Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Глава двадесет и четвърта
Как Незнайко се разболя от шахматна треска

neznaiko-17.png

Карфичка и Шаренкия се запътиха заедно с Плъхчо към Веселото градче, а Незнайко почна да играе с автомата на шах. Но едва направи десетина хода — и получи шах и мат едновременно. Той рече да изиграе още една партия и я загуби след нови пет или шест хода. Следния път той получи мат след три хода. Автоматът сякаш забеляза каква грешка допускаше в играта си Незнайко и намери начин да го побеждава във възможното най-късо време.

Един от играчите, който седеше редом с Незнайко, му каза, че за самия Незнайко е още рано да играе с такава сложна машина, по-добре е най-напред да поиграе с някой малък и по-прост автомат. Като научи, че в Шахматното градче има и други автомати, Незнайко стана от масата и тръгна да търси машина според силите си. Не направи и десет крачки и насреща му се зададе едно момиченце. То имаше красива бяла рокличка с разноцветни шахматни фигурки, а на главата си носеше шапчица във вид на корона, като шахматната царица. То се усмихна на Незнайко като на стар познат и каза:

— Здравейте!

— Здравейте — отговори Незнайко. — Ние като че ли сме се срещали вече с вас?

— Засрамете се, Незнайко! Нима сте забравили? Нали вие идвахте при нас във фабриката за готови дрехи?

— Аха, наистина! — извика Незнайко. — Сега си спомням. Вие сте Макаричка.

— Да — потвърди Макаричка. — Да поседнем на пейката. Тук е много хубаво.

Те седнаха на пейката и Макаричка каза:

— А пък ние не сме ви забравили и често си спомняме за вашето посещение. Тогава ни беше много весело. Помните ли как Игличка каза на Заварко: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Ще пръхтите у дома си!“ Ха-ха-ха! И сега, щом някой от нас се засмее, ние казваме: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Идете си в къщи, попръхтете си там, а после елате при нас.“

Макаричка и Незнайко весело се засмяха.

— Кажете, харесва ли ви се в нашия град? — запита Макаричка.

— Много ми се харесва — отговори Незнайко. — Вие имате най-различни машини, кина, театри, магазини, дори и гостилници. Всичко си имате!

— А нима при вас не е така?

— Къде ти! — махна с ръка Незнайко. — У нас доще ли ти се ябълка, най-напред трябва да се качиш на дървото; доще ли ти се ягода, първо трябва да я отгледаш; доще ли ти се лешниче, трябва да отидеш в гората. А у вас е просто: иди в гостилницата и яж, колкото ти душа иска. Докато у нас първо трябва да поработиш, а после да ядеш.

— Но и ние работим — възрази Макаричка. — Едни работят по нивите, по зеленчуковите градини, други изготвят разни предмети във фабриките, а после всеки взема от магазина, каквото му е нужно.

— Но в работата ви помагат разни машини — отговори Незнайко. — А ние нямаме машини. И магазини нямаме. Вие живеете всички заедно, а у нас всяка къщичка си е отделно, сама за себе си. И затова стават големи бъркотии. В нашата къща например има двама техници, пък нито един шивач. В друга някоя къща живеят само шивачи, а ни един техник. Ако ви са нужни, да речем, панталони, вие отивате при шивача, но шивачът няма да ви даде панталоните даром, защото ако рече на всеки да дава панталони даром…

— Сам ще остане без панталони! — засмя се Макаричка.

— По-лошо! — махна с ръка Незнайко. — Ще остане не само без панталони, но и без храна, защото той не може едновременно да шие дрехи и да си набавя храна!

— Така е, разбира се — съгласи се Макаричка.

— Значи вие трябва да дадете на шивача за панталоните си, да речем, една круша — продължи Незнайко. — Но ако шивачът няма нужда от круша, а например от маса, тогава трябва да отидете при дърводелеца и да му дадете една круша, за да направи той маса, а след това тази маса трябва да я дадете на шивача срещу панталоните. Но дърводелецът може да каже, че не му трябва круша, а брадва. Тогава пък ще трябва да се влачите при ковача. А може да се случи и така, че когато отидете с брадва в ръка при дърводелеца, той да ви каже, че брадвата вече не му е нужна, защото си е доставил от друго място. И току-виж, сте останали вместо с панталони — с брадва!

— Да, наистина това не е малка беда! — засмя се Макаричка.

— Не е в това бедата, защото от всяко положение може да се намери изход — отговори Незнайко. — В краен случай приятелите няма да ви оставят да пропаднете и все пак някой ще ви подари или пък ще ви заеме панталони за известно време. Бедата е в това, че у някои дребосъчета на тази почва се развива една страшна болест — алчност или скъперничество. Такова дребосъче скъперник мъкне у дома си всичко, което само му попада в ръцете: и нужно, и ненужно. Има при нас едно такова момченце на име Поничко. Цялата му стая е затрупана от всевъзможни вехтории. То си мисли, че всичко това ще му влезе в работа, че ще го размени срещу необходими предмети. Освен това държи при себе си множество ценни предмети, които могат да свършат добра работа другиму, а при него само събират прах и се развалят. Притежава цял куп куртки и жакети! Само костюми има двадесет ката, а панталоните му са сигурно петдесет чифта. Всичко е струпано в къщата му на пода на грамадна камара и дори сам Поничко вече не помни какво има и какво няма. Някои дребосъчета използуват това. Ако някому изведнъж потрябват панталони или сако, той може спокойно да се приближи до купчината и да си избере, каквото му хареса, а Поничко дори няма да забележи, че нещо е изчезнало. Но забележи ли, тежко ти — такъв вой надава — ушите ти да писнат!

Макаричка се смееше от сърце, докато слушаше разказа на Незнайко. После лицето й стана сериозно и тя каза:

— Срамно е да се смееш на болен човек! Добре, че никой у нас не може да заболее от тази страшна болест. Защо да държиш у дома си цял куп дрехи, щом по всяко време можеш да получиш от магазина съвсем приличен костюм. При това модата се мени непрекъснато и щом костюмът излезе от мода, все едно, не може вече да се облече. Добре, че се сетих — спомни си Макаричка. — Къде са вашите приятели Карфичка и този… Сивичкия ли, как се казваше?

— Не Сивичкия, а Шаренкия — поправи я Незнайко. — Те отидоха с Плъхчо във Веселото градче, а пък аз останах, за да играя шах с автомата.

— Е, играхте ли?

— Играх три пъти и нито един път не спечелих.

Като научи, че Незнайко е играл с големия автомат, Макаричка му разказа, че този автомат е конструиран от шахматния шампион Фигура и дори опитните шахматисти много трудно могат да го надвият. Дори едно реми с него се смята за голямо постижение, а пък този, който го надвие, получава право да се състезава с шампиона Фигура за първенство в Слънчевия град.

За такива неопитни играчи като Незнайко в Шахматното градче имаше множество по-несъвършени шахматни автомати. Електрическият уред на тези машини беше по-прост и да се спечели партия с тях беше много по-лека задача. Освен това много автомати имаха допълнителни приспособления за развличане на играчите. Така например единият имаше много смешна физиономия. Освен това той можеше да смърка с носа си и да се чеше с ръка по тила, а това беше много забавно. Физиономията на друг автомат беше излята от гъвкава пластмаса и щом автоматът направеше добър ход, на лицето му засияваше победоносна усмивка. Щом започнеше да печели партия, устата му се разтягаше до ушите, но ако неочаквано почнеше да губи, автоматът правеше такива страшни гримаси, че бе невъзможно да го гледаш, без да се смееш. Имаше и такъв автомат, в чиито нос блясваше електрическа лампичка и от това носът му изпущаше червена светлина, а косите щръкваха на главата.

Освен това тук имаше и автомати, които показваха характера на различните играчи. Един от тях например, преди да предприеме някой ход, дълго си мръщеше челото, триеше си неизвестно защо носа, вземаше нерешително някоя фигура от дъската, дълго я държеше в ръка, сякаш размисляше къде да я постави, и най-после правеше ход, но веднага си вземаше фигурата обратно оставяше я на предишното й място и отново си даваше вид, че размишлява. Подобни номера от страна на автомата ядосваха някои твърде нетърпеливи играчи и от това им ставаше по-интересна самата игра. Друг един автомат, преди да направи ход, непременно подсмърчаше, сумтеше, покашлюваше, въртеше глава, свиваше рамена, разперваше ръце; трети пък току бръщолевеше разни думички като: „Аха, значи вие местите така? Е, ето пък ние как!“, или: „Ние сега ще ви покажем как се играе шах!“, или: „Сега ще ви видим сметката“. Това се постигаше с помощта на магнетофон, тоест звукозаписващ апарат с магнитна лента, на която бяха записани разни изречения. Пред всеки ход магнетофонът се включваше автоматично и играчът чуваше една или друга фраза.

Всеки автомат имаше свое име. Така например големият автомат с тридесет и двете места се наричаше „Титан“; оня, който казваше: „Сега ще ви видим сметката“, тъй се и наричаше — „Сметка“. А пък автоматът, който можеше да си чеше врата, кой знае защо, се казваше „Мурджо“. Макаричка запозна Незнайко с всички автомати и с всеки един от тях Незнайко изигра по една партия, но успя да надвие само „Мурджо“.

— Ето виждате ли, вие вече отбелязахте успех! — каза Макаричка. — Трябва да идвате по-често тук и да се тренирате.

Докато Незнайко играеше на шах, Карфичка и Шаренкия се веселяха във Веселото градче. Тук веселието започваше още преди посетителите да влязат в градчето, тоест от самия вход. На този вход нямаше ни порта, ни вратичка, ни врата, а широка метална тръба като тунел. Тръбата се въртеше непрекъснато и всеки, който се опитваше да мине през нея по обикновения начин, непременно падаше, тъй като краката му се плъзгаха настрани. За да запазиш равновесие, трябваше да крачиш не направо, а косо, като ловко ситниш с краката. Имаше дребосъчета достатъчно тренирани в това изпитание — те минаваха през тръбата, без дори да се залюлеят. Но такива бяха малцина. Повечето посетители не можеха да влязат в градчето, без предварително да се повъргалят в тръбата.

Пред тази въртяща се тръба обикновено имаше цяла тълпа дребосъчета, която се смееше над опитите на смелчаците да минат през тръбата. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се присъединиха към тълпата и също почнаха да се смеят. Особено високо се кикотеше Шаренкия. Струваше му се, че съвсем не е трудно да се мине през тръбата и че всички падат поради собствената си тромавост. Като се накикоти до насита, Шаренкия реши да покаже своята сръчност и безстрашно влезе в тръбата. Но едва направи три крачки — и падна, а после продължи да се търкаля като цепеница във вътрешността на тръбата. Бонбоните, с които беше натъпкал джобовете си, се изсипаха. Шаренкия ги събираше и ги пъхаше обратно в джобовете си, като в същото време се мъчеше да стане на крака, но току се търкулваше отново. Така се премята в тръбата дотогава, докато най-после тя не го изхвърли навън от противоположния си край. Цялото това произшествие предизвика буря от смях сред зрителите.

— Виждате ли, още не сме влезли във Веселото градче, а вече почнахме да се веселим — каза Плъхчо на Карфичка. — Забележете, че тук смехът се предизвиква по съвсем прост начин — посетителите сами разсмиват себе си: първо вие се смеете на другите, след това сами влизате в тръбата и тогава другите започват да ви се смеят.

Като каза това, Плъхчо влезе в тръбата. Въпреки отпуснатата си фигура той измина почти целия път доста ловко и падна едва на две крачки от изхода на тръбата, но това също развесели зрителите. После дойде ред на Карфичка. Всички мислеха, че и тя ще падне и се приготвиха вече да се посмеят както трябва, но тя така ловко ситнеше с крака, че не се спъна нито веднъж.

Като се озоваха във Веселото градче, нашите пътешественици тръгнаха по главната алея и скоро стигнаха до една площадка, насред която имаше голям дървен кръг. Този кръг се наричаше „Дяволското колело“. Желаещите сядаха върху него и после той почваше да се върти бърже и центробежната сила отхвърляше тези, които бяха седнали настрани.

Нашите пътешественици се повъртяха на дяволското колело и нападаха като круши по земята, а след това поеха по-нататък и спряха пред вълшебното огледало. Това огледало не беше плоско, а криво и при това се извиваше непрекъснато, така че главата на дребосъчето, което се оглеждаше там, се разтягаше на дължина като грахова шушулка, а крачетата му ставаха къси като на гъсе. После пък наопаки: краката му се удължаваха като макарони, а главата му ставаше плоска като палачинка. След това почваше да се удължава носът, а лицето се изкривяваше настрани, докато най-после лицето почваше да не прилича на нищо.

Невъзможно беше всички тия превръщания да се гледат без смях. Но тъй като смехът изостря апетита, то нашите пътешественици отидоха да обядват в трапезарията, а след обяда се повозиха на атомни автостолчета върху колелца и на летни кънки самоходки.

Атомното автостолче приличаше на обикновено столче или на малко кресло с подставка за краката на оня, който седеше там, докато то самото нямаше крака, а меки гумени колелца. Под седалището беше прикрепен малък автомат двигател, който движеше столчето.

За да се возиш на автостолче, не беше нужно дори да се учиш да го управляваш. Достатъчно беше да седнеш на него и да кажеш: „Напред!“ — и столчето тръгваше напред от само себе си. Достатъчно беше да кажеш: „По-бързо!“ или „по-бавно!“ — и столчето веднага почваше да се движи по-бърже или пък забавяше хода си. При думите „надясно“ или „наляво“ столчето извиваше на едната или на другата страна. Ако човек му кажеше: „Стоп!“ — столчето в миг се спираше.

Всички тези думи можеше да се произнасят не високо, а шепнешком. Можеше дори и съвсем да не ги произнасяш, а само да си ги помислиш. Карфичка и Шаренкия се заинтересуваха, защо става така. Плъхчо им обясни, че подставката, която е долу, улавя електрическите сигнали от краката на дребосъчето, което седи на столчето, и предава тия сигнали на специалния електронен уред, който пък пуща в ход двигателя, управлява скоростта, включва механизма за завой наляво или надясно.

— Че какви сигнали могат да дават моите крака? — запита учуден Шаренкия. — Моите крака не дават никакви сигнали.

— Чисто и просто вие не забелязвате това — отговори Плъхчо, — защото тези сигнали са твърде слаби, но въпреки това те съществуват. Стига да помислите, тоест мислено да изречете думата „напред“, и тутакси от вашия мозък, по нервите ви пробягва електрически тласък, който един, вид нарежда на краката да вървят напред или назад, да: завият надясно или наляво, или да спрат на място. Електроуредът улавя тъкмо тези електрически тласъци.

Шаренкия взе да се вози на автостолчето и с интерес наблюдаваше как столчето се подчинява на мислите му. След това каза:

— Какво пък, мен ми се струва, че това столче е по-добро дори от Незнайковата вълшебна пръчица! Тук стига да помислиш: искам надясно или наляво, и желанието се изпълнява веднага. А там трябва още и да махаш с пръчицата и да казваш високо какво ти се иска. С една дума — въртели.

Като се навозиха до насита на автостолчета, Шаренкия, Карфичка и Плъхчо взеха да се возят на летни кънки самоходки, които бяха снабдени с почти същия електронен уред, както и автостолчетата, тоест хващаха електрически импулси от нозете на пързалящото се дребосъче и го возеха, накъдето трябваше.

Плъхчо каза, че засега такива автостолчета и кънки самоходки има само в парка, но скоро с тях ще може да се вози човек по целия град, а в по-далечно бъдеще може би изобщо никой няма да иска да използува автомобила, тъй като всички ще започнат да се возят на автостолчета.

Денят неусетно измина. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се върнаха в Шахматното градче и намериха там Незнайко и Макаричка. После всички вкупом отидоха в Театралното градче да гледат пиеска.

От този ден нататък Карфичка и Шаренкия всеки ден отиваха във Веселото градче. Незнайко пък по цели дни се губеше из Шахматното градче. Той се срещаше там с Макаричка и водеше с нея разговори по различни въпроси. Но играта на шах беше главното и за двамата. Макаричка беше запалена шахматистка и тя се радваше, че и Незнайко се беше вече увлякъл от шахмата, или както казваха в Слънчевия град, бе заболял от шахматна треска.

neznaiko-a56.png