вас, приятели, ако може така да се изразя, се намира голям текстилен котел от системата на инженер Цилиндров — започна Плъхчо. — Вътрешността на котела се пълни, така да се каже, със суровина, за каквато служат накълцани стебла от глухарчета. Тук суровината, ако може така да се изразя, се подлага на действието на висока температура и влиза в химическа реакция с различни вещества, в резултат на което се получава, извинете за израза, рядка, пихтиеобразна, лепилообразна маса, която има свойството мигновено да застива при досег с въздуха. От котела тази маса навлиза в тръбите и се изтласква, извинете за израза, с помощта на компресор през микроскопични отвори, които се намират в края на тръбите. Като излезе от микроскопичните отвори, тази маса, така да се каже, застива и се превръща в хиляди тънки нишки, които попадат в тъкачните станове, разположени около котела. Както сами можете да проследите, в тъкачния стай нишките се превръщат в плат, който излиза от стана като непрекъсната, ако мога така да се изразя, ивица, и след това попада под матрицата. Както виждате, тук платът се разкроява на парчета, които се залепят едно за друго посредством особено вещество и се превръщат в готови, така да се каже, ризи. Благодарение на другите матрици, които виждате наоколо си, също така се приготовлява, извинете за израза, бельо с разни размери.

Като огледаха целия производствен процес — от получаването на нишките до опаковката на готовите ризи в кутии, — нашите пътешественици се качиха на втория етаж и видяха, че точно по същия начин тук се приготвяха различни куртки, сака, палта и жакети. Разликата се състоеше само в това, че преди да отидат в тъкачния стан, нишките биваха боядисвани, тоест непрекъснато се точеха през съдове с боядисващи разтвори. Плъхчо обясни, че от една и съща суровина се получавали различни платове. Това зависело както от различната химична обработка на нишката, така и от устройството на тъкачните станове, които можели да изготвят не само тъкани, но и трикотажни материи, тоест плетени, пресукани, везани, а така също и тепани, като филцовите и кадифени материи, и най-после комбинирани, каквито са например плетено-тъканите или тепано-плетените материи.

Пътешествениците се качиха един етаж по-горе и видяха, че там се изработваха панталони според разни модели и с разни размери. Четвъртия, петия и шестия етаж заемаше производството на различни рокли, поли и блузки. Тук тъканите, които идваха от тъкачните станове, минаваха под така наречените печатни валячета и после излизаха изпъстрени с разни квадратчета, капки, ивички, цветенца и изобщо с най-различни рисунки.

На седмия етаж се изработваха гети, къси чорапи, връзки, панделки, лентички, шнурове, колани и други подобни дреболии, както и носни кърпи; на осмия — най-различни шапки, а на деветия — обувки. Тук се употребяваха тепани, филцови, а също така въжени, многослойни и пресовани тъкани, от които в Слънчевия град обичаха да правят обувки.

От, първия до деветия етаж нашите пътешественици не срещнаха нито едно дребосъче освен Плъхчо, тъй като всички процеси, включително и опаковането на готовото производство, се извършваха от машини. Затова пък на десетия етаж всичко се оказа тъкмо обратното, тоест там нямаше никакви машини, а множество момченца и момиченца. Едни от тях стояха пред триножници и рисуваха, други седяха пред маси и чертаеха, трети пък шиеха нещо от различни платове. Наоколо стояха голям брой манекени, тоест големи колкото истински дребосъчета кукли, на които се пробваха готовите дрехи.

— А тук е, извинете за израза, нашият художествен отдел — каза Плъхчо, като стигна със своите спътници десетия етаж.

Веднага към него припна едно момиченце в изящна сива престилчица и сърдито заговори:

— Какво значи това — „извинете за израза“? — За какво трябва да се извиняваш? Художественият отдел си е художествен отдел и никакви извинения не са нужни.

— Е, че художественият отдел произлиза, така да се каже, от думата „худо“[1] — отговори Плъхчо.

— Съвсем не от думата „худо“, а от думата художник!

— Е, извинявай, Игличке, аз не знаех. Гледай, доведох ти посетители.

— Довел си — прекрасно! — каза Игличка. — Сега можеш да се оттеглиш настрани и да не пречиш. Сама всичко ще им обясня… И така — обърна се тя към посетителите, — какво стана бич за нас? Нашият бич не е нищо друго, а тъкмо модата. Сигурно сами сте забелязали, че никой не ходи постоянно в една и съща дреха, а гледа всеки път да облече нещо ново, оригинално. Роклите са ту дълги, ту къси, ту тесни, ту широки, ту с плохи, ту с набори, ту на квадратчета, ту на ивици, ту на капки, ту на зигзази, ту с ягодки, ту с цветенца… С една дума, какво само не измислят хората! Дори и за цветовете има мода. Ту всички ходят облечени в зелено, ту изведнъж, кой знае защо — в кафяво. Едва успеете да си облечете новия костюм, и вече ви казват, че той е излязъл от мода, и вие трябва презглава да тичате за нов костюм…

Това твърдение се стори много смешно на инженер Заварко и той прихна да се смее.

— Бих ви помолила да не пръхтите така, когато обяснявам — строго каза Игличка. — Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Когато отидете в конюшня, ще пръхтите, колкото си искате.

Забележката за конюшнята разсмя пък Шаренкия и той едва се удържа да не се разкикоти. Игличка го погледна строго и каза:

— Така значи… Моля, приближете се всички. Пред вас са художниците, които създават рисунки за нови тъкани и нови модели за дрехи. Моля всички ви да се запознаете с художничката Макаричка… Моля те, Макаричке, стани, за да те видят всички.

Макаричка стана от стола. Тя беше мъничко момиченце с бяла престилчица, с бледо лице и светли като лен коси. Тя стоеше, скромно свела очи, от което нейните дълги мигли изглеждаха още по-дълги. От смущение тя не знаеше какво да прави и свенливо въртеше в ръце четчицата за рисуване.

— Макаричка е най-добрата ни художничка — продължаваше Игличка. — Сега тя работи над рисунък за нова тъкан, който се нарича „Утро в боровата гора“. Ето, вижте, наоколо е гората, а тук е мечката с меченцата. Много е забавно, нали? Неотдавна Макаричка създаде образец за плат, който тя нарече „Калинка“. Представете си зеленичка материя, обсипана с оранжеви калинки с черни точици. Прелест! Просто разграбиха роклите, които бяха ушити от този плат. Никой не искаше да носи нищо друго. Но минаха няколко дни и се намери един умник да каже, че той се страхувал да излезе на разходка, защото непрекъснато му се струвало, че по всички минувачи пълзят калинки. След неговите думи никой вече не искаше да носи такива рокли. Всички казваха: „Не искаме да пълзят калинки по нас“. Но Макаричка измисли още по-интересен плат на име „Четирите годишни времена“. Това беше нещо приказно — цяла картина, а не плат! Щампосаха го в осем цвята и за целта изготвиха осем нови валяка. Целият град се нагизди в рокли с картинки. И изведнъж една модаджийка каза: „Не ми се харесва тази рокля, защото хората гледат не мен, а картинките по роклята ми“. И какво мислите? На другия ден роклята излезе от мода и ние трябваше на бърза ръка да измисляме друг плат.

Заварко пак се разсмя, но се сепна и си закри устата с ръка, поради което вместо смях се чу някакво грухтене.

— Бих ви помолила също така да не грухтите! — с укор каза Игличка. — Ние нямаме навик да грухтим, а пък ако толкова много ви се иска, можете да си отидете у дома и да погрухтите там, а после да се върнете при нас. Хм!… Докъде бяхме стигнали? Ах, да! До модата. И така вие виждате, че ние съвсем не се подчиняваме на модата. Обратното, модата ни се подчинява, тъй като самите ние създаваме новите модни образци. А щом самите ние създаваме модата, тя не може нищо да ни направи и нашата работа върви успешно. Само от време на време, както е прието да се казва, ни пламва главата.

Заварко, на когото все още му беше смешно, отново изгрухтя. Като гледаше от него, почна да грухти и Шаренкия.

— Ето на! — разпери ръце Игличка. — Лошият пример, както се казва, е заразителен. Отначало грухтеше един, а сега загрухтя и втори! Ще се свърши с това, че всички тук ще загрухтим и ще си отидем у дома… Да! И така… пак ме прекъснахте! Докъде бяхме стигнали?

— Дотам, че ние ще загрухтим и ще си отидем у дома — отговори Незнайко.

— Не, дотам, че ни пламва главата — подсказа Макаричка.

— Да, правилно! Нас ни пламва главата. Това се случва, когато при нас пристигне някой пътешественик от друг град. Щом видят, че той носи не съвсем обикновен костюм или някаква необичайна шапка, нашите жители веднага си въобразяват, че се е явила нова мода, и се втурват да търсят тези костюми и шапки по магазините. Но тъй като в магазините няма нищо подобно, ние сме принудени спешно да пуснем нова продукция, а това съвсем не е така просто, защото трябва да изготвим нови образци плат, нови кройки, нови матрици и печатни валяци. Гражданите не обичат да чакат и ние трябва да вършим всичко това, като бързаме много. Затова казваме, че ни пламва главата. Как да се борим с този огън?… Много просто. Ние се стараем да държим връзка с магазините. От магазините ни съобщават какви са новите искания на дребосъчетата. Вчера например ни съобщиха, че вече няколко дребосъчета са търсили жълти панталонки… От това ние заключаваме, че в града ни е пристигнал някой с жълти панталони… Ето например вие — отдавна ли сте пристигнали при нас? — запита Игличка Незнайко.

— Преди два дни — отговори Незнайко.

— Виждате ли! — зарадва се Игличка. — Пристигнали сте едва преди два дни, а вчера стана известно, че в града се е появил някой с жълти панталони. Това ле е всичко. Самите ние вече се готвим да пуснем жълти панталони. Моля, приближете се и се запознайте с художничката Напръстничка. Напръстничка прави проекта за жълти панталони, понеже досега ние не сме шили жълти панталони.

Незнайко и неговите спътници се приближиха до Напръстничка и видяха, че тя рисуваше жълти панталони в естествени размери върху едно голямо парче хартия. През това време Игличка внимателно огледа Незнайко и дори тайно попипа плата на панталона му.

— Добре, че се отбихте при нас — каза тя на Незнайко. — Иначе можеше да направим не такива панталони, каквито се търсят. Имали сме вече подобни случаи… Обърни внимание, Напръстничке, и поправи проекта си. Панталоните не трябва да бъдат нито тесни, нито широки, нито дълги, нито къси, а да са малко по-долу от коляното и малко по-горе от глезена. Това е най-хубавият модел, защото не затруднява движенията на оня, който го облече. Платът е гладък и лъскав като коприна. Това е също удобно, защото гладките платове се лапат по-малко. Цветът не е лимонен, както си го нарисувала ти, а цвят канарче. Този цвят е много по-приятен за очите. И после долу не са необходими никакви копчета. Момченцата не обичат на панталоните им отдолу да има копчета, защото тези копчета постоянно се закачват за нещо и в края на краищата, все едно, се откъсват.

Срещата с Незнайко подействува много благотворно на Игличка. Тя дори престана да хвърля гневни погледи към Заварко, който със своя смях я караше да излиза от кожата си. Игличка покани гостите си да седнат на едно канапе и почна да разговаря много приветливо с тях. Като узна, че нашите пътешественици са пристигнали от Града на цветята, тя подробно разпита Карфичка как се обличат момченцата и момиченцата в Града на цветята и какви са тамошните моди. Останалите художнички също взеха участие в беседата. Една художничка, която се казваше Фибичка, запита Шаренкия какво му се е харесало най-много в Слънчевия град.

— Газировката, тоест газираната вода със сироп — отговори Шаренкия. — Главното е, че тук можеш да пиеш газирана вода във всяка будка, и при това в неограничено количество.

— Намерил на що да се чуди! — намеси се Заварко. — При нас всичко е така. Можеш да влезеш, в която си щеш гостилница и да ядеш, каквото пожелаеш. Във всеки магазин ще ти дават всякаква стока и нищо няма да ти вземат за нея.

— Ами ако някой поиска автомобил? — запита Незнайко. — Май, май автомобил няма да му дадат!

— Защо да не му дадат? Ще му дадат! Откак се появиха таксита с копчета, никой не ще да взема автомобили — каза Кубчо. — Кажете, моля ви се, защо ми е автомобил, щом с таксито мога да отида, където си ща, без да се грижа за каквото и да било! Нали около собствената си кола човек има толкова много въртели. Трябва да я миеш, да я чистиш, да я смазваш, да я поправяш, да я зареждаш с бензин. За нея ти е нужен гараж. Когато се возиш със собствена кола, трябва да я управляваш, да внимаваш да не връхлетиш върху нещо, да не прегазиш някого, а това значи, че през цялото време работиш и си в напрежение, докато с автобус или с такси с копчета за нищо не те е грижа! Можеш спокойно да си четеш вестник или някоя книжка, можеш да си мислиш, за каквото си щеш, можеш изобщо да не мислиш, можеш дори да спиш или да съчиняваш стихове. Някога и аз имах своя собствена кола, но едва когато я захвърлих, се почувствувах наистина свободно дребосъче.

— Но много дребосъчета във вашия град си имат коли — каза Незнайко. — Заварко например също има автомобил.

— Моята работа е друга — отговори Заварко. — Аз съм стар автомобилист и да се возя на тези нови автомобили, които сами се носят, накъдето трябва и с които нищо не може да се случи — това не ми е по вкуса. За мен е наслада да седна зад кормилото и сам да управлявам колата. Аз обичам карането, придружено с опасности, защото съм свикнал отдавна с това и ми е трудно да изоставя навика си. Разбирам, че туй е стара моя болест, така да се каже, остатък от миналото, но засега не мога да надвия себе си.

Шаренкия, на когото още от сутринта прималя — ваше от глад, най-после не изтърпя и каза:

— А бе, братчета, нямате ли тук нещо за ядене или поне газирана водичка със сироп? От сутринта не съм турял нищо в уста.

— Ах, ние, магарета такива! — стресна се Заварко. — Какво седим тук и водим разговори! Хайде по-бърже в гостилницата. Гладна мечка, както се казва, хоро не играе.

Тази пословица много се хареса на Шаренкия и оттогава той винаги повтаряше, колчем огладнееше: „Гладна мечка хоро не играе“.

neznaiko-a51.png
Бележки

[1] Худо — на руски означава лошо. Б.пр.